Габриела Мистрал
Изоставена

Сега аз вече ще узная

на мъката страната

и ще забравя твойта обич,

единствения ми език,

като една река, която

коритото си изоставя.

 

Защо съкровища докара,

щом ми забрава не донесе?

Излишно ми е вече всичко

и аз самата съм излишна

подобно празнична премяна

за чакан, но несбъднат празник,

дотолкоз, че ми е животът

от първия му ден излишен.

 

Ти дай ми думите, които

кърмачката не ми е дала.

Ще ги избъбря като луда

до тяхната последна сричка:

от думите „грабеж“ и „нищо“

до думите „последни мъки“,

дори в устата да се гърчат

като пребити пепелянки.

 

Приседнала насред Земята,

любими мой, насред живота,

за да разтворя гръд и вени,

тъй както нар да се обеля,

червеното дърво да срежа

на любилите тебе кости.

 

Изгарям нашето имане:

стените, покрива, гредите,

изтръгвам с яд една след друга

от теб отваряните порти

и на веселието герана

задръствам с удари на брадва.

Ще запокитя и ще пръсна

събраната от вчера жътва

и меховете с вино тъмно,

ще пусна птиците на воля;

ще срина навеси и плевни

и всички сгради на чифлика,

та пепелището да меря

подир това с ръце безумни.

 

Ах, как болят и как са скъпи,

как бяха хубави нещата

и не желаят да умират,

и във смъртта си се оплакват,

изкормени и още живи.

 

Главните чуват и говорят;

изляно, виното ни гледа

и хвръква ятото от птици

като мъгла, разстлана тежко.

 

Вей, ветре, моят дом да пламне

от борова гора по-буйно;

да рухнат криви и червени

и воденица, и звънарня.

Нощта, от огън озарена,

нощта ми в ден да се превърне!