Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger

Издание:

Латиноамериканска поезия

Антология

 

Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев

 

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Васил Йончев

Текн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

 

Дадена за печат на 31.V.1968 г.

Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.

Формат 59×84/16. Тираж 3100

Изд. №90 (2409)

Поръчка на печатницатв: №1309

ЛГ IV

 

Цена 1.69 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, 1968


Колчем за човешките ръце си спомня,

виждам ги вода да ми подават.

 

В сенчестата долина на Рио Бланко,

дето буйно Аконкагуа извира,

ожъдняла аз дойдох да пия

сред камшичените плясъци на водопада,

който падаше стремителен и чорлав

и се пръскаше надолу бял и леден.

В бликането устни знойни впила,

как водата свята ме гореше!

И от глътката на Аконкагуа

три дни моята уста кървеше.

 

Сред полето ослепително на Митла

в ден на дълъг поход, слънце и цикади

над прохладен кладенец лице наведох.

И дойде един незнаен индианец

да ме подържи отгоре над водата

и главата ми лежеше като плод

между дланите на двете му ръце.

Пиех аз и туй, което жадно пиех,

сякаш бе лика му, долепен до моя,

и в проблясък някакъв прозрях тогава,

че кръвта на Митла моя кръв и плът е.

 

Някога на остров Порто Рико —

помня пладнето от синева наляно,

прималнялата снага, вълните луди,

палмите подобно майки несъбрани, —

някога на остров Порто Рико

със пестника си едно девойче малко

счупи точно срещу моята уста

свеж кокосов орех, пълен със вода,

и аз пих задъхано като дете

тази кръв на палма, тази майчина вода.

И до днес не са по-сладко нещо пили,

зная, моята душа и мойто тяло.

 

В къщата на моето далечно детство

само мама ми донасяше вода.

И между една и друга глътка

аз я виждах над подадената стомна.

Моята глава се вдигаше, додето

стомната се понавеждаше полека.

Тази долина аз още виждам, още

жадна съм и още погледа й гледам.

И това, това не е ли вечността:

да сме още същите, каквито бяхме?

 

Колчем за човешките ръце си спомня,

виждам ги вода да ми подават.

Край