Габриела Мистрал
Химн на дървото

Побратиме дърво, дълбоко

в пръстта забил нокте кафяви

и в жажда по небе високо

развѐдрено чело възправил:

 

ти примири ме с тая тиня,

с чиито сокове се храня,

но своята родина синя

ми дай да помня непрестанно.

 

Вестиш на пътника по пладне

присъствието си насъщно

с широката си сянка хладна

и с нимбата на свойта същност.

 

Как да разкрия научи ме

на битието във лъката

влиянието неизтощимо

на своята душа богата.

 

Дърво, създател благ и вещ

на плодове със дъх тамянен,

на дървесина за строеж,

на вятърът благоуханен,

и стряхата на листа свеж,

 

на соковете благовонни

и чудодейната смола,

изпълнено с ръце от клони

и сладко пеещи гърла:

 

стори ме като тебе щедра,

тъй плодовита аз да стана,

че със сърце и мисъл ведра

света да мога да обхвана.

 

И нека никое усилие

ме никога не уморява,

и нека мойто изобилие

се лее, без да намалява!

 

Дърво, де пулсът на живота

бий толкова успокоен

и тъмни страсти не буботят,

а спира трескавият ден:

 

покой и мярка дай ми само,

мъжествената яснота,

ще вдъхна в елинския мрамор

дъха на божествеността.

 

Дърво, ти си било отвеки

утроба кротка на жена

и всяко клонче в гняздо леко

люлее рожбица една:

 

дари ме с листи гъсти, тежки,

за да склони тъй, мълчешком,

онез, що във леса човешки

клон не намериха за дом.

 

Дърво, изпълнено с обилни

богатства, с вечна мощ, дърво,

възправено като закрилник

на всяко слабо същество:

 

стори във всяко състояние —

детинство, старост, гнет суров —

душата ми да грей и храни

към всички същества любов.