Луис Палес Матос
Топография

Земята тук е мащеха, земя безплодна,

където кактусите никнат.

Селитрена земя, която прекосяват

премрелите от жажда птици;

мочурища просъхнали и отделени

едно от друго с километри,

и небеса несменни, неми, неподвижни,

покрили цялото пространство.

 

Затопля слънцето в червените мочури

водата като сок тръстиков

и от задушните и песъчливи дюни

изтръгва сух и остър блясък.

Нощта е кратка и в мълчанието унило

вика си жабата разбива,

вик на вода, която сенките потайно

поглъщат глътка подир глътка.

 

Уплаха. Отчаяние. Убийствен задух.

Спи тука всичко запъхтяно

под линията мъртва, твърдото равнище

на мъртвите поля отсякла.

Три-четири кози, оклюмали и жълти,

припъплят във стрънта^[1] оскъдна,

а своя сън в далечината вол преживя,

от пек и самота объркан.

 

Земята тук е мащеха, земя безплодна,

Разнася се дъхът отровен

на нещо, сплуто и разложено в мочура

от слезлия небесен огън;

фермент неясен, който огъня нахален

в тропическата нощ захвърля

изражда тези призрачни и дълги форми,

които по степта се влачат.

 

Такава е земята, дето се родих аз.

Издраскано е мойто детство

като козата дива от пустинна местност

злопаметна и саможива.

 

Това е моята история печална:

сол, зло безводие, умора,

тъга блуждаеща и неопределима,

устойчивост на старо блато

и вик един там някъде в дълбочините,

подобно упорита гъба,

изникнала посред тресавища червени

на въжделения безплодни.