Алехандро Ромуалдо
Микаела Бастидас

„В Арекипа — едната ръка; в Тинта — другата;

в Куско — тялото заедно с главата…“

Из „Мелчорска хроника“

Чуй. Ела при мене, Микаела

Бастидас. Колко дни изминаха, без да те видя!

Лъжа изглежда, че се връщаш част по част, следа

подир следа при нас.

 

Сега

желаят да те видят моите очи,

най-близката до моята душа,

теб, Микаела,

погребаната клонка.

 

Перу

е сериозно нещо.

Раздробена

е зората. Помогни ми

да я издигна, късче

по късче, както някой вдига дом за всички.

 

Търпение нямам вече

да понеса това.

 

Не бих могъл да сторя повече (затварят

ми вратите, хлопат

в моята душа,

биха искали да ми затворят

словата, както устните, да ми изтръгнат

от корен бляновете), но със тебе, синева,

ключ

от злато, бих отворил

всичките врати (онез врати, които днеска

ми затварят: гледка

към зората,

която ми отказват), бих отворил

всичките врати, които гледат

към откритото море,

към въздуха свободен,

за да видя във зората онова, което

мечтах, събуден и прокуден

в Перу.

 

За всичко, и дори за нещо още,

което премълчавам,

позволи ни

да те видим, дай ни

дихание и сила,

възпламени ни,

изпълвай с огън тези стихове,

аз вече нямам думи

за такава подлост, Микаела

Бастидас, завърни се

при нас,

помогни ми

заедно да се възправим.