Марио Флориан
И бог ще те възнагради

Сполай ти, Рубен, винаги си спомням

с затрогнато сърце и глас сподавен

за шапката омазнена и стара,

за просека по-скоро годна,

която вий ми подарихте щедро,

когато ме видяхте тъй без нищо,

като последен сиромах. Опечали те

вида ми жалък, мойта външност

почти оголена. Сърцето твое

поиска да въздъхне. Ти, приятелю поете,

ми даде своята мизерна шапка!

Отпърво аз се погнусих; от мене

се погнуси и тя; но със петна покрита,

ми стана мила: бяхме като братя

и заедно със Йов, многострадални братя,

добри и мълчаливи…

                                                Рубен:

дъжда от мойто чело тя прогони,

запази ме от неговите удари и стана

едничка моя стряха, почна даже

доверие да има в моите въшки!

Почувствувах я като майка в мойта мъка!

Така живяхме, болката ведно надвили.

Издъхна вече тя. И аз ти казвах,

тъй както перуанските бедняци казват:

„Закрилниче, да ти плати за нея господ.“