Пабло Армандо Фернандес
От човека до смъртта

Хората стареят и умират.

На кого се иска да го плашат със смъртта?

Тез, които се предпазват

в свойта служба,

са умрели за Смъртта.

 

Хората умират,

без да има

полза от това,

без тъгата да са споделили.

На кого се нека да го плашат със смъртта?

Синкавата планина запълва

изоставения хилядагодишен въздух.

 

                        „… в 7 часа сутринта се появи

                        малък разузнавателен самолет.“

 

Неприятелят дълбоко мрази моята любов.

На завръщане търсѝ ни под дъжда

да ни видиш, моя обич.

Хората, които никога не са се били,

нито борили с любов,

нито са се разделили с кръстопътищата вечни,

не познават хубаво войната.

Няма да умрем.

Стари ще сме във годините на старостта.

Стари ще сме тоя ден

да разказваме и да се молим, и да спим.

 

                        „… в 11 и половина часа сутринта

                        преминаха шест камиона,

                        натоварените войници…“

 

Тези хитреци страхливи ще останат

винаги да пеят в паметта.

Днес на бруса той ще точи своето мачете,

празните филджани ще прибира тя —

не поисках аз да се сбогувам.

 

Чака ни покорно мостът.

В тъмното гори земята сякаш.

Искаме да любим и живеем.

Предостатъчно сме тъжни

(ще танцувам с тебе, обич моя),

дрехите миришат на животно мокро,

дрехите миришат на неща печални.

(Ще танцувам с тебе, обич моя.)

Но картечниците не разбират

и не знаят за какво е тая радост.

 

                        „… около 4 часа следобед се чу

                        честа стрелба, изглежда, от четири

                        или пет километра разстояние…“

 

Всичката зеленина на тоя клон

и цветът му бъдещ мойта кръв

викаха, защото ти ще дойдеш.

Искам и с тъгата да живеем,

с всички спомени и всяко сбогом.

Искам да живеем с радостта.

Аз те обичам.

 

                        „… точно в 7 часа потеглихме

                        … на поход.“