Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger

Издание:

Латиноамериканска поезия

Антология

 

Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев

 

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Васил Йончев

Текн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

 

Дадена за печат на 31.V.1968 г.

Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.

Формат 59×84/16. Тираж 3100

Изд. №90 (2409)

Поръчка на печатницатв: №1309

ЛГ IV

 

Цена 1.69 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, 1968


Със същите ръце, с които аз те милвам, едно училище строя.

Пристигнах призори със дрехите, които мислех за работни,

но там мъжете и момчетата, облечени във дрипи,

все още ме наричат господин.

                                                        Живеят те във полуразрушена сграда

със нарове и походни легла: прекарват там нощите,

вместо под мосто̀ве и по входове да спят.

Един от тях чете, проводиха го да ми иска книга,

                        научили, че имам библиотека.

(Той е висок и светъл, с дръзко мургаво лице, с брадичка.)

Минах през бъдещата трапезария, сега основи само.

Над тях приятелят ми с пръст във въздуха прозорци

                                                        и врати изписа.

Отзад бе купчината камъни и няколко момчета

с колички бързи ги превозваха. Помолих ги да ми дадат количка

и втурнах се да уча аз на хора прости работата проста.

Получих после първата лопата,

                                                        на работниците от водата горска пих

и уморен, за тебе мислех, и за оня път,

когато ти реколтата прибираше,

                                                        дордето притъмня пред твоите очи,

тъй както днес пред мойте.

                        Колко от нещата истински далече бяхме, обич моя,

далече, както сме далече днес един от друг!

Заслужихме си разговорите, хляба,

а също и приятелството на овчаря.

И даже влюбената двойка

се изчервяваше свенливо,

когато я поглеждахме със смях

и пушехме подир кафето.

                                                Няма миг,

във който да не мисля аз за теб.

                                                        Днес негли[1] повече от други път,

докато за строежа на това училище помагам

със същите ръце, с които аз те милвам.

Бележки

[1] негли — може би, навярно, сякаш, вероятно — Б.р.

Край