Емилио Балягас
Ноктюрно и елегия

Попита ли за мене, начертай в пръстта

един кръст от мълчание и пепел

въз името нечисто, от което страдам.

Попита ли за мен, кажи, че съм умрял

и че под мравките изгнивам.

Кажи й, че съм вейчица от портокал

и ветропоказател прост на кула.

 

Не казвай, че за нея плача още

и милвам на отсъствието й празнотата,

където формата й сляпа дебне

да се завърне живото й тяло.

Плътта е лавър, който пее и увяхва,

и аз под сянката му всуе чакам.

А късно е. И аз съм няма рибка.

 

Попита ли за мене, дай й тез очи,

тез тъжни думи, тези бледи пръсти:

и в кърпичката капчицата кръв.

Кажи й, че съм се изгубил и превърнал

на тъмна птица, на лъжовен пръстен

или на бряг с забравени тръстики:

кажи, че тръгвам от шафраните към крина.

 

Кажи, че исках устните й да запазя,

да обитавам на челото й двореца

и цяла нощ в косите й да плавам.

Цвета на нейните зеници да узная

и да замра спокойно на гръдта й,

потънал във нощта, приспан дълбоко

от глухото ромолене на вени.

 

Макар да моля, аз не мога днес да видя

плътта, която в свойта нежност бях облякъл,

останах сам, разбит и неподвижен.

Съмняваш ли се в мене, вятъра повярвай,

на север гледай, питай небесата.

Те ще ти кажат чакам ли, или замръквам.

И пита ли, кажи, което знаеш.

Маслините за мене ще говорят някой ден,

когато стана аз окото на луната

самотно въз челото на нощта

и ще отгатвам раковините червени,

увисналият славей от една звездичка,

на приливите хипнотичната любов.

 

Наистина аз съм печален, ала

във мащерката аз посях една усмивка,

усмивка друга скрих в Сатурн,

а третата не знам къде изгубих.

По-хубаво ще е да чака полунощ,

залутания мирис на ясмини

и бдението хладно на стрехите.

 

Не ми припомняй, че е дала свойта кръв,

ни че съм сложил червеи и тръни, за да хапят

приятелството и на облак, и на вятър.

Не съм аз людоед, да храча във водата,

ни плащам уморената любов с пари.

Не съм и посетител на оная къща,

където е пиявицата господарка.

 

(Там се отива с малко стръкче перуника,

което изтощава ангел тъмнокрил.)

На гълъбите никога не съм изменял,

ни на съзвездията, ни на децата.

Аз съм един глас млад и беззащитен,

измолил своята невинност детска

със свиренето сладко на ранѐн пастир.

 

Аз съм дърво. И на една игла върхът,

галопа уравновесен на коня:

на лястовица кръстът, полета безшумен

на бухала, на катеричката страхът.

Аз всичко съм, но не това, което

рисува пръстът с тиня по стените

на гробищата и на публичния дом.

 

Аз всичко съм освен това, което

се крий под суха маска от тръстика.

Аз всичко съм освен плътта, която

се в страстни змийски пръстени отдава,

опасвайки със бавна лепкава спирала.

Аз съм такъв, какъвто ме откриваш и обричаш

да погреба плача си във мъглата.

 

Попита ли за мен, кажи, че обитавам

листата на бодила и салкъма.

Кажи й, ако искаш, че съм мъртъв.

Предай й моята въздишка, мойта кърпа,

и в огледалото сребристо моя призрак.

Ще ме оплаква в лавъра или ще търси

във форма на звездица моя спомен.