Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- , 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- harbinger
Издание:
Латиноамериканска поезия
Антология
Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев
Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев
Редактор на издателството: Николай Бояджиев
Художник: Любен Зидаров
Худ. редактор: Васил Йончев
Текн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
Дадена за печат на 31.V.1968 г.
Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.
Формат 59×84/16. Тираж 3100
Изд. №90 (2409)
Поръчка на печатницатв: №1309
ЛГ IV
Цена 1.69 лв.
Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
„Народна култура“ — София, 1968
История
- — Добавяне
Попита ли за мене, начертай в пръстта
един кръст от мълчание и пепел
въз името нечисто, от което страдам.
Попита ли за мен, кажи, че съм умрял
и че под мравките изгнивам.
Кажи й, че съм вейчица от портокал
и ветропоказател прост на кула.
Не казвай, че за нея плача още
и милвам на отсъствието й празнотата,
където формата й сляпа дебне
да се завърне живото й тяло.
Плътта е лавър, който пее и увяхва,
и аз под сянката му всуе чакам.
А късно е. И аз съм няма рибка.
Попита ли за мене, дай й тез очи,
тез тъжни думи, тези бледи пръсти:
и в кърпичката капчицата кръв.
Кажи й, че съм се изгубил и превърнал
на тъмна птица, на лъжовен пръстен
или на бряг с забравени тръстики:
кажи, че тръгвам от шафраните към крина.
Кажи, че исках устните й да запазя,
да обитавам на челото й двореца
и цяла нощ в косите й да плавам.
Цвета на нейните зеници да узная
и да замра спокойно на гръдта й,
потънал във нощта, приспан дълбоко
от глухото ромолене на вени.
Макар да моля, аз не мога днес да видя
плътта, която в свойта нежност бях облякъл,
останах сам, разбит и неподвижен.
Съмняваш ли се в мене, вятъра повярвай,
на север гледай, питай небесата.
Те ще ти кажат чакам ли, или замръквам.
И пита ли, кажи, което знаеш.
Маслините за мене ще говорят някой ден,
когато стана аз окото на луната
самотно въз челото на нощта
и ще отгатвам раковините червени,
увисналият славей от една звездичка,
на приливите хипнотичната любов.
Наистина аз съм печален, ала
във мащерката аз посях една усмивка,
усмивка друга скрих в Сатурн,
а третата не знам къде изгубих.
По-хубаво ще е да чака полунощ,
залутания мирис на ясмини
и бдението хладно на стрехите.
Не ми припомняй, че е дала свойта кръв,
ни че съм сложил червеи и тръни, за да хапят
приятелството и на облак, и на вятър.
Не съм аз людоед, да храча във водата,
ни плащам уморената любов с пари.
Не съм и посетител на оная къща,
където е пиявицата господарка.
(Там се отива с малко стръкче перуника,
което изтощава ангел тъмнокрил.)
На гълъбите никога не съм изменял,
ни на съзвездията, ни на децата.
Аз съм един глас млад и беззащитен,
измолил своята невинност детска
със свиренето сладко на ранѐн пастир.
Аз съм дърво. И на една игла върхът,
галопа уравновесен на коня:
на лястовица кръстът, полета безшумен
на бухала, на катеричката страхът.
Аз всичко съм, но не това, което
рисува пръстът с тиня по стените
на гробищата и на публичния дом.
Аз всичко съм освен това, което
се крий под суха маска от тръстика.
Аз всичко съм освен плътта, която
се в страстни змийски пръстени отдава,
опасвайки със бавна лепкава спирала.
Аз съм такъв, какъвто ме откриваш и обричаш
да погреба плача си във мъглата.
Попита ли за мен, кажи, че обитавам
листата на бодила и салкъма.
Кажи й, ако искаш, че съм мъртъв.
Предай й моята въздишка, мойта кърпа,
и в огледалото сребристо моя призрак.
Ще ме оплаква в лавъра или ще търси
във форма на звездица моя спомен.