Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger

Издание:

Латиноамериканска поезия

Антология

 

Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев

 

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Васил Йончев

Текн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

 

Дадена за печат на 31.V.1968 г.

Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.

Формат 59×84/16. Тираж 3100

Изд. №90 (2409)

Поръчка на печатницатв: №1309

ЛГ IV

 

Цена 1.69 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, 1968


Ти беше повалено

в пространството на твойта прежна сянка.

Без плодове висяха твоите ръце осакатени

върху пръстта, далеч от пеещия въздух.

                До вчера още беше ти дърво,

                И още дишаше могъщ и вертикален

животът ти в пейзажа.

                Днес вятърът и светлината си оспорват

парчето от небе, заемано от тебе.

                Зората те откри великолепно.

Гледах те такова хубаво дърво…

                Дърво, каквото никога не си било!

Не знаеше, дърво, под тежината благозвучна на гнездата,

че бе написан във един светлик стоманен

уреченият край на твойта красота.

                С каква покруса гледам днес крилата,

изгубени във розата на ветровете,

додето търся твоята зеленина, висока като фар.

                Като старинен фар — какъвто беше ти! —

във климата невинен на мечтата,

където е перо животът и съдбата,

един нетраен блясък на роса.

                С каква покруса гледа твоето мълчание човек,

мълчание във тинята, която дебнешком те приближава.

                Когато твойта смърт притихне вече,

как твоя прежен и висок живот ранява…

                Как страшно е да казваме: „Ти бе дърво…“

и да те наблюдаваме във спомена самотно,

                как страшно е да казваме: „Ти бе дърво…“

и да те притежаваме във тази дума само.

Край