Карлос Кастро Сааведра
Мъка

Аз страдам, като гледам челото ти, сърдечна:

когато си най-близо, от мен си най-далечна.

 

За да не стигна твойта душа и твойта нежност,

понякога ме гледаш с онази безметежност,

 

с която гледат нощем небето езерата,

без нищо да му кажат, докле изгрей зората.

 

Мълчанието варди на твойта мисъл прага

и мра аз да усещам, което сещам, драга:

 

страхът да не заключиш ти устни безвъзвратно,

за крадени целувки когато се загатне;

 

страхът да си не спуснеш клепачите пред мене

покорно и бездушно като цветя сломени,

 

когато ти говоря за чара на житата

и влюбено те моля да дойдеш с мен в полята.

 

Не те разведря нищо. Смехът ти ясен даже

не може по лика ти коя си да ми каже.

 

Постъпките ти имат дълбочина потайна,

дори когато вдигнеш ръката си случайно.

 

Повикаш ме и бавно се думите издигат,

като че до слуха ми не искат да достигат.

 

Ти в себе си се скриваш. И аз не те намирам,

и плача толкоз пъти, че съм те толкоз дирил.

 

Ти бягаш вътре в тебе, кога те изненадам,

и гледайки устата затворена, аз страдам.

 

И двете твои устни, сковани от мълчание,

напомнят ми две флейти без твоето дихание.

 

Живееш тъй дълбоко във мен от толкоз време

и ако трябва, с радост готов съм да умреме.

 

Сърцето ти напразно аз търся в пустотата,

а твойто не познава на мойто самотата.

 

Завинаги в скръбта си аз формата ще пазя

на плитките, които ти някога отряза.