Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger

Издание:

Латиноамериканска поезия

Антология

 

Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев

 

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Васил Йончев

Текн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

 

Дадена за печат на 31.V.1968 г.

Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.

Формат 59×84/16. Тираж 3100

Изд. №90 (2409)

Поръчка на печатницатв: №1309

ЛГ IV

 

Цена 1.69 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, 1968


Земя на равноденствие, родина на колибри,

на млечното и хлебното дърво,

отново чувам твоите щурчета и цикади,

които движат сред листата

ръждясалата си скрибуцаща машинария.

Аз съм на папагалите човекът:

видя ме Христофор Колумб на острова зелен

и ме откара в своя кораб,

препълнен със съкровища и плодове,

със птици индиански за Европа.

Един ден, посъветван от зората,

камбаните на деветнайсетия век събудих

и придружих Болйвар със героите му бедни

из влажните страни на вечното горещо лято,

преминах сивите виелици на Кордилерите високи,

където си гнездо светкавицата свива

във сребърната своя пещера,

и стигнах по-далече, чак до Юга,

до обръча огромен на пламтящия екватор,

до тези столици от облаци и камък,

които се намират до небето и росата.

 

Аз основах една република от птици

въз броните на гордите конквистадори,

отдавна окислени от забрава

под широколистните банани.

Остава сред тревата там една ръждива каска

от насекоми обитавана, подобно празен череп,

разяждан винаги от угризения жестоки.

До тайните врати на този свят се приближавам

на огъня със ключа,

изтръгнат от вулкана величав като могила.

Гледам аз на теб, банане, като на баща.

Високата ти фабрика зелена,

дестилаторе на огнения тропик,

не се умарят твоите тръби прохладни

да дестилират времето и да превръщат

нощйте във листа широки, дните — във банани

или във слитъци от слънце и цилиндри сладки,

замесени от дъждове и от цветя

във техния кобур златист като пчела

и като кожа тигрова — обвивка благовонна.

Усмихва ми се кукурузът и говори през зъби

със говор на вода и на роса,

кукуруз наставнически, който научава

но сметалото му птиците да смятат.

Аз разговарям с кукуруза и със папагала,

които знаят наизуст историята на потопа,

чийто спомен челото заоблачава на реките.

Реките, знай, текат надолу, винаги надолу,

опасват канарите, къдрави, подобно овча кожа,

и без да забравят своя произход планински и небесен,

достигат до крайбрежията, населени от костенурки,

през чудната растителна империя, където бие

гората с тъмното сърце на барабан.

Море си, Амазонке, сладко, имаш ти голяма речна челяд.

Изстрелвам аз стрела перната или смъртоносна птица

към най-високата звезда на твоето небе

и търся светещата моя жертва в твоите води.

Земя рождена, населявана от раси

на скромността и гордостта,

на слънцето и на луната,

на езерото и вулкана, на светкавицата и житата.

 

Ти пазиш спомена за огъня първичен

във всеки плод, перо и насекомо,

във кактуса със неговите рани или цветове,

във биковете, лъснали като свещи и нощ,

във минерала твърд, безсънния пияница на светлината,

и в коня ален, без седло и стремена препускал.

Набръчква сушата лицата и стените

и в необгледните жита пожарът

разпалва свойта битка на петли от злато и от кръв.

 

Аз притежавам ключа на добрия огън,

на огъня естествен ключа мирен,

който на света ключалките невидими отваря,

ключа на любовта и мака,

на нара и рубина първороден,

на розата и на пиперката космична.

Приятен слънчев ключ, що стопля моята ръка,

протегната към всички хора на земята:

към тоя, който хвърля копие и валчест камък,

към този, който мери на везни монети и цветя,

към този, който масата застила със покривка бяла,

когато аз пристигам у дома му,

и към лопена, който гони облаци и гълъби опитомява.

 

О, равноденствена земя на моите предци,

ти, плодородно гробище огромно,

странноприемница на трупове и семена.

Над мумиите индиански в глинени гробове

и конквистадорите във каменни ковчези,

които през епохите пътуват вечно,

съпроводени от някакво си насекомо музикално,

едно небе еднакво хвърля поглед от забрава.

Един нов Христофор Колумб във облаците вдига котва,

дордето лумва краткотраен и безмълвен огън,

прахът небесен на сребристата зорница

и хилядите викове на птиците тревожни

са тъмни питания към оранжевия заник.

Край