Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от португалски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger

Издание:

Латиноамериканска поезия

Антология

 

Превели от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

Биографични бележки за авторите: Лъчезар Мишев

 

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Художник: Любен Зидаров

Худ. редактор: Васил Йончев

Текн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

 

Дадена за печат на 31.V.1968 г.

Печатни коли 20. Издателски коли 16,60.

Формат 59×84/16. Тираж 3100

Изд. №90 (2409)

Поръчка на печатницатв: №1309

ЛГ IV

 

Цена 1.69 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

„Народна култура“ — София, 1968


Не мога.

Не е възможно.

Кажете й, че е напълно невъзможно.

Сега не може то да стане.

Това е невъзможно.

Не мога.

 

Кажете й, че съжалявам много, но не мога да отида тая нощ на среща с нея.

Обяснете й, че трябва милион тела да се погребват,

много градове да се възстановяват, много бедни има по света,

 

обяснете й, че плаче нейде на света едно дете.

И жените са обезумели, легион от тях оплакват

изгнанието на своите мъже; кажете й, че зее празнота

в очите на бедняците и немощта им е безкрайна;

че срамът, безчестието, самоубийството обхождат домовете

и е необходимо да се завладее пак живота.

Покажете й, че трябва да стои на стража, със обърнати към всички пътища очи.

Да помага бързо, да обича, да измамва, да умира, ако трябва.

Хвалете я внимателно, не я ласкайте… ако не отивам,

не е, защото не желая: тя го знае; не отивам аз, защото

един герой лежи в тъмница,

един работник беше повален и на площада има локва кръв.

Кажете й, но насаме, че трябва аз да съм готов и че не трябва

мойте рамене да се превиват, че не трябва моите очи

да се оставят да ги плашат, че аз нося на гърба си хорското тегло,

и не е време да се спра: кажете й при все това,

че страдам много, но не мога да покажа моето страдание

на хората объркани; кажете й, че дадено ми беше

участие ужасно и че вероятно

ще трябва да измамвам и да се преструвам, да говоря с чужди думи,

защото знам, че съществува светлината на една зора далечна.

Ако тя не го разбира, о! — опитайте се да я убедите

в моя дълг непобедим; но й кажете,

че всъщност колкото съм дал, е нейно

и че ме боли така да я разгалвам в моята поема; пък не трябва

дълбоката й тайна да ограбвам: времето не е за обяснение,

ни да се вглеждам в себе си, когато редом с мен

царят лъжа и глад; и плач на изоставено дете се чува на едно шосе

досам трупа на майката; кажете й, че има

корабокрушение сред океана,

един тиран на власт, един човек разкаян;

кажете й, че има къща празна

с часовник, който бие всеки час; кажете и, че има страшно

увеличение на пропастите по земята, има вопли и молби,

има призраци, които през нощта ме навестяват,

и че е длъжна тя да ме приеме; говорете й за моето доверие

в зората;

кажете й, че виждам по лика невидим на нощта една усмивка,

живея в напрежение пред чаканото чудо, затова

помолете я да се въоръжи с търпение, да ме не вика

сега със тъмен глас; да ме не кара да се чувствам подъл,

задето я забравям в тоя миг, във нейната неизмерима

самотност; помолете я, о, помолете я да помълчи

за малко и да ме не вика,

защото аз не мога да отида.

Не мога да отида.

Не мога.

Не съм и изменил. Във моето сърце

живее образът й като мой, и нека тя не казва,

че съм могъл да я засрамя. Моето отсъствие

също е една магия

на нейната любов към мен. Живея със копнежа да се върна да я видя

в един спокоен свят. Страданието мое на човек

остава с мене; мойта самота остава с мене; мойта лудост

остава с мене. Може би ще трябва

да умра, без да я видя повече, без да опитам

вкуса на нейните сълзи, да видя как се носи

свободна и разголена по плажовете и небето

и по улиците на безсънието ми. Кажете й: това е

мойто мъченичество; понякога ми тегне

над главата плочата на вечността и мощните войски

на трагедията връхлитат върху мен и ме изтласкват в мрака,

но трябва аз да се съпротивлявам: нужно е това…

А я обичам с някогашната младежка чистота,

със буйността възторжена на миналите часове,

с една самоотвержена любов. О нека тя

прости на скръбния непостоянен свой приятел,

комуто беше съдено да се изгуби от любов към своите подобни,

комуто беше съдено да се изгуби от любов към малка къща

с градинчица пред нея, със момиченце в червена рокля;

комуто беше съдено да се изгуби от любов към правото на всички

да имат малка къща със градинчица пред нея

и момиченце в червена рокля; и когато се изгубват те,

приятно да им е, че се изгубват…

Убедете я в това; кажете й, че е ужасно

да я молят на колене да не ме забравя,

да ме обича и да ме очаква,

защото аз съм неин, само неин, но сегашната минута

по-силна е от мен, не мога да отида,

не е възможно,

това ми е напълно невъзможно,

не може и не бива, не;

това е невъзможно;

не мога.

Край