Оскар Серруто
Твоето наследство

Твое е небето от вода,

дето облаците като кораби кръстосват

и светкавиците бели

скачат като риби.

 

Твой е този сняг и твоя

планината,

и мълчанието синьо,

смръзнало по върховете.

 

Пампата е също твоя,

дето хищните копита

на сърдити ветрове

мелодични звукове изтръгват.

 

И реката с кожата си тъмна

и печална,

дето на мита се датите вдълбават,

гробниците на историята също.

 

Самотата

е като властта си тъй огромна,

че една-единствена от твойте думи

всеки смисъл й отнема.

 

Затова пък светлината е тъй нежна,

във ръцете си я ти вземи,

виж я как ти се изплъзва

като тичинков златист прашец.

 

А далече езерото се синее

с електрическия пояс,

на хвалебствия корона

и на Андите пословица прозрачна.

 

И градът старинен, дето си роден,

се запътва да те срещне,

каменния зид на въздуха и хубостта му,

пременена с дъждове проливни.

 

Фантастичен е като мечтите,

като твойто потекло:

веят се по призрачните кули на мъглата

бойни знамена.