Леополдо Маречал
Кортеж

Облечена, нагиздена като за сватба,

                        Умрялата върви: със плач

                        я водят две дечица.

Това е същата кола, с която возят класовете,

                        узрели през декември.

 

Простряно на сияещи покривки, тялото се движи,

                        възпяват колела и оси

                        старинното си раболепие.

В широката ливада като златно копие забита,

                        гореща пладня святка.

 

(На кон като тъмата черен брат ми язди,

                        аз — на кобила бяла,

                        неподкована още.)

 

Умрялата върви в колата на узрелите пшеници,

                        към слънцето ликът й е обърнат

                        и има блясъка на никел.

Във устните й на мълчанието формата прозира,

                        на ключ железен форма.

 

Затворила си е очите за покоя видим

                        на пладнята и за свирнята

                        на нейните певци безбройни;

и здраво хващат се ръцете и за Кръста с жеста

                        на корабокрушение незримо.

 

И докато върви кортежът сред цветя уханни

                        и корабни платна, които

                        на вятъра с езика съскат,

главата от движението на колата

                        се клати, сякаш казва: не!

 

Дечица две я водят: на челата им стъмени

                        загадката разсъмва.

Защо Умрялата върви с венчалната си рокля?

                        Защо във същата кола,

                        с която возят класовете?

 

(На кон като тъмата черен брат ми язди.

                        аз — на кобила бяла,

                        неподкована още.)