Луис Леополдо Франко
Татко Дърво

Във твойта сянка се събират по цели левги от полето.

Разливаш весела прохлада — гърдите жадно я поемат,

свидетелствуваш ти за бога, какъвто в себе си спотайваш.

 

О, сенчесто дърво, владетел на глъбини и вис небесна,

изправено с височината на лятната гореща пладня,

ти знаеш: птицата е само четвърто твое измерение.

 

Поличбата свещена в тебе живей — доброта и сила.

Затваряш зрялата интимност ти на огнището домашно,

разтваряш властно с ветровете на знамената широтата.

 

Безкрайна, скромна самотата прегръща те подобно мене:

душата твоя разведрена и мойта трескава се гмурват

в дълбокото и в него търсят съзвучието разпиляно.

 

Насочва твойто равновесие една потайна геометрия:

на фантастичното със чара се твърдостта във теб облича.

Във музиката безгранична е нашата последна участ.

 

Ти работиш по-самостойно от точещия нишки паяк.

Донасят ли ти ветровете известия и разстояния,

ти слушаш с корени и клони сърцето бавно на земята.

 

Дълбочина на плът и дух е животът ти неизчерпаем.

Живота ни с едно движение в единодушието присаждаш

и ръководиш ти само̀ на криле и планини парада.

 

Мълчанието натежало и пулса на нощта разбираш

възправено със чистотата недостижима на зората;

и как сърцето ни нестройно със свойте ромони настройваш!

 

На времето корито малко сме ние с теб, и нищо друго.

Това ти знаеш и оставаш спокойно. Ала ти не знаеш,

че погребалното помята дори и в сватбеното ложе.

 

Че розата сама е догма неоспорима, също знаеш

и че династии от хубост света безкраен населяват.

Ти вдигаш свойта пълна чаша за цялото, могъщи татко!