Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
2 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Авиация и космонавтика“, брой 6/1974 г.


Нямаше грохот и пламъци. Тихо, красиво засия въздухът около апарата. И толкова… После сиянието постепенно избледня, заедно с него изчезнаха човекът и машината.

— Смърт! Смърт! Смърт на еретика! — ревеше тълпата.

Вдигнах поглед. Лица, нечовешки изкривени, злобни, но жестокост ли бе това, жестокост ли? Или смъртен страх пред тайнството на Светата инквизиция.

Палачът издигна факел. Млъкнаха.

— Признай, лъжецо! — измънка главният от чернокапците. — Поне пред бога признай! Твое ли е това творение дяволско?

— Признай, лъжецо! — повториха хором светите отци. — Твое ли е?

Върху кладата, до стълба, на който бях вързан, стоеше апаратът. Напрегнах се: здрави са въжетата, дяволските.

— Да, апаратът е мой. Но не магьосник съм аз. Дошъл съм от бъдещето, от времето, когато всички се обичат, а хората пътуват към звездите.

— Смърт! — извика някой и тълпата поде.

— Огън… Огън!

„Е, това е краят — устните ми се разтеглиха в гримаса. — Краят на всичко. Смърт! Тази нелепа дума сега е реалност. А колко далечна бе тя само преди няколко часа… в моето време… Хм… Малко мъки, приятелю и толкоз. Нека и ние погледнем по-философски на смъртта!“

Затворих очи.

„И все пак трябваше при «тръгването» да се обадя, тази моята самонадеяност! Поне до края щях да се надявам на помощ.“

Пълен с отчаяние глас — „Пожар! Пожар“, се издигна над площада. Една сграда плуваше в пламъци. Една ли беше?…

Сякаш ме забравиха.

— По-бързо! — извика на ухото ми човекът, съобщил преди малко за пожара. С един замах той сряза въжетата. — По-бързо!

Разтреперан от вълнение, аз се хвърлих към апарата. Познавах отнякъде своя спасител, сигурен бях, че го познавам отнякъде.

— Дръжте ги! — закрещяха. Стесниха обръча.

Този миг ще остане в съзнанието ми завинаги.

Привечер бе, брадвените остриета на палачите светеха. Тичахме. Човекът зад мен се подхлъзна и падна в подножието на купа, бяха отрязали пътя за спасението му. Включих апарата. „Джордано! Джордано!“ — шептях, обезумял от мъка. Лумнаха пламъци — бяха запалили кладата.

Повече не помня. Тълпата се хвърли към мен, заблестяха брадви… Но аз вече не принадлежах на тяхното време.

Малко преди да загубя съзнание, видях през мъглата, на кладата Джордано Бруно. Гледаше към светлината.

Край