Пламен Тр. Лазаров
Бягство

Никога не беше чувал двигателят да бучи. Сега бучеше. Не вярваше да е от претоварването, но все пак имаше чувството, че всеки миг вселекоптерът ще експлодира и той заедно с него ще се превърне в космически прах.

Мускулите го боляха — тази машина не беше строена за хора. Тогава?… Ще се окажат ли правилни изчисленията? Ако е допуснал някъде грешка? По дяволите! В края на краищата не съжаляваше за себе си. При други условия неговата смърт би си останала само негова. Но сега…

Настръхна. Видя хората, лишени от своята Земя и натисна по-силно триъгълния клавиш. Знаеше, че няма смисъл. Не можеше да полети по-бързо от светлината.

Погледна зеленото око на пулта, което тревожно мигаше. Все още крилете от антипротони се размахваха над вселекоптера. Това донякъде го правеше спокоен — те нямаха оръжие за физическо унищожение. Но нямаха, защото не им бе необходимо. Не представляваше трудност да го създадат за няколко часа.

Той знаеше, че те няма да го убият. Може би щяха да се опитат да унищожат двигателя, а на самия него да прекъснат функциите на главния мозък за няколко часа, докато отново се върнат на виолетовата планета — 83. Но за него това не бе по-добро от смъртта. Успокояваше се с мисълта, че успя да ги изненада. Сега се движеше пред тях може би само с половин минута, но тази половин минута бе цяло съкровище. Техните вселекоптери не можеха да летят по-бързо от неговия. Имаше още едно предимство — той беше подал в програмните устройства координатите на своята Земя, докато те не знаеха какво точно е замислил и управляваха вселекоптерите ръчно, следейки го с електромагнитни вълни. Това допускаше макар и минимално те да се отклонят от неговата траектория. Всичко влизаше в изчисленията му, всичко бе заложено.

Беше изключил антипсихометъра, но не смееше да се чувствува сигурен. Тази система беше тяхно изобретение и те може би знаеха как да я обезвредят от разстояние. В такъв случай той щеше да се превърне в един безпомощен робот, чието съзнание се намира в техни ръце и курсът щеше да се промени на 180°. Той наистина бе заложил всичко. Ако те по някакъв необясним за него начин прекъснеха действието на антипсихометъра, автоматично спираше работата си и източникът на кислород. Тогава той и неговото съзнание щяха да бъдат мъртви. Мъртви, но не в тяхна служба. Курсът на вселекоптера нямаше да се промени, а в случай, че го настигнеха, щеше да се брани със струи от тежки неутрони и антипротони.

Той мислеше трезво. Виждаше, че има един голям процент вероятност да бъде победен…

… Но как всъщност се случи това? И той не знаеше. Струваше му се, че всичко е един кошмар, който мигом ще изчезне с настъпването на утрото.

Успокоен донякъде от мълчанието на алармените устройства и празнотата на екрана, той напрегна съзнанието си. Да, това беше един обикновен ден. Повече от седмица той оставаше в завода след двучасовия работен ден, защото му бяха омръзнали обичайните игри на гоненица с планебуси до Плутон и обратно. Два пъти беше излизал първенец на тези състезания и този спорт му бе дотегнал. Често приятелите му го канеха на лов за птерозаври на Меркурий, но той отказваше. Струваше му се несправедливо благодарение на своя ум да залавя тези силни и красиви създания. Те удивително много му напомняха древните изкопаеми на родната Земя, въпреки че доста се различаваха от тях.

Не смяташе, че обича туризма, но екскурзиите до старата Земя го привличаха с една особена сила. Обичаше да ходи там. Често преди залез се качваше на планебуса и отиваше сам. С часове скиташе, потънал в миналото. Ходеше по ония места, където животът някога е кипял и си мислеше. Не бе се родил тук, но тази малка планета, потънала в тишина и полумрак си оставаше негова родина. Обикаляше из слабоосветения и мълчалив Париж, този някогашен център на културата и низостта, минаваше по мостовете на сухата сега Сена. Беше ходил и из другите градове-музеи. Понякога минаваха големи групи туристи и тяхната глъчка и смях рисуваха в съзнанието улиците, пълни с хора и много автомобили, както е било преди много векове.

Често си представяше старата природа от романите на Купър. Сегашната гледка го изпълваше с печал. Планините умираха и се рушаха, равнините се бяха превърнали в пустини. Горите-призраци, остатъци от старата растителност представляваха тъжен пейзаж. Живееше все още някакъв вид пълзящо растение, което се трупаше около водите на тихите и безмълвни морета, заприличали на блата. Рядко повърхността им се раздвижваше от грамадните костени кълба, потомък на древните костенурки. Те отстояваха своя живот, но докога ли?

Да, поостаряло бе Слънцето. Не му достигаха вече сили да топли задъхващата се гръд на Земята.

През този ден Рол — неговият приятел, го помоли да отстъпи смяната си, за да продължи някакви изследвания, за които не му достигаше време. Съгласи се. А той, къде — на Земята? Беше предпразник и посетителите сигурно щяха да бъдат много. Той харесваше тишината. Не му се искаше да остава и тук — жълтата растителност на Венера дразнеше очите му.

Тогава планебусът пое курс към Плутон. Не че имаше някаква работа там. Искаше му се да избяга от мислите си. И ето в последния момент му хрумна да продължи отвъд Плутон. Знаеше, че правилникът забраняваше излизането с планебуси извън Слънчевата система. Беше опасно. Като че тъкмо това го накара да не обърне внимание на сигналите, които му пращаха от колонията на Плутон. Внезапно го беше обхванала една необяснима радост, която го караше да буйствува. Такива волности си беше позволявал и преди това, но не отвъд Плутон. Обикновено се гонеше с няколко астероида между Марс и Юпитер и толкова се увличаше, че едва привършването на кислорода му припомняше, че трябва да спре.

И сега планебусът вършеше всевъзможни движения с грамадна скорост. Колко време се бе минало — не помнеше. Бе изцяло овладян от опиянение. Изведнъж двигателят секна и той усети, че губи контрол над машината. По тялото му премина тъпа болка. Облада го чувството, че пропада в някаква бездънна пропаст.

Разбра — Слънцето бе спряло да го притегля. При такива условия планебусът беше безпомощен. Още от училището знаеше, че сега щеше да се мята в пространството, докато накрая стане притежание на някоя звездна система или преди това — жертва на метеор. Сигурен бе, че първия случаи няма да дочака — кислородът достигаше за още 48 часа. Радостта, появила се така буйно, отстъпи мястото на някаква горчивина, примесена като че ли с разочарование. По-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно, подаде сигнал SOS. Малка беше вероятността някой вселекоптер, завръщаш се от колониите на Андромеда да го чуе. Надяваше се донякъде на трите патрулни кораба, които по стар обичай посрещаха идещите от пътешествие вселекоптери.

И ето след час в слушалките прозвучаха сигнали. В първия миг беше изненадан, после — озадачен. Нищо не разбираше от сигналите. Чуваше шум, който му напомняше морски прибой, следваше трясък от разбито стъкло и накрая, като че ли долиташе тежка въздишка. След това отново всичко се повтаряше. Първата му мисъл бе, че това не е сигнал от вселекоптер. После изведнъж си спомни, че последните дни упорито се говореше за някакви тела, които внезапно се явявали и също така внезапно изчезвали. Посегна да спре сигнала SOS, но не успя — съзнанието му беше вече потънало в мрак.

Да, това бяха те.

Той тръсна глава и се отърси от мислите си. На екрана все още нямаше следа от тях. Всъщност те може би не го преследваха. Може би нямаха вече нужда от него.

Толкова по-зле.

Той си спомни как следяха всяка негова мисъл. Дори когато за пръв път помисли да избяга, те му казаха, че няма смисъл. Знаеше, че изучават чрез него степента на човешката мисъл. За това умишлено понякога мислеше глупости. Не знаеше дали ги беше заблудил. Във всеки случай те бяха успели да изсмучат и зарегистрират цялата информация, която носеше главата му.

Когато показаха на картата тяхното съзвездие, на него му идваше да крещи, да удря. То се намираше на един милион светлинни години от Млечния път. С ледено спокойствие, което го вбесяваше, му обясниха, че са се движили оттам със светлинна скорост, и че той бе почнал да старее едва от кацането на виолетовата планета — 83. Напомняха му, че неговото поколение и стотици още поколения след това са измрели, а той е жив.

Те бяха го подценили, а по този начин бяха подценили и цялото човечество.

„Вашата звезда, която наричате Слънце, е едно джудже — казаха му те. Тя бавно угасва. С нея ще угаснете и вие.“

По-късно той узна причината за тяхната студена откровеност и им прости. В него те будеха само презрение. Нямаха право да се сравняват с човека, при все че бяха по-напреднали. На тях бе непознато състоянието гняв, нежност, обич. Те бяха едни роботи от жива плът, защото се размножаваха не полово, а вегетативно, като медузи. Пфу! Той дълго не можеше да свикне с тази мисъл. Още по-противни му бяха станали странично сплеснатите им тела и неподвижните глави с големи бели очи. И може би това отвращение щеше да бъде нещо преходно, ако не го взеха със себе си като вещ, прекъсвайки съзнанието му и още повече — ако не знаеше причината за отвличането си.

Но сега за него по-важна бе свободата. Той летеше към родната Земя и това го правеше силен. А предстоеше дълъг път. Време бе изцяло да се довери на електронните мозъци. Кибернаторът трябваше да го потопи в дълбок сън и да върне съзнанието му чак при първите колонии на Андромеда. Тогава техният план нямаше да бъде осъществен. Той беше сигурен в това още на виолетовата планета — 83. Те му казаха, че слаба черта на неговата цивилизация била самонадеяността. Мислеха така, защото той вярваше в хората. Те вярваха на логиката.

Обясниха му, че в техните действия нямало безсмислени хрумвания, каквито се срещали понякога при хората. Осъществяването на техния план било необходимо. И той видя на екрана една ужасна картина. Някаква грамадна планета се пропукваше на милиарди късове, сякаш с намерението да погълне Вселената. Това бе страшна космическа катастрофа. Тази планета била най-отдалечената от тяхната звезда. Сега вследствие на неуравновесените сили останалите планети променяли своите орбити и според техните изчисления, щели да се сблъскат. Нужна била планета от величината на старата, за да бъдат силите уравновесени.

Но как можеше да се примири с отнемането на Земята и Марс? Казаха му, че тези две планети били ненужни на хората, защото те живеели на Венера. Но те не знаеха, че за всеки човек животът е немислим без Земята. На нея се намираше цялата съкровищница, натрупана от човешкия гений.

Да, той трябваше да предупреди хората. Макар умираща, Земята излъчваше онова скрито сияние, което сплотяваше хората в една общност и в името на Цивилизацията, която носеше името Земна, се вършеха всичките открития и чудеса на науката и мисълта.