Артър Кларк
Спасителен отряд

Кой е виновен? Ето вече три дни мислите на Алверон се връщат към този въпрос, който и досега не е намерил отговор. Син на народ с по-груба или по-нечувствителна душа, той не би се измъчвал, задоволявайки се с това, че никой не може да бъде отговорен за действията на съдбата. Но Алверон и неговият народ бяха властелини на Вселената още в зората на историята, в това далечно време, когато неизвестни сили, от които е започнало Началото, обвиха космоса с Бариерата на Времето. На тях им бяха дадени всички знания, а безпределното знание носеше безпределна отговорност. Ако в управлението на Галактиката се допуснеха грешки и пропуски, вината беше на Алверон и неговия род. А тук не е обикновена грешка, а една от големите трагедии в историята.

Екипажът още нищо не знае. Даже на Ругон, неговия най-близък приятел, е известна само част от истината. Но до обречените светове остават по-малко от един милиард мили. След няколко часа те ще кацнат на третата планета. Алверон отново прочете съобщението на базата, след това с движение, което не би уловило нито едно човешко око, натисна клавиша „Общо внимание“. В дългия цяла миля цилиндър — кораб на космическия патрул К–9000, — представителите на много народи се откъснаха от работата си, за да чуят какво ще каже капитанът.

— Аз зная, на всички ви се иска да узнаете — започна Алверон — защо ни заповядаха да прекъснем рекогнисцировката и с такова ускорение да побързаме в тази област на космоса. Навярно някои от вас разбират какво означава такова претоварване. Нашият кораб извършва своя последен полет, вече 60 часа генераторите работят на пределна мощност. Добре ще е ако може без чужда помощ да се върнем в базата.

Ние се доближаваме до слънце, което скоро ще стане нова звезда. Взривът ще настъпи след 8 часа плюс-минус един час. За изследване ни остават най-много 4 часа. Всичките 10 планети на системата са обречени, а на третата планета има цивилизация. Това е установено само преди няколко дена. Нам се падна печалният дълг да се свържем с обречената цивилизация и ако е възможно да спасим някого. Аз знам, с един кораб за такова кратко време ние почти нищо не можем да направим, но до взрива никой повече няма да ни се притече на помощ.

Той помълча и дълго в могъщия кораб, който безшумно се носеше към неизследваните светове, беше тихо — нито движение, нито звук.

Алверон знаеше за какво мислят другарите му и се опита да отговори на незададения въпрос.

— Вие недоумявате как е възможно да сме допуснали такава катастрофа — най-голямата в нашата история. Едно мога да ви кажа сигурно: галактическият патрул не е виновен. Известно ви е, че с нашия флот — непълни 12 хиляди кораба, ние можем да изследваме всяка от 8-те милиарда слънчеви системи на Галактиката, средно един път на милион години. Повечето светове за такъв кратък срок се изменят много малко.

Преди около четиридесет хиляди години дозорният кораб К–5060 е изучавал планетите на системата, към която се приближаваме. Никъде не е бил открит разумен живот, макар че третата планета е гъмжала от животни, а още две планети някога са били обитаеми. Представен е бил, както е прието, доклад, определен е бил срок за следващото изследване на системата — до него остават още шестстотин хиляди години.

Но, оказа се, че в невероятно късия срок, който е изминал от времето на последната проверка, в системата е възникнал разумен живот. Първи признак за това са неизвестните сигнали, приети на планетата Кулат в системата X 29.35, Y 34.76, Z 27.93. Запеленговали ги: сигналите идвали от системата, към която летим. До Кулат оттук са двеста светлинни години, значи радиовълните са пътували две столетия. С други думи, не по-малко от двеста години на един от тези светове съществува цивилизация, която владее техниката на изпращане на електромагнитните вълни и всичко, което е свързано с това. Веднага провели телескопично изучаване на системата: оказало се, че слънцето е нестабилно, намира се в стадий на пред-нова. Всяка минута е можело да избухне, ако не е избухнало, докато радиовълните са летели до Кулат. Трябвало е известно време, за да насочат към системата свръхмощните локатори, които се намират на Кулат-П. Те показали, че взривът още не е избухнал, но до него остават само няколко часа. Ако Кулат беше на част от светлинната година по-далеч, ние въобще не бихме узнали за съществуването на тази цивилизация.

Правителственият глава на Кулат веднага се свързал със Секторалния Патрул и на мен ми заповядаха незабавно да тръгна към системата. Нашата задача е да спасим когото можем, стига да има още някой жив. Наистина, ние мислим, че цивилизация, която владее радиото, има възможност да се защищава от високата температура.

Нашият кораб и двата спомагателни катера ще изследват планетата. Всеки своята част. Капитан Торкали ще лети на СК–1^[1], капитан Орострон — на СК–2. На разположение ще имат по-малко от четири часа. В края на този срок са длъжни да се върнат на кораба. Ако закъснеят, ние ще тръгнем без тях. Двамата капитани ще получат от мен инструкции в отсека за управление.

Толкова. След два часа навлизаме в атмосферата.

На планетата, някога носеща името Земя, гаснеха последните езици на пламъците: повече нямаше какво да гори. От могъщите гори, които буквално бяха потопили планетата след ерата на градовете, бяха останали само главнѝ и димът от погребалните им огньове още се издигаше към небето. Но съдбоносният час още не е настъпил, камъни не са се разтопили.

През мъглата едва се очертаваха материците, но техните очертания нищо не говореха на корабните наблюдатели. Картите, с които те разполагаха, бяха остарели на десетина ледникови периода и няколко потопа.

Когато К–9000 минаваше край Юпитер те разбраха, че не може да съществува никакъв живот в тези полугазообразни океани от сгъстени въглеводороди, сега бурно кипящи в необикновено горещите слънчеви лъчи. Марс и другите външни планети оставаха настрана. Алверон разбра, че световете, стоящи по-близо до Слънцето, отколкото до Земята, вече се топят. Твърде е вероятно, помисли си той с мъка, трагедията на неизвестната раса да се е свършила. Дълбоко в душата си той считаше, че така е дори по-добре — корабът би могъл да вземе не повече от няколкостотин човека, и мисълта за отбора го измъчваше. В сектора за управление влезе Ругон, началник на съобщенията и заместник-командир. През целия последен час той напразно се опитваше да улови сигнали от Земята.

— Закъснели сме — мрачно съобщи той. — Всички диапазони опитах, ефирът мълчи, ако не се смятат нашите собствени радиостанции и програми от Кулат преди двеста години. В системата не са останали никакви източници на радиовълни.

С грациозна плавност, недостъпна на двуногите същества, той се приближи до огромния видеоекран. Алверон мълчеше, новината, която му съобщи Ругон не беше за него неочаквана.

Едната стена на отсека за управление изцяло бе заета от екрана, огромният черен правоъгълник създаваше впечатление за бездънна дълбочина. Трите тънки пипала на Ругон, непригодни за тежка работа, но незаменими при бързи манипулации, се плъзнаха по ръчките за настройка и екранът оживя от хиляди светли точки. Ругон продължи настройката и звездният рой се измести встрани, отстъпвайки място на Слънцето.

Жител на Земята не би познал този чудовищен диск. Светилото не беше бяло, неговата повърхност наполовина бе покрита с виолетово-сини облаци, от тях в космоса излитаха дългите езици на пламъците. На едно място от фотосферата, далеч из лъчите на блещукащата корона се образува гигантска издатина. Като че на Слънцето нарасна огнено дърво с височина половин милион мили и клоните му бяха реки от пламъци, които се носят в космоса със скорост стотина мили в секунда.

— Предполагам, — каза накрая Ругон — че астрономът ви е представил достатъчно точни разчети. Иначе…

— Не се безпокойте, нищо не ни заплашва — увери го Алверон. Говорих и с обсерваторията на Кулат, препровериха данните ни. Като ни казват, че срокът е определен с точност до един час, това трябва да се разбира така: ние ще имаме един час запас, а вече от нас зависи ще го използуваме или не!

Той хвърли поглед на пулта за управление.

— Време е да навлизаме в атмосферата. Моля ви, настройте екрана отново на планетата. Хайде, започваме!

Корабът потръпна, рязко зазвъняха и веднага замлъкнаха сигналите за тревога. На екрана се появиха два тънки снаряда, които се гмурнаха към огромния диск на Земята. Няколко мили те летяха заедно, после се разделиха и единият изведнъж се изгуби в сянката на планетата.

Главният кораб, масата на който хиляди пъти превишаваше който и да е от катерите, бавно се спусна след тях в обятията на бясната буря, разрушаваща напуснатите от хората градове.

* * *

В полукълбото, под което Орострон водеше своя катер, беше нощ. Както и Торкали, той трябваше да фотографира, да прави измерения и да докладва на кораба. На малкия разузнавателен апарат нямаше място нито за пасажери, нито за образци. Ако срещнеше обитатели на планетата, при него веднага ще пристигне К–9000. За преговори няма да има време. В краен случай ще се действува със сила; обясненията ще последват след това.

Долу опустошеният край се обливаше в зловеща светлина, огромно полярно сияние се простираше над половината планета. Но изображението на екрана не зависеше от светлината и Орострон ясно виждаше голи скали, които — както му се струваше, никога не са имали растителност. Все пак тази пустиня някъде трябва да свършва! Той включи най-високата скорост, на която можеше да се реши в тази плътна атмосфера.

Катерът се носеше през урагана и ето каменистата пустиня се надигна. Напред, навряла върховете си в кълбета дим, се простираше планинска верига. Орострон насочи локатора към хоризонта — веднага на екрана заплашително близко се появиха планини. Той тръгна стръмно нагоре. Трудно можеш да си представиш по-негостоприемен край — какъв ти живот може да има тука! Да измени ли курса? Реши да продължи така и след пет минути бе възнаграден.

Далече долу се показа обезглавена планина. Целият й връх бе отрязан от някакви изкусни инженери. Широко разкрачила нозе, на платото върху камъка стоеше сложна конструкция от метални подпори, служещи за опора на различни устройства. Орострон спря катера, след това заслиза по спирала към планината.

Лекото размазване, дължащо се на доплеровия ефект, изчезна. Изображението на екрана стана необикновено ясно. На подпорите под ъгъл четиридесет и пет градуса бяха насочени към небето десетки грамадни металически огледала. Те бяха леко вдлъбнати и във фокуса на всяко се намираше някакъв сложен апарат. В това могъщо величествено съоръжение се подразбираше целесъобразност: всичко огледала гледаха в една точка на небето или зад него…

Орострон се обърна към другарите си:

— На мен това ми прилича на обсерватория — каза той. — Вие виждали ли сте преди нещо подобно?

Клартен, многоръкият обитател на кълбообразното образувание в края на Млечния път, предложи друга хипотеза:

— Това е апаратура за свръзка. Отражателите фокусират електромагнитни лъчи. Аз съм виждал такива устройства на стотици планети. Може би това е същата станция, чиито сигнали са били приети на Кулат. Но едва ли, лъчът от такива големи огледала би трябвало да е много тесен.

— Тогава е ясно, защо Ругон не можа да улови никакви импулси, когато минавахме край планетата — добави Хансур–2 един от двойниците от Тхаргон.

Орострон възрази:

— Ако това е радиостанция, то нея са я поставили за междупланетна връзка. Вижте накъде са насочени огледалата. Никога не бих повярвал, че народ, който само от две столетия познава радиото, може да пресече космическите простори. На моя народ за това са му били необходими шест хиляди години.

— Ние сме се справили за три хиляди — меко се обади Хансур–2, изпреварвайки своя двойник с няколко секунди.

Преди работата да стигне до спор, Клартен развълнувано размаха пипала. Докато останалите говореха, той включи автоматичното засичане.

— Има! Слушайте!

Щракна с прекъсвача и кабината се изпълни с пронизително свистене.

Минута всички напрегнато слушаха, след което Орострон продума:

— Това не е говор! Нито едно същество не е в състояние да говори така бързо.

Хансур–1 дойде до същия извод.

— Това е телевизионна програма. А вие как мислите, Клартен?

Той се съгласи.

— Да, и освен това всяко огледало предава отделна програма. Интересно за кого? Очевидно, там някъде, накъдето е насочено излъчването, се намира някоя друга планета от системата. Това може бързо да се провери.

Орострон повика К–9000 и доложи за откритието. Ругон и Алверон бяха много развълнувани, веднага провериха в астрономическите справочници.

Резултатът беше неочакван и обезкуражаващ. Нито една от останалите девет планети не се намираше близо до канала на предаването. Изглеждаше, че огромните отражатели са отправени в космоса безцелно.

Изводът можеше да бъде само един и първи го изказа Клартен.

— Те са имали междупланетна връзка — каза той. Но сега станцията е изоставена и никой не следи за предавателите. Планетите са отминали, а антените са насочени както преди.

— Добре, сега всичко ще изясним — каза Орострон. — Аз се приземявам.

Той бавно спусна катера, отначало наравно с металните огледала, после по-ниско и кацна на скалната площадка. На сто ярда от катера, под плетените стоманени конструкции се беше приютило бяло каменно здание. То нямаше прозорци, но затова пък беше с много врати в обърнатата към тях стена.

Наблюдавайки как неговите другари обличат предпазните костюми, Орострон съжаляваше, че не може да тръгне с тях. Но все някой трябваше да остане и поддържа връзка с кораба. Така заповяда Алверон и то много правилно. Никога не знаеш какво те чака на планета, която изследваме за първи път и при такива обстоятелства.

Внимателно тримата разузнавачи излязоха от декомпресионната камера и нагласиха антигравитационното поле на костюмите си. Малкият отряд се отправи към зданието, всеки се движеше така, както е присъщо на народа му. Напред вървяха двойниците Хансур, зад тях Клартен. Антигравигационният му прибор явно капризничеше, той изведнъж падна, разсмивайки другарите си. Орострон видя как за миг тримата се спряха пред най-близката врата, отвориха я бавно и изчезнаха.

Събирайки цялото си търпение, Орострон чакаше, а наоколо беснееше бурята и в небето все по-ярко се разгаряше заря. В уговореното време той повика главния кораб и изслуша краткото одобрение на Ругон. Интересно, как върви работата при Торкали в другото полукълбо, но в трясъка и грохота на слънчеви смущения е невъзможно да се свържем с тях.

Клартен и Хансурите скоро се убедиха, че предположенията им са верни. Тук е имало радиостанция, сега изоставена от всички. От огромната зала няколко врати водеха към неголеми стаи. В главното помещение редици от апарати се бяха проточили, на стотици пултове просветваха светлини, неясно светеха катодите на огромните радиолампи, образуващи цяла алея.

На Клартен всичко това не правеше никакво впечатление. Първият радиолокатор, създаден от съпланетниците му, отдавна се бе превърнал във вкаменелост, наброяваща милиард години. Народ, който само от няколко столетия познава електрическите машинни, не можеше да съперничи с тези, които са открили електричеството в началото на съществуването на планетата Земя.

Продължавайки да разглежда зданието, отрядът всичко филмираше. Оставаше да се реши още една загадка. Изоставената радиостанция предава програми, откъде идват те? Централния пулт успяха да намерят бързо. Той бе пригоден да предава десетки програми наведнъж, но студиото трябваше да се търси в другия край на множеството кабели, губещи се в подземието. Ругон на К–9000 се опитваше да разкрие съдържанието на предаването, може би това щеше да спомогне. Няма никакъв смисъл да се изследват кабелите, които може би се простираха през целия материи.

Отрядът не се задържа дълго в празната радиостанции. Повече нямаше какво да се научи тука, а и те търсеха не толкова научна информация, колкото живот. След няколко минути катерът излетя от платото към равнините, които трябваше да се простират зад планините. Оставаха около три часа.

Гледайки изчезващите в далечината тайнствени огледалца, Орострон трепна. Какво е това — стори ли му се или те наистина, докато той чакаше, всички едва-едва се изместиха, компенсирайки въртенето на Земята? Той не бе уверен и реши, че това въобще не играе никаква роля. Направляващите механизми продължават да работят и само толкова.

След четвърт час те видяха град. Той се бе разпрострял далече надолу край реката, от която беше останал уродлив белег. Тази следа криволичеше между високите здания и под никому ненужни вече мостове.

Екипажът не се и съмняваше, че градът е изоставен. Да проверяват всички здания нямаше време, оставаха им само два часа и половина. Орострон се приземи до най-голямата постройка. Естествено е да се предположи, че ако някой се скрие, то това ще бъде в най-здравите здания, където може да се остане до края.

Дълбоките пещери и даже недрата на планетата не са защитени от катаклизма. И ако тукашният народ се е прехвърлил на по-далечни планети, то гибелта му ще се отложи само с няколко часа, които ще са необходими на яростните вълни да пресекат слънчевата система.

Откъде Орострон можеше да знае, че градът е напуснат не преди няколко дни или седмици, а че е пуст вече над сто години. Градската култура, надживяла толкова периоди, се оказа обречена, след като хеликоптерите станаха универсално превозно средство. След няколко десетилетия хората, знаейки че за два-три часа могат да достигнат всяко кътче на земното кълбо, се върнаха в полята и горите, за които винаги тъгуваха. Новата цивилизация разполагаше с машини и ресурси, за които човечеството не е и мечтало, но тя в много отношения беше селска и изостави стоманените и бетонни стени, които векове тегнеха над човечеството.

Запазиха се градовете — центрове на наука, администрация или развлечения, останалите изоставиха, тъй като да ги разрушават бе твърде скъпо. Десет-петнадесет големи столици и древни университетски центрове почти не се бяха изменили и можеха да просъществуват още не един век. Но градовете, чийто живот бе основан на парата, желязото и надземния транспорт, изчезнаха заедно с промишлените отрасли, които ги издържаха.

Докато Орострон чакаше на борда на ракетата, другарите му преминаваха през безкрайните празни коридори и зали, правейки множество снимки, които не можеха да им разкажат за обитаващите тук преди същества. Библиотеки, заседателни зали, хиляди официални помещения пустееха, навсякъде имаше дебел слой прах. Ако изследователите не бяха видели радиостанцията на планината, те биха помислили, че тази планета отдавна е загинала.

Измъчвайки се от дългото очакване, Орострон се опитваше да си представи къде е могъл да отиде този народ. Може би предвиждайки, че не могат да се спасят, хората са се самоубили? А може би са построили огромни скривалища за милиона хора в недрата на Земята и сега седят някъде под краката му, очаквайки края си… Вероятно той никога няма да узнае това.

С облекчение забеляза, че е време да се завръщат. Скоро ще разбере как е завършил полетът на Торкали. Орострон се питаше: какво ли ще стане ако астрономите на Кулат са сбъркали? Той ще се успокои чак, когато бъде зад надеждните стени на К–9000. Още по-добре би било да се отдалечат в космоса, далеч от това зловещо слънце.

Още щом спътниците му влязоха в шлюза, Орострон се издигна в небето и взе курс към К–9000. След това се обърна към останалите.

— Е, какво намерихте? — попита ги той.

Клартен извади навито на руло платно и го разгъна на пода.

— Ето как са изглеждали — тихо каза той. — Двуноги и само с две ръце. Въпреки това са си служили с тях не съвсем зле. Само две очи, във всеки случай само отпред. На нас ни провървя, това е едва ли не единственият предмет, който е останал.

Старинният портрет студено гледаше тримата, те от своя страна също внимателно го наблюдаваха. По ирония на съдбата той се бе запазил само затова, защото не представляваше никаква ценност. Когато градът се евакуираше, на никого не му дойде на ум да вземе портрета на олдермена Джон Ричардс (1909 — 1974). Половин столетие той събираше праха, докато далеч от старите градове новата цивилизация се бе издигнала до висота, каквато не познаваше нито една предишна култура.

— Това е почти всичко, което успяхме да намерим — продължи Клартен. — Вероятно градът е напуснат преди много години. Боя се, че нашата експедиция претърпя неуспех. Даже и да са останали живи същества на планетата, то те са се скрили много добре, ние не можем да ги намерим.

Командирът бе принуден да се съгласи.

— Задачата е неизпълнима — потвърди той. — Ако имахме на разположение седмица, а не часове — тогава е друго. Кой знае, може би те имат скривалища под океана. За това даже не сме и мислили.

Хвърляйки поглед на уредите, той поправи курса.

— След петнадесет минути сме на кораба. Алверон лети бързо. Може би Торкали е намерил нещо?

К–9000 летеше няколко мили над залетия със слънчева светлина бряг на континента. Орострон се приближи. До контролния срок оставаше половин час, не трябва да се губи ни минутка. Той изкусно вкара своя катер в стартовия отсек и те преминаха през декомпресионната камера в кораба. Чакаха ги. Това е естествено, но Орострон веднага забеляза, че не само любопитството е довело другарите му в отсека. Още никой не бе продумал, а той знаеше, че се е случила беда.

— Торкали не се върна. Той е загубил отряда си, трябва да ги измъкваме. Хайде, елате в отсека за управление.

По начало на Торкали му потръгна. Той се движеше в сумрак, избягвайки палещите слънчеви лъчи, докато не достигна до голямо езеро. Езерото бе съвсем ново, едно от последните творения на човешките ръце — преди по-малко от сто години, заетата от него площ е била пустиня. Само след няколко часа тук отново ще бъде пустиня. Водата вече кипеше, към небето се издигаха стълбове пара. Но изпаренията не можеха да скрият чара на големия бял град, който се бе разположил на брега.

По края на площада, където се приземи Торкали, акуратно наредени, стояха летателни апарати. Устройството им бе примитивно, но добре бяха изработени. Тягата се осигуряваше от въртящи се лопати. Нямаше никакви признаци на живот, но като че жителите бяха някъде наблизо. В някои прозорци още светеше.

Тримата спътника на Торкали вече излязоха от ракетата. Отрядът възглави старшият по звание и произход Циандри, (както и Алверон той бе роден на една от древните планети на Средните Слънца). С тях вървяха Аларкен — син на народ, който бе един от най-младите и кой знае защо, много се гордееше с това, и странният обитател на системата Паладор, безимен както и целият му род, тъй като бе лишен от индивидуалност и представляваше подвижна, но все пак зависима клетка от съзнанието на народа си. Макар и сънародниците му отдавна да се бяха разпръснали по галактиката, изследвайки безбройните светове, някакво неизвестно звено продължаваше да ги свързва така надеждно, като че бяха живи клетки от човешкото тяло.

Когато говореше жител на Паладор, той се ползуваше единствено от местоимението „ние“. В езика на планетата нямаше и не можеше да има първо лице единствено число.

Огромните врати на великолепното здание учудиха разузнавачите, макар че с тях би се справило дори и едно дете. Циандри не си изгуби времето напразно, а повика по радиостанцията си Торкали. След това тримата се отдалечиха настрана и командирът изведе катера на нужната позиция. Мигновено проблясване на яркия пламък — могъщите стоманени врати се озариха със светлина, която бе на границата на видимия спектър и изчезнаха. Каменната зидария още бе стопена, когато отрядът се втурна в зданието, осветявайки пътя си с прожектори.

Но те се оказаха ненужни. Огромната зала, в която се озоваха, се осветяваше от лампи, висящи под тавана. От едната страна към залата водеше дълъг коридор, а точно срещу тях широка стълба се издигаше към горните етажи.

За секунда Циандри се поколеба. След това реши, че е все едно накъде ще тръгне и поведе другарите си в коридора.

Чувството, че някъде наблизо има живот, стана особено силно. Струваше им се, че всеки миг могат да срещнат обитателите на този свят. Ако държанието им е враждебно (за което е трудно да бъдат упрекнати), ще се наложи да си послужат с парализаторите…

Вълнувайки се, изследователите влязоха в следващото помещение и облекчено въздъхнаха: тук имаше само машини, редици от машини — недвижими и неми. Губещите се в далечината стени изцяло се състояха от металически сандъчета. Нищо друго, никаква мебел, само тези сандъчета и тайнствените машини.

Аларкен, винаги най-пъргав от тройката, вече изучаваше сандъчетата. Във всяко от тях имаше хиляди тънки, но здрави пластинки с много отвори от различен вид. Паладорецът взе една картичка, а Аларкен засне обстановката и машините. Продължиха нататък. Просторното помещение, едно от чудесата на този свят, не им говореше нищо. Ничии очи повече няма да видят чудесните, почти одушевени електронно-сметачни машини и петте милиарда перфокарти, на които бяха записани всички сведения за всеки жител на планетата.

Беше очевидно, че от това здание са се ползували съвсем скоро. Все повече вълнувайки се, изследователите побързаха в следващото помещение и видяха огромна библиотека, милиони книги на безбройните полици. Тук, макар че разузнавачите не можеха да знаят това — се пазеха всички закони, измислени от човека и всички речи, произнесени в съветите им.

Циандри размишляваше какво да прави по-нататък, когато Аларкен му посочи една от полиците, на около сто ярда от тях. За разлика от останалите тя бе наполовина празна, а на пода, като че захвърлени в бързината, лежаха купчини книги. Нямаше никакво съмнение. Тук съвсем скоро е имало някой. Чувствителните органи на Аларкен отчетливо различаваха следи от колела на пода, макар че останалите нищо не виждаха. Той даже откри отпечатъци от крака, но не знаейки нищо за жителите на планетата, не можеше да каже в каква посока водеха следите.

Чувството за близост на живота се засили необикновено, но близост по време, а не пространствена. Аларкен каза това, което мислеха всички.

— Навярно книгите са били много ценни и някой е решил да ги спаси в последната минута. Това означава, че някъде съвсем наблизо има скривалище. Ако потърсим може да открием някакви признаци, които биха ни отвели до него.

Циандри се съгласи, но паладорецът не се въодушеви от тази идея.

— Даже и така да е — каза той — убежището може да е на кое и да е място от планетата, а ни остават още два часа. Но няма защо да губим времето си ако искаме да спасим някого.

Отрядът отново тръгна напред, спирайки само, за да си вземе някои книги. Те могат да послужат на учените от Базата, а впрочем едва ли ще могат да ги преведат. Оказа се, че зданието се състои предимно от малки помещения и всички те до скоро са били заети. Почти навсякъде бе чисто и подредено, но в две-три стаи цареше див хаос. Особено ги порази едно помещение — вероятно някакъв кабинет, което бе подложено на пълен разгром. Подът — застлан с книги, мебелите — разбити, настрани от счупените прозорци се кълбеше дим.

Циандри се разтревожи.

— Не е възможно тук да е влязло някакво опасно животно! — възкликна той нервно, въртейки в ръцете парализатора.

Аларкен не отговори. Той издаваше странен звук, който на езика на народа му се наричаше смях. Изминаха няколко минути преди да успее да обясни какво го е развеселило.

— Не мисля, че това е направено от животно — каза той. — Обяснението е доста просто. Представете си, че цял живот сте работили в една стая, с години сте се занимавали с безкрайни книги. Изведнъж ви казват, че повече няма да ги видите, работата ви е свършена, можете да си отидете завинаги. Отгоре на това никой няма да ви замени. Край, точка. Как бихте постъпили, Циандри?

Циандри се замисли за няколко секунди.

— Навярно бих прибрал всичко и заминал. Така беше във всички останали стаи.

Аларкен отново се засмя.

— Не се и съмнявам, вие така бихте направили. Но има хора с друга психология. Мисля, че би ми допаднало съществото, което е работило тук.

Той се ограничи с това и спътниците му известно време си блъскаха главите над думите му, а след това забравиха за тях.

Изследователите даже си мислеха кога Торкали им заповяда да се завърнат. Бяха събрали много информация, но не бяха намерили нищо, което да ги доведе до изчезналите обитатели на този странен свят. Поразителната загадка като че никога няма да бъде разрешена. Оставаха по-малко от четиридесет минути до отлитането на К–9000.

Бяха извървели около половината път, връщайки се към катера, когато забелязаха полукръгъл вход, водещ към недрата на зданието. Архитектурното му изпълнение се отличаваше от всичко, което бяха видели досега и наклоненият под просто ги зарадва: многочислените им нозе се бяха изморили от мраморните стълби, които само двуноги биха могли да построят в такова изобилие. Циандри страдаше най-много. Обикновено той ходеше на дванадесет крака, но можеше в краен случай да бяга на двадесет — наистина това никой още не бе виждал.

Отрядът замря и гледаше в тунела, като всички мислеха за едно. Вход към недрата на Земята! В другия му край могат да намерят обитателите на този свят и да спасят някого от гибел. Още има време да извикат на помощ главния кораб.

Циандри изпрати сигнал на командира си и Торкали спря с катера точно над зданието. Може да се случи така, че да не успеят да обиколят всички входове и изходи, макар, че да се заблудят не могат, целият лабиринт е ясно запечатан в паметта на паладореца. Ако е нужно Торкали с взрив ще им пробие път през дванадесетте етажа. Не, те бързо ще изяснят какво се крие в края на тунела…

Узнаха го след тридесет секунди. Тунелът завършваше със странно кръгло помещение с разкошни меки кресла около стените. Друг изход нямаше освен чрез тунела, по който дойдоха и на Аларкен му трябваха няколко секунди, за да съобрази за какво е нужна тази кабина. Жалко, че нямат време да се възползуват от нея, помисли си той. Викът на Циандри наруши мисълта му. Аларкен рязко се обърна и видя, че стената зад тях безшумно се е спуснала.

Даже неволното стряскане не попречи на Аларкен с уважение да помисли: „Каквито и да са били, от автоматика са разбирали!“

Първи заговори паладорецът. Показа с пипала креслата.

— Ние мислим, че най-добре е да седнем — каза той.

Множественото съзнание на Паладор вече бе анализирало обстановката и знаеше какво ще последва.

Не им се наложи да чакат дълго. Зад решетката от тавана се зачу слабо бръмчене и за последен път в историята на Земята се раздаде, макар и безжизнен, но все пак човешки глас. Макар че думите им бяха непознати, затворените изследователи се досетиха за смисъла им.

— Моля да назовете спирките и да заемете местата си.

Едновременно с това светна част от едната стена. Видяха проста карта с десетина кръгчета, съединени с линии. Във всяко колелце имаше надпис, а отстрани — две копчета с различен цвят.

Аларкен въпросително погледна командира си.

— Не пипайте — каза Циандри — може би тогава вратата сама ще се отвори.

Сгреши. Инженерите, които са строили това автоматично метро, са изхождали от това, че всеки който влезе във вагона непременно ще пътува нанякъде. Ако пътниците не изберат ни една от междинните станции, значи им е нужна последната.

Отново пауза. Релетата и тиратроните чакаха команди. В тези тридесет секунди пришълците можеха да отворят вратата и да излязат, ако знаеха как. Те не знаеха, и машините, проектирани според човешката психология, продължаваха да действуват. Тласъкът от тръгването не бе много силен: меката облицовка служеше не за защита, а за удобство. Само едва забележимата вибрация говореше за скоростта, с която се движеха в недрата на Земята, не знаейки колко ще продължи това пътешествие, а след тридесет минути К–9000 ще напусне слънчевата система.

Дълго в носещата се кой знае накъде кабина цареше мълчание. Циандри и Аларкен напрегнато мислеха. Мислеше и паладорецът, наистина по своему. Понятието за индивидуална смърт не съществуваше за него, защото гибелта на един паладорец за колективния разум бе нищо — все едно човек да загуби косъм от главата си. Той можеше, макар и трудно, да разбере мъката на индивидуалния разум, например Аларкен и Циандри, и се стремеше да им помогне.

Аларкен се свърза с Торкали: сигналът бе много слаб и бързо затихваше. Набързо разказа каква е работата и почти веднага чуваемостта се подобри. Торкали летеше след тях над Земята, в недрата на която те се носеха срещу неизвестността. Едва сега разбраха, че кабината пътува с около хиляда мили в час. След малко изследователите научиха нещо още по-удивително: стремително се приближаваха към морето. Докато над тях е все още земя, има макар и малка надежда да спрат машината и излязат, но щом се намерят под океана всички умове и механизми на големия кораб не ще могат да ги спасят. По-надежден капан мъчно може да се измисли.

Циандри внимателно изучаваше картата на стената. Смисълът му беше сега ясен. Под линията, която съединяваше кръгчетата, пълзеше светло петно. То бе изминало вече половината път до първата станция.

— Ще натисна едно от тези копчета — каза накрая той. — Нищо няма да ни се случи, а може би ще узнаем нещо.

— Съгласен. С кое ще започнете?

— Те са само две, така че нищо ако сбъркаме първо. Навярно едното копче спира кабината, а второто я пуска.

Аларкен не вярваше в успеха.

— Тя сама тръгна, нищо не сме натискали — каза той. — Боя се, че кабината е напълно автоматизирана, оттук е невъзможно да се управлява.

Циандри не се съгласяваше.

— Тези копчета очевидно са свързани със станциите. За какво друго могат да бъдат, ако не за спиране на кабината? Цялата работа е да натиснем това, което трябва.

Той разсъждаваше правилно. Кабината можеше да се спре на всяка промеждутъчна станция. Досега са пътували само десет минути и всичко ще се оправи ако успеят да излязат веднага. Така се случи, че Циандри натисна не това копче, което трябваше.

Светлото петно, без да изменя скоростта си, пресече осветеното кръгче. Едновременно с това от катера се обади Торкали.

— Сега вие преминахте под града и се отправихте към морето. Следващата спирка е след хиляда мили.

Алверон остави всяка надежда да открие живот на тази планета. К–9000 прочеса вече половината земно кълбо, спускайки се от време на време, за да привлича вниманието, но на Земята като че всички бяха измрели. „Ако някои са останали, помисли си Алверон — то те са се скрили в недрата на Земята и макар че ги грози неминуема гибел, до тях не можем да се доберем.“

Ругон му съобщи за бедата. Корабът прекрати безплодните търсения и през бурята се втурна отново към океана, над който малкият апарат на Торкали продължаваше да следва подземната крива.

Страшна гледка се откриваше долу. От времето на своето раждане Земята не помнеше такива вълни. Ураганът, достигнал скорост няколкостотин мили в час, гонеше планини от вода. Даже далеч от материка, във въздуха летяха стебла на дървета, части от къщи, метални лостове; нито един земен самолет не би се справил с този щорм, но грохотът на блъскащите се вълни заглушаваше даже рева на урагана.

За щастие още нямаше силни земетресения. Дълбоко под ложето на океана великолепното инженерно устройство, което бе личното метро на Президента, продължаваше да работи безупречно, незасегнато от бъркотията и разрушенията. Предстоеше му да действува до последните минути на Земята. Иначе казано, ако астрономите не са сбъркали, малко повече от четвърт час. Алверон искаше да знае колко точно в повече… Едва след час попадналият в капана отряд ще излезе изпод океана и ще могат да му помогнат.

Алверон бе получил строги инструкции, но и без тях той никога не би си позволил да рискува поверения му огромен кораб.

В това време Аларкен и Циандри, затворени на миля под ложето на океана, включиха на пълна мощност предавателите си. Петнадесет минути не са толкова много, когато човек трябва да даде сметка за изминатия път. Добре е ако успееш да продиктуваш прощалните си послания, които ти се струват в такъв миг по-важни от всичко на света.

Паладорецът мълчеше и не мърдаше. Останалите двама, погълнати от собствената си съдба и лични дела, даже го забравиха. Съвсем неочаквано той се обърна към тях със своя странно безстрастен глас:

— Ние предполагаме, че вие предприемате нещо във връзка с предполагаемата си гибел, но това вероятно е излишно. Капитан Алверон се надява да ни спаси ако съумеем да спрем кабината, когато достигнем материка.

В първата секунда Циандри и Алверон бяха доста удивени, за да отговорят. След малко Аларкен промълви:

— Откъде знаете това?

Нелеп въпрос, той сам веднага си спомни, че на борда на К–9000 бяха останали много паладорци, значи, неговият спътник знае всичко, което се върши на кораба. Аларкен, не дочаквайки отговора, продължи:

— Алверон няма да направи това! Той не може да рискува така!

— Риск няма никакъв — възрази паладорецът. — Ние му казахме как да действува. Това е много просто.

Аларкен и Циандри с почтение погледнаха приятеля си, те разбраха какво се бе случило. В момент на нужда отделните елементи, образуващи съзнанието на Паладор, можеха да се съгласуват както клетките на обикновения мозък и се получаваше разум, равен на който нямаме в цялата Вселена. Няколкостотин или хиляди елементи решаваха всяка обикновена задача. Много рядко бе нужно съвместното усилие на милиони елементи и за цялата история бяха известни само два случая, когато милиардите клетки от съзнанието на Паладор се обединиха в едно, за да предотвратят заплахата, надвиснала над цели народи. Разумът на Паладор бе един от най-могъщите ресурси на Вселената, от цялата му мощ се ползуваха много рядко, но мисълта че той съществува, внушаваше увереност на другите народи. „Колко ли клетки са се обединили, за да се справят с тази задача? — питаше се Аларкен — и защо Паладор се е заел с такова незначително всъщност произшествие?“

На този въпрос не можеше да отговори никой, но той можеше да се досети сам в какво е работата, ако знаеше, че на необикновения разум на Паладор е присъщо почти човешко честолюбие. Много отдавна Аларкен бе написал книга, в която показваше, че в края на краищата всички разумни народи ще пожертвуват индивидуалното си съзнание и ще настъпи ден, когато във Вселената ще останат само колективни видове разум. Паладор, писа той, е първият от тях и трябва да се каже, че огромният мозък бе поласкан от думите му.

Преди да успеят да зададат нови въпроси, по ефира достигна гласът на самия Алверон:

— Говори Алверон! Ние оставаме на планетата, докато не пристигне взривната вълна и може би ще ни се отдаде да ви спасим. Вие се движите към града на брега, при тази скорост ще пристигнете след четиридесет минути. Ако не успеете да спрете, с взрив ще разрушим тунела пред и зад вас, за да прекратим притокът на енергия. След това ще пробием шахта към вас. Главният инженер казва, че с нашите устройства ще свърши това за пет минути. Мине не мине час и вие ще бъдете в безопасност, ако само Слънцето не се взриви по-рано.

— Но ако се взриви, вие също ще загинете! Не трябва да рискувате така.

— Не се безпокойте, нищо не ни заплашва. Когато избухне, ще мине не една минута, докато взривната вълна достигне максимума си. А освен това ние сме на нощната страна, прикрити от мощен екран — осем хиляди мили планини. Щом забележим първите признаци на взрива, ще напуснем слънчевата система, държейки се в сянката на планетата. На пределна тяга ще наберем светлинна скорост преди да излезем от конуса на сянката, а тогава слънцето не ще бъде страшно за нас.

Циандри все още не смееше да се надява. Веднага на ум му дойде ново възражение.

— Но ние сме на нощната страна, как ще узнаете, че взривът е започнал?

— Много просто — отговори Алверон. — Тази планета има луна, сега тя се вижда от това полукълбо. Насочили сме към нея телескоп. Щом яркостта изведнъж нарасне, стартерът автоматично ще включи пълна мощност и ние ще излетим от системата.

Няма за какво да се захванеш. Внимателен, както винаги, Алверон бе предвидил всичко. Не малко време ще измине, докато пламъците на взривилото се Слънце стопят могъщия щит от камък и метал. За това време К–9000 наистина ще съумее да развие светлинна скорост.

Аларкен предварително, когато до брега още бе далеч, натисна копчето. Той не очакваше незабавен ефект, предполагайки, че кабината не спира между станциите. Но след няколко минути, за тяхна обща радост, се прекрати леката вибрация и те спряха.

Безшумно се разтвориха вратите. Тримата изскочиха, преди крилата да се бяха разтворили докрай. Тунелът, издигайки се нагоре, се губеше в далечината. Те гледаха напред, когато внезапно се раздаде гласът на Алверон:

— Останете по местата си! Взривяваме!

Земята потръпна, зачу се грохот на камъни. Още един път и на сто ярда от тях тунелът изведнъж изчезна. Пресичаше го вертикална шахта.

Отрядът забърза натам и се спря на края на шахтата. Тя достигаше в ширина хиляда фута, а надолу отиваше така далеч, че светлината на прожекторите им не достигаше дъното. Горе, стремително летящите буреносни облаци, от време на време оголваха лика на луната — необикновено ярък, какъвто не бе го виждал нито един землянин. И още по-забележително зрелище: високо над Земята се рееше К–9000 и мощните излъчватели, които пробиха огромния кладенец, още светеха начервени до вишнево.

Тъмен силует се отдели от кораба и бързо падна на Земята. Торкали се спусна за приятелите си. Ето, Алверон ги приветствува в отсека за управление. Той посочи с ръка големия видеоекран и каза:

— Вижте, пристигнахме точно навреме.

Под тях материкът постепенно се слягаше под ударите на вълни с височина цяла миля. Последните картини от живота на Земята: огромна равнина, озарена от сребристото сияние на невероятно ярката луна. През равнината блестящите вълни се устремяваха към издигащата се в далечината планинска верига. Морето бе победило, но тържеството му няма да продължи дълго, скоро не ще има ни суша, ни море. Зрителите в главния отсек мълчаливо наблюдаваха картината на разрушенията, а вече приближаваше несравнимо по-страшна катастрофа.

Изведнъж като че заря пламна над залетия от луната ландшафт: луната се превърна във второ слънце. Около тридесет секунди поразителното, свръхестествено сияние озаряваше обречения край. На пулта веднага пламнаха сигналните лампички. Пълна тяга! За миг Алверон откъсна поглед от екрана, за да провери показанията на приборите. Когато отново погледна екрана, Земята вече не се виждаше.

Мощните генератори тихо замираха от дивото пренапрежение, когато К–9000 достигна орбитата на Персофона. Но това не бе от значение, сега Слънцето не можеше да им направи нищо. Макар, че корабът безпомощно летеше в пустинната нощ на междузвездното пространство, те не се съмняваха, че ще ги измъкнат.

Ирония на съдбата. До вчера те бяха спасители, бързаха да помогнат на вече несъществуващия народ… За кой ли път мислите на Алверон се връщаха към загиналия свят. Той напразно се опитваше да си го представи в разцвета му, когато улиците на градовете са кипели от живот. Колкото и примитивни да са били тези хора, те също биха могли да допринесат нещо в съкровищницата на Вселената. Само да им се бе отдало да се свържат с тях! Но вече е късно, за съжаление; дълго преди да пристигнат спасителите, земляните сами са се погребали в желязното ядро на планетата си. Сега културата им и самите те ще останат загадка завинаги.

Алверон се зарадва, когато влезе и прекъсна потока от мислите му. От минутата, в която те напуснаха слънчевата система, началникът на свръзката бе погълнат от една работа: мъчеше се да разшифрова програмите, предавани от радиостанцията, която бе открил Орострон. Задачата не е особено трудна, но бе нужна специална апаратура и за изработването й бе изгубено доста време.

— И така, какво открихте? — попита Алверон.

— Нещичко успяхме да изясним — отговори другарят му. — Обаче тук се крие нещо, което не мога да разбера. Ние доста бързо успяхме да изясним характера на предаването и да преобразуваме импулсите за нашата апаратура. Като че по цялата планета във възловите точки са били поставени камери. Някои са били в градовете по покривите на високи здания. Те непрекъснато са се въртели, показвайки панорамата. В записаните от нас програми могат да се различат около двадесетина различни картини.

Освен това, имаше още някакви предавания — нито звукови, нито видео. Като че се предават чисто научни данни, вероятно показанията на прибора или нещо подобно. Едновременно и на няколко честоти. Но за какво се предава всичко това! Орострон, както и преди, смята че хората заминавайки, са забравили да изключат апаратурата. Обаче програмите са доста необичайни. Аз съм уверен, че е прав Клартен, става дума за междупланетна връзка.

При последната проверка на останалите планети въобще не е имало живот, значи само народът на тази планета е могъл да излезе в Космоса. Съгласни ли сте с това?

Алверон жадно го слушаше.

— Да, всичко това звучи убедително, но ние знаем, че каналът на предаването не е насочен към нито една от планетите на системата. Аз сам проверих.

— Знам — отговори Ругон, — и искам да зная защо мощната междупланетна релейна станция предава картини от загиващата планета — кадри, които са необикновено интересни за учените и астрономите. Някой е вложил огромен труд, за да монтира всички въртящи се камери. Аз съм уверен, че това е точно отправено предаване.

Алверон скочи от стола.

— Вие мислите, че има още една неоткрита планета на края на системата? — попита той. — Но вашата хипотеза е невярна. Излъчването на станцията въобще не лежеше в плоскостта на слънчевата система.

Ругон не отговори веднага.

— Може би сте прави — проговори той накрая. — Моята хипотеза е непригодна и все пак това нищо не обяснява.

Отново зазвуча нервната реч на Ругон:

— Какво ще кажете за това? — започна той. — Да предположим, че сме недооценили този народ! Може би Орострон греши, като смята, че народ, който познава радиото само от две столетия, е дорасъл до междупланетни полети. На мене това ми го разказа Хансур–2. Може би ние всички грешим. Аз прегледах материалите, които Клартен е събрал на радиостанцията. На него това не му се струва кой знае колко голямо постижение, но за такъв кратък срок това е просто забележително! На станцията е имало устройства, които ние срещаме у много по-развити народи. Алверон, не е ли нужно да проследим направлението на предаването и да разберем до кого е адресирано?

Алверон се замисли. Не че въпросът на Ругон го изненада, но да му се отговори бе трудно… Главните двигатели окончателно са излезли от строя, а да ги направят е безполезно, но бе останал запас от енергия и значи може да се измисли нещо. Ще се наложи да импровизират и да извършат доста сложни маневри, тъй като корабът продължаваше да лети с огромна скорост. Да, това е възможно и е добре да отвлече с нещо екипажа, за да не пада духом, заради тази несполука. Освен това се изясни, че най-близкият кораб с техниците ще може да пристигне чак след три недели…

Инженерите, както винаги, казаха „не“ и както винаги се справиха с работата за половината срок, който в началото отхвърлиха като абсолютно нереален. Полека-лека, много бавно, корабът започна да забавя ход. Описвайки огромна дъга с радиус милион мили, К–9000 измени курса и картината на съзвездията наоколо се преобрази.

Три дни бяха нужни за тези маневри, но в края на краищата корабът легна на курс, успореден с лъча, който летеше от Земята. Те се носеха в пустотата все повече отдалечавайки се от ослепителната сфера, която някога бе Слънце. От гледна точка на междузвездните полети, те почти не се движеха.

След неделя стрелките на маса-детекторите се метнаха към края на скалите и спряха едва потрепвайки. Ругон на никого, даже и на командира, нищо не каза. Искаше да се увери и дочака, когато локаторите за близко действие оживяха и на екраните се появи първото смътно изображение. Но и след това той търпеливо чака, докато изображението се изясни. И убеждавайки се, че действителността е надминала и най-смелите му догадки, той повика другарите си в отсека за свръзка.

Ругон увеличи изображението. Звездите се отдръпнаха към края на екрана, мъглявината запълни целия екран и престана да е мъглива. Дружен възглас на удивление се изтръгна от всички, които бяха в отсека.

В Космоса, на много мили, подредени в огромен строй, като че армия в поход, се бяха проточили редици, колони от хиляди светещи пръчици. Те бързо се местеха, но държаха строя като една цяло, като отлята решетка. Ето, тя се измести към края на екрана и Ругон отново се зае с ръчките за настройка.

Накрая проговори.

— Пред нас е народ — меко каза той, — който познава радиото само от двеста години, народ, за който ние решихме, че е отишъл в недрата на планетата, за да загине. Аз разгледах тези предмети с пределно увеличение. Това е най-големият флот, за който някога сме чували. Всяка светла точка е кораб и то по-голям от нашия. Разбира се, те са доста примитивни: това, което ние виждаме, са пламъците на техните ракети. Да, те са се осмелили да излязат с ракета в междузвездното пространство! Разбирате ли какво означава това! Нужни са столетия, за да пристигнат до най-близката звезда. Очевидно целият народ на Земята се е отправил в това пътешествие, надявайки, се че далечните му потомци ще го завършат.

За да оценим цялото величие на подвига им, спомнете си, колко векове са ни били нужни, за да покорим Космоса и колко още са ни били нужни преди да полетим към звездите. Даже под угрозата за гибел — бихме ли съумели да извършим това за толкова кратък срок? Та това е една от най-младите цивилизации във Вселената! Преди четиристотин хиляди години тя не е съществувала. Какво ще стане след милиони години?

След един час Орострон се отдели от парализирания К–9000, за да влезе в контакт с движещата се отпред велика армада. Малката му торпеда бързо се изгуби сред звездите. Алверон я изпрати с поглед и се обърна към Ругон. Той чу думи, които запомни завинаги.

— Интересно що за народ е това? — произнесе се Алверон. — Народ от удивителни инженери, но без философия и изкуства? Появяването на Орострон ще бъде за тях неочаквано и ще удари по самолюбието им… Странно, как упорито всички изолирани цивилизации се считат за единствени представители на разумния живот във Вселената. Но тези хора трябва да са ни благодарни. Ние ще съкратим пътешествието им с много векове.

Алверон погледна Млечния път, като че сребристата мъгла на пътечка пресичаше целия екран. С жест показа цялата Галактика — от централните планети до самотните слънца в самия край.

— Знаеш ли — каза той на Ругон, — аз даже се боях от тези хора. Ами ако изведнъж не им се хареса нашата малка федерация?

Той отново посочи звездните натрупвания, които светеха със сиянията на несчетно множество слънца.

— Нещо ми подсказва, че това е много енергичен народ — добави той. — Добре ще е да се държим с тях по-вежливо. Нашето числено превъзходство не е толкова голямо, само милиард срещу един…

Ругон се засмя на шегата на капитана.

Двадесет години по-късно тези думи не бяха смешни.

Бележки

[1] СК — спомагателен катер. ↑