Оригинално заглавие
Out of the Sun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Авиация и космонавтика“, брой 3/1967 г.


На планетата Меркурий е построена обсерватория, в която голяма група земни астрономи наблюдават и изследват Слънцето. При едно особено мощно избухване от Слънцето се откъсва гигантска протуберанция и във вид на облак от йонизиран газ се насочва към Меркурий. Той не представлява опасност за хората от обсерваторията, тъй като е извънредно разреден и са необходими много чувствителни уреди, за да бъде въобще забелязан. Но астрономите се вълнуват, защото се надяват да уловят малко от слънчевото вещество. Приближаването на облака се наблюдава от оператора на специалния радар.

 

Часовете се нижеха. Въртящият се облак, сто пъти по-голям от Земята, се приближаваше със скорост около един милион мили в час и не след дълго радарът щеше да ни покаже неговия строеж.

Толкова години вече работех тук, а винаги се вълнувах, като гледах как светлата следа и вплетените в нея радиовълни на предавателя рисуват изображение на екрана. Исполинските облаци, съставени от йонизиран газ, политнали далеч от Слънцето, са въобще невидими за окото, тях не може да ги забележи даже най-чувствителната фотолента. Те са призраци, които витаят в Слънчевата система само по няколко часа. Ние нямаше да знаем за тяхното съществувание, ако те не отразяваха вълните, излъчвани от нашите радари и не влияеха на нашите магнитометри.

Изображението на екрана напомняше снимка на спирални мъглявина: въртейки се бавно, облакът беше разхвърлял своите газови пипала на десетки хиляди мили наоколо. Вътрешният му строеж беше извънредно сложен и се менеше ежеминутно под влиянието на сили, които ние далеч не бяхме изучили. Огнените реки се сливаха в причудливи форми, които можеха да бъдат създадени само от електрическо поле. Но защо те възникваха от нищо и изчезваха отново, сякаш ставаше сътворение и унищожение на материята? И какви са тези блестящи гранули, всяка от които беше по-голяма от Луната, подобни на камъни в буен поток?

Разстоянието от облака до нас беше вече по-малко от един милион мили, след около час той щеше да бъде тук. Автоматичните фотокамери фиксираха всеки кадър на радарния екран и трупаха свидетелства, които след това се оказаха достатъчни за многогодишни спорове.

Измених настройката на радара. Изображението изведнъж порасна толкова, че на екрана се побираше само централната му част.

Едновременно с това започнах да изменям честотата на импулсите, като се стараех да различа слоевете. По такъв начин се надявах да получа нещо като рентгенова снимка на вътрешността на облака.

Колкото повече прониквах през разредената обвивка и се приближавах към по-плътното ядро, толкова повече облакът се изменяше пред очите ми. Разбира се, думата „плътен“ в случая е съвсем относителна. За нашите земни мерки и най-компактните участъци на облака представляваха вакуум. Вече бях достигнал пределната честота на скалата и не можех да получа по-къси вълни, когато забелязах почти в средата на екрана необикновена по вид, ярка следа на отразен сигнал.

Тя беше овална, с рязко очертани краища, много по-ясна от газовите „гранули“, които видяхме в струите на пламтящия поток. От пръв поглед разбрах, че това е нещо странно, необикновено, каквото още никой не е наблюдавал. Електронният лъч нарисува още дузина кадри. Накрая извиках моя асистент, който стоеше до радиоспектрографа и определяше скоростта на летящите към нас газови вихри.

— Погледни, Дон — казах му аз. — Виждал ли си някога подобно нещо?

— Не — отговори той, като се вгледа. — Какви сили го образуват? Ето вече две минути очертанията му не се изменят.

— Точно това ме озадачава. Каквото и да е, то отдавна би трябвало да се разпадне. Наоколо е такъв хаос! А то си остава неизменно.

— Какви са размерите му според тебе?

Включих ска̀лата и бързо снех показанията.

— Дължината е около петстотин мили, ширината — два пъти по-малка.

Дон се усмихна нервно.

— Това е нелепост, разбира се — каза той, — но знаеш ли какво ми напомня? Като че ли гледам амеба под микроскоп.

Не отговорих: същата мисъл като че ли някъде отвън прониза и моето съзнание.

Ние не сваляхме очи от ясно очертаната газова леща, която ежеминутно се приближаваше и растеше. И когато до облака остана толкова, колкото от Земята до Луната, започнаха да се виждат първите подробности на вътрешния строеж. Това беше някакво странно капковидно образувание. Всеки следващ кадър даваше нова, различна картина.

Вече половината от сътрудниците на обсерваторията се бяха стълпили в радарната, но цареше тишина — всички гледаха как на екрана стремително растеше загадката. Тя летеше право срещу нас: още няколко минути и „амебата“ ще се сблъска с Меркурий, някъде в дневната му част. Ще се сблъска и ще загине… От първото подробно изображение до секундата, в която екранът опустя отново, изминаха не повече от пет минути. Но всеки от нас запомни тези пет минути за цял живот.

Ние видяхме някакъв прозрачен овал. Вътрешността му беше пронизана от мрежата на едва забележими линии. На местата, където линиите се пресичаха, като че ли пулсираха малки светли възелчета.

Илюзията, че гледаме нещо плътно, беше толкова силна, че за секунда се откъснах от екрана на радара и бързо фокусирах насочения към небето телескоп. Разбира се, не видях нищо. Летящият към нас предмет, роден от слънчевата утроба, беше прозрачен като въздух и много по-разреден.

Изтичаха последните секунди и всички ние — уверен съм в това — вече стигнали до един и същ извод, чакахме само кой пръв ще го изкаже. Да, това е невъзможно — и все пак доказателството е пред очите ни… Ние видяхме живот там, където той не може да съществува?

Изригването беше изтръгнало това създание от неговата привична среда в недрата на пламтящата атмосфера на Слънцето. То по чудо беше преживяло дългото пътешествие в космоса, но сега, както изглежда, умираше, доколкото силите, които управляваха това невидимо исполинско тяло, губеха власт над йонизирания газ — неговата единствена субстанция.

Сега, когато аз стотици пъти съм преглеждал заснетите филми, тази мисъл не ми се вижда толкова необикновена. Какво всъщност представлява животът, ако не организирана енергия? Каква енергия, не е толкова важно — химическа, позната на Земята, или чисто електрическа, каквато, изглежда беше тази… Важен е не видът на субстанцията, а нейната организация. Но тогава аз не мислех за това. Потресен от съзнанието за великото чудо, аз гледах как доживява последните си секунди тази рожба на Слънцето.

Беше ли това същество разумно? Разбираше ли своята необикновена участ? Могат да се зададат хиляди такива въпроси, които ще останат без отговор. Трудно е да се предположи, че създанието, родило се в огнената пещ на самото Слънце, е могло да знае нещо за външната вселена или дори да си представи нещо толкова неизразимо студено като твърдата негазообразна материя. Падащият от Космоса жив остров не би могъл, колкото и разумен да е бил, да си представи света, към който така стремително летеше.

Той вече изпълни нашето небе и може би в тези последни секунди разбра, че пред него се е появило нещо необикновено. Може би възприе обширното магнитно поле на Меркурий или пък почувствува тласъка на гравитационните сили на нашия малък свят. Във всеки случай, той започна да се изменя: светещите влакна (иска ми се да ги сравня с нервна система) се свиваха и образуваха нови плетеници, които не бих се отказал да разгадая. Може би надникнах в мозъка на обхванато от страх неразумно чудовище или пък на небесен жител, който се прощаваше с Вселената…

И ето екранът на радара е пуст. В своя бяг светлата следа изтри от него всичко. Създанието падна зад пределите на нашия хоризонт, скрито от кривината на планетата. То се разби незримо и беззвучно някъде в горещата дневна страна на Меркурий, в ада, в морето от разтопен метал и планини от бавна пълзяща лава. За такова същество ударът сам по себе си не играеше никаква роля, но срещата с невероятния студ на плътната материя се беше оказала съдбоносна.

Да, да, студ. То падна в най-горещото място на Слънчевата система, където температурата никога не пада под седемстотин градуса по Фаренхайт, а понякога достига и хиляда. Но за него това беше несравнимо по-студено, отколкото най-суровата арктическа зима за необлечен човек.

Ние не видяхме неговата смърт всред вледеняващия пламък. Съществото се озова извън обсега на нашите прибори и нито един от тях не зарегистрира неговия край. И въпреки това всеки от нас знаеше кога настъпи тази секунда. Ето защо ние безучастно слушаме хората, които са гледали само филмите, а ни уверяват, че сме наблюдавали обикновено природно явление.

Как да опиша какво усещахме в този последен миг, когато половината от нашия малък свят беше оплетена от разпадащите се пипала на исполинския, макар и безплътен мозък? Мога само да кажа, че това беше нещо като беззвучен вик, изпълнен с безпределна тъга, израз на смъртна мъка, който проникна в нашето съзнание, заобикаляйки вратата на чувствата. Нито тогава, нито по-късно някой от нас се съмняваше, че бяхме свидетели на гибелта на гигант.

Може би ние сме първите и последни хора, наблюдавали толкова величествена гибел. Каквито и да са те, обитателите на невъобразимия свят на слънчевите недра, може би нашите пътища никога вече няма да се кръстосат. Трудно е да си представим, че бихме могли да влезем в контакт с тях, дори ако техният разум превъзхожда нашия.

И дали това е така? Може би е по-добре да не знаем отговора… Може би те живеят в недрата на Слънцето от зараждането на Вселената и са достигнали такива върхове на мъдростта, до които ние никога няма да се доберем. Може би бъдещето принадлежи на тях, а не на нас: възможно е те вече да разговарят през разстояния от хиляди светлинни години със своите събратя от недрата на другите звезди.

Може би ще дойде ден, когато те посредством едно или друго присъщо им особено чувство ще открият нас, въртящите се около тяхната могъща древна родина, нас — гордите със своите знания, смятащи себе си за властители на света. И твърде е възможно това откритие да не ги зарадва. Нали за тях ние ще бъдем само червеи, разяждащи кората на планетите, които са твърде студени, за да могат да се очистят със собствени сили от заразата на органичния живот.

И тогава, стига да е по силите им, те ще направят това, което ще сметнат за нужно. Слънцето ще покаже своята мощ, ще оближе лицата на своите чеда. И планетите ще продължат своя път такива каквито са били в началото: чисти, гладки и… безплодни.

Край