Оригинално заглавие
Before Eden, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Авиация и космонавтика“, броеве 4,5/1966 г.


— Изглежда, че тук пътят свършва — каза Джери Гарфилд, като включи моторите.

Въздъхвайки тихо, помпите замлъкнаха и разузнавателният всъдеход „Скитащата таратайка“, лишен от въздушна възглавница, легна върху острите камъни на Хесперийското плато.

По-нататък нямаше път. Нито помпите, нито гъсеничната верига биха помогнали на „Р–5“ (както официално се наричаше „Таратайката“) да преодолее израсналия отпред ескарп. До Южния полюс на Венера оставаха всичко тридесет мили, но със същия успех той можеше да се намира и на друга планета. Искаш или не искаш трябва да се връщаш, отново да извървиш всичките тия четиристотин мили сред чудовищния пейзаж.

Денят беше удивително ясен, видимостта — почти хиляда ярда. Не трябваше никакъв радар, за да се следят скалите, изникващи по пътя на всъдехода, те се виждаха с невъоръжено око. През пелената на облаците, която не се беше разкъсвала вече много милиони години, проникваше зелена светлина като в подводно царство. При това в далечината всичко се разтапяше в мъгла. Така и изглеждаше понякога, че всъдеходът пълзи по морското дъно и на Джери постоянно му се привиждаха отгоре, над главата, плаващи риби.

— Да се свържа ли с кораба и да предам, че се връщаме? — запита той.

— Почакайте — каза доктор Хатчинс. — Трябва да помислим.

Джери погледна третия член от екипажа, надявайки се на подкрепа. Напразно. Коулмън беше обхванат от същата страст както и Хатчинс. Колкото и бурно да спореха помежду си, двамата си оставаха учени, т.е. — от гледна точка на разсъдливия инженер-щурман — хора, които не винаги са способни да отговарят за своите постъпки. И разбира се, ако на Коулмън и Хатчинс хрумне да продължат пътя, на него му остава само да изпълни заповедта, като впише своя протест…

Хатчинс премина по тясната кабина, изучавайки картите и приборите. След това насочи прожектора на всъдехода към скалната стена и почна да я разглежда внимателно с бинокъл.

„Не може той да поиска от мен да щурмувам тази скала — помисли Джери — «Р–5» все пак е само един всъдеход, а не планински козел…“

Изведнъж Хатчинс видя нещо. Задържа дишането си за миг, той след това шумно издиша и се обърна към Коулмън.

— Погледнете! — гласът му трепереше от вълнение. — Мъничко по-наляво има черно петно! Какво е това според вас?

Той предаде бинокъла на Коулмън; сега пък той, вглеждайки се, замря.

— Дявол да го вземе! — промълви той накрая. — Вие бяхте прав. На Венера има реки. Това е следа от пресъхнал водопад.

— Имайте предвид, щом се върнем в Кембридж, ще ви заведа на обед в „Бел Гурмет“. С шампанско!

— Ще запомня, не се бойте! Но за такова откритие ми се полага не само обед… И все пак всеки ще нарече вашите теории налудничави.

— Стоп, стоп! — намеси се Джери. — Какви пък реки-водопади има тук? Всеки знае, че на Венера ги няма и не може да ги има. В тукашната баня е такава голяма горещина, па̀рите никога не се сгъстяват…

— Вие отдавна ли гледахте термометъра? — ласкаво запита Хатчинс.

— Тук едва успяваш да управляваш всъдехода!

— Тогава позволете ми да ви съобщя една новост: сега е двеста и тридесет, а температурата продължава да пада. По Фаренхайт точката на кипене е 212°. Не забравяйте — ние сме почти до полюса, сега е зима и ние сме на височина шестдесет хиляди фута над равнината. Всичко взето заедно дава такъв скок, че ако се захлади с още няколко градуса, ще плисне дъжд. Кипящ, но все пак дъжд, вода, а не па̀ра. А това, колкото и да упорствува Джордж, съвършено изменя нашата представа за Венера.

— Защо? — запита Джери, макар той вече и сам да се досещаше.

— Където има вода, може да има и живот. Ние излишно побързахме да наречем Венера безплодна само заради това, че средната температура на повърхността превишава петстотин градуса. Тук вече е много по-студено — ето защо аз така се стремя към полюса. Тук, в планините, има езера и аз искам да ги погледна!

— Но нали водата е кипяща! — възрази Коулмън. — В нея нищо не може да живее.

— На Земята има водорасли, които живеят. И нима изследването на планетите не ни научи: навсякъде, където само може да се появи живот, той се появява. И ето — възможността, макар и единствена, е налице.

— Би ми се искало да проверя вашата теория. Но да се покатерим сами по стената е напълно възможно, даже в термокостюмите. Трябва ни да изминем само няколко мили към полюса. Главното е да преодолеем тази стена, по-нататък местността е равна, това се вижда по радарните карти. Мисля, че ще ни стигнат… е, най-много дванадесет часа. Като че ли не сме ходили и по-дълго — и при къде по-сложни условия!

Това е вярно. Облеклото, което надеждно защищава човека в равнините на Венера, още повече подхожда за тук, където температурата е със сто градуса по-висока, отколкото през лятото в Долината на смъртта на Земята.

— Добре — каза Коулмън, — вие знаете правилата. Един трябва да излезе и някой е длъжен да остане във всъдехода, за да поддържа връзка с кораба. Как да решим въпроса този път: с шахмат или с карти?

— С шахмат е твърде дълго — отговори Хатчинс, — особено когато играете вие двамата.

От чекмеджето на щурманската масичка той извади изтъркана колода карти.

— Теглете, Джери!

— Десетка пика. Хайде, бийте я, Джордж.

— Ще се постарая… По дяволите! Петица спатия. Е, какво пък, предайте привет от мен на венерианците.

Въпреки уверенията на Хатчинс, стената се оказа трудна. Не така стръмна, но кислородният прибор, охлаждащият термокостюм и научните прибори тежаха повече от сто фунта. По-малката гравитация — с тринадесет процента по-ниска от земната — помагаше, но не много. Те се катереха по сипеите, почиваха по терасите и отново се катереха в подводния здрач. Зеленото сияние, което озаряваше всичко наоколо, беше по-ярко от светлината на пълната Луна на Земята. „На Венера Луната е излишна — помисли си Джери. — През облаците не можеш да я видиш, а и няма никакви океани, за да управлява приливите и отливите, при това неугасващото полярно сияние е много по-сигурен източник на светлина.“

Те се изкачиха над 2000 фута, когато стената накрая се смени с полегат склон. Той беше набразден от канавки, явно изровени от течаща вода. Като потърсиха малко, те излезнаха при една падина, достатъчно широка и дълбока, за да може да се нарече русло на река, и почнаха да се изкачват покрай нея.

— Знаете ли за какво си помислих — каза Джери, преминавайки няколкостотин ярда. — А няма ли да налетим на буря? Не ми се иска да се срещнем с вълна от кипяща вода.

— Ако има буря — леко раздразнен отвърна Хатчинс, без да спира, — ние ще я чуем отдалече. Ще успеем да се изкачим по-високо.

Той беше прав, разбира се, но от това на Джери не му стана по-леко. От минутата, когато те превалиха билото и изгубиха радиовръзката с всъдехода, в душата му растеше тревога. Непривично и неприятно беше да се окажеш откъснат от другите хора. С Джери това се случваше за пръв път. Даже на борда на „Утринна звезда“, на стотици милиони мили от Земята, той можеше да изпрати телеграма на близките си и почти веднага да получи отговор. А тук няколко ярда скали го откъснаха от цялото човечество, ако се случи нещо с тях, никой няма да узнае за това, освен ако друга експедиция не се натъкне на телата им. Джордж ще почака, колкото е уговорено, и ще се върне на кораба сам. „Не — каза на себе си Джери, — лош пионер на Космоса съм аз. Само любовта към умните машини ме въвлече в космическите полети… И нямаше време да се замисля до какво може това да доведе. А сега е късно.“

Покрай криволичещото русло те изминаха към полюса три мили, накрая Хатчинс се спря, за да направи наблюдения и да събере образци.

— Захлаждането продължава! — възкликна той. — Сега вече е 199°. Много по-ниско от най-ниската температура, която е била отбелязвана досега на Венера. Ако бих могъл да се свържа с Джордж и да му разкажа!

Джери провери всички вълни, опита се да извика и кораба — капризните колебания на йоносферата понякога допускаха такава далечна свръзка, — но не можа да улови даже шума от носещата честота през трясъка и гръмотевиците на бурите на Венера.

— А това ще бъде даже още по-важно! — в гласа на Хатчинс звучеше искрено вълнение. — Концентрацията на кислорода нараства: вече е петнадесет милионни. При всъдехода бяха само пет, на равнината почти никак.

— Но все пак това са само петнадесет милионни! — възрази Джери. — Все едно не може да се диша!

— Вие не разглеждате нещата от правилната страна — отвърна Хатчинс. — Никой не го диша, но нещо го образува. Откъде според вас се е взел кислородът на Земята? Той е продукт на живота, на деятелността на растенията. Докато на Земята не се появили растенията, атмосферата ни е била като тукашната смес от въглероден двуокис с амоняк и метан. След това се е появила растителността и постепенно атмосферата се е изменила, така че животните имало какво да дишат.

— Разбрах — каза Джери. — И вие мислите, че това се е започнало тук точно сега?

— Изглежда да е така. Нещо недалеч от тука отделя кислород. Най-простото предположение е, че тука има растителен живот.

— А където има растения — замислено произнесе Джери, — там, очевидно, рано или късно се появяват животни.

— Вярно — отвърна Хатчинс, събирайки своите прибори и продължавайки пътя си нагоре по долината. — Наистина за това са необходими няколко милиона години. Възможно е да сме прелетели твърде рано. Жалко, ако е така.

— Дотук всичко е хубаво — каза Джери, — но ако изведнъж срещнем нещо такова, на което няма да се харесаме? Ние нямаме оръжие.

Хатчинс неодобрително подсвирна.

— То не ни е нужно! Погледнете или мен, или себе си! Всеки звяр, като ни види, ще хукне да бяга.

Което е вярно, вярно е. Покриващият ги от краката до главата метализиран костюм-рефлектор напомняше блестящи гъвкави доспехи. От шлемовете и раниците стърчаха антени — нито едно насекомо не можеше да се похвали с такива мустачки. А широките лещи, през които космонавтите гледаха света, напомняха чудовищни безизразни очи. Земните животни едва ли биха искали да се свързват с такива твари, но тукашните могат да имат свои представи.

Така мислеше Джери, когато неочаквано излязоха до едно езеро. От пръв поглед то го наведе на мисълта не за живота, когото те търсеха, а за смъртта. То се простираше като черно огледало в гънката между хълмовете. Далечният бряг се губеше във вечна мъгла, а над повърхността му се извиваха и танцуваха призрачни вихри па̀ра. „Липсва само Харон, готов да ни преведе на другата страна — си каза Джери. — Или Туонелският лебед, който величествено плава назад-напред, охранявайки вратата на ада…“

Но както и да се погледнеше, това беше чудо: за пръв път човек намери на Венера вода в свободно състояние! Хатчинс вече стоеше на колене, като че ли бе намислил да се моли. Всъщност той само събираше капки скъпоценна влага, за да ги разгледа с джобния микроскоп.

— Има ли нещо? — нетърпеливо запита Джери.

Хатчинс поклати глава.

— И да има нещо, то е твърде дребно за този прибор. Като се върнем на кораба, ще разгледам всичко по-хубаво.

Той запечата епруветката и я постави в контейнера любовно както геолог — самородно злато. Може би най-вероятно това е най-обикновена вода. Но възможно е също така това да е цял един свят, населен с незнайни живи създания, току-що стъпили на дългия милиарди години път към разумния живот.

Когато премина десетина ярда покрай езерото, Хатчинс се спря така внезапно, че Гарфилд едва не се блъсна в него.

— Какво става? — попита Джери. — Видяхте ли нещо?

— Ето това черно петно, прилично на камък… Аз го забелязах, още преди да приближим езерото.

— Е, и какво става с него? Според мен няма нищо необикновено.

— На мен ми се струва, че то расте!

Джери после цял живот си спомняше този миг. Думите на Хатчинс не събудиха у него никакво съмнение, той беше готов да повярва каквото и да е, даже и това, че камъните растат. Чувството за уединеност и тайнственост, мрачното черно езеро, непрекъснатият тътнеж на далечните бури, зелената светлина на полярното сияние — всичко това повлия на съзнанието му, подготви го към възприемане даже на най-невероятното. Но страх той засега не изпитваше.

Джери погледна камъка. До него имаше около петстотин фута… В тази мътна изумрудена светлина беше трудно да се съди за разстоянията и размерите. Камък… А може да е нещо друго? Почти черна плоча, лежи хоризонтално до самия гребен на невисок хълм. До него — също такова петно, само че по-малко. Джери се опита да премери на око и да запомни разстоянието помежду им, за да проследи мени ли се то или не.

И даже когато забеляза, че светлата ивица между петната се намалява, това не предизвика у него тревога, а само напрегнато любопитство. Само след като светлата ивица съвсем изчезна и Джери разбра, че очите му го излъгаха, му стана страшно, много страшно.

Не, това не е движещ се и не е растящ камък! Това е черна вълна, подвижен килим, който бавно, но неизбежно пълзи през гребена право към тях.

Ужасът — смразяващ и парализиращ — ги държа за щастие само няколко секунди. Страхът започна да намалява, щом Гарфилд разбра, какво го е предизвикало. Бавно приближаващата се вълна твърде живо му напомни прочетения преди много години разказ за мравчените пълчища в Амазонас, как те унищожават всичко по своя път…

Но каквато и да беше тази вълна, тя пълзеше много бавно, за да ги застрашава сериозно — стига само тя да не ги откъснеше от всъдехода. Хатчинс я разглеждаше непрекъснато с бинокъла. „Биологът не се страхува — помисли Джери. — Откъде-накъде щях да бягам презглава за смях на кокошките.“

— Кажете ми най-после какво е това? — не издържа Джери: до пълзящия килим оставаха всичко около стотина ярда, а Хатчинс все още не беше продумал нито дума, не беше помръднал с нито един мускул.

Хатчинс излезе от вцепенението и оживя.

— Извинете — каза той. — Аз съвсем забравих за вас. Това е растение, какво друго. Така ми се струва във всеки случай.

— Но то се движи?

— Е, и какво от това? Земните растения също се движат. Вие никога ли не сте гледали забавени снимки на бръшлян?

— Но бръшлянът стои на мястото си и никъде не пълзи.

— А какво ще кажете за растителния планктон в океаните? Той плава, премества се, когато е необходимо.

Джери се предаде. Впрочем настъпващото към тях чудо все едно го беше лишило от дар слово.

Мислено той продължаваше да го нарича килим. Мъхнат килим с ресни по края, дебелината на който през всичкото време се менеше: тук не по-дебел от ципа, там — около фут, а може и повече. Отблизо структурата му се виждаше по-добре и на Джери му се стори, че прилича на черно кадифе. Интересно какъв е на пипане? Но Гарфилд веднага съобрази, че „килимът“ в най-добрия случай ще му опърли пръстите. Внезапният шок често влече след себе си нервно веселие и той разбра, че мисли: „Ако съществуват венерианци, с тях не може да се ръкуваме. Те ще ни опарят, а ние ще ги измразим…“

Засега „килимът“ като че ли не ги забелязваше, а пълзеше напред като неодушевена вълна. Ако не се прекатерваше през дребните препятствия, напълно можеше да се сравни с поток вода.

Изведнъж, когато ги разделиха само десет фута, кадифената вълна измени движението си. Дясното и лявото крило продължаваха да пълзят напред, но средата бавно се спря.

— Обкръжава ни — разтревожи се Джери. — По-добре да отстъпим, докато не сме уверени, че то е безобидно.

За негово успокоение Хатчинс веднага направи крачка назад. След кратко задържане странното същество отново тръгна от мястото си и извивката в предната му част се изглади.

Тогава Хатчинс пристъпи напред — съществото бавно отстъпи. Няколко пъти биологът повтори своята маневра и живият поток неизменно ту настъпваше, ту отстъпваше в такт с неговото движение. „Никога не съм мислил — каза на себе си Джери, — че ще ми се случи да видя, как човек валсира с растение!“

— Термофобия — произнесе Хатчинс. — Чисто автоматически реакция. Не му харесва нашата топлина.

— Нашата топлина! — възкликна Джери. — Та ние в сравнение с него сме живи ледени шушулки!

— Вярно. А нашите костюми? То възприема тях, а не нас.

— Да, сглупих — мислено въздъхна Джери. — Вътре в термокостюмите климатът е отличен, но охлаждащият апарат зад гърба ми отделя в околния въздух гореща струя. Не е чудно, че това е отблъснало растението.

— Да проверим, как ще реагира на светлината — продължаваше Хатчинс.

Той включи фенера на гърдите си и ослепително бялата светлина измести изумруденото сияние. До появяването върху Венера на хора тук не е имало бяла светлина. Както в дълбините на земните морета цареше зелен сумрак, който се сгъстяваше бавно в истински мрак.

Промяната беше така зашеметяваща, че двамата неволно извикаха. Дълбоката, мека чернота на дебелия кадифен килим мигновено изчезна. Вместо него там, където падаше светлината на фенера, се простираше, поразявайки очите, великолепна, яркочервена покривка, обградена със златисти отблясъци. Нито един персийски шах не беше получавал от своите тъкачи такъв изумителен гоблен, а ето че космонавтите видяха случайно творение на биологическите сили. Впрочем, докато не бяха включили своите фенери, тези вълнуващи цветове въобще не съществуваха — и те отново ще изчезнат, щом се прекрати вълшебното действие на земната светлина.

— Тихов беше прав — промърмори Хатчинс.

— В какво беше прав? — запита Джери, макар че му се струваше светотатство да говори пред лицето на такава красота.

— Преди петдесет години в Съветския съюз той дойде до извода, че растенията, които растат в много студен климат, най-често биват сини и виолетови, а в много топлите пояси — червени или оранжеви. Той предсказа, че растенията на Марс ще се окажат виолетови, а на Венера — ако ги има там — червени. И в двата случая се оказа прав. Но ние не можем да стоим така цял ден, трябва да работим!

— Вие уверен ли сте, че то е безопасно? — запита Джери за всеки случай.

— Съвършено, То не може да се допре до нашите костюми, даже и да би искало. Погледнете, вече ни обиколи.

Наистина! Сега те го виждаха — ако се смята, че това е едно растение, а не колония — изцяло. Неправилният кръг с диаметър около сто ярда пълзеше настрана, както пълзи по земята сянката на гонен от вятъра облак. А там, където той премина, скалата беше изпъстрена с неизброимо множество малки дупчици, сякаш разядени от киселини.

— Да, да — потвърди Хатчинс, когато Джери посочи това, — така се хранят някои лишеи. Отделят киселини, които разтварят камъка. А сега моля — повече никакви въпроси, докато не се върнем на кораба. Тук има работа за десетки години, а аз имам само няколко часа.

Ботаника в движение!… Чувствителният ръб с ресните на огромното растениеподобно се движеше неочаквано бързо, спасявайки се от тях. Цялото то приличаше на оживяла палачинка с площ от цял акър! Но когато Хатчинс започна да събира образци, растениеподобното не реагирате никак, ако не се смята, че струите топлина го плашеха както преди. Теглено от непознат растителен инстинкт, то упорито се плъзгаше напред през могилки и падини. Възможно беше да следва някаква минерална жила, на това ще отговорят геолозите като изучат образците от породи, които беше събрал Хатчинс преди и след преминаването на живия килим.

Сега нямаше време да умуват върху безбройните въпроси, които произтичаха от тяхното откритие. Ако се съди по това, че те се натъкнаха веднага на това създание, то тук то съвсем не е рядкост. Как се размножава? С издънки, чрез спори, чрез деление или по някакъв друг начин? Откъде взема енергия? Какви са неговите родственици и неприятели, паразити? То не може да бъде единствена форма на живот на Венера — където има един вид, там трябва да има хиляди…

Гладът и умората ги накараха да прекратят преследването. Това създание явно беше способно да си прояде път през цялата Венера. (Наистина Хатчинс предполагаше, че то не се отдалечава много от езерото, тъй като растениеподобното от време на време се спускаше към водата и потапяше в нея дълго пипалце-хобот.) Но представителите на земната фауна се нуждаеха от почивка.

Хубаво е да се надуе херметичната палатка, да се влезе през въздушния шлюз вътре и да се свалят термокостюмите… Едва сега, докато си почиваха в малкото пластиково полукълбо, те можаха истински да осъзнаят какво чудо са срещнали и колко е важно това. Обкръжаващият ги свят вече не беше такъв, както преди, Венера не е мъртва, тя застана редом със Земята и Марс.

Защото живото се стреми към живото даже през космическите бездни. Всичко, което расте и се движи по повърхността на другите планети, е предвестие, залог за това, че човек не е сам в света на огнените слънца и вихрените мъглявини. Ако той досега не е намерил другари, с които би могъл да разговаря, това е напълно естествено: напред, очаквайки изследователите, се простират още много светлинни години и векове. А дотогава дълг на човека е да пази и да бди над тези прояви на живот, които са му известни, било то на Земята, на Марс или на Венера…

Така говореше на себе си Грахъм Хатчинс, най-щастливият биолог в цялата Слънчева система, докато помагаше на Гарфилд да събере боклука в пластикова торбичка. Когато скатаха палатката и се отправиха по обратния път, никъде не се виждаха никакви следи от необикновеното създание. И слава богу, защото те навярно не биха се удържали, биха продължили експериментите си, а пък срокът им вече изтичаше.

Но нищо: след няколко месеца пратеници на нетърпеливо чакащата Земя ще се върнат с цял отряд научни сътрудници, снабдени с много по-съвършена екипировка. Милиарди години се е трудила еволюцията, за да направи възможна тази среща, тя може да почака още малко.

Известно време след като хората си отидоха, съществото се показа отново. А може би това беше друг екземпляр от чудноватия вид? Това никой никога няма да узнае. То се плъзна край купчината камъни, под която Хатчинс и Гарфилд бяха заровили боклука си. Спря се. Това не беше любопитство, защото то не можеше да мисли. Но химическата жажда, която неотстъпно го гонеше напред и напред през полярното плато, крещеше: „Тук, тук!“ Тука до него беше най-скъпото, необходимото му хранително вещество. Фосфорът — елементът, без който никога не би пламнала искрата на живота. И то започна да се бута в камъните, да прониква в пролуките и пукнатините, да стърже и драска с любопитните пипалца. Всяко от тези движения беше достъпно на всяко растение и дърво на Земята, с тази разлика, че това същество се движеше хиляди пъти по-бързо и само няколко минути му бяха достатъчни, за да достигне целта и да проникне през пластмасовата ципа.

И то си устрои пир, поглъщайки най-концентрираната храна, която някога е намирало. То погълна въглеводороди, белтъчини, фосфати, никотин от фасовете, целулоза от картонените чаши и лъжички. Всичко това то разтвори и усвои без труд и без вреда за себе си.

Едновременно то погълна и целия микрокосмос от живи същества: бактерии и вируси, обитатели на по-старата планета, където се бяха развили и хиляди смъртоносни разновидности… Наистина само някои от тях биха могли да преживеят в такъв ад и в такава атмосфера, но и това беше достатъчно. Отпълзявайки назад към езерото, живият килим носеше в себе си гибелта на целия свой свят.

И когато „Утринна Звезда“ пое обратния път към далечния дом, Венера вече умираше. Филмовите ленти, негативите и образците, които така радваха Хатчинс, бяха по-скъпоценни, отколкото той предполагаше. На тях бе съдено да останат единствени свидетели на третия опит на живота да се утвърди в Слънчевата система.

Завърши историята на сътворението под облачната пелена на Венера.

Край