Серия
Другата страна на небето
Оригинално заглавие
Passer-by, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Авиация и космонавтика“, брой 2/1966 г.


Трябва веднага да ви предупредя: тази история няма край. Затова пък началото може да се определи точно — запознах се с Джулия, когато се учехме заедно в Астротеха. Аз следвах аспирантура, а тя беше преминала в последния курс на факултета по физика на Слънцето.

Уви, когато ме назначиха във Втори Релеен, Джулия попадна в Слънчевата Обсерватория — на същото разстояние от Земята, но с няколко градуса по-източно по орбитата. И така: и двамата на височина от двадесет и две хиляди мили над центъра на Африка, а между нас — деветстотин мили пустинен, враждебен Космос.

Отначало бяхме твърде заети и не чувствувахме толкова силно болката от раздялата. Но когато прелестта от новото и необичайното премина и животът в Космоса стана навик, нашите мисли полетяха през разделящата ни бездна. И не само мислите: аз се сприятелих със свързочниците и на нас с Джулия се удаваше да побеседваме по междустанционния телеканал. Наистина кой знае защо на душите ни ставаше само по-тежко, когато се гледахме един друг на екрана и не знаехме, колко още хора ни виждат в същото време.

Понякога насочвах един от телескопите към обсерваторията. Кристалната чистота на Космоса позволява огромни увеличения и аз виждах всички подробности — слънчевите телескопи, херметическите сфери, в които живееха сътрудниците, приличните на моливи транспортни ракети, прелетели от Земята.

Вече се бяхме покорили на необходимостта да съберем цялото си търпение и да чакаме половин година до отпуска, когато неочаквано ни потръгна. Още не беше изминала и половината от нашия срок, когато началникът на транспортната станция внезапно обяви, че заминава на лов за метеори с мрежа. Той не стигна до буйстване, но все пак се наложи да бъде върнат на Земята. А мен ме назначиха за временно изпълняващ длъжността; по такъв начин аз, поне теоретически, станах волен син на ефира.

Аз се разпореждах с десетина маломощни реактивни скутери, а също така и с четири по-големи ракети за прехвърляне на хора и товари от една орбита на друга. Не можеше и да се мисли да използвам някоя ракета, но няколкоседмичната щателна подготовка ми позволи да осъществя плана, който се роди в главата ми две микросекунди, след като ме назначиха на поста ръководител на транспорта.

Няма да разказвам как хитрувах с разписанието, с бордните дневници и горивото, как убедих другарите си да не ме издават. Важното бе това, че примерно веднъж в седмицата аз обличах своя скафандър, привързвах се в скутер №3 и на малка скорост напусках станцията. След като се отдалечах малко, давах пълна газ и малкият реактивен мотор ме носеше през деветстотинте мили пропаст към обсерваторията. Целият път отнемаше около тридесет минути и управлението беше съвсем просто. Виждах без прибори накъде и откъде летя. И все пак трябва да призная, че някъде на половината от пътя понякога се чувствувах — как да се изразя — донякъде самотен ли, как ли. На петстотин мили наоколо — нищо плътно, веществено, Земята изглеждаше невъобразимо далечна. В такива минути много помага да настроиш приемника си на вълната на главната мрежа и да послушаш как си разменят ругатни корабите и станциите.

На половината път обръщах скутера на сто и осемдесет градуса и включвах спирачното устройство. След десет минути обсерваторията се приближаваше дотолкова, че можеше с невъоръжено око да се различат детайлите на нейната конструкция. И ето аз вече се приближавам до херметическия пластиков балон, в който бе оборудвана спектроскопичната лаборатория. Сега само въздушният шлюз ме отделя от Джулия.

Няма да твърдя, че си говорехме само за последните постижения на астрофизиката или пък за това как се изпълнява графикът за монтаж на спътници. Най-малко от всичко мислехме за тези неща; и на обратния път винаги ми се струваше, че летя невероятно бързо.

Веднъж, когато се връщах в станцията, се появи радарен сигнал на приборното ми табло. Стремително се приближаваше някакъв крупен предмет. Метеор, реших аз, може би даже неголям астероид. Но при такава мощност на сигналите аз трябваше да го видя. Като определих посоката, започнах да разглеждам съзвездията. Мисълта за сблъскване не ми и минаваше през ум: Космосът е толкова невъобразимо голям, че се чувствувах сто пъти по-сигурен от човек, пресичащ улица на Земята.

Ето я — ярка, забележимо растяща звездичка в долната част на Орион. Тя вече превъзхожда по яркост Ригел, а още след няколко секунди виждах вече не точка, а диск. Той се движеше толкова бързо, че едва успявах да го следя. Мярна се малка, с неправилна форма луна. Заблестя и угасна, отдалечавайки се в своето неизменно безмълвно движение.

Навярно аз само половин секунда отчетливо виждах този… този предмет, но тази половин секунда оттогава винаги ме преследва. Когато си спомних за радара, предметът беше изчезнал и аз не успях да забележа на какво разстояние се бе приближил, не успях и да определя неговите истински размери. Той би могъл да бъде съвсем неголям — ако е минал на сто фута от мен, или огромен — ако е прелетял на десетки мили. В Космоса няма чувство за перспектива и, ако не знаете какво е пред очите ви, не можете да определите разстоянието.

Разбира се, това би могъл да бъде огромен метеор с необикновена форма; не мога да твърдя, че не съм се излъгал, опитвайки се по-добре да разгледам бързодвижещия се предмет. Възможно е само да съм си въобразил, че видях сплескан, извит нос и редица тъмни илюминатори, напомнящи невиждащи орбити на череп. Не се съмнявах само в едно — макар че видението беше откъслечно и мигновено. Ако това е бил космически кораб, то той не беше от нашите. Той изглеждаше другояче и беше много стар.

Може би най-великото откритие на всички времена се изплъзна от ръцете ми, докато се мъчех да събера обърканите си мисли на половината път между двете станции. Но аз не знаех нито скоростта, нито посоката на мярналия се предмет и той изчезна безследно в бездните на Слънчевата система, отнасяйки със себе си своята тайна.

Как трябваше да постъпя? Никой не би ми повярвал, защото нямах никакви доказателства. И да бих написал докладна, щяха да започнат неприятности. Щях да стана за смях на цялата Космическа Служба, бих получил наказание за злоупотребата със снаряжението и, разбира се, не бих могъл повече да се виждам с Джулия. А на оная възраст за мен нямаше нищо по-важно от това. Ако сте обичали, ще ме разберете, ако не — безполезно е да ви обяснявам.

И така, аз премълчах, Някои друг (след колко ли века?) ще пожъне славата, като докаже, че ние не сме първенци сред децата на Слънцето. Какъвто и да беше този предмет, обикалящ по своята вечна орбита, той може да чака, както чака вече много столетия.

И все пак понякога се питам: може би все пак бих написал докладната, ако бих знаел тогава, че Джулия ще се омъжи за друг?

Край