Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Животът и приключенията на Алексей Новиков, космически разузнавач
Оригинално заглавие
Формула невозможного, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Авиация и космонавтика“, броеве 1,2,3,4,5,6,7/1964 г.

История

  1. — Добавяне

Злополучна разходка

В нежно-зеленото небе пламтеше чуждото червеникаво слънце, гората беше неподвижна, на хоризонта се възвишаваха назъбени кафеникави хълмове. Голямо беше изкушението да се заемат с изследването на тази планета. Тук се дишаше леко. Леко се ходеше: планетата беше по-малка от Земята. Но на „Юрий Гагарин“ предстоеше сериозен ремонт, а екипажът му се състоеше само от шест човека. Командирът Прошин не смяташе за възможно да изпрати разузнаване.

В края на второто денонощие (едно денонощие тук траеше 17 и четвърт земни часа) от виолетовите храсталаци се подаде отвратителна преживяща муцуна върху дълга люспеста шия.

— Привет — невисоко каза кибернетистът Новиков, който пръв забеляза госта. — Вижте момчета този красавец.

Биофизикът Резински се втурна за фотоапарата, но „красавецът“ явно не търсеше популярност. Като продължаваше да дъвче, той се отдръпна и изчезна в храсталаците. Чу се трясък на счупени дървета, след това всичко затихна.

— Командире — примоли се Новиков, — не бъдете коравосърдечен, разрешете да се поразходим по планетата.

— Ние имаме друга задача — каза Прошин. — Трябва да бързаме.

Резински кимна потвърждавайки думите на командира. След това той каза с престорен глас, приличен на гласа на обидено дете:

— Струва ми се, че бихме могли да направим една тричасова обиколка.

Прошин въпросително погледна бординженера, той късо махна с ръка: нека да вървят, ще се справим.

— Добре — каза Прошин. — Отивайте Сергей Сергеевич и вие Алексей. Точно след три часа моля да бъдете тук. Преди мръкване.

Ето така Резницки и Новиков тръгнаха на своя злополучен поход.

Всъдеходът, поклащайки се по неравностите на почвата, описа голяма дъга край горската окрайнина, приближи се до кафеникавите хълмове, след това навлезе в гората. На два пъти Новиков спираше колата и Резницки вземаше проби от почвата и образци от растителността. Гората оредя, отдръпна се, откри се поляна.

Изследователите отвориха люка и се приготвиха да излязат навън, но изведнъж чуха тежко трополене и трясък. На поляната, чупейки храсталаците, изскочиха странни животни, сякаш слезли от страниците на учебника по палеонтология. В прозорците се замяркаха люспести хълбоци, трионообразни гръбнаци и дълги шии със страшни муцуни. Цяло стадо гущери, влачейки тежките си опашки, бързо премина покрай всъдехода и изведнъж след тях се появиха тенисни ракети.

Те бяха няколко на брой. Бяха високи по три метра, но по форма напомняха именно тенисни ракети. Издигнали решетъчните си лопати над черните масивни дръжки те летяха едва докосвайки тревата.

Новиков подсвирна късо и се спогледа с Резницки. След това той хлопна люка и включи двигателя. ИПДП — инструкцията за поведение върху другите планети — предписваше в случай на среща с неизвестни безпилотни устройства незабавно да излязат от зоната на възможното стълкновение и да се отдалечат на разстояние, съответствуващо на скоростта и направлението на споменатите безпилотни устройства.

Всъдеходът полетя назад, но на втората десетица метри рязко спря. Нещо разтърси изследователите, заскърцаха предпазните ремъци, благодарение на които те избягнаха удара в таблото за управление. Двигателят продължаваше да работи, гъсениците ровеха почвата, но всъдеходът стоеше, сякаш опрял се в невидима стена. Пред прозорците се мярнаха две-три тенисни ракети.

— Ще ви науча аз вас! — злобно каза Новиков и обърна машината вляво.

Но и вляво пътят беше затворен. И вдясно — също. Всъдеходът можеше да се движи свободно само в едно направление — в посоката накъдето отиваха гущерите.

Новиков спря машината. Веднага страшна сила притисна изследователите към седалките. Телата им се наляха с такава тежест, като че ли кръвта им се превърна в живак. Космонавтите не за първи път изпитваха подобни претоварвания, но никак не очакваха да се сблъскат с тях тук.

— Дванадесет „же“ — изхърка Новиков.

Той се протегна към лоста и стенейки от пронизваща болка в костите, включи сцеплението. Всъдеходът тръгна, усещането на тежестта изчезна. Но то възникваше всеки път, когато изследователите се опитваха да променят курса. Тежестта гонеше машината напред и напред, в едно направление, след зверовете.

— Загазихме — каза Новиков. — Гравитационен капан.

— ИПДП позволява да се употребява оръжие само в случай на пряко нападение. Пряко нападение няма. Ще изчакаме.

Всъдеходът вървя цяла нощ, осветявайки с фаровете си люспестите туловища на зверовете. Отляво, хвърляйки розови отблясъци, дълго се точи нещо като езеро или като стъклена равнина, след това местността стана хълмиста. Гущерите, явно уморени, се влачеха едва едва и всъдеходът вървеше на малка скорост посред стадото и както преди невидимата стена му пречеше да завие.

Утрото настъпи изведнъж, без зазоряване. Отпред върху кафеникавия склон на хълма зееше полукръгло отверстие и в това отверстие започнаха да се вмъкват зверовете.

Новиков погледна с възпалените си очи Резницки.

— Стига. Трябва да се излиза от машината. В този дяволски тунел не влизам!

— Да, наистина трябва — обади се Резницки.

Той преметна през рамо ремъка на кинокамерата и взе калъфа с бордовия дневник. Новиков натовари на гърба си портативната радиостанция и изключи двигателя. След това, преодолявайки притискащата го тежест, затегна спирачката и излезе от машината. След него изпълзя Резницки. Претоварването изведнъж изчезна. Изследователите видяха как няколко робота увиснаха около всъдехода. Новиков се усмихна кисело.

— Искат да го преместят — но не става… Дайте ми кинокамерата.

Долетя цяло ято роботи. Те заобиколиха машината, действувайки с кукообразни манипулатори. Ровейки с неподвижните си гъсеници земята, вдигайки кълба прах, всъдеходът се придвижи от мястото си и бавно се скри в черната дупка на тунела, вече погълнала зверовете.

Роботите не обърнаха никакво внимание на изследователите.

Новиков постави радиостанцията върху меката виолетова трева и се свърза с „Юрий Гагарин“. Чуваше се лошо. Новиков пресипна докато викайки съобщи на Прошин за случилото се, всяка фраза трябваше да се повтаря. Прошин запеленгува мястото, където се намираха изследователите и обеща след един час да излети за тях с вертолета.

Новиков се развесели.

— Сергей Сергеевич — каза той, — аз поогладнях. Нямате ли в джоба си зелен хайвер?

Те се подкрепиха с шоколадова паста и решиха малко да се поразходят, впрочем, без да се отдалечават много от мястото, което запеленгува Прошин.

Изведнъж и двамата се спряха. Познатото усещане за тежест ги притисна и преви към земята. Местейки с усилия краката си, те направиха още няколко крачки — претоварването стана нетърпимо. Изследователите отстъпиха. Те тръгнаха покрай невидимата стена, напипвайки я с протегнати ръце.

— Гравитационна стена — каза Новиков. — Очевидно някой иска да се запознае с нас… Интересно висока ли е тя?

Той взе един камък и го хвърли нагоре към преградата. Отначало камъкът летеше по привичната за очите балистична крива, след това отскочи, сякаш срещна твърдо препятствие. Скоро те разбраха, че гравитационната стена беше не вертикална, а се изкривяваше навътре.

— Здравей — каза Новиков, дишайки тежко. — Ние сме под плътен похлупак.

— Повикайте Прошин — каза Резницки. — Не трябва да лети насам. Вертолетът не ще мине през купола.

Прошин се разтревожи, изслушвайки съобщението на изследователите.

— Търсете проход! — закрещя той. — Не губете време, вървете покрай тази глупашка стена и търсете проход. Чувате ли, Алексей? Бъдете внимателни! Бъдете внимателни! Свързвайте се с мен всеки час! Чувате ли ме?

Изследователите отново тръгнаха покрай невидимата стена.

Новиков се спря, хвана Резницки за ръка.

— Ощипете ме, Сергей Сергеевич… Аз бълнувам…

Резницки проследи погледа на Новиков. Отдясно, в дълбочината на горичката, нещо се мержелееше. Изглеждаше, като че ли се върти огромно колело, подобно на онези, които открай време се използуват на Земята в местата за масови увеселения.

Изследователите се спогледаха и бързо се отправиха навътре в горичката.

— Там седят хора — със сподавен шепот каза Новиков. — Както при нас в парковете… Сигурно бълнуваме…

Те излязоха на голямата поляна и се спряха поразени. Въртеше се виенско колело с висящи седалки, в креслата седяха бледо-сиви същества, прилични на хора… И в същото време не приличаха. Около колелото бродеха и лежаха на тревата също такива същества — очевидно очакваха своя ред. Те не носеха дрехи. Имаха непропорционално малки глави, дългата шия преминаваше в туловище, лишено от рамене, разширяващо се надолу, късите им ръце едва достигаха до корема, а краката им бяха дебели, масивни като стълбове. С нещо тези същества напомняха кенгури.

Те мълчаха. Нито вик, нито смях, нито откъслек от разговор. В пълна тишина съществата се въртяха на колелото, ту издигайки се на петдесетметрова височина, ту прелетявайки над гъстата трева, а останалите мълчаливо чакаха своя ред.

Значи ето ги разумните същества на чуждия свят!

Въодушевлението победи естествената предпазливост. Изследователите се втурнаха към стопаните на планетата.

— Скъпи другари! — развиха се Новиков, сияейки от щастие. — Скъпи приятели! Вие не разбирате нашия език, но нищо от това! Ние непременно ще се разберем помежду си…

Братята по разум се държаха странно. Те не обърнаха никакво внимание на изследователите. Наистина някои от тях се озърнаха при повикването, но веднага след това, навеждайки поглед, се обърнаха на другата страна. Усмивките върху лицата на изследователите угаснаха. Новиков пресече пътя на едно същество, което бродеше около колелото и със знаци му показа, че иска да говори с него. Съществото равнодушно го погледна с блуждаещите си мънички очи и бавно се отби встрани. Новиков се слиса — с такъв студен поглед би могла да погледне само жаба.

— Не забравяйте ИПДП — измърмори Резницки, — дръжте се по-далече от тях.

И веднага приседна до едно същество, лежащо в тревата и започна внимателно да го разглежда.

— Альоша — извика той тихичко. — Много интересно нещо — на черепа си има трето око.

— Нещо не ми харесват особено, тези тукашните — каза Новиков. — Не изглежда те да управляват роботите. Може би е обратното?

— Е, стига.

През това време колелото се въртеше все по-бързо. Седалките със сивите същества се издигаха към небето, спускаха се надолу и отново се издигаха.

— А кожата му е дребнолюспеста — съобщи Резницки. — Пръстите на ръцете са слабо развити… Интересно би било да му се видят зъбите…

— Само не пъхайте пръсти в устата му — разсеяно каза Новиков, гледайки колелото. — Добре са се развъртели. Уж тихи, а обичат силните усещания… Ох! — неволно простена той.

Едно сиво тяло излетя от висящото кресло. Подхвърлено от центробежната сила, то се изви в зеленото небе, преобърна се и с глух удар падна на земята.

— Спрете колелото! — закрещя Новиков и се втурна към падналото тяло.

Резницки изтича след него. Никаква помощ не бе нужна: сивото същество се бе ударило смъртно. Обитателите на горичката без да бързат, се събираха към местопроизшествието, мълчаливо гледаха трупа на своя сродник, мълчаливо се отдалечаваха на своите тумбести крака.

Изведнъж, като изневиделица, се появи тенисна ракета, Тя протегна манипулаторите си, подхвана трупа и се отдалечи нанякъде, плъзгайки се над тревата и умело заобикаляйки дърветата.

А колелото все се въртеше, наистина, вече по-бавно.

— Пфу-у! — въздъхна Новиков, обръщайки към Резницки разстроеното си лице. — Какъв задух… — той изтри потта от челото и шията си. — Какво ще кажете, Сергей Сергеевич?

— Да вървим, Альоша, към стената. Трябва да търсим проход.

— Да вървим…

Вниманието им бе привлечено от неголеми пресечени пирамидки, разпръснати по поляната. Те бяха направени от черно стъкло и върху всяка имаше жълт кръг, а вътре в кръга — черно квадратче.

Подтиснати, мълчаливи, изследователите се върнаха при невидимата стена и тръгнаха покрай нея. Сред дърветата непрестанно се мяркаха сивите тела на обитателите на горичката, но на изследователите вече не им се искаше да влизат във връзка с тях.

— Струва ми се — каза Новиков, — че сме попаднали върху планета на ненаплашени идиоти.

Проход нямаше. Изследователите се убедиха в това когато към края на деня се върнаха на същото място край кафеникавите хълмове, където в загадъчния тунел изчезна всъдеходът. Гравитационният капак покриваше цяла стотица квадратни километри.

— Нима тази мощна силова защита съществува, за да предпазва тези „кенгури“ от зверове и други неприятности? — каза Новиков. — За да ходят голи и да се въртят на колелото ли? Та нали те с нищо не са заети, Сергей Сергеевич. Разхождат се из горичката, търкалят се по тревата, лапат от автоматичните хранилки… Направо райски живот!

… Изследователите много огладняха. Всъдеходът, в който имаше провизии за пет дни, изчезна, тубичката с шоколадовата паста, която Резницки намери в джоба на комбинезона си, отдавна се изпразни. Преди два часа те видяха как сивите същества се занизаха към черните пирамидки, започнаха да измъкват от там някакви жълти дискове и флегматично да ги дъвчат, седнали на тревата около хранилките.

— Хайде да опитаме що за храна е това — предложи Новиков, като преглътна слюнката си.

— Не може — каза Резницки.

— Зная, че не може — Новиков тъжно въздъхва. — Половината от живота си бих дал за цистерна газирана вода.

Положението беше съвсем безнадеждно. Прошин, с който се свързаха няколко пъти, много се тревожеше.

— В краен случай — каза той като разбра, че проход в стената не е открит, — в краен случай ще взривим стената с фотонна бомба.

— Едва ли това ще помогне, — със съмнение отвърна Новиков. — Павел Иванович, ние тук открихме някакъв автоматичен център за управление. Ще се опитаме да разгадаем устройството му и…

— Добре — извика Прошин. — Само по-бързо. И бъдете внимателни!

Изследователите се върнаха на онова място, където около преди час, като завършиха обиколката на зоната, забелязаха решетъчен купол, заобиколен с пръстеновиден ров. Освен това на острова се издигаше голяма кула, имаше и по-малки кулички, мачти, приличащи на весла, забодени в земята, с широката част нагоре, още някакви други съоръжения — всички от същото черно стъкло.

Ровът беше широк двадесетина метра и напълнен с вода.

Изследователите постояха на брега, като се вглеждаха в съоръженията от другата страна на рова.

— Очевидно това е център за управление, — каза Новиков. — А ровът сигурно е направен, за да не могат тези слабоумни същества да отидат до него и да развалят нещо. Те, разбира се, се страхуват от водата.

Резницки иронично каза:

— Ние не се страхуваме от водата, но…

— ИПДП не забранява форсирането на водни прегради — бързо каза Новиков.

— Е добре. — Поради извънредните обстоятелства, Резницки стана отстъпчив. Освен това той беше много, много гладен.

Изследователите се съблякоха и закачиха комбинезоните си върху клоните на дърветата, за да не могат да ги достигнат ниските обитатели на зоната. След това преплуваха рова и с известна предпазливост стъпиха на вътрешния бряг.

— Така — Новиков избърса с длани водата от тялото си. — Ние сме тук и сме живи. Центърът за управление не ни унищожи. Не ни заплашва опасност. Ние преплувахме рова и сме живи…

— Замълчете, Альоша — тихо каза Резницки. — Иначе ще си помисля, че се страхувате.

— Аз ли се страхувам? — Новиков храбро закрачи към купола. — Виж го ти психолога — промърмори той под носа си.

Те внимателно се провряха под широките отвори на решетката. Тук, под купола, имаше няколко инсталации, приличащи на химически апарати. Те се съединяваха от причудливо извити тръбопроводи. В прозрачните синкави тръби пулсираше мехуреста течност.

Върху черните тела на апаратите бяха нанесени с различни цветове сложни комбинации от спирали, прави и криви линии.

— Я ги гледай какво са нарисували — каза Новиков, като разглеждаше инсталацията. — Прилича на нашите печатни схеми…

Той си представи неизвестния конструктор, който с комплект четки и електропроводни бои вдъхновено е пренасял върху корпуса на апарата това, което се е раждало в напрегнатия му мозък. Нима той също е бил от рода на тези слабоумни сиви същества?…

В пълната тишина нарисуваните схеми непрекъснато сменяваха цветовете си. Центърът работеше.

— Какво пък — с бодър глас каза Новиков. — В края на краищата това е кибернетично устройство. Много съвършена и добре защитена сметачно-решаваща машина. А щом като е така, то ние с вас, Сергей Сергеевич…

— Альоша — прекъсна го Резницки, — наведете се към мен. — И той прошепна на Новиков: — Тук не трябва да се разговаря. То може да слуша и да анализира нашите разговори. То сигурно ни наблюдава.

— Хъм… Наистина.

— Не пипайте нищо с ръце. Току-виж заработило някакво защитно устройство…

Изследователите внимателно разглеждаха инсталацията под купола. След това, като заобиколиха тръбите, които се издигаха от отворите, се промъкнаха под решетката в голямата кула. Тук се намираше странно устройство, което много приличаше на някаква игра-кръстословица. Пръчици и надянати на тях халки, непрекъснато преминаващи от една пръчица на друга.

Очите на Новиков заблестяха.

— Другари родители — каза той. — В нашия универмаг се получи много интересна играчка.

С тези думи той измъкна от пластмасовия калъф, който висеше на колана му, бордовия дневник и молив и започна да рисува схемата на „играчките“.

— Децата ще пищят от възторг — продължаваше той. — Нищо не развива така истинската любознателност както играчките… А също и игрите на чист въздух… Ето така… — моливът бързо бягаше по листа.

Започна да се смрачава. Зеленото небе угасна и изведнъж пламна бледа, приятна светлина. Сякаш светеше самият въздух. Изследователите, изумени, се огледаха. Тишина. Трепкащи, преливащи се цветове по лампериите. На другия бряг — меко осветената горичка, из която бродят тихите безполезни същества…

Новиков дълго и старателно рисува. След това изследователите излязоха от кулата и разгледаха малките съвсем еднакви кулички-шкафчета, които се намираха наоколо. Те бяха дванадесет.

— Да си вървим — каза Резницки.

Те преплуваха рова. Водата беше топла и въздухът също — очевидно работеше инсталация за изкуствен климат. От глад им се виеше свят. Изследователите тръгнаха бавно към полянката с хранилките и изтощени се отпуснаха на тревата.

Беше тъкмо време за поредното хранене. Изведнъж Резницки стана и решително се приближи до най-близката хранилка. Той се побави малко, след това докосна с пръст черния квадрат в центъра на жълтия кръг. Притичалият Новиков видя как кръгът се отдръпва назад и от отверстието в дланта на Резницки падна жълт диск.

— Сергей Сергеевич… — прошепна сподавено Новиков, но беше вече късно — биофизикът впи зъбите си в диска.

„Инспекторът ухапа мухата…“

Резницки се събуди от шума на стъпки. Някой ходеше наоколо и тревата шумолеше. Сергей Сергеевич повдигна глава и видя сиво същество. То ту с единия, ту с другия крак бавно побутваше калъфа с кинокамерата.

Резницки дръпна за рамото Новиков, който спеше до него. Той веднага седна, русите му коси бяха объркани, по небръснатата буза се бяха залепили тревички.

— Какво има?

Биофизикът показа сивото същество.

— Ха! — възкликна Новиков и поиска да се доближи до съществото, за да вземе кинокамерата, но Резницки го хвана за ръката.

— Почакайте, Альоша, нека да го понаблюдаваме.

— Но този футболист ще смачка камерата! Погледнете крачището му!

— По-добре го погледнете отзад. Виждате ли? Опашчица. — Резницки насочи фотоапарата и щракна няколко пъти. — Много интересно — продължи той. — Проява на любопитство към непознат предмет… Това е някакъв проблясък, Альоша… Стойте! — възкликна той.

Новиков се втурна към съществото и измъкна кинокамерата изпод вдигнатия му крак.

— Играчка ли си намери? — грубо попита той. — Хайде пръждосвай се! Иди се върти на колелото и не се влачи насам…

Съществото безропотно се отдалечи. Резницки побърза да го настигне, препречи пътя му и протегна молив. Съществото плъзна предните си очи по дланта на Резницки, а тъмното око — по лицето му. След това бавно протегна трипръстата си ръка и взе несръчно с неразвитите си пръсти молива. За миг Резницки изпита неприятно докосване на студено и грапаво. Той извади от джоба си друг молив и бележник и показа как трябва да се пише. Но съществото вече не гледаше Резницки. Като стисна в юмручето си молива, то се обърна и бавно се помъкна встрани. На Резницки му се стори, като че ли то издаде едва доловимо скимтене.

— Време е да им измислим имена — каза той. — Нека този да бъде Севастиян.

Новиков се свърза с командира.

— Тяхната храна е годна за ядене? — запита повторно Прошин, като изслуша доклада. Гласът на командира звучеше недоверчиво. — Уверени ли сте, Алексей?

— Напълно, Павел Иванович. Даже е вкусна. Утолява не само глада, но и жаждата.

— Въпреки всичко вие сте много непредпазлив. Учудваме се как Сергей Сергеевич не ви е възпрял от такъв риск. Подайте му, моля ви се, слушалката.

Новиков, като примижа дяволито подаде слушалката на Резницки.

— Да, Павел Иванович. Видите ли… — Резницки смутено се изкашля. — Разбира се, не съм забравил ИПДП. Той е буен, но, Павел Иванович, аз като биолог реших пръв да опитам… Да, аз… Това е синтетична храна, тя напълно е годна, потвърждавам…

— Да бяхме се измили — каза Новиков след завършването на радиосеанса.

— Ще се измием като преплуваме рова.

— Гениална мисъл, Сергей Сергеевич!

През това време настъпи часа на сутрешното хранене. Флегматичните фигури се помъкнаха към хранилките.

— Те знаят времето за хранене — каза Новиков. — С какво ли ще ни нагости днес Центърът.

Жълтите дискове имаха съвсем друг вкус. Те бяха приятно освежаващо киселички, а вчерашните напомняха по-скоро сладникав козунак. Дисковете лесно се топяха в устата.

— Е, Сергей Сергеевич — да вървим да работим.

— Моята работа е тук, Альоша… Макар че е по-добре да дойда с вас. В кибернетиката не съм много силен, но трябва да ви наглеждам.

Новиков се усмихна.

— Вчера вечерта се убедих, че не толкова аз трябва да бъда наглеждан, колкото…

Резницки стисна устни и замълча.

Те тръгнаха към Центъра, внимателно проверявайки по пътя плана за действие. Преди всичко трябваше да изучат блока за програмиране, чиято схема нарисува Новиков. Както твърдеше Новиков, блокът принципно не се различаваше много от земните сметачно-решаващи устройства. Но, разбира се, известни различия имаше и именно те трябваше да се разгадаят. След това трябваше да се намери участъкът на електронния мозък, който управляваше силовата защита на зоната, — службата за безопасност, така да се каже, — и да се застави да приеме команда за сваляне на силовата защита. Или в краен случай да се застави да открие проход в гравитационната стена. Нали беше направен проход за вкарване на животните — значи в програмата на Центъра имаше такава задача.

— Бих искал да знам — каза Новиков, — кой е създал този автоматичен рай…

— Мога да кажа едно — създателите са били живи и мислещи същества.

— Ако това е така — подхвана Новиков — тогава и за тях е валидна старата земна поговорка — на човека е присъщо да греши. Вярно ли е, Сергей Сергеевич? Въпреки голямата си съобразителност те са допуснали една грешка — не са взели под внимание, че ние с вас можем да плуваме и ровът не може да ни спре…

Резницки предупреждаващо сложи пръст на устата си.

Те преплуваха рова.

Изследователите няколко часа подред наблюдаваха работата на електронния мозък. Новиков пълнеше тетрадката си с редове от математически знаци.

В черния купол, който се издигаше над блока за програмиране, светеше зеленикаво кръгче. Където и да отиваха изследователите, зеленикавото око през цялото време беше насочено към тях. Умната машина явно ги наблюдаваше и от това те се чувствуваха някак недобре.

— Петелът хвана мокър парцал и го закачи на балкона, — каза Новиков.

— Офицер на б7, шах! — отвърна Резницки.

Те нарочно говореха безсмислици, за да объркат машината.

— Инспекторът ухапа мухата за левия крак…

Като си разменяха подобни реплики, те внимателно започнаха да изучават системата на преместванията и включванията, а зеленото око внимателно ги следеше и те изведнъж изпитаха непреодолимо желание по-скоро да напуснат кулата.

Изследователите постояха около отворите. От единия се издигаше лек дим. Разгледаха високите мачти, които приличаха на весла — това без съмнение бяха локатори — приемници на информации. След това те нарисуваха схемите на апаратите под решетъчния купол. Изморени, изследователите напуснаха центъра и се върнаха на полянката с хранилките.

Те видяха, че зад гравитационната стена бушуваше буря. А в горичката както преди беше тихо, не потрепваше нито един лист на дърветата.

След като вечеряха, изследователите се заеха с изчисленията.

— Нищо и никаква схемичка — обади се Новиков. — А главата ти може да се пръсне…

— Виж какво, Альоша. С голи ръце няма да се справим. Свържете се с кораба и съобщете нашите данни. Нека да ги предадат на изчислителната станция.

Новиков загрижено погледна предавателя — акумулаторът вече се изчерпваше. Той продиктува на командира данните и уговори да се свържат отново на сутринта.

В горичката се запали вечерното осветление. Новиков легна на тревата и задряма. А Резницки приседна до едно триоко същество и започна да го изследва.

Изведнъж се разнесе продължителен печален звук, той се издигаше все по-високо и по-високо и стана нетърпим за слуха. Новиков седна и запуши ушите си с ръце. Сините същества станаха и повдигнаха муцуните си нагоре. Високият звук се прекъсна и зазвуча странна музика: бавно тризвучие се повтаряше в различни тонове. Сивите същества започнаха да се клатушкат тромаво. Не можеше да се каже, че налучкваха ритъма, но явно им харесваше да се клатушкат.

— Идиотите танцуват! — Новиков се оглеждаше изумен. — Развличат ги…

Танците продължиха около половин час, след това последва продължително виещо „влъ-влъ-влъ-влъ-влъ“ и изведнъж гласът на Резницки ясно произнесе:

— Инспекторът ухапа мухата за левия крак.

Изследователите смаяно се спогледаха. А над горичката се разнасяше:

— Офицер на б7, шах!

— Петелът хвана мокър парцал…

Машината в строга последователност — от края до началото — повтори всичко, което изследователите бяха говорили през време на двете си посещения в Центъра, включително и шепота на Резницки: „Тук не трябва да разговаряме, то може да слуша…“ Всичко, даже и първите думи на Новиков: „Я ги гледай какво са нарисували…“ След това машината в бързо темпо превъртя записа в обратен ред и започна различни варианти:

— Петелът ухапа… офицер на балкона… ще пищят от възторг инспекторът…

Центърът редеше фразите, усложняваше ги, подбираше думите с еднакви окончания.

— Ловко работи, проклетият — пошепна Новиков. — Изучава езика…

— Добре че там не се раздрънкахме какво мислим да правим — тихо каза пребледнелият Резницки.

Кррак! Всичко затихна. И след кратка пауза — смяна на плочата. Сега горичката се изпълни с неприятни звуци — като че ли празни консервни кутии се търкаляха по дървен под.

— Погледнете Севастиян — прошепна Резницки.

След завършването на танците почти всички сиви същества легнаха да спят, само няколко фигури бродеха сред дърветата. Севастиян стоеше до изследователите в напрегната поза, протегнал дългата си шия, като че ли се вслушваше в звъна на кутиите и устата му без устни леко се мърдаше. Резницки не сваляше очи от него.

Но ето неприятните звуци замлъкнаха. „Влъ-влъ-влъ“ — изви машината и се възцари дълбока тишина.

— Концертът завърши — каза Новиков и уморено се отпусна на тревата. — Такива ми ти работи, братко Севастияне.

Центърът не приема задачата

В седем часа сутринта местно време изследователите се свързаха с кораба и получиха обработените от изчислителната станция данни.

— Уверени ли сте, че ще успеете да програмирате задачата за сваляне на защитното поле? — попита Трошин.

— Уверен съм, Павел Иванович — без колебание отвърна Новиков, но гласът му беше мрачен. — Ако, разбира се, Центърът не противодействува активно…

Като закуси, Новиков се отправи към Центъра, за да продължи работата. Резницки остана в горичката — той също бързаше да завърши своите изследвания.

Когато Новиков към три часа през деня се върна за обед, той завари Резницки много развълнуван.

— Те се въртяха на колелото… Колелото започна много силно да се върти. Двама излетяха от седалките, разбирате ли, двама един след друг, и се пребиха…

— Успокойте се, Сергей Сергеевич, при тях това е…

— Разбирате ли, нещо щракна — раз, раз! — и двама излетяха. След това, когато колелото спря, видях, че предпазните скоби на двете седалки бяха отворени. Там има твърде сложно устройство за разтваряне на скобите през време на движение. Но те не биха могли сами да го включат, разбирате ли…

— Сергей Сергеевич…

— И тази робска покорност на съдбата — ужасно, Альоша! Какво страшно израждане! Поразително — съвършена техника, проверено в течение на много векове управление — как може при всичко това да стават нещастни случаи?

— Но изслушайте ме — подвикна Новиков. — Какво сте се разстроили? Аз се ориентирах в устройствата за хранене и развлечения. И ето какво ще ви кажа — нещастните случаи са програмирани.

— Какво значи това? — Резницки погледна втренчено кибернетиста. — Искате да кажете…

— Те са програмирани така строго, както и даването на храна, за да регулират точно количеството на населението. Отчетът се води по данни от броячи в хранилките и ако се появят излишни гърла…

— Но, Альоша, ако е така, то ние…

— Да, Сергей Сергеевич, твърде възможно е. Твърде възможно е нашето появяване да струва живота на двама идиоти. Вие казахте израждане. Какво значи това? Предполагате ли, че техните прадеди са били по-развити?

Резницки не отговори. Той беше толкова подтиснат, че Новиков едвам го накара да обядва.

— Те имат великолепни синтезатори — разказваше Новиков, като се справяше енергично с обедния диск. — От вода, въздух и подземен газ те приготвят тази отлична синтетична храна. Програмиращото устройство осигурява колосално количество практически неповтарящи се комбинации, затова храната е винаги различна. Чудесно, нали? Аз отивам, Сергей Сергеевич.

Новиков работи в Центъра до късно вечерта и се върна изморен и мрачен. Той се отпусна на тревата.

— Тя ме гони от кулата — каза той тихо. — Проклета машина. Работя и през цялото време чувствувам, че трябва да изляза. Нещо ме тегли отвътре и сякаш ми казва: излез, излез. Действува на психиката ми…

— Е, и? — Резницки тревожно го погледна. — Наложи се да излезеш ли?

— Не… Някак си издържах… Уф-ф!… Сергей Сергеевич, нещо много съм уморен, повикайте, моля Ви, кораба и продиктувайте тези редове. — Новиков подаде чантата с дневника. — Ако не греша, утре може би ще програмираме.

— Това е самопрограмираща се машина, Альоша. Ще приеме ли задача отвън?

— Тя може да приема — уклончиво отвърна Новиков. — Има устройство за приемане на програми във вид на перфокарти. Нещо повече — аз открих там бланки за перфокарти с набелязана мрежа. Приличат на нашите. Сигурно, някой някога… — Той замълча и се замисли.

Рано сутринта Прошин предаде резултатите от изчисленията.

Резницки поиска да отиде в Центъра заедно с Новиков, но последният категорично се отказа от помощ.

Новиков не дойде за обед. Резницки почака още малко и след това решително се отправи към Центъра.

Новиков лежеше под решетката, ограждаща кулата с електронния мозък. Той лежеше по очи, с главата отвън, краката отвътре. До него се търкаляше чантата с дневника.

Резницки се втурна към него, измъкна го изпод решетката и го разтърси. Новиков отвори очи и погледна биофизика с мътен поглед.

— Какво е станало с теб? — извика Резницки.

— Нищо — със спокоен глас отвърна Новиков. — Много съм уморен. Искам да спя.

Сергей Сергеевич му помогна да стане и го поведе към рова. Във водата Новиков малко се съвзе и самичък заплува към отсрещния бряг.

— Значи така — каза Новиков, след като седнаха на брега. — Грешка нямаше. Аз проверих всичко и го нанесох на перфокартата. Правилно запрограмирах и закодирах, грешка не можеше да има… — Той замълча.

— По-нататък, Альоша.

— Аз програмирах задача да се свали силовата защита на зоната. Сложих перфокартата. Нещо щракна в машината и тя изхвърли перфокартата обратно. Тя не прие задачата. — Новиков отново замълча за малко. — Тя затрака, а след това ми каза нищо да не докосвам с ръце…

— Тя каза?!

— Тя каза това с Вашия глас. Поставих нова перфокарта с друга задача — да се направи проход в защитното поле. Но тя изплю и нея… По-нататък нищо не си спомням… Спомням си само, че ужасно се изморих и ми се искаше да спя…

— Альоша, трябва да опитаме отново.

Новиков поклати глава:

— Няма смисъл. Не ще приеме.

— Хайде, хайде — подкани го Резницки. — Програмирайте така: не просто проход в защитното поле, а проход за вкарване на зверове. Така ще бъде по-естествено, такава задача тя трябва да приеме.

Новиков сви рамене:

— Да опитаме.

Той приготви нова перфокарта. След това преплуваха рова и пропълзяха под решетката в кулата. Зеленото око веднага светна и се вторачи в тях. Резницки усети тежест в главата. Мигайки сънно, той видя как Новиков се приближи до устройство, приличащо на челюстите на менгеме, и сложи в него перфокартата. Раздаде се звук, сякаш счупиха кост, и перфокартата излетя обратно. Тя беше смачкана и леко димеше.

— Това е добре защитена машина — ясно произнесе гласът на Новиков, а гласът на Резницки, усилен от микрофон, прошепна: — Не пипайте нищо с ръце.

Новиков седна, безволно отпуснал ръце, и се облегна на решетката. Резницки с невероятни усилия, превъзмогвайки желанието да легне и заспи, разтърси Новиков и те излязоха от кулата.

Стана малко по-леко, сънливостта премина.

— Предизвиква процес на задържане в мозъчната кора — тихо каза Резницки на английски. — Да, защитата е силна…

Те тръгнаха към брега.

— Виждате ли тези кулички? — каза Новиков също на английски. — Дванадесет парчета. Това са автомати за засилване на гравитационното поле. Не ще пробием такава защита…

— Може би ще трябва да развалим машината? Да разбием блока…

— Хайде, ако Ви е омръзнал животът…

— Тогава какво да се прави?

— Не зная.

Как е загинала цивилизацията

Те отново обиколиха цялата зона покрай невидимата стена и отново направиха отчаян, но безрезултатен опит да излязат навън.

Изход нямаше.

— Остава само едно — фотонната бомба — каза Прошин при следващото предаване. — Хайде да обмислим, момчета…

— А каква е гаранцията — прекъсна го Резницки, — че бомбата ще пробие полето на свръхгравитацията? Да почакаме още един ден, Павел Иванович. Утре сутринта ще се свържем с Вас.

Резницки изключи предавателя и с голям труд успя да убеди обхванатия от апатия Новиков да потърсят всъдехода в тунела. Но входът на тунела беше затворен от силово поле. Изследователите се върнаха в горичката. Изведнъж Резницки приседна на земята — в меката като коприна трева лежаха два кръгли сиви камъка. Биофизикът внимателно повдигна единия от тях и го подхвърли на дланта си. Отслабналото му небръснато лице се оживи.

— Точно така, — каза той, като го разглеждаше внимателно. — Те снасят яйца. Така си и мислех. Те са също такива гущери, както и останалите местни зверове, само че от по-високо организирана материя.

— Е, какво пък — каза Новиков, след като изяде обедната си порция, — тук поне има достатъчно храна.

Резницки го погледна втренчено.

— Може би ще отидете да се повъртите на колелото?

Язвителният му въпрос остана без отговор.

— Чуйте, Альоша, какво мисля за тукашните порядки — продължи той. — Наистина, аз още не съм достатъчно добре осведомен, но все пак… С една дума, някога на тази планета е имало високоразвита цивилизация. Струва ми се, преди много хилядолетия. Прадедите на тези идиоти са били предприемчиви и разумни същества. Но по всичко личи, че бурното развитие на техниката е влязло в противоречие със социалните форми на живота и е добило уродлив характер. Самоуверената управляваща върхушка е решила, че е настанало време да осигури сит и безгрижен живот на своите избрани членове. Излишните, ненужните производители са били изтребени. Да, изтребени с някакво мощно оръжие и заменени с роботи. Тогава навярно е бил построен Центърът, на който са предоставили всички грижи за осигуряване на живота и развлеченията. В оградената жилищна зона с мек изкуствен климат, с гарантирана синтетична храна е започнал празен живот. Възможно е на първо време работата на Центъра да е била контролирана от учени-програмисти, от които е останал известен запас от перфокарти. Но машината е била много съвършена, тя непрекъснато се е самоусъвършенствувала и програмистите от безделие са се изродили… може би малко по-късно от останалите… Сменяли са се поколение след поколение и в края на краищата, лишени от радостта на труда и творчеството, всички са започнали да се израждат. Техните постройки зад пределите на зоната са се разрушили и са били погълнати от джунглите. И ето… Слушате ли ме, Альоша, или спите?

— Слушам Ви.

— Израждането е продължило с пълна сила. Горните крайници, незапознати с оръдията на труда, са останали слаби, а долните от застоялия живот са затромавели. Неупражняваният мозък е запазил само елементарни животински инстинкти… Що се отнася до колелото, това е сатанинска идея, Альоша, просто сатанинска… Вие сами видяхте, че те снасят яйца. Роботите ги прибират и навярно ги отнасят в някакъв инкубатор. Когато младото поколение порасне и започне да използува хранилките, тогава се появяват излишни гърла — и нещастните случаи на колелото зачестяват. Вие бяхте прав, това също е запрограмирано… Центърът води точна сметка за броя на населението и унищожава излишните… И въпреки това те всеки ден отиват да се въртят. Създателите на колелото са се погрижили за известен минимум от остри усещания, за да не губят тези жалки същества интерес към живота. Елементът опасност, риск, се използува като някакъв стимулатор на живота. Разбирате ли?…

— Престанете! — закрещя Новиков. Лицето му беше страшно. — Не разбирате ли, дявол да Ви вземе, че ние няма да излезем оттук?!

Резницки го погледна изумен.

— Спрете, моля Ви… Другарите ни няма да ни изоставят…

На арената — динозаври

Измина още едно денонощие. На заранта Резницки повика „Юрий Гагарин“.

— Не зная какво да правим, Павел Иванович — крещеше той в микрофона. — Не виждаме никакъв изход… Какво? Не Ви чувам… — Той не можеше да различи отделните думи. Безкрайно далечният глас на Прошин заглъхна.

Той хвърли слушалката и ритна с крак вече ненужната кутия на радиопредавателя.

Новиков категорично отказа да отиде пак в Центъра.

— Станете веднага! — викна Сергей Сергеевич. — Аз не вярвам, че няма да се справим с тази проклета машина. Ние сме хора!

В този миг някакво раздвижване в горичката привлече вниманието му. Между дърветата летяха роботи, всички в една посока, като издаваха продължителен свистящ звук. Сивите същества се помъкнаха след роботите. Вървяха като стадо, тежко и бавно пристъпвайки с тромавите си крака. Себастиан също се отправи нататък.

— Альоша — каза Резницки, — нещо става. Да отидем да видим. Много те моля.

Новиков неохотно стана. След около три четвърти час, като заобиколиха кафеникавия хълм, стигнаха до каменист сипей. Тук под него се простираше равна площадка, по която се разхождаха, клатушкайки се на манипулаторите си, осем робота. Сивите същества се разположиха на ръба на сипея. Изследователите седнаха до Себастиян. По всичко личеше, че предстои някакво развлечение. Центърът точно изпълняваше своята програма.

Роботите се построиха в две редици край някаква дупка в склона, също както служителите в цирка, и веднага оттам на площадката започнаха да излизат динозаври. Малките им глави с многозъби раззинали уста неспокойно се въртяха на дълги шии.

— Бива си го! — възхити се Резницки. — Държали са гущерите в тунела, за да изгладнеят, а сега ще ги накарат да се самоизядат. За развлечение на райските жители…

Той защрака с кинокамерата.

На входа на тунела стана задръстване. Цял рояк роботи полетяха натам. И ето, влачен с големи усилия от роботите, от тунела изпълзя всъдеходът на изследователите. Изглеждаше в пълна изправност. Роботите го оставиха на около три метра от тунела, дръпнаха се встрани и затихнаха, сякаш си отпочиваха. След това един от тях излезе на арената и се спря между два динозавъра. Той се засуети, мрежестата му лопатка се насочваше ту наляво, ту надясно… След това роботът се отправи към динозавъра, който стоеше от лявата му страна. Животното се стъписа, озъби зловещата си уста. Роботът се приближи плътно до него и изведнъж протегна своята ръка-манипулатор. Динозавърът се строполи на хълбока си. Няколко конвулсивни удара с опашката по пясъка — и всичко беше свършено.

Долетяха още няколко робота и бързо разрязаха огромното туловище на парчета. След това всички роботи напуснаха арената и се притаиха до входа на тунела. Съседът на разкъсания звяр, браздейки пясъка с опашката си и въртейки глава, се приближи и започна бързо да ръфа един къс месо, като го придържаше с късите си предни лапи. И останалите зверове побързаха да вземат участие в кървавото пиршество, сборичкаха се и тогава стана неизбежното.

— Точно така! — изсумтя Новиков, като гледаше как гладните чудовища мълчаливо се разкъсваха и изяждаха помежду си. — Ликувай, разярений Рим… Да се махаме оттук…

— А всъдехода? Може би ще опитаме…

— Какъв ти всъдеход! — Новиков хвана биофизика за ръка и го помъкна в страни. — Хрумна ми една идея. Видяхте ли как роботът се спря между двата динозавъра? Той не знаеше кой звяр да набере.

— Е, и какво от това? — Резницки погледна възбуденото лице на Новиков. — Роботът се спря, защото неговото електронно устройство избираше — до кой звяр се намира по-близо, кой звяр е по-едър, тук всеки милиметър играе роля. Той чакаше, докато…

— Именно — чакаше! — изкрещя Новиков. — Математическо изчакване! Ами ако роботът се намираше точно по средата? А ако зверовете бяха съвършено еднакви? Тогава какво?

— Искате да кажете…

— Да! Да! Спомнете си задачата на Буридан!

Задачата на Буридан

През XIV век френският философ-схоластик Йоан Буридан, ректор на Парижкия университет, формулирал философски тезис, известен под названието „Буридановото магаре“. Задачата е проста — едно гладно магаре се намира точно по средата между две еднакви купи сено. От коя купа ще започне да яде? Ако магарето разсъждава логично, то неизбежно ще умре от глад, тъй като не ще може да направи избор. Това е много трудна работа — избиране от две равни. Ако би имало макар и мъничка разлика…

Магарето ще остане живо само защото е живо същество и следователно е способно на нелогични постъпки. Въпреки логиката, то ще започне да яде от едната купа, макар че тя с нищо не е по-добра от другата. Само преди да направи своя избор, магарето изпитва известно колебание.

Но електронната сметачна машина може да взема само логични решения. Тя е неспособна на нелогични постъпки…

Новиков отново беше изпълнен с енергия.

— Спомняте ли си дванадесетте кулички? Дванадесетте аварийни системи за засилване на защитното поле. — Той снижи гласа си. — Хайде да накараме Центърът да избере една от тях, разбирате ли?

— Да, но Центърът не приема никакви задачи.

— Той не приема задачи, свързани с отслабване на защитата. Но ние ще му подхвърлим друга задачка… Хубава задачка, драги Сергей Сергеевич! Трябва само да я формулиране…

Скоро задачата беше съставена по всички правила на формалната логика — науката на средновековните схоластици, възкресена в нов вид от кибернетиката. Над зоната е надвиснали някаква опасност. За да я предотврати, Центърът трябва да включи една от дванадесетте аварийни системи. Това е всичко.

— Така — Новиков се полюбува на своята работа и още веднъж провери дали всичко е направил както трябва. — Така. Нека сега се опита да не я приеме! Е, какво, да тръгваме ли?

Когато те се промъкнаха в кулата, зеленото око веднага се насочи към тях сякаш ги питаше: „Защо сте дошли? Какво искате?“…

Без да се бави, Новиков постави перфокартата в приемното устройство. Познатото състояние на сънливост веднага обхвана и двамата, краката и ръцете им натежаха. Изследователите гледаха процепа, в който изчезна перфокартата. Измина една минута, но машината не изхвърли задачата… Само да не се строполят, ужасно им се искаше да легнат… Още една минутка…

Новиков напряга всички сили, за да не заспи.

— Изяде ли я? Наздраве! — тихичко прошепна той и се усмихна на Резницки.

Те се измъкват от кулата и минават под купола, където се намира изпълнителната част на Центъра. Те виждат как линиите на нарисуваните схеми изменят цвета си все по-бързо и по-бързо.

— Карай, карай, работи — весело казва Новиков. — Работи, Буриданово магаре!

В същност, задачата е много проста. Анализаторите не трябва да определят свойствата на опасността или да търсят начините за нейното предотвратяване, тъй като заедно с информацията за наличието на опасност постъпва и програма с готово решение — да се включи една от аварийните системи. Обикновено всички тези системи се включват едновременно — за всеки случай, ако една от тях не заработи. Но програмата нарежда да се включи само една. Коя именно? Безразлично, те всички са еднакви. И все пак коя? Това е задача за малко дете — покажи с пръст която и да е куличка — и готово. Но за мощния електронен мозък такава задача може да се окаже формула на невъзможното, тъй като няма логично решение. Само дано не е предвидена възможност за случаен избор…

Машината работеше напрегнато. На рисуваните схеми блясваха разноцветни светлинки. Табло след табло, блок след блок се включваха в решението на задачата: коя от дванадесетте да бъде избрана? Досега машината е „знаела“ само два случая: да включва всички кулички или нито една. Да или не. Наличие на импулс във всичките дванадесет системи или неговото отсъствие. Единица или нула на двоичния език на програмата. Но една от дванадесетте…

Дали машината е определила, че решението е нелогично? Може би. Но тя не можеше да се откаже от възложената й работа — не й позволяваше сигналът за опасност.

— Ние нямаме какво повече да правим тук — тържествуващо заяви Новиков.

Изследователите преплуваха рова и се върнаха в горичката.

Вечерта бързо настъпваше, синьозеленото небе потъмня, надупчено като гигантска перфокарта от първите звезди.

Резницки лежеше по гръб и търсеше сред звездната шир една малка звезда на периферията на Галактиката. Звездичката със скъпото за сърцето название — Слънце. Ето я! Над самия хоризонт… А около нея, невидимо оттук, лети в черната бездна синкавото кълбо на Земята. Чудесната зелена планета, населена от разумни весели хора, способни не само на логични, но и на нелогични постъпки, готови да жертвуват живота си в името на общото благо, в името на Знанието. Те не се нуждаят от изкуствен похлупак. Те са приятели с животните. Там, за велико щастие на човечеството, мнозинството не позволи на малцинството да го пороби и да го замени с покорни роботи. Там машините разумно служат на хората, а не господствуват над тях…

— Сергей Сергеевич, — тихо го повика Новиков. — Много бих искал вие… Забравете за моето вчерашно…

Резницки не му позволи да се доизкаже.

— Разбира се, Альоша. Вече забравих — бързо отвърна той. И като помълча, добави: — Трябва да отидем при всъдехода.

— Да почакаме още малко. — Новиков започна да ходи напред-назад, като размишляваше на глас: — Центърът не може да реши задачата. Да се откаже от нея също не може. Следователно, той ще увеличи мощността на мисленето за сметка на резервите си. Това е логично… Енергетичната му база е огромна, но не е безгранична. Следователно, резервите му ще се изчерпят. И тогава… Да, друг изход няма — ще започне да черпи енергия от другите участъци. Само така…

— Ами ако подхранването на защитното поле е неприкосновено? — попита Резницки.

— Доколкото разбрах от схемата, неприкосновен е само източникът на мощност, предназначен за синтезиране на храната. Тъкмо и ще има какво да вечеряме.

Хранилките покорно им дадоха по един жълт диск. Въобще, засега нищо не се беше изменило. Нощният въздух светеше, наоколо летяха роботите и изпълняваха своите задължения. Обитателите на горичката се настаняваха да спят върху меката трева, която не познаваше утринната роса. Но машината, бдяща над тяхното безсмислено съществувание, работеше с пълна пара, решавайки формулата на невъзможното, работеше, за да предпази тези жалки същества от измислената опасност и именно с това ги приближаваше към истинската опасност…

Изследователите се приближиха до границата на защитното поле. Невидимата стена не беше се помръднала. Решиха да поспят, докато чакат.

Но сън не ги хващаше. Съмненията отново налегнаха изследователите. Резницки, за да се отвлече от неспокойните мисли, извади бележника си и започна да подрежда записките си.

— Сергей Сергеевич — изведнъж се обади Новиков. — Не чувствувате ли? Според мен, захладя.

— Не, не забелязвам.

— Значи, така ми се е сторило…

Резницки отново се задълбочи в записките си. „Какъв е цикълът на тяхното дишане по време на сън — помисли си той. — Трябва да се уточни.“

Той стана и се отправи към най-близкия обитател на горичката. Какво става? Оказа се, че сивите същества не спят. Жално скимтейки, те се събираха на групи и се притискаха едно до друго. Наистина, беше значително захладяло.

— Альоша! — извика Резницки. — Ставайте! Климатическата инсталация не работи!

Радостно развълнувани, изследователите се втурнаха към защитната стена. Тя беше на мястото си.

Те се върнаха в горичката.

— Сега животът им ще стане по-труден — каза Новиков. — Ще трябва да живеят без бавачки.

— Жал ми е за тях — призна си Резницки.

— А на мен никак. Храната им е осигурена, а колкото за останалото — е, нека привикнат отново да се трудят…

— Вижте го този работник.

Едно от сивите същества стоеше до едно дърво с големи широки листа и се опитваше да се скрие от прохладата под един лист. Но листът беше твърде високо. Тогава то го дръпна към себе си.

— Виждате ли? Иска да го откъсне. Лека полека работата ще тръгне. Те са станали просто ужасно мързеливи, а сега ще трябва да поработят. Ха, та това е Себастиян и молива държи в лапата си.

Утрото завари изследователите до стената. Бледи от вълнение и безсъние, те се опитваха да излязат от зоната, но притискащата сила на претоварването ги отхвърляше назад и сърцата им се свиваха тревожно.

За хиляден път Новиков протеина ръце напред и влезе в защитното поле. Тежестта го застави да се прегъне. Той поиска да отстъпи, но изведнъж почувствува, че претоварването отслабва. Прекрачи напред — нищо… още една крачка, още…

— Ура-а! — закрещя Новиков и с разперени ръце затича през защитната зона, която повече не съществуваше.

* * *

Двамата бързо вървяха по склона на кафеникавия хълм.

— Почакайте ме за минутка, Альоша, — каза Резницки и се покатери нагоре.

От върха на хълма той огледа виолетовата горичка. Утринният ветрец полюшваше клоните на дърветата, сред които бродеха сивите същества. Тук, от хълма, те изглеждаха още по-малки и беззащитни.

Новиков го докосна за лакътя:

— Стига.

— Те ще измрат, Альоша.

— Ще се приспособят. Общо взето планетата е топла, ще свикнат. Естествено, по-слабите ще загинат. А за тоя момък Себастиян съм спокоен. Покри се с листа и не замръзна. Той и колиба ще си направи. Главата му работи.

— Да — каза Резницки. — Себастиян не е глупав.

— Видите ли… Ще трябва за втори път да изминат пътя на еволюцията… Отначало ще им помага инстинктът за самосъхранение, а след това ще дойде и разумът…

Изследователите започнаха да се спускат към площадката, където се намираше всъдеходът. Изведнъж те се спряха. Откъм небето се чу равномерно бучене, което непрестанно нарастваше… Изследователите се втурнаха обратно към върха на хълма. Те скачаха, викаха и размахваха ръце. Вертолетът направи кръг над тях и започна да се спуска.

Край