Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Aki bújt, aki nem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 30,31,32/1991 г.

История

  1. — Добавяне

Младата жена плачеше. Тихо, настойчиво, горестно.

— Защо постъпваш с мен така, Серж? В какво съм се провинила?

Разбрала, че тактиката й се провали, изтри сълзите си. Седеше с прибрани колене, наблюдавайки внимателно мъжа.

В светлината на рефлекторите, която проникваше през прозореца на канцеларията, танцуваха прашинки. На цялата планета нямаше място, където можеш да се скриеш от тях. Тежката миризма на полирана мед и олово беше напоила костюма и копринените й чорапи. Обущата от крокодилска кожа също не изглеждаха така добре, както предишния ден, когато премина с тях от новичкия си спортен автомобил на борда на кораба си. Чувстваше се унижена, нечиста. Знаеше, че ще стане така. Досещаше се още там, долу, но пълната сигурност получи едва в момента, когато корабът й долетя до UNO, частната система, принадлежеща на Концерна на Смесената Индустрия. Тук, в кълбото с диаметър една светлинна година, неуморно пулсираше черното сърце на проучената вселена. В гравитационното поле на гигантската въглеродна звезда, атомния котел на мъглявината, се простираше светът на рудите, петрола и въглищата. Над петдесетте сонди на UNO–3, над огромния рудник пламтяха двете дузини адски газови факли, раздирайки мрака на шейсетчасовата нощ. В мрежата от тръби на петдесетте огромни нефтохимически завода на UNO–2 течеше гъст като смола нефт. Петдесет помпени секции приемаха танкерите, които пристигаха за бензина с най-високото октаново число в цялата вселена. На повърхността на UNO–1 тътнеха петдесет мощни стоманолеярни, снабдяващи оръжейните заводи на Концерна с висококачествени сплави.

Мъжът, на около четирийсет и седем — четирийсет и осем години, от хората, които рано остаряват, с изорано от бръчки чело, белеещ перчем и пронизващ поглед, поклати тъжно глава. На земята биха му дали още петдесет-петдесет и пет години живот. Лекарите от UNO–1 му се усмихваха широко и му обещаваха двайсет-двайсет и две. Не бяха длъжни да се оправдават. Всеки приемаше условията в момента, когато продадеше на Концерна душата и тялото си. Доказателство за това бяха копията от договорите, едно от които мъжът плъзна по масата към девойката.

— Дейвид Камерън Мългрейв, инженер металург… — прочете на глас младата жена. — Разведен, баща на две деца. — Засмя се. — Но това е лъжа. Казваш се Серж Есперенс. Никога не си бил инженер металург. И не си на повече от трийсет и пет години, въпреки великолепния ти грим — усмихна му се несигурно. — Какво ти е, Серж? Не искаш ли да ми кажеш? Не искаш да ме виждаш? Ако мога да направя нещо за теб, ако мога да ти помогна, ще го направя, само ми кажи!

— Госпожице Есперанс, моля да ми позволите да продължа работата си. Това е всичко, което можете да направите в момента за мен.

Студеният му тон свърши своето. Девойката отново се обля в сълзи.

— Искаш да ме ликвидираш, нали? Какво става, братче, може би трябва да те умолявам, за да приключиш играта си? Внезапно си забравил всичко, така ли? Не са ти нужни вече милионите? Омръзнали са ти приемите на открито, голфът, ските, красивата ти жена? Омръзнали са ти и си ги сменил с това? — Огледа се наоколо си и се разтресе. Отдалеч зави сирената, която обявяваше края на смяната. — Та ти не познаваш машините. Работата никога не е била най-голямата ти сила. Този прах няма да помогне много на астмата ти, Серж. Тук силикозата би повалила дори атлет. Алергията ще разруши нежната ти кожа. Престани, Серж, докато не е станало късно!

В чистите, сиви очи на Мългрейв се четеше съчувствие и тъга.

— Ако съм ви разбрал добре, госпожице Есперанс, брат ви сега се намира в системата UNO. И то инкогнито. Съветвам ви да идете при началника на службата за безопасност на нашия завод. Навън всеки ще ви покаже пътя, ако попитате. Няма от какво да се боите: той е еднакво компетентен както по въпросите на промишления шпионаж, така и по въпросите за персонала. Ако господин Есперанс се крие тук, бързо ще го намерят. Всички ще се успокоим, най-малкото защото в този затворен свят скитниците… е, се излагат на ненужна опасност. Видяхте нашите машини, нали? Някои от тях са истински месомелачки. Но това са най-съвършените, най-надеждните устройства в цялата република. Онова, на което са способни…

— Серж, за бога, имай милост! Не бива да се страхуваш от мен! Независимо каква е причината за това ти поведение, сигурно имаш нужда от помощ. Финансови проблеми ли имаш? Знаеш много добре, че фирмата…

— Съвсем спокойно мога да кажа, госпожице Есперанс, че нямам тревоги от финансово естество. Тази длъжност, както знаете, ми дава доста добър доход. Синовете ми са почти пораснали. Единият се сражава в LMG. Сигурно сте чели за тази локална война. Записа се доброволец и миналата година го представиха за повишение. Майка му цяла година ме засипва с писма: „Поговори с момчето, Дейв!“ С двайсет и две годишен мъж, който скоро ще стане офицер! Но какво да се прави, жена ми винаги е постъпвала странно. Своеобразно. Аполитично. Разбирате ме, нали?

Девойката хълцаше. Сълзите се стичаха по обгорялото й лице и шия.

— Не мога да те понасям! Господи, ако знаеше колко те ненавиждам, Серж! Махам се. Няма да се върна повече, щом това искаш. Никога вече няма да чуеш за нас. Жена ти, това ще рече истинската твоя жена, ти изпраща вест. Прие поканата на свои приятели от Калифорния. Помоли ме да ти предам, че ще ти изневерява всеки ден, всеки миг. Помоли да ти оставя това за спомен… Благодаря на Бога, че ти ме улесни!… — Мълниеносно посегна към лицето на мъжа, ноктите с перлен блясък се впиха в кожата му, оставяйки четири тесни кървави бразди. Пръстите й се вкопчиха в късо подстриганите коси на инженера. Той не се опита да се защити. Лицето му се удари в ръба на бюрото. От разцепената устна по брадата му потече кръв. Изтри я и вдигна очи.

— Госпожице Есперанс…

Момичето се дръпна ужасено. Две крачки, три. Притисна двата си юмрука към устата, за да не извика. Не беше успяла да свали грима. Лицето на мъжа не беше гримирано. Инженерът навлажни устните си и гледаше девойката с характерната физиономия, с които мъжът, наближаващ петдесетте, е свикнал да наблюдава необяснимото поведение на жените под двайсет.

— Госпожице Есперанс…

Девойката се завъртя на пета, побягна, ридаейки, и затръшна вратата. Мъжът почака малко, ослуша се, след което се повлече към мивката. Наплиска лицето си, проми раните си. Внезапно се разхълца. Четири малки розови струйки плъзнаха по одраната му буза.

* * *

На другия ден се домъкна до столовата, недоспал, между последните. Едва успя да спали шлифера си и да заеме своето моето, когато от двете страни се отвориха шублерите за раздаване на храна. На масите бяха наведени дузина мъже, които дълбоко поглъщаха силното ухание на супата.

— Наред ли е всичко, Дейв? — един от отсрещната страна на масата се наведе още по-ниско. — Като те гледам, бих казал, че си прекарал отвратителни ден и нощ. Ако искаш, ще поема смяната ти. Имаш още време да го отработиш преди края на тримесечието. Става ли?

Мългрейв завъртя глава. Съседът отдясно му подаде кутия бира:

— Оставете го сега на мира! — и вече по-тихо продължи: — Коя беше тази жена, Дейв? Дъщери ти?

Мългрейв изръмжа:

— Сестра ми. Така поне каза.

Инженерът не продължи с въпросите си. Следващият половин час се посветиха на порциите си. Мългрейв опита баварската бира (веднъж на половин година идваше транспорт само с тази марка) и изслуша няколко разговора за функционирането на пощите, за използването на кислорода и за прилаганите методи за студено валцуване. Позволи на мисълта си да смели информациите в изрази, думи и срички. Благодарение на обедите и вечерите през последните седмици не му се беше налагало да посяга към справочниците. Неговите сътрудници се оказаха прекрасни познавачи на теорията, а ако това е възможно — още по-добри практици. Човек можеше да им се довери много повече, отколкото на литературата в цялата библиотека. Освен това бяха прозорливи, спокойни и самоуверени — наистина достойни за определението другари по работа. Когато привърши обедът, слънцето на системата вече беше залязло, а сирените ги зовяха навън. Нощта отвори над UNO–1 своите горящи очи и се взираше в лицето на Мългрейв, който се насочваше към кантората си през издигащите се па̀ри и прах. UNO–2 се възправяше високо, а UNO–3, съвсем притъмнял, мрачнееше далеч над линията на хоризонта — черна дупка с обгорени краища в пространството. Инженерът почувства, че почвата под краката му се разтърси. В халето на станционния терминал беше влязъл кораб. Малък кораб с червени и зелени светлини. Нима момичето се беше върнало?… Възможно. Наистина обича брат си. Макар че няма да може да му помогне, както никога не беше могло. На бюрото му блесна екранът на комуникатора. Мългрейв седна.

— Дейв? — Лицето на началника на службата за безопасност издаваше недоволството му. — Само един момент, Дейв! — извика той в нарастващия шум. — Съжалявам, че те безпокои, но тук има някой, който е пристигнал отдалеч и настоява да говори веднага с теб…

Нямаше нужда да му го казва. Мългрейв усещаше пришълеца — знаеше, че е мъж, знаеше, че мускулатурата му е слаба и затова сега изпитва разкъсваща болка в гърба. Дори го виждаше като мъглява, размазана моливна скица. Престани! — твърдо си заповяда той.

— Ще съм там след десет минути — обеща и щом стана, за да облече сакото си, усети горчивина в гърлото. Каквото и да беше предприело момичето, вече не можеше да направи нищо, което да го спре.

* * *

Новодошлият беше около четиридесетте: разкопчаното му сако и разхлабената вратовръзка създаваха интимно настроение в празната стая на началника на службата по безопасност.

— Доктор Тайл — каза началникът несигурно — е пристигнал при нас по молба на госпожица Есперанс. Направо от Земята, за да поговори с теб. Що се отнася до мен, не знам…

— Бих ви помолил — се намеси докторът с кадифен глас — да ни оставите насаме за няколко минути.

Началникът на безопасността хвърли пълен със съчувствие поглед към инженера и затвори вратата след себе си. Доктор Тайл се премести по-близо. Усмихна се на Мългрейв.

— Добър вечер, Серж!

Възрастният мъж затвори очи.

— Така и предполагах: момичето няма да отлети, без да ми изпрати след това психолог. — Запали цигара. — Бедната. Семейните неприятности трябва сериозно да са я разтърсили.

— Сериозно — доктор Тайл кимна. — Но ако става дума за мен, господин Есперанс, грешите. Не съм психолог, а физиономист. Знаете какво значи това, нали?

— Проучвате чертите на лицето, гримасите и въз основа на това правите изводи относно някои психически процеси. Ще рече все пак психолог. Какво мога да направя за вас, доктор Тайл?

— За мен нищо, почти нищо, господин Есперанс. Бихте направили добро за себе си, за сестра си и за жена си, ако се решите да полетите утре сутрин с мен.

— Казвам се Дейвид Камерън Мългрейв. Аз съм инженер металург. Година на раждане…

— Както желаете — каза доктор Тайл. — Може би все пак ще ми позволите да ви разкажа вашата история. Серж Есперанс е млад човек от добро семейство. Няма още трийсет години, когато наследява огромно състояние. Напуска учението си в Итън и три години води живота на златната младеж. По-късно се оженва за Клеър Естер, като по този начин влиза във връзка с шефа на Корсиканската уния, стара престъпна организация. На възраст трийсет и три години е собственик на най-голямото вносно-износно предприятие в света, един от главните акционери в Концерна на Смесената индустрия на UNO. Животът пред него е открит. По-късно внезапно изчезва. Минава една година, докато неговият тъст, сестра му и жена му разберат, че живее в системата UNO, и то под фалшиво име. Може би търси романтично приключение в мишата дупка, в която няма нищо за търсене. Може да се е смахнал. Двете версии са допустими. Неговата сестра, без да щади сили и време, лети до UNO–1. Но под измисленото име вижда не своя брат, а петдесетгодишен инженер металург, съвестен и ограничен специалист. Дали лицето му не е дело на хирурзи? Това е почти невероятно! Невъобразимо плюс свръхирационално! Какво е могло да накара един от най-богатите индустриалци да се състари завинаги? Не само лицето, но както твърдят тукашните лекари, и тялото… Инженерът металург е от главата до петите, и външно, и вътрешно петдесетгодишен. Магии. И за какво е всичко това?

Мългрейв загаси цигарата си. Доктор Тайл го погледна, бърчейки чело.

— Ротмънс. Поддържате стила, все още поддържате стила си, Серж. В сегашното положение обаче ви съветвам да не продължавате. Никотинът вреди на белите ви дробове. Наоколо има достатъчно много дим…

— Смятате ли? Ние тук гледаме другояче на въпроса. Затова през април системно изгаряме сухите листа и боклуците.

Докторът не се обиди:

— Какво мислите за моята историйка?

Мългрейв се засмя саркастично:

— Покъртителна. Абсолютно. Би могла да стане шлагер в киното: интриги, пари и любов. Но какво общо имам аз с всичко това?

Доктор Тайл щракна с пръсти.

— Думите ви, Серж, изразите ви! Трябва повече да внимавате с тях, защото проваляте всичко. Може би не съм ви споменал? Занимавам се и с фразеология. Започвате да излизате от ролята си.

Мългрейв стегна мускулите на врата си. Край! Нито звук повече. Когато обаче след дълга пауза заговори, изтощението му беше изтощение на петдесетгодишния инженер металург:

— А чертите ми? Разчетохте ли нещо в чертите на лицето ми, докторе? Може би подписа на моя хирург?

По-младият от мъжете поклати глава:

— Нямаше нужда да прибягвам до нещо подобно, Серж. Сестра ви ми описа подробно вашата среща. От това, което ми разказа, си направих извод за хирургическата намеса. Игричките с грима отдавна щяха да бъдат открити при лекарските прегледи. А вие съвсем не желаете сензации, Серж! — Той се приближи още повече. — О, никак не ги желаете! Къде се дянаха пресните драскотини, Серж? Когато влязохте, ги видях по лицето ви. Къде изчезнаха? Можете ли да ми отговорите?

Дейвид Мългрейв опипа нерешително челото си.

 

 

В последните минути на изтичащата нощна смяна Мългрейв впери очи в редиците на парните чукове. Ненавиждаше доктор Тайл. („Помислете си, Серж! Помислете си! Във всеки момент ще ме намерите в квартирата ми. Ако желаете, можете да разкажете историята си с най-големи подробности. Можете да вдигнете завесата над триковете си. Това наистина беше голяма игра, Серж, но свърши. Не се тревожете. Ако желаете, всичко може да си остане между нас. В крайна сметка мога да стана за дълго ваш частен психиатър. Лека нощ, приятна работа, Серж!“)

Мългрейв мислеше сега за Земята като за раздирана от война провинция. Нямаше желание да се връща там. Нямаше желание да се свира в обвивката на вътрешната си самота, през която от време на време пробиват потоци от празни думи. Надяваше се, че ще има случай да обясни на момичето с какво е заменил всичко това. Прекара по драскотините показалеца на дясната си ръка. Беше направил грешка и защото я направи, ще трябва да умре.

Веднага.

Огледа халето. Тук може да се умре по сто начина. Но само един е съвършен. Но за целта му е нужна помощ.

През отвора на новата пещ на Нотуич, точно на трийсет минути се изливаха десет тона разтопен метал, за да изстине в поставените долу форми в дебели по един метър стълбове. Мългрейв чакаше на мостика, стискаше перилата, втренчен в проснатото под него малко безформено никелово огледало. Бог да е с теб, Дейв. Бог да е с теб, Шарън. Бог да е с вас, момчета. Страшно ви обикнах.

Съскането на парата заглуши първите предупредителни викове и на няколко метра отгоре се отвориха клапите. Пламтящото гърло на пещта зейна. Инженерът металург прескочи бариерата. Десет-петнайсет души видяха как тялото му рухна заедно с плисналия разтопен метал. Неколцина извикаха. Бразилчето се прекръсти. Някой хукна за доктор Тайл.

Протяжен вой на сирени. Нощната смяна приключи.

 

 

UNO–2

— Гюс… — измънка главният счетоводител с широката усмивка — патент на Концерна на Смесената промишленост. — Гюс Церник. Ела, приятелю!

Пред него застана мъж с изгоряла коса, редки вежди и пронизващ поглед. Полуделите демобилизирани сигурно биха дали цяло състояние за костюма му в пункта за военно снабдяване.

— Гюстав Церник, технически бригадир, ви се представя. Желая здраве на семейството ви!

Главният счетоводител вдигна глава. На лицето му се изписа отвращение.

— Церник, техник, основна заплата четири и деветдесет, с удръжките — четири и двадесет и три. Осигуровка и влог за защита на интересите — дванайсет. Подпиши тук, господин каубой. И без шепнения, чухте ли? Какво, по дяволите, може да бъде по-важно от проклетата заплата? Една дума и ще я взема вместо вас. Ще ви кажа и още нещо: откажете се от нея писмено. Е, какво ще правим, Церник?

Мъжът се опря на масата, прехвърляйки между зъбите си дъвка, надраска името си и зачака. Главният наброи в плика осем петдесетачки, десет сребърни монети и малко дребни.

— Всичко е наред, каубой. Но недей иска да ти пожелая щастие на всичко отгоре. Няма да го имаш, ако продължиш да пищиш. — Обърна се към хората. — Да вървим, един след друг, цялата проклета, разбунтувана банда. Шамбер!…

Церник се приготви за тръгване. Прехвърли през рамо всичко необходимо за студеното заваряване и се присъедини към групата техници, която заслиза по стълбите. Когато стигна до шкафчето си в гардероба запали цигара, хвърли престилката и зарови из джобовете, търсейки ключовете си.

Тежките обуща, ръкавиците и маската подреди върху дъската на пейката. На горния рафт намери още нещо — отгоре, през процепа, дебел един пръст, бяха пъхнали в шкафчето му оръфана брошурка. Le mouvmont sindical. International. Погледът му машинално пробяга по линиите на заглавията и накрая попадна на думи на своя език: Международно профсъюзно движение.

Засмя се.

— О, по дяволите! — и като се обърна назад, извика: — Хей, хей, вижте тук. Известие от Земята.

За десет минути от горните рафтове на шкафчетата бяха събрани седемдесет брошури. Същата евтина хартия, същият нечетлив печат. Резултат от бърза работа. Текстът беше оформен и снабден с пояснения от някой си Марто. На десетата минута се появи началникът на службата за безопасност.

— Отново… — изръмжа той, побелял от гняв. Заповяда брошурите да се хвърлят накуп на двора и собственоръчно ги поля с масло. Някои, между които и Церник, скриха своите по джобовете си. С израз на колебание се изправиха в светлината на пламъците.

— Да не сте полудели?! — се пенеше началникът, покатерен върху купчина тръби. — Не виждате ли, не разбирате ли какво се върши тук? Просташки саботаж! Зад това, дявол да го вземе, стоят червените! Ще направят всичко, за да накарат почтените работници да оглупеят. Какво си мислите? След подобна мръсотия непременно ще има проверка. С двата си крака ще изритат оттук мизерника, който миналата събота наплеска ДА ЖИВЕЕ 1 МАЙ на купола. Опомнете се, рано или късно всичко ще излезе наяве! Що се отнася до различията в мненията…

— Права за жените! — изрева някой с биволски глас от задната редица. — Права за жените! — Буря от гласове заглуши бесните крясъци на началника на службата за безопасност. Церник врещеше и се смееше заедно с другите. Не съжаляваше дори за това, че после ще трябва да лочи бира, въпреки че не можеше да понася миризмата й. Лудяха до късна нощ, чупейки многото скрити камери. Към полунощ на онези горе им омръзна. Силно завиха сирените: налягането в мрежата от тръбопроводи внезапно падна. Горещото масло унищожи уплътнителите на клапаните на седем места едновременно. Церник и неговите другари с ругатни скочиха от столовете, нахвърляха отгоре си наметала, маски, обуща. С рева на сгъстен въздух дивизията страшилища раздра нощта на UNO–2.

 

 

— Да пукна, ако не са го направили нарочно… — каза на разсъмване един от майсторите, ритвайки хвърлените на земята повредени части на клапаните. — Явно са действали по нареждане отгоре. Това е саботаж! Да вървим, момчета!

Гюс Церник работеше с широко разкрачени крака. В порой от сини и жълти искри. В ранния студ, сред блеснали от пот лица. Работили ли сте някога студено заваряване в отоплителен комбинезон? Потта моментално залива кожата в тънък слой, затрудняващ дишането, и прокарвайки път на сърбежа, който напада врата и кожата на главата. Церник погледна нагоре — звездното поле се преместваше с хипнотично спокойствие. UNO–3 се скри в полусянка — и си пое дъх. Човешкото око не можеше да забележи, че в работата си изостава с хилядни от секундата. За една седмица — помисли Церник — мога да овладея в съвършенство тази техника. Може би четиристотинте и малкото дребни са дори прекомерна награда за тази малка измама.

Първият блясък на светлината го завари сам в монтажната зала. Бригадата си беше отишла, техниците бяха хукнали за глътка бира. Церник изви кабела, измъкна прегретите тръбички и ги пъхна под покривалото. Седна на земята и втренчи уморен поглед пред себе си. В черепа му пулсираше болка. Измъчваше го едно видение. Във въображението му се появи синьо море, сиво, прашно шосе, открита спортна кола. Точно пред него. Стори му се, че чу писъка на спирачки. Позна жена си, седнала на предната седалка в обятията на мъж със слънчеви очила.

Разбира се, Клеър, общо взето, изпълнява обещанията си.

Гюс Церник свали маската си и плю. Тъй да бъде!

— Добър ден, Серж!

Горе на височина цели трийсет метра, подпрян на перилата, стоеше психологът — доктор Тайл. С разкопчано сако, с каска. Церник го позна не по лицето, а по гласа — слънцето току-що изгряваше зад гърба на Тайл, хвърляйки несигурни лъчи през облаците сажди, които се виеха във въздуха. Церник заслони очи.

— За бога, човече! Станал сте толкова рано, за да ме изплашите до смърт? — Изправи се. — А освен това се казвам Церник. Имах отвратителна нощ и не ми е до шеги. Кой сте вие, по дяволите? Ако душите за свидетели, тръгнали сте по грешен път! — Почака малко. — Дали имате една цигара за мен?

Психологът хлъцна и зарови по джобовете си. На Церник се стори, че се усмихва. След малко в краката му паднаха шепа цигари.

— Ротмънс! — извика доктор Тайл. — Трябва да променя мнението си, Серж! Никотинът оказва върху организма ви определено благотворно влияние. В прекрасна форма сте. Жалко само, че не сте в състояние да промените навиците си. Това, че като Мългрейв не изпушвахте цигарите си докрай, можеше да мине за разточителство. Но за работника същото е вече глупост и като такава се среща невероятно рядко. Наистина бихте могъл да обръщате внимание на такива дреболии. По следите на фасовете ви човек може да стигне и до Земята. Това е сериозна грешка. От страна на толкова предвидлив млад човек…

Щракна затвор. Церник забеляза карабината в ръката на психолога. С оптичен мерник и заглушител.

— Останете там, където сте, Серж! Един момент и ще приключим.

— Шокова терапия? — запита Церник с любопитство. — Методът не е много оригинален. Толкова сериозен специалист…

Доктор Тайл се усмихна и стреля в рамото на Церник.

— Не ми харесва начинът, по който разговаряте с мен, Серж. И преди исках да ви го кажа. Стани!

Церник се изправи. От ръката му по бетона се стичаше кръв, парализиращ студ заля гърдите му. Стисна зъби: стига! Болката се уталожи.

— Като се изключат цигарите — чу той гласа на психолога, — действахте наистина внимателно. За малко да успеете да ме заблудите. Не допусках, че за една смяна ще успеете да привлечете на своя страна всичките си колеги. В един глас твърдяха, че онази сутрин преди седмица са видели как сте полетели към разтопения метал. Но вие не сте имали ни най-малко намерение да умирате. Пътят ви е минал през монтажното хале до гардероба, където сте си отдъхнали и сте отворили пакет цигари. Следващия фас намерих в чакалнята на фериботния пристан. Четвъртия и петия — в мъжката умивалня. — Наведе се напред. — Един час дори за най-добрия хирург е прекалено малко, за да създаде мъж от човешка развалина, Серж. Човек не е способен на това. А е трябвало още следобед да постъпите на работа в UNO–2 като Гюстав Церник и сте го направили. Не, недейте отрича! Зная с кого имам работа. Като стана дума за това, ще ви кажа — до последния момент имах надежда, че грешим. Вие сте чудовище!

— Така ли мислите? — На Церник му се виеше свят.

— Дори нещо по-лошо — продължи доктор Тайл. — Отхвърлихме маса работа, докато преровим биографията ви, Серж, но си струваше труда. Така или иначе планирахме убийството. Но при сегашното положение то е радикална предпазна мярка, за която можем дори да информираме правителството. Висшите власти на UNO ще могат легално да открият присвоените от вас акции. Всички ще бъдат щастливи и доволни. Добре че събитията се развиха по този начин. След убийство, извършено на Земята, винаги започва голямо следствие. Сянка на подозрение рано или късно ще падне върху съдружниците ви. А това трябва да се избегне на всяка цена.

„Значи са ми го изпратили съдружниците, а не жена ми или сестра ми — помисли Церник и почувства голямо облекчение. Късчето олово се измъкна от ръкава му и звънна на земята. — Известно време мога да се защищавам по този начин. Докато Тайл не ме рани смъртоносно.“ Погледна към доктора и запита тихо:

— Дори тук ли съм пречка на пътя им?

— Навсякъде, докато дишате. Каква е гаранцията, че няма да се върнете още утре. Лицето ви не е човешко. Едно или друго носите само по навик. И въпреки това на двайсетгодишна възраст станахте един от най-богатите хора в света. На трийсет и три години ви избраха в Сената. На трийсет и пет години сте се заразили от диверсионни идеи. Може би на четирийсетгодишна възраст ще се върнете на Земята и две години по-късно ще ви изберат за президент. Ще изберат чудовище! Убиецът Мългрейв и Церник. Колко общо сте убили, Серж?

— Докторе, познавате ли Джими Макдоналд?

— Не, Серж, не го познавам. Кой е той, някакъв червен?

Церник се изсмя:

— Никакъв червен. Работеше във филмово студио на стария Уолт Дисни. Истински чудодеец. В куфара си носеше цял свят. Цял свят от най-различни звуци. Играеше, шегуваше се, а вечер се връщаше вкъщи и хвърляше куфара на леглото. И не го отваряше до следващата сутрин. И никой никога не го обвини в убийството на Мишока Мики или на сто и един далматинци. Както и аз не съм убивал Мългрейв, Церник или когото и да било другиго. Ако пожелая, мога отново да стана инженер металург. Баща на две деца — добави с гласа на Мългрейв. Играта започна да го увлича, вече не изпитваше страх. Нито гняв. — Ако поискате, мога да бъда Джордж Вашингтон. Разбира се, негово жалко копие. — В оптичния мерник на Тайл се появи познатото лице от банкнотите. — И лицето ми пак е истинско. Човешко лице, като всяко друго. Но няма да го покажа. Никога няма да го видите.

— Нещастнико — изръмжа Тайл. Чертите на лицето му се изостриха. — Това трябва да стане, Серж. За вас няма място сред хората. Не мърдайте. Слизам. Внимавайте обаче! Дори с една ръка мога да се целя добре… — Той се улови за перилата на железните стълби.

— Това, което ми казахте — извика Церник, обръщайки леко глава, — ваше собствено мнение ли е, или на моите съдружници?

— Тяхно — отговори Тайл, правейки стъпка с десния крак. — Но се радвам, че мога лично да акцентирам върху него. Минутка, Серж. Ей сега идвам…

Слънцето блесна в стоманената цев, когато той, губейки равновесие, полетя в трийсетметровата пропаст. Защото, естествено, нямаше нито желязна, нито някаква друга стълба. Нямаше нищо. Мъжът, който наричаше себе си Гюстав Церник, с трепет се приближи до обезобразеното тяло. Доктор Тайл трябваше да се съобрази с хипнотичните му способности. Така е много по-елегантно, отколкото подкупът.

И много по-сигурно. Достатъчно е човек да го използва в рамките на приличието. Разбира се, не можеше да го каже в самото начало, но и доктор Тайл в последния момент би могъл да се ориентира. Церник се огледа наоколо. Капките кръв се превърнаха в масло, променяйки се странно по бетона. Не може да остави следи зад себе си. Ще бъде по-добре, ако неговите съдружници разберат, че наемният убиец е изпълнил мисията си. Как беше казал докторът? Няма хирург, който за един час да направи отново човек от развалина. Защото човек не е способен на това. Хайде да видим…

Въздъхна, изпразни дробовете си от въздуха. Останките на Тайл се изправиха от разкривената си поза и впериха в него празен поглед. Церник вдигна карабината и изкомандва: „Напред!“. Тайл само леко се поклащаше, докато той го водеше към кораба, оставен до близкия куп старо желязо. Охраняващият автомат идентифицира пришълеца и не обърна внимание на кървавото петно. Дясната ръка на мъртвеца здраво стисна кормилото: UNO–2 бързо се скри в излитащите газове и изчезна някъде долу.

 

 

Осветената страна на UNO–3 не трептеше вече на екраните, когато Церник напусна кораба. Не беше се отдалечил дори на хиляда километра, когато в гърба го удари космическа светкавица. Бенефисът на доктор Тайл, неговият последен полет, достигна кулминационната си точка сред пламъците на най-горните слоеве на атмосферата. Церник полетя надолу като камък, под него се простираше обширната повърхност на планетата, наоколо бясно се виеше вихрушка. Срещна се със Земята в блясъка на мълния, на дъното на някакво дере. Каската му отлетя, спасителният костюм се разпука като изсъхнала шушулка. Тихо простена и се сви на кълбо. Сега! Сега, докато се вихри бурята; докато свидетелите на лудешкия му полет търсят подходящ транспорт, за да му дойдат на помощ. Опъна се на сто седемдесет и девет, на сто осемдесет и два сантиметра, преди да заповяда на тъканите си да спрат. Устните станаха по-тънки, на двете бузи се врязаха бразди. Очите му изглеждаха така, сякаш бяха напръскани с някаква разредена киселина: по кафявите ириси се появиха малки сиви точки, които започнаха да растат и да изсветляват. Изгорелите коси най-напред напълно побеляха, а след това придобиха синьо-черен блясък. Като с магическа пръчица от дясната му ръка изчезнаха малките белези. По бледото му лице изби двудневна растителност. Не е лошо, помисли си Есперанс. Не е лошо… Преди да загуби съзнание, успя да се изкатери до половината на плъзгавия глинен скат.

 

 

UNO–3

Беше късна вечер, Серж Есперанс лежеше в легло с превързани рани. В помещението отзад му се приготвяше вечеря. Може би се намираше някъде на края на някакво голямо добивно предприятие, тъй като отдалеч идваха отблясъците на газови факли.

До масата седеше стар човек с обръсната глава и в тишината подреждаше ръкописи.

— Дойде ли на себе си? — залита той.

— Ахъ… — Есперанс седна на леглото и разтърка челото. — Тук е някаква комуна, нали? Там много се говори за това. Всъщност…

Старият човек вдигна очи. С увисналата кожа на лицето си изглеждаше така, като че ли небесата го бяха дарили с четири органа на зрението. Погледът му обаче беше изненадващо чист, челото му беше високо, изпъстрено със ситни петна. В ръцете си държеше опърпана, измокрена брошура.

— „Международно профсъюзно движение“. Недей зяпа така, синко, намерихме я в джоба ти, като те къпахме. Синдикалист си, така ли? Земята започна да гори под краката ти, а? — Усмихна се. — Ако става дума за това, и тук е доста горещо. Попаднал си на най-подходящото място. Бог те е изпратил тук.

— Аз…

— Приличам ли на проклет агент на Концерна, синко? Не съм. Аз съм Марк-Анж Тараско, иначе Марто. Знаеш ли, че това означава „чук“?… Не? Все едно. Аз съставих този труд, който носеше на сърцето си. Източниците му са двестагодишни, но рискът е мой. — Старецът отмести писалката. — Чел ли си го поне?

— Още не съм имал… време.

— Отдели му един ден — каза старият човек, доближи се до леглото му и си премести ниско столче. — Какво мислиш за труда? Това е адски тежка и изтощителна работа, но се стараем да я направим по-лека. Така се получи, че аз съм шефът на професионалните съюзи на UNO–3. Навсякъде познават стария Марк-Анж и докато зависи от него, няма да те открият. Трябва, синко, да ти измислим някакъв подходящ псевдоним. И то колкото може по-скоро. Само да вечеряме. Макар че ако вече си в състояние…

Есперанс закопча чистата риза, метна през рамо сакото и тръгна след стария човек. Мислеше за работата. Деветдесет часа седмично съвсем не е като трийсет или четирийсет и два. Но някак си ще се справи. Трябва да се справи. Дори ако трябва да се сбъдне прогнозата на доктор Тайл и следващата Коледа го завари на Земята. Дори ако се реши още по-рано да застане срещу своите съдружници. Така или иначе властите на UNO ще съжаляват за целогодишните си усилия да изолират черното сърце и да ликвидират Серж Есперанс. Когато там долу дойде времето за президентските избори, профсъюзът, ръководен от Марк-Анж, ще овладее положението. А Марк-Анж ще знае кой е приятел и кой е враг.

Както и Серж Есперанс никога няма да забрави. Око за око, както каза навремето неговият тъст, и всеки би могъл да бъде благодарен, че е познал тази истина. Професионалните престъпници изобщо са ловки политици. И обратно.

— Моята жена и малкият ми син! — Марк-Анж с едва скривана гордост седна на подредената за вечеря маса. — По-големият сега е на смяна. Когато се върне, ще ни помогне да подготвим твоите документи и ще те нареди при наши хора на някоя от кулите… — Почака. — Моята дъщеря.

Есперанс отправи към домакините уморена усмивка. Когато погледна към поставената пред него чиния, когато в блясъка на изстрелваните към небето огнени стълбове забеляза проснатото от хоризонт до хоризонт море от сгурия, когато помисли за Клеър и за други неща, го обхвана силна тъга. По-късно обаче, когато надникна в двете аквамаринови очи, които грееха отсреща, разбра, че няма за какво да съжалява.

Край