Оригинално заглавие
Baktocid, (Пълни авторски права)
Превод от чешки
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 28,29/1991 г.


Какво бих могла да им кажа утре в съда?

Разбира се, всичко ще се стовари върху нас. Имат нужда от жертва, от виновник. Но Микробиологичният център направи това, което други бяха приели като решение. А нашата учебна групичка, ние, петте шестнадесетгодишни начело с майчински меката, застаряваща Юдита… какво можехме да направим? Трепах се като добиче. Колко нощи изкарах в бдение в лабораторията край устройството за култивиране!

Как започна всъщност всичко това… Може би с това, че преди година се насочих към микробиологията. Десет години работа в учебната група, преди да стана квалифициран специалист и да бъда самостоятелна. Проектирането и монтирането на нови бактериални клонове, които да могат да произвеждат хормони, лекарства… приятна, разработена област. Моделирате, както бихте се измислили рокля. Пъргаво, остроумно, елегантно. Но моето решение се роди всъщност на основата на нещо друго. Заради това, че бях ужасно грозна с този нов обрив. Болест на цивилизацията, както ми казваха. Има го почти всеки. Главно в градовете и в промишлените области. Обривът се разпространи някъде преди около две години. Причинителят беше някакъв нов вид стафилокок, устойчив към абсолютно всички антибиотици, просто неуправляем.

От нашето семейство аз бях най-зле. Цялото ми лице беше в язви, ужасно се измъчвах. Някои червени петънца изчезваха, но веднага се появяваха нови. И никой в целия свят не беше способен да измисли ефикасно средство срещу това. По-немощните и много старите хора понякога дори умираха от тази болест. Мислех, че ще полудея. По цели дни се взирах в другите момичета дали и те са „разкрасени“ като мен. Не бяха. Когато постъпих в нашата учебна група, изпитах чувството, че всички ме оглеждат съчувствено. Нямаше нужда на никого да обяснявам защо съм избрала микробиологията.

Започна да се говори, че все пак са открили лекарство. Някому хрумнало да вземе едно простичко вирусче, което безмилостно унищожава бактериите, и когато ликвидира всичките, само̀ да загине. И му провървяло. Новото лекарство получило името Бактоцид. Носеха се невероятни слухове. Някой си разсипал бактоцидов прах на перона на автопилотната линия, на спирката на Реформите. Достатъчно е само мъничко да се подиша… Натам веднага се юрнаха тълпи хора. Добрах се също дотам, но не се излекувах, макар че дишах толкова дълбоко, колко то можех в блъсканицата. Изглежда, че в това нямаше и зрънце истина.

После го взех от лекарката. Никога няма да забравя вълнението, когато приготвях банята с разтвора и дълго плакнех своето червено, обсипано с петна тяло. Беше като наплескано с художническа четка. Игра на индианци или на космонавти на кървава планета. Сутринта петната мъничко избледняха, а след седмица от тях нямаше и помен. Каква радост и облекчение! Не можех да повярвам. Направих поръчка за цял куп гримове и с някаква страст разкрасявах новата, гладка, сметанова кожа на лицето си, мажех я с различни гланцове… не можех да се наситя. Мама дори започна да се ядосва, че ще получа алергия и с моята кожа ще бъде свършено. Но нямах.

Втурнах се в учебната група, радостна и започнах да се гримирам, но веднага се сетих, че не съм сама и че наистина не бива да правя такива лудории. От нас най-малко петна имаше Юдита, но сега вече кожата й наистина беше чиста, може би малко по-бледа и по-изморена от нашата, но това отговаряше на нейните петдесет години. Лаура изостави своите обикновено дебели слоеве грим, може би дори не използваше вече изобщо гримове, така че изглеждаше естествена и аристократична. Цецилка беше една такава безлична жабка, шишкава и спокойна, но и нейното лице придоби сметанов вид. А момчетата, Вавржинек и Прокоп, изведнъж започнаха да изглеждат прекрасно. Беше удивително. Винаги съм имал чувството, че са нещастници с понижено самочувствие. Изгърбваха се и косите им падаха от всички страни върху лицето. Сега ходеха изправени, подстригани, очите им бяха весели, подвикваха със самочувствие.

Същия ден започнахме да работим с бактоцида и в лабораторията на нашата учебна група. Това ме вдъхновяваше. Нека каквото и да било количество бактерии влязат в контакт с него, за час-два без остатък ще се превърнат в бактоцид. И понеже не го присадихме върху нови бактерии, за три дни изгуби ефекта си. Юдита го съхраняваше замразен с течен азот, там издържа неограничено време.

Но след няколко седмици по необясним начин в лабораторията започнаха да изчезват бактериите, с които правехме други опити. Присадихме ги от епруветката в банка с хранителна почва. Нищо. От Микробиологичния център дойде тревожна вест: въпреки спазването на всички правила за работа с бактоцид, бактериите мряха като при чумна епидемия! Изрично ни нареждаха за нищо на света да не отваряме нашата сбирка от бактериални клонове, да не манипулираме с тях, може би така ще оцелеят.

Не трябваше да казваме нищо на останалите хора, но те, разбира се, забелязаха, че млякото не се подквасва или че могат да оставят шунката на топло, без тя да позеленее, и т.н. Всички имахме разстройство, запек и подобни неприятни проблеми, като при приемане на антибиотици. Чревните бактерии бяха унищожени.

Юдита, нашата учителка, такава добра и спокойна преди, стана напрегната, намръщена. Кожата на лицето й напомняше сухата кожа на отровна змия. Но останалите като че ли не забелязваха нищо. Лаура галеше Вавржинек по лицето да види дали му растат мустаци и му шепнеше шегички. Започваше да ми играе по нервите.

„Изглежда, обясняваше на Юдита, бактоцидът поддържа своя ефект по-дълго време. Въздухът е пропит от него. Бактериите изчезват от света. Бихте ли могли да кажете какви ще бъдат последиците от това? Доротка!“, обърна се към мен.

Свих рамене. „Просто нищо няма да гние… и да тлее… а това ще има огромно влияние върху екосистемата…“ Не издържах. Не виждах изход.

Юдита само кимаше с глава.

От този момент вече не можех да се освободя от тревогата, която като че ли чувствах под краката си като плъзгава ледена повърхност. Живеех само с тази тревога, говорех, усещайки я, възприемах всичко през нея. Започнах да се интересувам повече от вечерните новини по холовизията. Виждах консервени фабрики и складове за храни, чийто режим на работа беше напълно променен. Говорителите с оптимистичен и трезв вид многократно ни втълпяваха, че от света не са изчезнали вирусите, гъбичките, плесените… така че всъщност нищо не се е случило. Но аз знаех, че се е случило. Тревогата вътре в мен ме смразяваше. Скоро в информациите се появиха картини на реки, заприличали на блата, изпълнени с нещо, подобно на каша. Пречиствателните станции за отпадъчните води не работеха. Последва предупреждение за ограничаване на разхода на вода. А през следващите два-три дни водата изобщо престана да тече от кранчетата. Съобщиха, че ще трябва да се снабдяваме от цистерни. Това означаваше по няколко часа всеки ден да стоим на опашка край цистерната, да се караме помежду си, да потискаме злобата, когато водата е дошла, но се е свършила, преди да ни дойде редът…

Ъгълчетата на очите на Юдита започнаха едва забележимо да потрепват, личеше, че й коства много, за да се овладява. Отново беше неестествено бледа. Съобщи ни, че ще правим това, което прави целият Микробиологичен център: ще установяваме доколко се е удължила трайността на бактоцида. Редовно ще вземаме от нашите проби и ще следим дали още действат. Беше угнетяващо. През първите седмици правехме тестове всяка сутрин с голямата надежда, че убийственото действие на бактоцида може би ще започне вече да отслабва. Но нищо такова не ставаше. Напротив, все по-трудно ни беше да поддържаме бактериалните клонове за опитите. Макар че работехме най-внимателно и стерилно, свободният бактоцид във въздуха безмилостно нападаше нашите бактерии. Опитвахме с облъчване, загряване, дезинфекциране… и въпреки това той проникваше от време на време в нашите култури и ги унищожаваше.

Още повече усилия посветихме на другата задача — на изследването за пречистване на водата. В уредите за култивиране мръсната вода подлежеше на обработка: разбърквахме я, прокарвахме през нея въздух, ваксинирахме я с всичко възможно. Стремяхме се да впрегнем в работата, която по-рано вършеха бактериите, плесените, гъбичките… но всичко това беше отчайващо бавно, слабо ефикасно. Чувствах се изчерпана, изпълваше ме някаква празнота; сякаш бях до гърлото заровена в мръсен пясък и не можех да дишам. Естествено, върху същите задачи работеха лабораториите в цял свят, разнасяха се слухове, че японците нещо открили… Накрая се оказваше, че не е истина. Камо ли ние, обикновената учебна група, начинаещите (или може би приключващите, мислех си тъжно) да успеем.

Във всички лаборатории се дестилираше вода, затова бяхме малко по-добре от тези, които нямаха такава възможност. Постепенно все по-често започнаха да ни изпращат на специални бригади във връзка с отпадъците. Чувствах се смазана от всичките тези лепкави мръсотии, от наслоените утайки. Накрая се установи ред: двама от петте винаги оставаха с Юдита в лабораторията, останалите трима заедно с бригадирите по цели дни горяха растителни отпадъци, гасяха пожари на торищата, поставяха отровна стръв за примамка на плъхове, инжектираха плесени в мокри отпадъци, отстраняваха грубите мръсотии и утайките от водата…

Лаура започна да хленчи, че има екзема, заради която не бива да се занимава с такава работа, затова винаги я оставяхме в лабораторията. Четири дни бригада, един ден в лабораторията, четири дни бригада… Нощем ме преследваха кошмари, пред очите ми непрекъснато бяха купищата мъртви плъхове, в които инжектираме плесен, или се повтаряше един и същи сън: напразно търся вода, вървя през, града, чувствам дима от пожарите, слизам в някакво мазе и там се заплитам в сухи, шумолящи паяжини… Лаура продължаваше да се преструва, че не забелязва нищо, всячески се стараеше да бъде център на вниманието, събираше вицове за мъже. Най-напред това ме дразнеше, но разбрах, че по този начин тя просто иска да си „затвори очите“ за целия ужас наоколо. Същото беше и с Цецилка; продължаваше да пази своите навици, свързани със стария познат свят, като че ли така искаше да го извика обратно. Грижливо изпълняваше поставените задачи, държеше на дреболиите, които бяха важни за нея.

Момчетата, Прокоп и Вавржинек, обратно, приеха бедата за своя. Но всеки посвоему. Прокоп беше бунтар, искаше да демонстрира с бойки лозунги, да превърне всичко това в драма, да открие и накаже виновниците. Такива хора имаше доста — за тях бунтът беше самозащита, за да не полудеят. Вавржинек възприемаше всичко като меланхоличен интроверт. Като че ли открай време си е знаел, че краят трябва да бъда такъв. Че това е очакваният последен съд, апокалипсисът, краят на света.

Тази гледка по време на бригадите!

Докато бяхме в града, всичко изглеждаше все още доста нормално, дори опашките пред хранителните магазини, цистерните с питейна вода, тъмните колони от мълчаливи фигури около тях, необикновено многото отпадъци и плъховете тук-там, необезпокоявани, мотаещи се по асфалта.

Но извън града! Хидропонични басейни, пълни със смет. Вятърът, разнасящ мъртви насекоми, линеещи просъхнали дървета, хилава растителност, почти никакви цветя… Станциите за пречистване на вода, където примитивно, с лопати, мрежи, вили събираме най-големите свинщини, поставяме по-фини филтри, прецеждаме през тях скъпоценната течност… Получената вода е мътна, вони на дезинфекция.

Не ме напускаше странното чувство за нещо мъртво. Виждах нови и нови признаци на катастрофата. Кафява изсъхнала миналогодишна трева, неуспяла да се разложи. Купища неизгнили листа. Навсякъде ръждив, жълт, кафяв цвят. Зеленият се вижда само тук-там под формата на плахи кълнчета. С всички водоизточници — едно и също. Каша. Блато. Корита, изпълнени с наноси от отпадъци. И навсякъде облаци мухи, които удивително се размножават. Земята е покрита с трупове от мухи. Но мухите не смеехме да унищожаваме, защото все още най-ефикасно заместваха бактериите при разлагането на отпадъците.

Дим, пожари. Огромни черни пространства, някъде тънички жълтозелени тревички. Блъсках си главата над това дали мъртвите мухи също могат да горят.

Най-сетне.

След три месеца установихме, че нашата бактоцидна проба губи своето действие. Подновихме всекидневните тестове. След още четири дни бактоцидът вече беше неефикасен. Изпълни ни измамна радост, преждевременно чувство на освобождение. Сега чакахме да разберем кога и въздухът, тоест нормалната среда, ще престане да бъде смъртоносно отровен за бактериите. Дочакахме това след седмица. Веднага започнахме да обсъждаме кога ще можем да започнем да разпространяваме бактериите. Ако бактоцидът все пак все още беше активен някъде, в някакво затънтено кътче, в някакъв субстрат, където ние изобщо не бихме могли да предположим, всичките ни усилия биха отишли на вятъра, морът отново би се разпространил, може би за много по-дълго време… Ясно беше, че за разпространяването на бактериите ще трябва да изчакаме още няколко месеца.

Решение на проблема търсеха в целия свят. Атмосферата на цялото земно кълбо беше пропита с бактоцид. В информационните новини наблюдавахме нервни и объркани дискусии, бурни демонстрации, цели области, засегнати от глад, жажда, мизерия. Тези изнурени тълпи, тези дрипави хора, целите съсухрени, вперили в камерата като че ли празни очни ями… Полето навсякъде губеше плодородието си, от почвата изчезваше хумусът, превръщаше се в сух прах, отнасян от вятъра и от проливните дъждове.

Всичко това въздействаше толкова силно, че още след месец получихме нареждане: започвайте с разпространяването на бактериите!

Това не ни се нравеше. Бледото лице на Юдита като че ли омекна съвсем, започна да се разтопява в израза на мъглява резигнация. Но мисълта, че най-сетне всичко ще се върне в старите „релси“, ни сгряваше. И бактериите отново започнаха да се разпространяват в целия свят. Най-накрая отново ще бъде добре! Инкубирахме в най-големите инкубатори за бактерии, радвахме се, че не загиват, в новините гордо съобщаваха, че бактериалните болести са напълно премахнати от лицето на земята. Изобщо не спяхме, инжектирахме с бактерии почвата, купищата отпадъци, доставяхме цели варели бактериален разтвор за пръскане със самолети, подготвяхме бактериални проби за стомасите на кравите… Изпитвах чувството, че сме лекари на гигантски пациент, на цялото земно кълбо. Бригадите сега бяха от съвсем друг вид. Впуснахме се да унищожаваме гнусните мухи.

След няколко седмици отново имаше достатъчно вода. В магазините за хранителни стоки обаче нямаше такъв богат избор, както преди, но на кого му правеше впечатление това. Всички изпитваха огромно облекчение, радваха се на дреболии, които преди това не забелязваха.

Само че онзи ден млякото ми отново не се подкваси.

От Микробиологичния център вчера отново дойде тревожна новина. Бактериите изчезват!

Веднага след това — призовка от съда. Юдита, те петимата, всички работещи в Микробиологичния център. Заради това, че не сме предотвратили повтарянето на катастрофата.

Какво бих могла да им кажа в съда? Не беше в нашите възможности да променим нещата. Решенията не вземахме ние. Не можехме да се бунтуваме, да се противопоставим на заповедите!

А може би все пак можехме?

Край