Карън Хейбър
Духът на неговата съпруга

Куклата има зъби. Остри, островърхи, триъгълни като зъби на голяма бяла акула. Стои изправена, сам-сама, върху старата изкривена полица над камината, оголила зъбите си в свирепа усмивка. Усмивка на акула.

Сара неуверено се взира в нея.

Навън започва да ръми.

— Дейвид — казва тя, — какво е това?

Той вдига поглед от лабораторните си бележки, върху тъмнобрадото му лице е изписано объркване.

— Кое?

— Тази кукла или каквото и да е. Откъде я взе? Не съм я забелязвала преди.

Той примигва в сумрака на късния следобед и запалва лампата на пода до кушетката.

— О, Роза, подай ми я. Нали ти казах, че е мексикански талисман. Сладка е, нали?

— Не бих използвала точно това прилагателно. Такова нещо изобщо не съм виждала в Мексико сити. Дори и в музея.

Дейвид свива рамене и се връща към бележките си.

Светлината от лампата хвърля странен зеленикав отблясък върху поръбената с кехлибарени зърна пола на куклата и върху обшитата й със сърма огърлица.

Сара потреперва. Смята се за стоик благодарение на допълнителния слой броня, получен през нощните смени в залата за реанимация. Тази кукла обаче я засяга там, където никога не достигат онези огнестрелни рани и предозирания с наркотици.

— Не ми харесва начинът, по който ми се хили.

Дейвид оставя папката си, става, отива към дивана.

— Премести се.

Сара е в обятията му с глава, опряна върху рамото му. Души зелената му карирана риза. Тя мирише на препарат за омекчаване на плата. Мирише на съпруга й.

— Зная, че изглежда смешно — казва тя. — Параноично. Мисля обаче, че това нещо не ме обича.

Той снизходително я притиска в прегръдките си.

— Какво значи „не ме обича“? — Целува я по бузата. — Да не мислиш, че това нещо има специална усмивка за тебе? Стига. Ще свикнеш с нея. И тя ще свикне с теб. Иначе — прави знак с глава към камината.

Милият, отзивчив Дейвид. Спаси я от робията на реанимационната зала и от разправиите в болницата. Сега ще я спаси от куклата. Сара се смее.

Като размахва парцала за прах, сякаш е меч, във всекидневната нахлува Роза, малък мургав гладиатор. Вижда Сара и се намусва.

— Ти не харесваш подаръка ми?

В думите й няма въпрос, а предизвикателство.

— Много е интересен — поема хвърлената ръкавица Сара. Очите й срещат очите на Роза, впиват се в тях, синьо в кафяво.

— Разбира се, че го харесва — кротко казва Дейвид. — Ти си прекадено добра към нас, Роза. Какво бихме правили без теб?

Дребната мургава жена цъфва в усмивка, в очите й заблестява откровено обожание. С удоволствие би мила и обличала Дейвид всяка сутрин до края на живота му. Би го миропомазвала преди работа като прислужник, коленичил пред матадор. Би връзвала връзките на обувките му. Би лъскала часовника му.

Бели зъби на фона на кафяво лице; усмивката й напомня на Сара за куклата върху полицата над камината.

Икономката отново поглежда Сара. Усмивката изчезва.

— Вечеря след петнадесет минути — известява тя със сурово стиснати устни.

Оттегля се в своята територия, кухнята. Над камината куклата свирепо се хили.

* * *

През нощта стенният часовник до леглото облива Дейвид в поток червена светлина. Отвън звукът на дъжда отеква ритмично върху техния покрив и върху древните, разкапващи се къщи на съседите им.

— Бих желал да полагаш по-големи усилия да се разбираш с Роза — шепне Дейвид.

Защо шепне? Чуди се Сара. Кой може да чуе? Единствена нощта. Дъждът. Твоята съпруга. Роза е долу, сънува под дрипавия си юрган в голата стая зад кухнята.

Не му казва, че е правила опити да спечели дребната, корава жена и че е загубила. Как може да му каже? Сара е омъжена за Дейвид само от шест месеца. Висока, русокоса, тук тя е чужденката. Роза живее в къщата на Дейвид от шест години, пази я от прах, паяжини, скорпиони и други нашественици.

— Тя не ме обича.

— Тя не те познава.

— Тя не желае да ме опознае.

После настъпва тишина. Само дъждът нашепва върху старите сиви плочки на покрива и овехтялата викторианска украса: избелялото великолепие от разцвета на Галвъстън изчезнало от 80 години. Империята на брега на Залива, разрушена само за една нощ от силен вятър. Шест хиляди души загинали, казва книгата по история, в урагана от 1901 г. Сара си представя, че чува обезумелия вятър да минава с трясък през мансардата, спалнята, да изтръгва капаците на прозорците, да сграбчва пантите. Звукът на дъжда обаче успокоява. Няма вятър. Тя се прозява, заспива и сънува дървени кукли с тъмни очи, които й се усмихват.

Тя спира колата до бордюра пред къщата им и изключва двигателя на волвото. Дъсчената обшивка на къщата има нужда от малко боя. Същото впрочем се отнася за всяка друга къща в карето. Атакувани от влажните зими на Тексас и от безмилостното лятно слънце, всички тези стари викториански дами избеляват до униформен сив цвят, боята им се лющи, верандите им провисват.

Капакът на багажника се вдига с ръждиво скърцане. Стиснала кесии с провизии във всяка ръка, Сара се качва по дървените стълби. Докато рови за ключа, вратата рязко се отваря. Изненадана, тя едва не залитва назад.

На прага стои Роза с непроницаеми очи като кафяви копчета за обувки. Враждебна.

— Вече купих продукти — казва тя.

— Имаше някои неща, които исках да взема…

— Има ли нещо, което да не съм купила?

С усилие Сара задържа усмивката на устните си, лавира около Роза, която сякаш е пуснала корени, пазител на вратата, и залитайки, влиза вътре. Роза се муси зад нея.

— Остави кесиите в кухнята. И внимавай.

Икономката бърза нагоре, червеният парцал за прах се люлее.

— За какво да внимавам?

— Шантава старица.

Въпреки аромата на маточина и люти чушки къщата мирише на плесен. Мирисът на Галвъстън през януари, мисли си Сара. Мокро дърво и мухъл.

Кесиите бяха тежки. Тя с удоволствие потъва в сините талази на дивана. Сега й е много леко, обляга се на възглавниците, пие чаша шери. Кехлибарената течност я затопля като малки лампички. Колко е хубаво да си вкъщи. Моцарт от компактния диск и познатите вещи около мен. Сара отпива веднъж, после още веднъж. Дървената кукла върху полицата над камината се смее със свирепата си усмивка. Сара гледа хипнотизирана назъбените зъби. Бяло върху кафяв фон, всеки зъб идеален триъгълник. Идеален. Триъгълник.

— Сара?

Дейвид се е изправил над нея, тъмен силует, върху който белите триъгълници намигат като дирята на фойерверки. Като зъби.

Тя въздъхва.

— Какво правиш тук?

— Пет часът е — той се навежда и я целува по бузата. — Дори съдебномедицинската лаборатория се затваря в пет.

— Това не е възможно! — Сара поглежда часовника си. Пет и десет. Не може да бъде. Току-що се беше върнала вкъщи. В два.

Дейвид взима празната чаша от шери и я поглежда на отслабващата светлина.

— Цял следобед седиш тук и си пиеш, а? — Между веждите му се появява бръчка.

— Не. Не ме гледай така, глупчо! Сигурно съм заспала. Искам да кажа, пийнах една чашка шери, но това беше всичко.

— Добре де, ако поносимостта ти към спирта не се е променила внезапно, дори две чаши шери едва биха те накарали да се прозинеш. Сънливостта обаче е признак на бременност, нали?

В гласа му има надежда. Милият Дейвид толкова много иска деца. Дори повече от нея.

— Би могло. Мензисът ми трябва да дойде следващата седмица. Ако закъснее, ще ида на лекар.

Той се ухилва. Протяга се назад, вдига кафява картонена кутия и й я подава.

— Остатъците от разпродажбата на книги в библиотеката. Знам колко обичаш стари книги и затова ги донесох. Те може би ще те държат будна.

 

 

Часовникът с махало на пода зад нея отброява десет удара със странния си дрезгав ритмичен звук. Сара едва го забелязва. Седнала е по турски на дивана, върху скута си е натрупала стари книги, които са изцапали розовия й анцуг. Звукът от дъжда е равномерен, покоряващ.

Роза е горе, води война с плесента.

Сара преглежда заглавията: „Етика“, „Биология“. „Нашето правителство днес“. Спира се над „Речни пътешествия из Африка“. Старият, напукан том възбужда любопитството й. Първото издание е от 1905 г.

Прелиства избелели червеникаво-кафяви снимки на маски и безстрастни туземци, облечени в къси полички, преглежда необикновени разкази за приключения в джунглите, за спасявания по чудо, за грозна смърт. Заглежда се в една снимка на стр. 205. Спира. Текстът под снимката гласи: „Духове на съпруги от Гамбия“.

От снимката я гледат куп дървени кукли с триъгълни зъби и всички се усмихват свирепо. Всяка една може да е първа братовчедка на куклата върху полицата над камината.

Навън дъждът се усилва, тропа по покрива. Индексът я насочва към стр. 270:

„Духове на съпруги, портретното изображение на единия от съпрузите, обикновено на жена, която най-често е починала, или чиято смърт се желае. Племената — ловци на духове, които напомнят на фетишистките племена от Йоруба, използват тези кукли при изпълнението на ритуали. В племенните песни се говори за използването на фетиши, за да се улавят хорските души.“

С отворена уста Сара гледа куклата, духа на съпругата, в другия край на стаята. Интуицията й се оказа правилна. Куклата изобщо не е мексиканска. Затваря победоносно книгата. Права беше. Роза бе излъгала.

— Дейвид, искам да говоря с теб.

Той вдига поглед от вестника си.

Изражението му е спокойно. Вятърът е слаб стон, дъждът тих шепот, заглушаван от дрънкането на концерт за пиано, един от любимите концерти на Сара.

— Мисля, че Роза не казва истината за тази кукла.

— Пак ли тази Роза? — Той въздиша. — Защо не мелите двете с нея? Какво толкова има в тази глупава кукла?

— Тя ти каза, че това е мексикански талисман, нали?

— Да — гласът му беше търпелив.

— Да, но тя греши.

— А, така ли?

Изведнъж тя се чувства глупава. Жалка. Трябва обаче докрай да изясни тази работа.

— Куклата е африканска — бързо изрича тя. — Нещо, което се нарича „дух на съпругата“ и се използва при ритуали за улавяне на хорските души.

Дейвид се изсмива.

— Да се улавят хорските души ли? Говориш така, сякаш си вярваш. Мислех те за заклета скептичка.

— Не ми се подигравай! Роза те лъже. Това не те ли засяга?

Гласът й става писклив, пресекващ, почти истеричен. Не може да се спре. Иска да се посмее заедно с него, да му каже да забрави всичко това, но нещо отвътре я кара да продължава. Куклата върху полицата над камината я наблюдава.

Дейвид взима ръцете й в своите.

— Скъпа, успокой се. Съжалявам, че ти се подиграх.

— Не ми вярваш, нали? Добре тогава, ще ти докажа, че съм права.

Започва да рови под кушетката, където е скрила книгата. Не напипва нищо друго освен лакираните чамови дъски на пода. Изпада в паника, търси под всички мебели. Книгата обаче я няма. Къде би могла да е? Сега той никога няма да ми повярва. Никога. Надеждата й рухва и тя заридава високо и пронизително.

Дейвид я прегръща с една ръка.

— Всичко е наред — казва й той нежно. — Ей, всичко е окей.

Тя тихо плаче и се сгушва в успокоителната му топлина. Той я е прегърнал с една ръка и през рамото й нещо прави.

— Ето, глътни това — казва той и й подава малко синьо хапче. — Хайде, от него ще се почувстваш по-добре.

Сара послушно гълта хапчето. Обляга се назад върху меките възглавници на кушетката, докато Дейвид я гледа. Спокойно, казва си тя. Ти си си у дома. Всичко е наред. Ръцете й бързо натежават. Топло. Изпада в сладка дрямка, съзнанието й се замъглява, във въздуха глъхнат ленивите арабески на музиката. Когато звукът свършва, тя е малка, много малка и разглежда огромната всекидневна. Тя като че ли е голяма колкото футболно игрище, та чамовите дъски на пода и синият памучен килим са се проснали в далечината чак до отсрещната стена.

Сара си пробива път през височините и низините на килима и стига до библиотеката. Пътуването трае цяла вечност, разстоянието е толкова голямо, а тя е уплашена от тътена на гръмотевиците, ударите на дъжда, странните сенки, рисувани от местещата се светлина.

— Бързай, Сара, бързай — подканя я някакъв глас.

Тя припка на малки крачка, накрая стига до долната част на библиотеката. Тази библиотека се извисява над нея като монолитен дъбов небостъргач.

— Качвай се, Сара, качвай се! — заповядва гласът.

Като диша тежко и сумти от усилието, малката Сара се катери по предната част на монолита, стъпва върху книги и подвързии и се улавя за тях.

С отчаяна въздишка се добира до най-горната полица и, пъхтейки, ляга там. Накрая дишането й се нормализира.

Наблизо нещо се раздвижва. Сара се извръща. Гамбийският дух на съпругата стои до нея, усмихва се с крокодилската си усмивка. Гледа я, проточила дървената си шия, а в черупчестите й очи блести злоба.

— Казвам се Роза — казва тя. Заострените й черупчести зъби се движат странично като остриета на трион. — Чакам те.

— Не! — изкрещява Сара. — Не! Не! Искам да сляза!

Започва да трепери. После отваря очи. Дейвид е приведен над нея, леко раздрусва рамото й.

— Събуди се, поспаланке. — Несериозният му тон противоречи на тревогата, която се чете по лицето му.

Сара се усмихва пресилено и сяда, като се отдръпва от сините възглавници.

— Просто сънувах — казва тя.

— По-добре ли се чувстваш?

— Разбира се — усмихва се тя. Трябва да се овладея, мисли си тя.

Навън дъждът започва само да капе.

 

 

Часовникът край леглото показва 1,30 ч сутринта, червените цифри оцветяват завивките с блясъка си. Сара се обръща. Дейвид леко похърква до нея. Тя се вслушва в равното му дишане като в молитва.

— Сара.

Прошепната призовка. Дъждът удря по прозореца, опитва се да влезе.

Тя безшумно става, с леки стъпки слиза долу и се качва на полицата над камината.

Духът на съпругата хваща ръката й. Заедно извървяват цялата дължина на плъзгавата дървена полица и минават в цепнатината зад библиотеката.

От края на дълга жица виси една-единствена електрическа крушка. Абажурът отдавна е разяден. Серпантини от сиви паяжини висят по чамовите греди и хвърлят чудати кръгли сенки върху небоядисаната стена без хоросан.

В ъгъла стои стар зелен куфар, кожата му е напукана и олющена от старост. Духът на съпругата кимва и отваря куфара. Подплатен е с розово-бял кретон. Сара влиза вътре и се заравя в купчина пожълтели вестникарски изрезки, тихо ронещи се на прах.

Под нея се отваря стълбище и тя бързо слиза в тъмно, тихо място. Тук може би ще е в безопасност. Някъде високо над себе си чува, че капакът на куфара траква. Тъмнината има някакъв особен блясък, червен, с гърчещи се сенки и жълти очи. Но Сара не е в безопасност. Тя е в тъмна гора. Към горната част на куфара се протягат черни стволове на дървета, разядени и покрити с люспи. Куфарът е изчезнал, а Сара е вън на студения вятър и шибащия дъжд, тънката й нощница, залепнала за кожата й. Тича и плаче, защото бодлите на дърветата късат косата й, кожата й. А пък някой се смее. Гласът звучи като гласа на Роза.

— Сара!

Тя се извръща към звука. Духът на съпругата стои сред гората и се хили. Сара се понася натам. Клоните на дърветата се гърчат, огъват се, дърпат косата й. Небето е кървавочервено, капе.

— Сара, гледай. — Духът на съпругата сочи с пръст към тъмна фигура при основата на бодливо дърво. Някакъв вързоп, изтърбушен навътре. Сара се спъва, пада върху него, Не, не е вързоп. Тяло. Ужасена се взира в мокрото лице. Увисналата челюст. Бледа, безкръвна кожа. Лице на мъртвец, подобно на десетките, които е виждала върху болничните маси, осветени от ярки луминесцентни лампи. Но това е нейното лице.

— Казах ти да внимаваш — казва Духът на съпругата с гласа на Роза.

Сара запищява.

— Сара!

Тя се изправя в леглото. Дейвид я държи. Гласът му е дрезгав от спане.

— Какво има, мила?

— Сънувах лош сън — шепне тя и усеща сигурност в прегръдката му. — Лош сън.

— Трети път за тази седмица. Още ли не си ходила на тест за бременност?

— Не. Записала съм се за четвъртък.

— Добре. Искам обаче преди това да те запозная с една моя приятелка, Елейн Тейлър.

— И тя ли е педиатър?

— Психиатър е.

— Май си правиш майтап с мен.

Сара никога не е проявявала интерес към лекарите, които работят в заключените отделения — много често самите те бяха за металните клетки. Дейвид обаче е непреклонен.

— Утре ще идем — казва той. — Тези сънища започват да ме плашат.

И мен — мисли си тя.

— Добре — казва на глас. — Ще идем.

* * *

Д-р Тейлър е слабичка, с къса къдрава коса, кестенява, тук-там посивяла. Облечена е в бяла престилка и протяга ръка да се здрависа със Сара.

— Дейвид, защо не идеш да пиеш едно кафе? — предлага лекарката с плътен алтов глас. Тя е на петдесет и пет, или може би на шейсет години. Изпраща Дейвид с поглед и се настанява в кафяво кожено кресло.

— Съпругът ви ми каза, че напоследък сте потисната. Тревожна.

Сара свива рамене.

— През зимата винаги се чувствам потисната.

— Мнозина се чувстват така през зимата.

След пауза д-р Тейлър пита:

— Деца имате ли?

— Още не. Скоро ще имаме, надявам се.

— Работите ли?

— Сега не.

— Имате ли любими занимания?

— Обичам да чета. Освен това обичам музиката. Симфонията.

— Откъде сте? — Д-р Тейлър вади цигара от джоба на престилката си, слага я в устата си и я пали.

— Остин — отговаря Сара. — Учтиво отказва предложената й цигара. Много хора пред очите й са починали от рак.

— Добре е, че не пушите. Гаден навик. Бих желала да мога да се откажа.

Психиатърката вдишва дълбоко и издишва облак от бял дим.

— Къде се срещнахте с Дейвид?

— На медицински конгрес.

— Вие медицинска сестра ли сте?

— Да.

— Защо не си намерите работа?

— Честно казано, уморих се от цялата тази кръв. А и Дейвид смята, че трябва да си имаме дете.

— Е, и?

— Опитваме се. — Сара се изчервява. Кога се бе изчервила за последен път?

— Каква е тая работа с икономката?

— Роза ли? — Сара свива рамене. Сега внимавай. Д-р Тейлър ще реши, че си откачена. — Ами тя, как да ви кажа, мисля, че не ме обича. Тя живее от години с Дейвид.

— А вие откога сте женени?

— От шест месеца.

— Може би трябва да наемете нова икономка.

Сара клати глава.

— Дейвид не ще и да чуе за такова нещо.

— Не ще да чуе ли? Вие настоявали ли сте?

— Не си струва да настоявам. — Сара гледа през прозореца към сивия дъжд. Безрадостно отвън. Безрадостно отвътре. — Дейвид много ме обича. Но е много привързан към Роза. Мисля, че се чувства отговорен за нея. Тя започва да старее. Ако я уволни, сигурно ще трябва да получава помощ за безработни.

— Разбирам. — Д-р Тейлър загася цигарата си в зелен стъклен пепелник. — И вие ли мислите така?

— Ами, не знам.

— Наистина ли? — Тя гледа Сара. Проницателен, изучаващ поглед.

Стомахът на Сара се свива от тревога. Бе дала погрешен отговор. Сега бързо да даде правилния отговор и лекарката ще я остави на мира.

— Може би не — казва тя и съзнава, че пак отговаря погрешно.

— Хм-м. — Д-р Тейлър поглежда часовника си. — След пет минути отивам на консилиум, но искам пак да поговорим, Сара. Какво ще кажете за следващата седмица по същото време?

Дявол да я вземе.

— Добре.

— През това време гледайте по-често да излизате навън. Намерете си работа на непълен работен ден. Някаква доброволна дейност. По-често бъдете на въздух. И кажете на Дейвид, че утре ще го чакам.

Лекарката кимва, изпраща Сара до дебелата дъбова врата. Махва й с ръка за довиждане. Затваря вратата.

Почувствала се в безопасност от другата страна на вратата, Сара поема дълбоко дъх. Никога не е обичала психиатрите. Отваря чантичката си и изважда огледалце да провери дали не се е изтрило червилото й. В огледалцето се усмихва отражението й. За един миг зъбите изглеждат остри, триъгълни, много бели между розовите устни.

— Не! — задъхано казва Сара. — Спри! Махни се!

Триъгълниците избледняват като призрак и се стопяват. Сара отново гледа усмивката си. Нормална. Всичко е нормално. Нищо не се е случило. Червилото й не се е изтрило. Затваря огледалцето.

Седмица по-късно тя се чувства чудесно. Мензисът й закъснява и тя с нетърпение очаква резултатите от теста за бременност. Къщата — нейната къща, напомня си тя — е спокойна. Роза има свободен ден. Няколко прашинки танцуват в ивица слаба слънчева светлина в кухнята.

Д-р Тейлър беше права, мисли си Сара. Но няма нужда да ходя отново при нея. Ще отменя посещението си.

След като решава въпроса, взима едно списание и влиза във всекидневната, като си тананика. Изпуска списанието.

Познатите вещи, диванът, библиотеката ги няма, изчезнали са. На тяхна място се ежи тъмна гора. От пода са израсли кървавочервени дървета, по които са напъпили морави гъбички. Сърцето й лудо забива и от ехото кънти цялата сграда.

Стените вибрират навън и навътре, стичат се по тях червени петна.

— Това е сън — казва тя. — Сега спя, а като се събудя и отворя очи, всичко ще е наред.

Затваря очи. Отваря ги. Петната се стичат на пода и правят мокри червени локви. Предната врата е много далеч. Тя е безпомощна, а живата къща я тегли навътре.

Масата в кухнята се разпуква и от центъра й излиза огромна глава с шипове. Лицето й е лицето на духа на съпругата.

Сара отстъпва назад, протяга ръка към стената. Стена обаче няма и тя пада в сутерена — който не е сутерен, а блато, пълно със същества, които надават вой и нещо ломотят. От всеки ъгъл я наблюдават жълти очи, злобни, немигащи.

В центъра на блатото, над мръсотията, плава някакво тяло, обвито в нишки оранжев огън. Роза.

— Той е мой — казва тя и гласът й прогърмява. — Мой, или никой друг няма да го притежава.

Сара затъва в мръсотията. Тя се издига все по-високо, все по-високо. Стига почти до гърлото й. Сара трябва да предприеме нещо.

— Не! — прошепва тя.

Шепотът се превръща във вик.

Тя се бори, мъчи се да се изтръгне от зловонната, лепкава кал. Като се спуска напред, сграбчва огнената жена и я запокитва към бодливо дърво.

— Не, по дяволите. Не, не, не! — Тя пищи и плаче. — Остави ме на мира!

— Какво мърмориш? — пита Дейвид. — Сара, добре ли си?

Тя поглежда мъжа си. Той седи върху синия диван, по който няма бодли.

— Съвсем добре съм.

— Не ми харесва тая работа и ще се обадя на Елейн.

— Не се притеснявай. Моля те.

А и библиотеката си е на мястото, няма промени.

Духът на съпругата върху полицата над камината се хили.

Сара поема дълбоко дъх. Трябва да се съпротивлява. Сега вече знае това. Става, отива в кухнята, решителността й придава сила. Кръглата дъбова маса си е цяла-целеничка, както я бе оставила. Тя прокарва ръце по златистата й извивка, в жилите й отново се влива сигурност.

Реално е, мисли си тя. Това е реално. Обръща гръб на масата. Тапетът на цветя в кухнята е твърд под пръстите й, когато тя проследява изящните очертания на една жълта иглика.

Това е мое, мисли си тя. Няма да се предам. Няма да й позволя да спечели.

 

 

— Кукла с триъгълни зъби ли? И вие сънувате, че тя оживява и ви води в някаква пъклена гора, така ли?

Д-р Тейлър е изпушила половин пакет цигари. Въздухът е наситен с дим. Сара би искала да отвори прозореца и да вдъхне свежия пролетен въздух, но не смее да го предложи.

— Точно така. Нашата икономка я подари на Дейвид. Само че това не е талисман за щастие, а някаква вудуистка кукла от Африка.

— Повторете, как я нарекохте?

— Гамбийски дух на съпруга.

Тя наблюдава как д-р Тейлър драска нещо върху измачкан жълт лист от тефтерче. Тя не й се подиграва. Изглежда сериозна. Дори мрачна.

— Благодаря ви, Сара. Ще проверя това нещо. Сега времето ни изтече, но искам да ми обещаете, че пак ще дойдете следващата седмица по същото време.

— Разбира се.

От задимения кабинет излиза на слънцето и с удоволствие се протяга в топлината му.

 

 

В събота сутринта Сара слиза долу и намира писмо, което я чака върху дъбовата маса до предната врата. Грабва синия плик от клиниката и нетърпеливо го разкъсва. Резултатите от теста са положителни. Най-сетне.

— Дейвид! Ох, Дейвид, не мога да повярвам!

Той се втурва откъм кухнята и тя закачливо размахва резултатите пред него.

— Бременни сме! Толкова съм щастлива!

Той надава радостен вик, грабва я в обятията си, целува я по устните, по бузите, по челото.

— Ще празнуваме — казва той. — Довечера. Веднага. Ще се наконтим и ще отидем на специално място.

Смеят се, целуват се, прегръщат се.

Звъни телефонът. Сара вдига слушалката на деривата, който е до дивана.

— Сара, обажда се Елейн Тейлър. Извинявам се, че ви безпокоя в събота.

Днес Сара обича всички. Дори психиатърката.

— Бременна съм — хвали се тя.

Кратка пауза.

— А, чудесна новина. Знам, че се радвате. Поздравявам ви. — Гласът на лекарката става сърдечен. — Няма да ви бавя тогава. Само исках да ви кажа, че направих известно проучване по въпроса, за който говорихме.

— Не се сещам за кой въпрос…

— За Гамбийския дух на съпругата.

— А, да.

Изведнъж й се струва, че това е било преди стотици години. В далечното минало.

— Да. Знаете ли, Сара, вие бяхте права. Има такова нещо.

— Открихте ли го?

— Порових се доста. Помогна ми и индексът на „Нешънъл джиогрефик“ в градската библиотека. Да, разбира се, че го открих. Използват ги за някакъв вудуистки ритуал.

— Значи не съм побъркана!

Д-р Тейлър се смее сухо.

— Не, разбира се, че не сте. Само сте малко бременна, мила моя. Послушайте ме обаче: отървете се от тази кукла. Изглежда, че е зловеща изработка и не мисля, че допринася за душевното ви спокойствие. Сега бих искала да поговоря с Дейвид за икономката.

Сърцето на Сара се изпълни с благодарност. Тя разбира нещата!

— Благодаря ви, д-р Тейлър. Много ви благодаря. Ето Дейвид.

Подава му слушалката. С порозовели от решителност бузи откъсва пластмасова торба за отпадъци от устройството под мивката. С твърди стъпки се отправя към всекидневната. Отваря торбата. Протяга ръка към духа на съпругата.

Ръката й среща само въздух. Поглежда надолу и вижда спираловиден мрак. Започва да пада. Пада. Обратно в червеното блато.

Съществата около нея пищят и ломотят. Пропълзяват надолу по дърветата си и сграбчват раменете й с лепкавите си ръце, дърпат косата й, разтърсват я.

Към нея се протягат пънове със зейнали усти. Сара се отдръпва, диша тежко. Странни, мазни къпини се увиват като змии около краката й, впиват се в глезените й, препъват я. Тя изпищява от болка и страх.

— Сара! Господи, моля ти се, отговори ми!

С пламнали очи Дейвид стиска китките й. Телефонната слушалка зад него се мята, безсилна, забравена, на края на жицата. Сара премигва. Намира се във всекидневната. Краката й са подгънати под тялото й, по тях нито белег, нито драскотина. Пластмасова торба за отпадъци се е разпльоснала като сива локва до нея.

— Елейн има право — казва той. — Ще се отървем от проклетата кукла.

Сара се оживява.

— Ами Роза? И Роза ли ще си върви, а?

Дейвид криви лице.

— Елейн спомена нещо такова — казва той. — Но тя не разбира положението. Страхувам се, че и ти много-много не разбираш нещата, скъпа.

Сара обаче разбира нещата. Твърде ясно дори. Върху полицата над камината духът на съпругата ги наблюдава и се усмихва.

— Какво да направя, мила? — пита Дейвид. В гласа му има отчаяние. — Обичам те. Ще направя всичко, за да ти помогна. Всичко. Знай това.

Тя поглежда съпруга си. Много го обича.

— Всичко ли? Сериозно ли говориш?

— Знаеш, че говоря сериозно.

— Тогава изгони Роза.

— Не мога.

Сара въздъхва. Няма избор.

— Добре тогава. Помогни ми да стана.

Той протяга ръка.

Сара посяга към него, хваща се, дърпа. За момент той се съпротивлява на тегленето, но само за момент. После престава да се бори.

Сега и двамата са в кървавочервената гора, небето се излива върху тях, горещо и мокро. Наоколо дърветата се гърчат. Земята отдолу гъмжи от движение. От шепот. Пищяща сянка прелита горе, с опашка като камшик и уста, пълна със зъби.

— Къде сме? — пита Дейвид и стиска ръката й.

— Заедно сме.

Той оглежда мълчаливо странното място — стабилен мъж, облечен в синя риза и дънки. Най-солидното нещо в този — и във всеки — свят. Очите му срещат нейните очи.

— Добре.

Смеят се, щастливо се прегръщат, докато по бузите им потичат сълзи. Свободни са. В безопасност са. Както се смеят, дъждът спира. Лошото време свършва. Пак са заедно и всичко ще е наред. Завинаги.

Потеглят предпазливо напред. Земята под дърветата с въздишка уляга и оформя пътека за краката им. Дейвид сочи в далечината към кипящо яркожълто езеро. Толкова много има за гледане. За учене. Усмихват се един на друг със съвършени, заострени бели зъби.

На Сара й се струва, че чува вик на мъка, поражение и безсилие. Звучи като далечен тътен на гръмотевица, като гласа на Роза, но много слабо и далечно. Викът глъхне, докато, хванати за ръце, те навлизат дълбоко в гората.