Дейвид Брин
Яслите на д-р Пак

1.

Рейко трябваше да бъде по-предпазлива вечерта, когато съпругът й се върна по-рано вкъщи и обяви, че тя ще го придружи при следващата му командировка в Сеул. Вечерта обаче, когато Тецуо й показа белия хартиен плик с два червено-зелени самолетни билета, Рейко можеше да мисли единствено със шеметния език на радостта.

Той помни.

Радостта си, разбира се, тя не прояви. Поклони се на мъжа си и изрече думи на покорно съгласие, като запази благоприлична сдържаност. Тецуо на свой ред беше превъзходно сдържан. Изсумтя и отново се наведе над вечерята си, като че ли в края на краищата въпросът бе маловажен.

Рейко обаче бе сигурна, че под неговата грубоватост се крие фонтан от истинска привързаност.

Ако не беше така, мислеше си тя, защо щеше да прави такова нечувано нещо? И то около годишнината на брака им? Този втори билет в плика несъмнено говореше, че под толкова конвенционалната сега външност на Тецуо все още има частица от бунтаря — остатък от свободолюбивия дух, на когото бе дала сърцето си преди години.

Той помни, помисли си тя с възторг.

Още нямаше девет часът вечерта. За Тецуо беше необичайно да се връща толкова рано за вечеря вкъщи, вместо да вечеря в някой бар в града с колеги. Рейко отново се поклони и предложи да събуди дъщеричката им. Юкико прекарваше толкова малко време с баща си.

— Ие^[2] — рязко каза Тецуо, слагайки вето над идеята й. — Остави детето да спи. Тази вечер искам да си легна рано.

Сърцето на Рейко запърха в гърдите й при този намек. След като дигна вечерята, направи необходимите приготовления — за всеки случай.

По-късно тази вечер той наистина дойде в леглото — за пръв път от месеци дъхът му не миришеше на бира, тютюн или на други жени. Тецуо я облада със страст, която тя помнеше, но която в последно време бе започнала да смята, че си е измислила.

Точно преди шест години бяха младоженци, потънали във взаимна радост по време на сватбеното пътешествие на Фиджи. Не забелязваха нито планините, нито рифовете, нито екзотичните местни танцьори в голямото си щастие, в силната автаркия на съюза си. Нещата останаха такива и през първата година — сякаш бяха герои от романтична приказка с щастлив край, въведени в реалния свят. Тогава дори огромното напрежение, свързано с кариерата на Тецуо, като че ли заемаше второ място след любовта им.

Това продължи до забременяването на Рейко. Дотогава не й бе минавало през ума, че някога могат да спрат да се любят и да заживеят монотонно като брачна двойка. Но заживяха.

Тецуо затвори плътно очи и потръпна, после рухна от изтощение след съвкуплението. Дъхът му миришеше на хубаво, тежестта на тялото му й беше приятна и с края на пръстите си тя изследваше познатите линии на гърба му. Момчето, което знаеше отпреди, се наливаше и придобиваше пълнотата на зрял мъж. Тази вечер обаче тя усети слабо облекчение от напрежението, което се беше трупало в тялото й през тези угнетителни месеци и години.

Тецуо рядко говореше за работата си, но тя знаеше, че работата му е напрегната и трудна. Началниците му, изглежда, все още се отнасяха към него с подозрителност заради един инцидент отпреди няколко години, когато той се беше опитал безуспешно да въведе във фирмата неяпонски делови методи. Според нея това беше една от причините, поради които той се бе отдалечил толкова много от нея и бе допуснал пламъкът на страстта им да бъде изместен от по-значими неща. Разбира се, така щяха да вървят нещата.

Но сега всичко изглеждаше възстановено. Тецуо помнеше. Всичко в света бе наред.

Когато, вместо да се обърне и да заспи, Тецуо я погали бързо по косата и й каза тихо неразбираеми думи на нежност, Рейко усети в нея да се надига слънчева топлина.

2.

До летището за пръв път пътуваше от сватбеното им пътешествие. Рейко не можеше да не почувства разочарование, тъй като този път преживяването съвсем не бе същото.

Как можеше да е? Тя се укори, че прави сравнения. В края на краищата различни групи хора се отправяха към различни места. Трудно можеше да се очаква сходство между обитателите на салона за заминаващи и онези, които преди години щяха да летят от Токио за Фиджи, или Хавай, или Сайпан — младоженци, обикалящи по траекториите на блаженството.

Понякога по време на такива сватбени полети групите от младоженци си устройваха надпяване, за да минава по-лесно времето. Пляскаха вежливо, възторжено с ръце, колкото и ужасен да беше гласът. Имаше хармонии, които бяха извън музиката и граничеха с държането на ръцете.

Пасажерите, които не отиваха на курорт, бяха облечени различно, говореха и се държаха различно. Като че ли салонът за заминаващи беше поредица от парчета от съвременния живот — всяко отделно парче представяше отделен етап на смяна на перушината.

Реактивните самолети, летящи до Европа или Америка, обикновено превозваха туристически групи от богати застаряващи двойки или ята ученици, еднотипно облечени и събрани накуп, сякаш отстрани ги пазеха страшни зверове, готови всеки миг да захапят онзи, който непредпазливо се отдалечи от останалите.

Не липсваха, разбира се, и напористи бизнесмени, които използваха чакането до полета, за да изучават писмените си материали… модерни самураи… воини на Япония на новите бойни полета на търговията.

И накрая бяха най-близките до Рейко изходи, където тръгваха самолетите за Банкок, Манила, Сеул. Те също превозваха бизнесмени, но устремени към наградите за успеха. Жените си разменяха слухове за онова, което ставало по време на тези… експедиции за кайрай-ку^[3]. Рейко не знаеше доколко да им вярва, но усещаше очакването у носителите на билети в този салон. Повечето от пасажерите бяха облечени в костюми, но настроението им не й се струваше делово. Носеха дипломатически куфарчета, но като че ли никой не се интересуваше твърде много от работа.

Рейко почти нямаше илюзии относно „търговията“, която се вършеше през тези командировки. Корейците все пак бързо се индустриализираха. Сигурно се сключваха голям брой истински търговски договори, но имаше и доста неофициални пътувания за развлечение. Сигурно компанията на Тецуо го изпращаше да върши реален бизнес, иначе защо ще я кани да отиде с него? Рейко се чудеше дали всички онези истории все пак не са пресилени.

Група чужденци очакваха отварянето на вратите с типичната нетърпеливост на гайджин^[4], като разговаряха високо и гледаха дръзко. Зад блъскащите се европейци и американци се оформи подредена група от японци.

Юми, сестрата на Рейко, повдигна Юкико, за да каже „довиждане“ на родителите си. Момиченцето изглеждаше смутено и нещастно, но решено да се държи прилично. Юкико вече проявяваше чувство за приличие на обществени места и не ги засрамваше с плача си. Когато Тецуо я водеше по претъпканата платформа, Рейко изпита болка от раздялата, но знаеше, че Юкико ще прекара добре няколко дни с леля си. В най-лошия случай дъщеря им щеше да бъде разглезена от прекаленото внимание.

В самолета Рейко видя, че край тях има още няколко двойки. Всички седяха в задната част на самолета. Жените бяха по-притеснени от мъжете си и внимателно слушаха указанията на стюардесите. После голямата машина се понесе по пистата и се издигна в небето.

Когато сигналните светлини угаснаха, кабината започна да се пълни с кълба тютюнев дим. Мъжете ставаха от местата си и отиваха напред към салона. Скоро оттам през преградата се понесе звън на чаши и рязък смях.

Рейко дискретно наблюдаваше другите жени, седнали кротко и разделени от празни кресла. Едни гледаха навън към зелените планини на Хонсю, докато самолетът постепенно набираше височина. Други тихо разговаряха. Някои просто гледаха ръцете си.

Рейко се размисли. Толкова много мъже едва ли ще вземат съпругите си, ако работата им в Сеул бе задоволяването на похотта. Нали така?

Усети, че зяпа наоколо и бързо сведе поглед. Въпреки това Рейко бе забелязала нещо: всички други съпруги на борда бяха млади, както и тя самата. Обърна се, за да пошепне на мъжа си това интересно наблюдение и изведнъж замига ситно, като видя, че мястото до нея е празно.

Докато тя се оглеждаше, Тецуо тихичко се бе измъкнал и Рейко скоро чу познатия смях точно иззад преградата.

Сведе отново поглед и започна да изучава кожата и фините линии върху опакото на ръцете си.

3.

Вечерта в стаята на хотела Тецуо й обясни защо я бе довел в Сеул.

— Време е да имаме син — сухо каза той.

Рейко кимна покорно.

— Да се надяваме да имаме син.

Тецуо обичаше дъщеря си, разбира се, но очевидно искаше да има момче в семейството и Рейко с удоволствие би му доставила тази радост. Да, но нали той настояваше всяка седмица да се купуват приспособления против забременяване от квартала „Скин лейди“ и редовно да се използват?

— Можем да си позволим само още едно дете — продължи той, като й казваше това, което тя вече знаеше. — Така че трябва да сме сигурни, че второто ще е момче.

Полу на шега, полусериозно тя предложи:

— Ами, мъжо, всеки ден ще ходя в храма „Мидзуко Джизо“ и ще кадя тамян.

Ако се беше надявала да извика усмивка на лицето му, Рейко остана разочарована. Някога той се надсмиваше остроумно над древните суеверия и двамата заедно споделяха този изискан цинизъм — тя, дъщерята на учен, и той, блестящият млад бизнесмен, завършил университет в Америка. Сега обаче Тецуо поклати глава и сякаш прие обещанието й за чиста монета.

— Добре. Обаче ще заменим молитвата с технология.

От джоба на сакото си извади тънка брошура и я подаде на Рейко. След това я остави да прочете книжката в малката им стая, а той слезе да пийне в бара с приятели.

Рейко загледа получерния шрифт, блестящ, със строги латински букви:

Pak Jung Clinic

Gender Selection Service

Seoul, Hong Kong, Singapore, Bangkok, Taipei, Mexico City, Cairo, Bombay

Satisfaction Is Guaranteed^[5]

Малко по-късно тя се съблече и си легна. Лежеше сама в мрака, без да може да заспи.

4.

В клиниката бяха много любезни. По-внимателни, отколкото Рейко очакваше. Представяше си строга, стерилно бяла болнична обстановка, но се поуспокои, когато се намери в боядисаната в пастелен цвят чакалня с изящни изображения на жерави и други символи на щастие по стените. Когато прочетоха името й, Тецуо не я придружи, но се усмихна и й кимна насърчително. Медицинската сестра се поклони и я въведе в кабинета.

Лекарите се държаха сдържано и професионално, за което Рейко им беше благодарна. Почукаха, потупаха, измериха й температурата. Когато дойде ред за вземане на различните проби, малко я заболя, а чувството й за приличие бе удовлетворено с параван през средата на тялото й.

След това я върнаха в чакалнята. Един от лекарите я придружи и като се поклони, съобщи на Тецуо, че тя ще може да зачене след около три дена. Тецуо изсъска доволно в отговор, размениха си поклони с лекаря и си тръгнаха.

Следващите няколко дена Рейко почти не видя Тецуо. Като че ли той действително имаше работа в Сеул — делови срещи и анализи на пласменти. Клиниката осигури екскурзовод, който разведе Рейко и няколко други бъдещи майки из забележителностите на града. Видяха Олимпийското село, паметниците от войната, големите музеи. От време на време някой минувач ги поглеждаше накриво, щом чуеше японска реч. Общо взето, корейците се сториха на Рейко много по-приятни, отколкото си ги беше представяла от разказите, които бе слушала в детството си. Възможно е и корейците, които срещаше, да гледат по същия начин на нея. Всичко беше много интересно.

Това обаче не беше второ сватбено пътешествие. Не беше обновяването на блаженството, на което се бе надявала. Следващите две вечери Тецуо се прибра късно в хотелската стая и за нея беше ясно, че част от деня бе прекарал в тясна близост с други жени.

Разочарованието на Рейко не намаля дори след обяснението, което даде една от другите съпруги:

— Клиниката предпочита да си набави прясна сперма, за да замени с нея замразената, която мъжете ни са дали при предишните си посещения — й каза мисис Накамура, докато чакаха заедно на третия ден.

На Рейко й се зави свят от смущение.

— Вие — вие искате да кажете, че той — от известно време е донор?

Мисис Накамура кимна и й разказа, че Тецуо най-малко от месеци замислял това. При последните си две командировки в Сеул вероятно е посетил клиниката, за да даде сперма, която да бъде замразена. Или по-вероятно, възползвал се е от услугите на съседната „кайрайку хаус“^[6], за която Рейко вече бе сигурна, че е в делови взаимоотношения с лекарите от „Пак Чун“.

— Сигурна съм, че заведението е легално и редовно се контролира — добави мисис Накамура.

Рейко разбра за кое заведение става дума. Почти настръхна от мисълта, че Тецуо би могъл да си позволи да посещава неузаконен дом и по този начин да застраши здравето на семейството си с някоя отвратителна чужда болест.

Тя се овладя, съзнавайки, че част от яростта й се дължи на горчивото разочарование. Успя някак да види нещата откъм хубавата им страна. Сигурно предоставеният материал трябва бързо да се приготвя и затова той продължава да посещава дома на удоволствията, дори когато тя е тук.

Напълно си даваше сметка, че разсъждава прекалено разумно. Точно в този момент обаче само прекаленият разум стоеше между Рейко и отчаянието. Когато, малко по-късно, я подложиха на манипулацията и вкараха в тялото й студени стъкла и пластмаса, Рейко лежеше, стиснала здраво ръце на гърдите си и мислеше за първото си зачеване, станало по естествен път. Тогава ръцете и краката й бяха обвити около жив, дишащ и въздишащ мъж, около нейния любящ съпруг.

5.

Три седмици след като се върнаха в Токио, стана ясно, че са успели — поне що се отнасяше до забременяването. Гаденето и повръщането потвърдиха радостната вест със същата сигурност, с която я потвърди и оцветената попивателна от домашния тест за бременност. Що се отнасяше до пола на бъдещото дете, щяха да минат още няколко седмици, преди да се разбере. Тецуо обаче беше съвсем сигурен и Рейко бе щастлива.

Малката Юкико бе стигнала възрастта, когато трябваше всеки ден да ходи на детска градина за половин ден. Рейко отвеждаше дъщеря си до входа на игрището и гледаше как децата се строяват, облечени в малките си униформи, и как внимателно следят всяка фаза на физическите упражнения, чиято хореография бе съвършена. Училището като че ли им харесваше — те пляскаха с ръце в такт, докато учителите ги учеха на детски песнички. Кой всъщност може да каже кое е най-добро за едно дете?

Рейко често се питаше дали постъпват правилно, като пращат Юкико толкова рано на училище — цели две години преди установената възраст.

— Доозо охайри, кудасай!^[7] — директорката извика малките си питомци.

Стройните редици от четиригодишни деца влязоха в училището през сводеста врата, украсена с цветя от нагъната хартия. Всичко беше толкова чуждо и далечно в сравнение с детството на Рейко.

Сега времената са трудни. Тя знаеше това. А Тецуо бе решил да даде на децата си най-добрите условия, за да могат да се справят в този свят на съперничество. Юкико бе едно от десетте момиченца в нейния предучилищен клас. Останалите бяха момчета. Често се казва, че не си струва да се обръща голямо внимание на образованието на едно момиче. Тецуо обаче смяташе, че дъщеря им трябва да е на изгодна изходна позиция, поне в сравнение с другите момичета.

Пискливи гласчета добросъвестно рецитираха… Рейко се сети, че след четири седмици изпитите ще покажат в коя детска градина ще може да постъпи Юкико. За момчетата този цикъл на сгъстено обучение и проверка на знанията започваше още по-рано. Някои родители харчеха цели състояния за специални „университети за бебета“.

Преди месец вестниците съобщиха за едно шестгодишно момченце, самоубило се от срам, че не е издържало добре някакъв изпит… Рейко потрепера и извърна глава от училището. Поправи широкия колан на кимоното си и като сведе поглед, забърза към близката гара, за да хване следващия влак.

Като че ли вече нямаше отърваване от навалицата. Стъпаловидното начало на работното време само разпределяше хаоса през целия ден. Рейко се остави да бъде натъпкана във вагона от гаровите контрольори с бели ръкавици. Автоматично спусна невидими завеси на уединение около тялото и съзнанието си, без да обръща внимание на натискащите се пътници — жени, сложили пазарските торби до краката си, и мъже, мнозина от които поглъщаха с очи списания със страшни комикси. Най-сетне влакът пристигна на нейната спирка и я изсипа на платформата близо до университета „Кайго“.

Смогът, саждите и шумът от превозните средства бяха заличили полупровинциалната обстановка, която тя помнеше от миналото. Най-ранните спомени на Рейко — от времето, когато беше на възрастта на Юкико — бяха свързани с този древен университетски комплекс, където бе израсла като професорска дъщеря. Играеше си тихо на пода на прашен кабинет, пълен с ароматни книги, с окачени по стените изящни свитъци с калиграфия. Тайно от баща си тя се съсредоточаваше и се опитваше да слуша разговорите му със студентите, с колегите от факултета и дори с чужденците, които идваха от далечни страни. С детската си вяра бе убедена, че стечение на времето ще погълне всичко това и един ден ще влезе в неговия свят, ще раздели и сподели работата му, гордостта му, уменията му.

Кога смених мечтите си? — питаше се Рейко.

В повечето случаи спомените за тези детски фантазии извикваха усмивка на устата й. Днес обаче, неизвестно защо, мисълта я натъжи.

Много рано се промених, каза си тя. И как мога да съжалявам, когато имам всичко?

Все пак имаше някаква ирония в това, че сестра й Юми — толкова мълчалива като дете, — когато порасна, стана опитна и самоуверена, докато тя, Рейко, не можеше да си представи по-висша роля, по-голяма чест от това да изпълнява дълга си на съпруга и майка.

Хубаво щеше да е да се отбие при баща си. Но днес нямаше да има време. Както и да е, Юми първа трябваше да научи новината. Рейко пресече бързо улицата и стигна до голямата редица от търговски сгради срещу университета — фалангата от индустриални гиганти, с чието благотворно партньорство „Кайго“ бе процъфтял. Пазачът при страничния вход на „Фугисуку ентърпрайзиз“ позна в нея бивша служителка и честа посетителка. Усмихнато се поклони и я помоли само да натисне палец върху специална хартия, преди да влезе.

Рейко тръгна по най-краткия път към „Градината на съзерцанието“ на компанията, който минаваше покрай голяма стъклена стена. Отвъд тази преграда се виждаше една от лабораториите, където „Фугисуку“ произвеждаше биоинженерните продукти, прославили я в цял свят.

Хиляди бели клетки висяха по стените на огромната зала. Във всяка клетка имаше по три-четири белезникави хамстерчета, напълно еднакви, защото бяха получени чрез клониране. Автомати повдигаха клетките на определени интервали и ги приближаваха до дълги маси, където лаборанти в бели престилки с маски на лицата действаха с игли и светкащи скалпели — и всичко се извършваше в безшумен, но настоятелен ритъм.

Дори през стъклото Рейко долови позната кисела миризма на гризачи. Бе работила тук няколко години, докато забременя първия път. „Либерализмът“ на чужденците бе стигнал поне до това. Жените вече не бяха длъжни да напускат работа, след като се омъжат. Честно казано обаче Рейко не съжаляваше чак толкова много за работата си.

Задните врати се отваряха към сцена на мир и спокойствие, затворена между няколко стени в центъра на разпиления Токио. Навън в градината, до грижливо поддържани дръвчета-джуджета и подравнени лехи с пясък, завършваше церемонията под изящно резбованата врата „тории^[8]“. Рейко сплете ръце и вежливо зачака, докато свещеникът пееше и много от жените от „Фугисуку“ се покланяха пред олтар, около който се носеше мирис на тамян. Тя несъзнателно започна да се моли заедно с тях.

О, Ками на Малките Бозайници, простете. Не отмъщавайте на децата ни заради нашите грехове спрямо вас.

Ежемесечният ритуал трябваше да успокои духовете на умъртвените хамстери, които така масово даваха живота си за благото на компанията и за общото преуспяване. Някога събиранията за тази молитва забавляваха Рейко, но сега не беше толкова самоуверена. Нима животът не дава всекиму заслуженото? Чужденците постоянно спореха дали е морално човечеството да експлоатира животните. „Спасете китовете!“ — викаха те. „Спасете крила!“ Но защо хората на Запад ще държат толкова много да запазят низшите животни, ако не се боят от неумолимото възмездие на кармата?

Ако животните действително имаха ками, „Фугисуку“ трябваше да бъде обитавана от духове, без да разполага с подходяща защита. Още непрогледнали, малките хамстери веднага биват инжектирани с вируси, за да се стимулира производството на антитела и интерферони. Жертваха ги с хиляди, за да се получат само няколко милиграма от ценните пречистени молекули.

Сега, когато в тялото й се зараждаше нов живот, Рейко нямаше намерение да пренебрегва и най-малката възможна опасност. И тя трескаво включи гласа си в песента за умилостивяване.

О, гневни духове, стойте далеч от детето ми.

6.

Малко по-късно Рейко седеше в градината с Юми и двете обядваха с храната от лакираната кутия, която тя бе донесла. Юми прие новината й с въодушевление и ентусиазирано заговори за всички приготовления, които трябваше да се направят, за да се посрещне ново дете в дома. В същото време обаче Рейко имаше чувството, че сестра й като че ли потиска някакви опасения.

Юми, разбира се, още в началото бе разгадала истинската причина за пътуването до Сеул. В много отношения по-малката сестра на Рейко бе по-практична. Но Юми никога не би я укорила и не би казала нещо, с което да попари надеждите й. За Тецуо можеше да каже само това: „Когато семейството ни за пръв път се срещна с него, татко и всички ние смятахме, че можеш да си имаш неприятности поради това, че Тецуо бе чужд на условностите, поради западните му и либерални схващания. В този смисъл обаче той наистина ни изненада. Кой би предположил, че толкова скоро твоят съпруг ще полага такива усилия да бъде съвършен японец?“

Рейко премигна. Това ли се опитва да постигне Тецуо? Тя се чудеше. Но колкото и да окуражаваше сестра си, не можа да я накара да каже нищо повече.

7.

Следващото пътуване до Сеул бе по-кратко и от първото и бе направено още по-набързо. Рейко едва успя да напълни една ученическа чанта за Юкико и да предаде дъщеря си на Юми, преди да хукнат към летището, за да стигнат за полета, който Тецуо бе уредил.

Лекарите от клиниката „Пак“ отново взеха проби отвъд завесата на приличието. Рейко беше достатъчно образована, за да разбере голяма част от онова, което чу, че си говорят.

Говореха за тестове… тестове за вероятни генетични дефекти, за рецесивен далтонизъм, за коварния белег на късогледството, за подходящите полови хромозоми. Когато осъзна кой е главният предмет на разговора им, коленете й омекнаха.

Те взимаха решение дали фетусът — още толкова малък, че не й личеше — да живее или да умре.

Бе чувала, че в някои селски райони в Китай момиченцата биват удавяни. Тук обаче ги тестуваха, откриваха и изтръгваха от утробата, преди да нададат първия си вик. Дори преди да се оформят душите им.

Рейко изпадна в ужас да не би да й кажат, че фетусът носи някакъв нежелателен дефект като женски пол. Затова когато лекарите се върнаха и като се поклониха, усмихнато съобщиха добрата новина, Рейко едва не припадна от облекчение. Съвсем истинската грижа, която Тецуо прояви към нея след това, я накара да се чувства така сякаш е постигнала някакъв голям успех и той много се гордее с нея.

Докато летяха обратно, държаха ръцете си. А през следващите чудесни четири месеца Рейко мислеше, че изпитанията й свършват.

Сега Тецуо често се връщаше вкъщи рано, като пренебрегваше всички освен най-важните делови и приятелски събирания с колегите. Играеше с Юкико и се смееше със семейството си. С Рейко градяха планове за сина си, как ще има най-хубавото от всичко, най-голямото внимание, най-доброто образование, всичко необходимо, за да успее в този свят на съперничество и практицизъм.

Тецуо се закле, че синът му не ще трябва безкрайно да се придържа към неуловими йерархии и рангове. Няма да бъде сред онези, които биват унижавани в училище, в жестоки ритуали на групова солидарност, и от деца, и от учители. Неговият син ще възглавява йерархии. Когато неговият син вдига наздравица, чашата му ще е най-високо.

Когато Тецуо докосваше изпъкналия й корем, очите му като че ли блестяха и това изпълваше Рейко с усещането, че в края на краищата трудът си е струвал.

После, когато тя бе в четвъртия месец, Тецуо отново си дойде с бял плик, в който имаше два червено-зелени билета за самолет.

8.

Тя ахна от изненада, когато видя образа върху екрана. Лекарите от клиниката „Пак“ насочиха ултразвукови вълни към утробата й и от неясните отражения компютрите създадоха поразителен образ на живота, който се развиваше в тялото й.

— Прилича на маймуна! — извика тя ужасена. Мислите й се въртяха безредно — та точно това лекарите никога няма да позволят!

Един от мъжете се изсмя грубо. Другият лекар бе по-любезен. Той й обясни: „В тази фаза от развитието си фетусът притежава много от белезите на далечните ни прадеди, които някога живели в морето. Доскоро например той е имал хриле и опашка, но те са се резорбирали. С течение на времето ще заприлича на по-късните ни предци, докато накрая съвсем ще заприлича на човек.“

Рейко въздъхна с облекчение. Някой спомена звучащия като чужда дума технически термин „рекапитулация“ и тя изведнъж си спомни, че някога бе чувала или чела нещо за това. Тя се засрами и се изчерви, като беше сигурна, че избухването й ще ги накара да я помислят за истеричка.

— Важното, което установихме — продължи лекарят, — е, че слуховите нерви вече са се образували и скоро очите ще започнат да функционират.

— Значи, сега всичко е наред? — попита тя. — Бебето е здраво?

— Вашият Минору ще бъде чудесно, здраво момченце.

— Значи мога да си вървя?

Вторият лекар поклати глава.

— Първо ще изпълним следващата клауза от договора. Трябва да инсталираме едно много специално устройство. Не се тревожете. Имаме голям опит. Няма да ви причинява голямо неудобство. Ще трябва да останете две нощи.

Рейко бе толкова замаяна, че дори не се сети да се възпротиви, когато й биха инжекция. Налегна я внезапна сънливост и светът около нея се залюля, докато я вкарваха в операционната. Водеше се приглушен, професионален разговор. С нея никой не говореше.

— С’караймас. Гомен насай — промълви тя, когато й сложиха кислородната маска и устата и гърлото й се изпълниха със сладникав вкус. — Простете ми, аз съм много уморена.

Несвързаните й мисли се въртяха около гореща сърцевина от срам. Като че ли бе забравила защо се извиняваше, но каквото и да бе направила, Рейко знаеше, че е нещо ужасно.

9.

Скоро след като се върнаха от третото пътуване, се появиха сънищата. Започваха като смътни, неустановени чувства на потиснатост и страх, които не я разбуждаха, но я караха да се чувства изтощена сутрин, когато трябваше да приготвя Тецуо за работа и Юкико за детската градина. След като те излезеха, тя често се отпускаше безсилна върху татамито. Нямаше сили. Тази бременност като че ли я изсмукваше по-силно, отколкото първата.

После се появи музиката. Не можеше да се отърве от музиката.

Отначало беше доста приятна. Миниатюрният апарат, който бяха имплантирали в утробата й, едва се напипваше с пръсти отвън. Нищо не стърчеше. Апаратчето черпеше енергия от малки батерии, които имаха още пет месеца живот.

На този етап от развитието на фетуса апаратчето само пускаше музика. Непрестанно, отново и отново, музика.

— Минору ва, гакусей десу — казваше Тецуо. — Малкият Минору сега е ученик. Мозъкът му, разбира се, още не е достатъчно развит, за да възприема по-сложни уроци, но музика може да учи на този ранен етап. Ще получи абсолютен слух, защото вече знае нотите, сякаш по инстинкт.

— Минору кун ва он’ гаку га суки дешоо^[9] — усмихна се Тецуо.

И така съзвучията се повтаряха, отново и отново, пулсираха като вълни на сонар в затвореното море на утробата й, пречупваха се наоколо и проникваха в органите й. Накрая отекваха в ударите на сърцето й.

Юми вече не идваше, когато смяташе, че Тецуо може да си е у дома.

Баща им открито бе изразил недоволството си от Тецуо и от тази намеса в природните закони. Рейко се бе видяла принудена да защити Тецуо от лоялност към него.

— Вие сте прекалено повлияни от Запада — им бе казала тя, като използваше думите на съпруга си. — Приемате сляпо чужденците и чуждите им разбирания за природата и вината. Това, което правим, не е срамно.

— Разликата е доста съмнителна — раздразнено бе отвърнал баща й.

Тогава се обади и Юми:

— Вината, Рейко, се състои в това да правиш каквото трябва, дори когато никой не те наблюдава. Срамът е в това, че гледаш да не те хванат да правиш неща, което другите не одобряват.

— Добре, де — бе отговорила Рейко. — Вие двамата сте единствените, които изразяват неодобрение. Колегите и приятелите на Тецуо му се възхищават за това! Съседите дори идват у нас да слушат музиката!

Тогава сестра й и баща й се бяха спогледали сякаш тя потвърди нещо, в което дотогава се бяха съмнявали. Рейко обаче не разбра. Тя знаеше със сигурност само това, че трябва да взима страната на съпруга си. Не можеше да се мисли за никакъв друг избор. Юми може би щеше да направи по-„модерен“ брак, но за Рейко това сега означаваше само хаос.

— Смятаме да осигурим за сина си най-добрите условия — завърши разговора тя. А към това, разбира се, нямаше какво да се добави.

— Ще видим — бе казал баща й накрая. После бе заговорил за цвета на есенните листа.

10.

В края на шестия месец от бременността на Рейко онова нещо в утробата й произнесе първите си думи.

Тя се изправи бързо в мрака, като сграбчи завивките. В кратък миг на ужас Рейко помисли, че някакъв призрак, или самото бебе, мълви мрачни предупреждения някъде дълбоко в тялото й. Думите бяха неясни, но тя ги усещаше да вибрират под треперещите й пръсти.

Мина известно време, докато осъзнае, че това бе апаратът, който навлизаше в нова фаза от обучението на фетуса. Рейко с въздишка се отпусна назад върху възглавниците. Тецуо похъркваше до нея леко и доволно и не подозираше за нейния нов етап.

Рейко лежеше и слушаше. Не можеше да разбере това, което машината произнасяше бавно и с повторения. Бебето обаче реагираше с леки движения. Чудеше се дали протяга ръчички към миниатюрния високоговорител, или се опитва да се отдалечи от него. То беше в капан, уловено в най-тесния и в най-сигурния от всички затвори.

Лекарите бяха убедени, че е безопасно, повтаряше си Рейко. Разбира се, че тези мъдри мъже няма с нищо да навредят на детето й. В края на краищата, въпреки че методът бе експериментален, тя и Тецуо не бяха първите. Преди тях е имало други, за да се докаже, че процедурата е успешна.

Успокоена, но убедена, че повече няма да може да заспи, тя стана и започна още един ден, преди слънцето да покрие източното небе с тъмносива опушена пелена. Рейко насочи вниманието си към всекидневието, към домакинските задължения и подготовки, като се стремеше да направи всичко възможно, за да е приятно на семейството й.

Една вечер двамата седяха и гледаха по телевизията предаване за генното инженерство. Репортерите възторжено говореха как в бъдеще учените ще могат да срязват, да снаждат и повторно да проектират самия код на живота. Хората ще определят всички характеристики на своите растения, на своите животни, дори на своите деца, като ги създават по-издръжливи, по-умни, по-добри от когато и да било.

Рейко чу, че Тецуо въздъхна завистливо, но не каза нищо. Само облегна глава на рамото му и затаи облекчението, което бе почувствала.

Тогава вече ще е късно да раждам. Тези чудеса ще са за другите жени.

Рейко знаеше какво щеше да последва. Непрекъснато се опитваше да се подготвя психически и въпреки това остана изумена, когато около седмица по-късно коремът й засвети. Нощем, когато лампите в жилището бяха загасени, от единия край на издутия й корем през плътта се виждаха отблясъци от цветна светлина. Тя трепкаше като малък пламък, но не топлеше. Всъщност светлината беше студена.

Съседките пак започнаха да идват, като любопитстваха и настояваха да видят светлината. Мърмореха възхитени от сиянието, което миниатюрният кристален дисплей придаваше на кожата й, и се отнасяха към Рейко с такова уважение, че й беше неудобно да ги изпъди, както би предпочела да стори.

Неколцина от завистливите приятели на Тецуо дори го накараха да ги заведе у дома си, за да я видят. Един ден Рейко трябваше набързо да приготви много специална гощавка за надзирателя на надзирателя на Тецуо. Великият мъж похвали яденето й и каза ласкави думи за енергичността и напредничавостта на Тецуо.

На Рейко не беше съвсем противно да показва ивица кожа от корема си в затъмнена стая. Нямаше нищо против и срещу студения допир на стетоскопа, с който другите слушаха уроците, предавани на Минору. Скромността отстъпваше пред гордостта, която изпитваше, че помага на Тецуо.

И все пак си задаваше различни въпроси за бебето. Какво ли му показваше машината, монтирана дълбоко в тялото й? Учеше ли вече за далечни страни, които самата Рейко никога не бе виждала? Дали машината излагаше пред Минору биологичните факти на живота? И по-точно, къде се намираше той сега и какво ставаше с него?

Дали пък машината не запечатваше хладните, елегантни форми на математиката, моделирайки гения, докато мозъкът му все още беше пластичен като прясно тесто?

Когато за предпоследен път бе на гости при родителите си, баща й й обясни някои неща. Докато Юми и майка й вдигаха масата, професор Сато прегледа някои от заглавията в програмите, изброени в брошурата на клиниката „Пак“.

— „Абстрактна геометрия и топология“, „Разпознаване на музикални тонове“, „Основна езикова граматика“… Колко много книги. Хм-м-м. — Баща й остави брошурата настрана и се опита да й обясни за какво става дума.

— Естествено, фетусът не може да научава нещата, които не може да научава и кърмачето. Например не разбира говора. Не познава нито хората, нито света. Лаборантите сигурно няма да са толкова глупави, че да се опитат да наблъскат факти в главата на нещастното клетниче. Не, целта им, изглежда, е да положат трасетата, пътищата, есенцията… да изградят основата на талантите, които в процеса на обучението си детето ще изпълни със знания. — Макар и неохотно, баща й призна, че лекарите са обмислили всичко до най-малките подробности. — Те са много умни.

И като въздъхна, добави:

— Разбира се, това съвсем не значи, че наистина знаят какво правят. От много ум може и да пообъркат нещо.

Предупредителният поглед на Юми го накара да млъкне, но Рейко вече бе успяла да се разтрепери от тона на гласа му.

Скоро след това започна да избягва баща си и дори Юми. Дните бавно се точеха. Товарът, който носеше, ставаше все по-тежък. Сега фетусът се движеше значително по-рядко. Имаше усещането, че внимава в уроците си.

11.

Лаборантите от клиниката „Пак“ дойдоха на посещение. Изследваха я с различни инструменти, някои от които й бяха познати, а други бяха много странни. В един момент поставиха устройство върху кожата й близо до имплантирания апарат и разчетоха паметта му. Консултираха се възбудено и прибраха инструментите си. Едва в края един от тях се сети да каже на Рейко, че синът й се развива нормално. Всъщност бил интересен екземпляр.

Тецуо се прибра вкъщи и й съобщи, че има нещо ново и интересно, което лекарите от клиниката искат да изпробват.

— Няколко фетуса — такива като нашия син — са реагирали отлично на уроците. Сега има нещо, в сравнение с което всичко постигнато досега, изглежда нищожно!

Рейко го докосна по рамото.

— Тецуо, той вече ще трябва да се ражда. Има още около месец. Защо да ръчкаме Минорчо всяка минута? — Тя се усмихна плахо, като направи необичайно усилие да улови погледа му. — В края на краищата — застъпи се тя, — и учениците от време на време имат ваканции. Не може ли и той малко да си почине?

Тецуо като че ли не я чу. Беше крайно възбуден.

— Открили са нещо наистина фантастично, майко. През последните седмици преди раждането си някои бебета като че ли проявяват телепатия.

— Те… те-ре-патуру ли? — Рейко с мъка произнесе чуждата дума.

— Всъщност явлението е с много малък радиус. Дори майките понякога го усещат само като неясно изопване на връзката между майката и детето. А травмата от раждането винаги го унищожава. Дори при най-грижливо извършеното раждане с цезарево сечение…

Той вече говореше несвързано. Рейко сведе очи сразена, защото знаеше, че е невъзможно да я послуша в разгара на въодушевлението си. Тецуо не се беше изменил, осъзна накрая тя. Беше същото пламенно момче, за което се бе омъжила. Беше все така безразсъден, както някога. Бе помъдрял обаче и вече не изразяваше характера си чрез непопулярни западни чудатости. Сега избираше приемливи източни чудатости.

Когато на следващия ден лаборантите отново дойдоха, тя ги остави да действат, без да задава въпроси. Те й дадоха да носи около корема си пояс от фина мрежа. След като си отидоха, тя остана да лежи с лице към стената.

По телефона се обади Юми, но Рейко не пожела да се срещне с нея. Не пожела да се срещне и с родителите си, като каза, че е уморена. На малката Юкико — чувствителна, както винаги — казаха, че към края на бременността жените изпадат в лошо настроение. Тя си готвеше домашните тихо и си играеше с компютърния учител самичка в стаичката си.

Тецуо получи повишение. Гощавката с приятелите му продължи до късно. Когато се върна вкъщи лъхащ на риба, саке и бардами, Рейко се престори на заспала. А всъщност се вслушваше. Машината вече почти не светеше. Почти не издаваше звук. Въпреки това тя усещаше, че почти може да следи разговорите, които водеше със сина й.

Форми изпълваха полудремките й… невъзможни форми, бутилки с два отвора и без отвор. Пак и пак една-единствена дума се въртеше — „топология“.

През следващите дни тя се опита да възвърне ентусиазма си. Имаше моменти, когато се чувстваше така, както когато беше бременна с Юкико… единение с детето й, което бе по-дълбоко и по-силно от всичко, което машините, можеха да уловят. В тези моменти Рейко бе щастлива.

Дойде краят на годината, когато повечето от съпрузите цяла седмица отсъстваха от къщи и усилено ходеха по празненства, опитваха се да заличат старата година в реки от алкохол. Автоматите за саке на гарите се изпразваха по-бързо, отколкото компаниите за алкохолни напитки можеха да ги зареждат. Мъдрите жени и децата избягваха да се движат из улиците.

Една вечер Тецуо се върна пиян и дълго кряска по адрес на баща й, като напълно съзнаваше, че в това състояние няма да му се търси отговорност за нищо, което каже. За всеки случай Рейко премести татамито си в стаята на Юкико. Лежеше си тихо и си мислеше за нещо, което баща й бе казал веднъж.

— Двамата с Тецуо вярваме в сливането на Изтока и Запада — бе казал на Рейко. — Много хора от двете страни на Тихия океан желаят да видят това обединяване на силите. Различаваме се обаче в начина, по който определяме силата. Хората от типа на Тецуо виждат само мощта на западния научен редукционизъм. Те искат да го съчетаят с нашата дисциплинираност, с традициите ни на състезателен конформизъм. Ето с това аз съм дълбоко несъгласен. Това, което може да предложи Западът — единственото, което може да предложи — е честност. В процеса на ужасната си история най-добрите сред чужденците по някакъв начин са извлекли чудесна поука. Научили се да бъдат недоверчиви към самите себе си, да се съмняват дори в това, в което ги учат да вярват, или в това, което техните азове ги карат да копнеят да видят. Да знаят, че дори истината трябва да бъде подлагана на съмнение. Това е било голямо откритие, почти толкова голямо, колкото е голямо съкровището, което можем да предложим в замяна ние, от Изтока, таланта за хармония.

Рейко не бе разбрала това нито тогава, нито сега. Юми обаче бе разбрала.

— В такъв случай не става въпрос дали ще победи Изтокът или Западът, така ли е, татко?

— Не — бе отвърнал той. — Непременно ще има синтез. Единственият въпрос е какъв ще бъде синтезът. Синтез на силата? Или синтез на мъдростта?

Следващия ден Тецуо безмълвно поиска извинение. Рейко му прости и се върна в спалнята.

Лаборантите от клиниката започнаха да ги посещават два пъти седмично. Рейко недоумяваше колко ще трябва да платят за подобно внимание, докато веднъж Тецуо й каза, че клиниката поема всички разходи. Те двамата били специален случай. Щели да прославят процеса в целия свят.

На моменти Рейко се притесняваше, че може да не познае бебето си, когато то се появи на бял свят. Дали от самото начало върху лицето му няма да бъде изписана дълбокомислена мъдрост и дали няма да гледа в пространството, мислейки за големи неща? Дали ще се излюпи от утробата й, напълно изградено като онова заплашително, властно създание, каквото е зрелият мъж? Ще се нуждае ли пак от нейната обич?

Надеждата идваше и си отиваше заедно с тези вълни от чувства, бушуващи дълбоко в нея. Всеки връх и спад на емоцията я оставяше объркана и изсушена. Радваше се, че скоро всичко ще свърши.

Рейко се срещаше с другите съпруги от специалната група. Някои от тях бяха добре осведомени и по-самоуверени от нея. Особено г-жа Сакамура изглеждаше толкова спокойна и уверена. Тя беше в най-напреднала бременност. Лаборантите от клиниката „Пак“ бяха във възторг от резултатите на нейното дете. Говореха си за скорости на обмена на данни, за филтриране по честота и фаза, за трансформации на Фурие и за разпознаване на модели.

Един ден откараха всички жени от групата с лимузини във вездесъщото Министерство на външната търговия и индустрията на ул. „Сакурада-Дор“. В една голяма зала техниците прикрепиха телени пояси и внимателно и нежно ги доближиха до гигантски охлаждани машини.

Компютри, помисли си Рейко. Използваха мощни компютри, за да разговарят с фетусите!

Когато и самият министър се появи, Рейко замига учудено. Негово превъзходителство се ръкува с Тецуо. На Рейко й прималя.

12.

Обещаха да пазят пълна тайна, естествено. Ако чуждите вестници научеха за това твърде рано, щеше да излезе твърде скъпо. Вниманието на средствата за масово осведомяване, преди да са завършени необходимите приготовления, би било срам за нацията, въпреки че това всъщност не е работа на чуждите хора.

И без това завиждаха на Япония за редица неща. А западняците твърдяха, че само те имат етика. Така че Тецуо и Рейко подписаха някакъв документ. Стана дума за отпуск от компанията на Тецуо и за важен пост след завръщането му. Той й подметна, че може да купи по-голяма къща в по-хубав квартал.

— Един от проблемите е в областта на софтуера — обясни й той една вечер, макар Рейко да знаеше, че говори повече на себе си. — Нашите инженери са много добри в практическата технология и в редица области надминаха повечето страни в света. Трудно им се отдава обаче компютърното програмиране. Като че ли няма стандартен път, по който бихме могли да догоним американците в тази насока. Баща ти твърдеше, че това е свързано с нашата образователна система.

Тецуо се изсмя подигравателно.

— Японското образование е най-доброто в света! Най-стабилното. Най-трудното!

— Какво…? — попита тя. — Какво общо има това с бебетата?

— Те са гениални програмисти — извика Тецуо. — Вече решиха задачи, над които от години се блъскат стотици от най-добрите ни съставители на софтуер. Естествено, те не разбират какво вършат, но това като че ли е без значение. Въпросът е задачите да им се поставят в подходяща форма и да бъдат оставяни да внасят промени. Неродените например още не познават понятия като разстояние или движение, но това е предимство, защото нямат предубеждения. Имат свеж поглед и не са обременени от нашите житейски схващания.

— Един от младите ни инженери реши трудна задача за Министерството на търговията. Друг разработи съвсем нов модел за управление на трафика, който би трябвало да намали натовареността на движението в търговската част на градовете с 5%!

Очите на Тецуо блестяха с див пламък, който накара Рейко да настръхне.

— Що се отнася до нашия син — каза той, — на него му се поставят още по-сложни въпроси за транспортните системи. Сигурен съм, че ще се гордеем с него.

Значи така, помисли си Рейко. Беше още по-зле, отколкото предполагаше. Това бе нещо повече от обучението на Юкико, започнало две години предсрочно, беше нещо повече от разновидност на ускорено обучение. Детето й бе принуждавано да работи, преди да се е родило. И тя не можеше нищо да направи, за да промени нещата.

Изпълнена с чувство на вина, Рейко дори не бе сигурна дали би трябвало да се опита да промени нещата.

13.

КЛАЙН ШИШЕ… тя знаеше името насън. Така се наричаше онова странно нещо — контейнер с два отвора и с нито един… чиято вътрешност бе неговата външна част.

14.

Когато дойде време г-жа Сукимура да ражда, останалите разбраха за това само от факта, че жената не дойде с другите в компютърния център. Е, добре, каза си Рейко. Поне мигът на отдиха се приближава.

По традиция раждането в Япония ставаше по предварително споразумение, в работно време. Бременната си уговаряше час със съответния гинеколог и се явяваше в болницата, за да получи лекарствата, които предизвикваха началото на раждането. Всичко бе много цивилизовано и много по-предвидимо от начина, по който се постъпва на Запад.

За жените от експерименталната група обаче нещата стояха по-различно. Работата, която вършеха фетусите, бе толкова важна, че се реши да се изчака до последна възможност, за да могат бебетата да се появят едва когато намерят за добре.

Доводът, който бе приведен, бе „травмата на раждането“. По всяка вероятност идването на бял свят лишаваше и най-способните фетуси от малките им, но мощни екстрасетивни способности. След това те отново стават обикновени бебета. Талантливи, добре обучени бебета, но все пак бебета.

Лаборантите от Министерството на външната търговия и индустрията не бяха доволни, но за нея това в никакъв случай нямаше да бъде „травма“. За Рейко това бъдещо връщане към незнанието щеше да бъде дар от самия благословен Буда.

Колко странно ще е да има гениален син. Бяха й обещали обаче, че той ще е като всяко малко момченце. Ще го гъделичка и ще го разсмива. Ще го гушка, когато падне и заплаче. Ще се грее на хубавата му усмивка и той ще я обича. Тя ще се погрижи за това.

Да си гениален не означаваше непременно да си бездушен. Тя знаеше това от някогашното си познанство с някои от студентите на баща си. Имаше едно момче… баща й навремето искаше тя да излиза с него, вместо с Тецуо. Всички казваха, че е извънредно интелигентно. Освен това имаше хубава усмивка и добър характер. Само дето имаше навика прекалено често да яде месо. Поради това миришеше неприятно, като американец. Както и да е, тогава тя вече бе влюбена в Тецуо.

Една по една жените окапваха от групата и бяха замествани от нови, които търсеха от Рейко съвет и сигурност. Тя скоро щеше да ражда, разбира се. Всъщност бебето вече беше закъсняло с повече от една седмица, когато Рейко отиде в болницата за преглед. Един от лекарите остави тефтера си върху масата, за да отиде да отговори на телефонно повикване.

Рейко изведнъж усети прилив на смелост. Протегна ръка и обърна тефтера към себе си, като се надяваше, че ще види своя картон. Видя обаче само списък с имената на пациентите в другото отделение на лекаря. Изведнъж се намръщи. Името на г-жа Сукимура беше в списъка! Три седмици след като бе родила и след като им бяха казали, че всичко е било нормално. Рейко разпозна и други имена. Фактически почти всички жени, които бяха отишли да раждат преди нея, се намираха в болницата на по-горния етаж.

Бебето й подскочи в отговор на лудо биещото й сърце. Чу стъпките на лекаря, който се връщаше, върна тефтера на мястото му и седна отново с усилие да запази привидно спокойствие.

— Ако раждането не започне до края на месеца, ще трябва да го предизвикаме — каза й лекарят, след като завърши прегледа си. — Съпругът ви, разбира се, одобри това закъснение. Няма за какво да се безпокоите.

Рейко не го чуваше какво приказва. Занимаваше я единствено планът, който започваше да се оформя в главата й. За да го изпълни, щеше да се нуждае от смелост, граничеща с безразсъдство.

За щастие беше дошла в болницата, облечена в западна рокля. Ако беше с кимоно, щеше да бие на очи. Отначало помисли да се опита да вземе отнякъде лекарска престилка и да я облече над роклята си. В края на краищата в болницата имаше няколко жени лекари. Бе видяла някои от тях. Издутият й корем и клатещата се походка обаче щяха да направят измамата абсурдна, дори да се блъснеше в някоя бяла престилка, чакаща да бъде облечена.

Разполагаше със сивата хартиена манта, която й бяха дали да облече по време на прегледа. Напъха я на топка в чантата си. Като отиде в дамската тоалетна, наметна мантата върху роклята си. Хората обикновено не се заглеждат в болните, които се разхождат из отделението. Униформата бе своеобразна пелерина-невидимка.

Първо изпробва асансьорите. Операторката на асансьора обаче я по-изгледа, когато тя помоли да бъде качена на осмия етаж.

— Моля, мога ли да видя пропуска ви? — учтиво попита тя Рейко.

— Сбърках етажа, простете — каза Рейко, като се поклони, за да скрие смущението си. — Исках да кажа деветия етаж.

Като излезе от асансьора, постоя малко облегната на стената, за да си поеме дъх. Допълнителната тежест, която носеше всеки час и всеки миг, обременяваше пренапрегнатия й гръб и беше истинско мъчение, ако не поддържаше изправена стойка. Скоро щеше да дойде мигът, в който ще изсипе детето си в белия свят. Въпреки това тази мисъл започваше да я изпълва с нездрав, ужасен страх.

Медицинска сестра я запита дали се нуждае от помощ.

— Не, чувствам се чудесно — отвърна бързо Рейко. — Извинете, мога ли да мина?

Сестрата я изгледа подозрително и се извърна. Рейко се заклати бавно към виждащия се отдалеч противопожарен изход^[10], огледа се, за да се увери, че не я следят, и потегли към стълбата.

Обувките й издаваха лек стържещ звук върху грубата и грапава повърхност на стъпалата. Под лявата й ръка утробата й бе център на бясна дейност — бебето риташе и се премяташе. Докато стигна площадката на осмия етаж, пазачът, който беше там на пост, вече бе станал от малкото си столче.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита я той озадачен.

Естествено, любезни господине, Рейко каза саракастично наум. Бъдете така добър да ми отворите вратата и след това да забравите, че съм минавала оттук.

Пазачът се намръщи. На два пъти отвори уста да каже нещо, после се отказа. Озадаченото му изражение бе последвано от изненадата на Рейко, когато, след като премигна няколко пъти, той се протегна, завъртя топката на вратата и я дръпна, за да може Рейко да мине.

— Моля… заповядайте, влезте…

— Да, благодаря — отвърна Рейко задъхана. Тя се олюля замаяна в отвора, докато вратата се затвори отново зад нея. След това се отпусна назад и въздъхна.

В продължение на няколко мига, докато беше върху стълбата, усети някакво ясновидство да струи от утробата й. Когато Рейко бе в нужда, детето й бе протегнало ръка и бе й помогнало… може би без изобщо да съзнава какво прави. Беше й помогнало, защото бе почувствало колко силно Рейко се нуждае от помощ.

Любов. Тя винаги бе вярвала, че любовта има силата да преминава през всички студени метални инструменти, с които хората толкова се гордеят. Да не говорим за любовта между майката и детето.

Трябва да разбера какво става тук, мислеше си тя. Трябва.

За щастие, изглежда че охраната в болницата имаше само един слой — като че ли собствениците на заведението очакваха един-единствен кордон на вежливост да свърши работа. При нормални обстоятелства той наистина щеше да е повече от достатъчен.

На Рейко не се наложи да проявява голяма подвижност или бързо да минава от стая в стая. Залите бяха полупразни. Малцината дежурни в стаята на медицинските сестри бяха заети в технически спор и тя незабелязано мина покрай тях.

Стигна до голям прозорец, който гледаше към коридора. Зад прозореца се мяркаха познатите очертания на отделението за новородени — редици с малки бели креватчета, апаратура за наблюдение, отегчена медицинска сестра, четяща вестник.

Бебета.

Изглеждат здравички, помисли си тя, като успя да се поусмихне леко. Като че ли тук нямаше чудовища, само розови новородени момченца, всяко от които много приличаше на мъничък, топчест Буда… или на онзи английски министър-председател, Чърчил.

Зачатъкът на усмивка върху устните на Рейко обаче се стопи, когато тя осъзна, че децата всъщност почти не мърдат. После забеляза, че всяко дете е включено чрез залепени на телцето му електроди към плетеница от кабели. Кабелите водеха към група високи машини, наредени до по-далечната стена.

Компютри. А бебетата, които гледаха с отворени очи, почти не мърдаха.

— Вакаримасен — изстена Рейко и поклати глава. — Не разбирам!

15.

Върху табелката на вратата пишеше: „Сукимура“. Рейко се заслуша и като не чу никакви гласове, се вмъкна в стаята.

— Рейко-сан!

Жената, седнала на стол, изглеждаше здрава, напълно възстановена. Тя се изправи и се спусна да се ръкува с Рейко.

— Рейко-сан, какво правите тук? Казаха ни…

— Ни? И другите ли държат тук? И мен ли ще задържат, когато ми дойде времето да раждам?

Г-жа Сукимура кимна утвърдително и отмести поглед.

— Те са мили. Ние… разрешават ни да кърмим бебетата си, докато работят.

— Работят — Рейко изрече думата отчетливо на срички, — но травмата на раждането… тя трябваше да върне децата към невинността! Те обещаха…

— Те са открили метод да предотвратяват това, Рейко-сан. Всичките ни деца се родиха мъдри. Те са инженери, които вършат голяма дейност за благото на страната. Говори се дори, че дворецът може да прояви интерес, толкова е важно това.

Рейко бе ужасена.

— Това значи ли, че завинаги ще останат привързани към жиците?

— О, не, не. Лекарите казват, че това няма да навреди на синовете ни. Казват, че всичко ще бъде наред — глухотата в гласа на г-жа Сукимура обаче издаде истинските й чувства.

— Добре, какво има тогава, Идзуми-сан? — попита Рейко.

— Те грешат! — извика по-възрастната жена. — Мъжете казват, че ние сме глупави, суеверни жени. Казват, че всички бебета са живи и здрави… че ще живеят нормален живот. О, Рейко-сан, но те нямат ками! Те нямат души!

Рейко премигна и духът вътре в нея се сгърчи в такт с внезапно поетия въздух. Не, не може да е истина, мислеше си тя. Аз чувствам ками на моето бебе. Каквото и да е преживяло, то все още е човек!

В коридора отекнаха стъпки. Към вратата се приближаваха гласове.

— При раждането — г-жа Сукимура промълви с дрезгав глас, пълен с ужасно примирение. — При раждането те… засмукват душите им и ги влагат в софтуер.

Вратата се отвори. Рейко чу груби мъжки гласове. Усети ръце, които натискаха раменете й.

Тя извика:

— Не. Не!

Но не можа да ги отхвърли от себе си. Ръцете я извлякоха от стаята.

— Рейко-сан! — чу вика на приятелката си, преди да щракне вратата.

Отвън чакаше легло на колела. Яки ръце. Игла.

Рейко стенеше, но нямаше в света физическа съпротива, която да може да преодолее настойчивостта на тези ръце.

16.

Пулсиранията, причинени от лекарствата за предизвикване на раждане, скоро се превърнаха в тръпки, които преминаха в яростни контракции. Рейко викаше Тецуо, макар да знаеше, че традицията щеше да го държи далеч от нея, дори намусените служители от министерството да не му се противопоставеха. Контракциите ставаха все по-чести, а малкото живо същество в нея риташе и плуваше възбудено.

Инжектираха й нови лекарства. Към утробата й насочиха машини и тя разбра, че това са умните устройства, конструирани да предотвратят пречистващото падение към невинността, което лекарите с омраза наричаха „травма на раждането“. Сега те държаха да я предотвратят. Настояваха детето й да дойде на света умно.

Ах, как ще се разочароват, когато открият какво всъщност са направили, какво са пуснали от бутилката. Дори да беше в състояние да говори, тя знаеше, че няма да й обърнат внимание. Нека сами да го открият. Докато бълнуваше, Рейко въртеше глава наляво и надясно, като се опитваше да улови гласове, които никой друг от присъстващите в операционната като че ли не чуваше. Гласовете идваха към нея отвсякъде, шептяха й през звука на съскащите аспиратори, бръмчаха от лампите, мърмореха от електрическите контакти.

Духовете от машините се хилеха и я дразнеха — някои бяха само светлина и неподвижни, а други бяха по-сложни и препускаха в микропроцесорите в заплетен електронен дисонанс. Около нея се носеха призраци — шептящи ками, обвити в одеяния от софтуер.

Колко глупави са мъжете да мислят, че могат да прогонят света на духовете. С внезапна увереност Рейко осъзна, че самата мисъл е дързост. Разбира се, че ками просто ще се приспособят към формите, изисквани от времето. Духовете ще се оправят. Сега бяха отвързани и чакаха благоприятен случай. И ще си отмъстят.

Духове на малки хамстерчета… на човешки бебета…

Тя усети как собственият й син мисли усилено, отчаяно, дълбоко — така, както нито един фетус не е бил принуждаван да мисли досега.

Сънлива отпуснатост се разля по жилите й, когато ръцете, подобни на пипала, предприеха други насилия. Предизвикващите тръпки контракции замъгляваха зрението. Върху сълзите й, пречупващи светлината, се наслагваха ярки шарки в моаре и серпантини на Мьобиус. Откъде знаеше имената на тези неща, без някога да ги е учила, това изобщо не я интересуваше. От устата й излизаха думи.

— Транспортиране… локационно пренасяне на координати — пошепна тя и облиза изсъхналите си устни — нелинейни трансформации…

И отново шишето, което имаше не един, а два отвора… или нямаше нито един… контейнерът, чиято вътрешност бе отвън.

Рейко усети, че се пита какво е истинското значение на думата „отвън“.

Ръцете като че ли не забелязваха или не се интересуваха от призрачните форми, които се вглеждаха в нея от ярките луминесцентни лампи.

Тези гневни духове се надсмиваха над страданието й, както се надсмиваха и над онзи другия, който се блъскаше над задача от геометрията.

Нов спазъм с дива сила блъсне Рейко и почти я сгъна на две. Изведнъж я обхвана усещането, че нещо плува в нея… растящо чувство на страх… отчаяно съсредоточаване върху една-единствена задача, да се превърнат теоретичните знания в практическо умение.

Ками в стените и в машините чуруликаха подигравателно. Задачата бе твърде трудна! Никога не ще бъде решена навреме!

Контейнер, чиято вътрешност е отвън…

— Дезу ка не^[11]? — извика един от лаборантите, като свали слушалките си и почука по тях. После отново извика, този път разтревожен.

Изведнъж на всички страни полетяха бели престилки. Нямаше време за пълна упойка и затова пръснаха местна упойка, която предизвика изтръпване със смразяваща скорост. Никой не си направи труда да постави „паравана на благоприличието“, когато хирурзите започнаха спешна операция за изваждане на детето.

Тогава Рейко усети събитието, внезапно, като че ли импулс от чиста светлина избухна в нея! В този единствен миг тя сподели всеобемащо чувство на почуда и възторг — радостта и красотата на чистата математика. Тя беше единственият възможен език в този мимолетен миг на триумф. И в същото време този език носеше любов.

Хирургът направи разреза. Чу се пукот като от внезапно спукал се балон. Разширеният й корем рязко се сви като палатка, чиито опори са били едновременно изтръгнати.

Лаборантите гледаха и мигаха. Треперещ, изуменият хирург протегна ръка. Рейко го усети да рови под отпуснатите слоеве на празната й утроба и озадачен да търси онова, което вече го нямаше там.

Приложна топология. Тя помнеше заглавието на текст в един от курсовете, които синът й бе слушал, и знаеше, че става въпрос за формите и техните взаимоотношения. Сигурно имаше нещо общо с пространството и времето и можеше да се приложи към задачи в транспортирането.

Ръцете правиха и други неща с нея, но вече не можеха да й навредят. Рейко не им обръщаше внимание.

— Избяга ви — каза тя тихо на хората и на гневните, завистливи, бесни ками. — Учеше прилежно уроците си и сега майка му се гордее с него.

Отчаяни гласове изпълваха стаята и отскачаха от стените. Но Рейко вече бе последвала сърцето си, отвъд ограниченията на която и да е стая или нация, отвъд познанията на живите мъже, там, където нямаше препятствия за любовта.