Р. Н. Шарма
Завземането на Земята

Зелена беше долината. Или златиста, когато дойде времето. Сочните треви се огъваха и танцуваха под веещите, а сега стенещи ветрове над земята. Дърветата потъваха в цветове и се отрупваха с плодове всяка година по едно и също време. Никакви капризи. Нищо не беше оставено на случайността. Необходимите минерали, подходящите торове, отровите за буболечките: всички графици бяха програмирани съвършено. Микроточките виждаха, чуваха, коригираха, правеха… Управляваха. Всички данни се въвеждаха в ненатрапващите се монитори и графиците се препрограмираха. Година след година. Сезон след сезон. Робитата работеха в синхрон и с точност. Изпълняваха команди. От векове. Отвъд ширналите се поля искрящите монолити на големите градове бяха пръснати на хоризонта. Там безшумни команди пътуваха по километрични фини схеми и произвеждаха храна за планетата. Съхраняваха я усърдно в очакване на консуматорите, които все не идваха. После я изхвърляха в морето. Сезон след сезон, година след година.

Над тази огромна картина на изобилие един ден във ведрите сини небеса се стрелна искряща сребърна точка. Там, от високото, всичко изглеждаше като тържество на цветовете. Синьо-зелените океани, поръсени с белотата на пенещите се вълни; земните масиви — богатство от зелени и дъгоцветни багри, размесени с кафявия фон. Членовете от екипажа на вай-ганите, които не бяха заети с управлението на кораба, се струпаха около големия монитор. Не бяха виждали подобна гледка от дълго, дълго време. Поначало планета с живот се срещаше доста рядко. Но тези редове от зелен пух там долу говореха безусловно за присъствие на разум. Ракс-Джии, който най-много се доближаваше до понятието за командир в човешкия смисъл на думата, бързо взе решение какво да правят по-нататък. Вай-ганите рядко използваха говора за обикновена комуникация. Гласните им струни бяха фино настроени за специален вид вокализация. Тя имаше нещо общо с тихото монотонно тананикане на хората и беше важен социален показател за изисканост сред вай-ганите. Космическият кораб мигом бе заобиколен със силови екрани, които го правеха непобедим, невидим и неуязвим за всякакви сетива, датчици или сили, равностойни или по-слаби от тези на извънземните. Вай-ганите бяха умерено сигурни, че е доста невероятно да открият превъзхождащи ги същества в този изолиран участък от една тъмна и очевидно ненаселена галактика. Те бяха и достатъчно философски настроени, за да съзнават, че ако действително се натъкнат на превъзхождащи ги същества, топката (отново ще използваме езика на хората) ще е в игрището на последните и така и така няма да има голяма полза от предохранителните мерки.

Приземиха се безшумно. Не страхливо, но предпазливо. Оглеждаха се за „посрещачи“ — настроени дружески или враждебно. После, като не откриха никого, предприеха изследване. Скоро стана ясно, че нещо ужасно се е объркало. Нямаше животни, които да споделят изобилието на великолепния растителен живот. Нямаше съзнателни същества, които да наблюдават как усърдно сновящите роботи сеят, жънат и събират реколтата. Видяха големите градове и влязоха в тях. Никой не ги спря. В огромни сводести катедрали откриха централизираните терминали, които бръмчаха и работеха. Бързият оглед им показа, че те са в достатъчно добро състояние, за да изкарат още 1000 години. Всичко се самокоригираше и самореплицираше. Разум от очевидно много висок разряд бе създал тази автоматизирана Утопия, като се бе погрижил за всичко, дори за непредвидените случаи. От целия този разум обаче като че ли нямаше никаква органична следа. Нямаше дори по-дребни животни. Всичко беше твърде объркващо. Както отбеляза Тел-Ксар, екзобиологът, бяха кацнали в изоставен рай — извънредно нелепа ситуация.

Вай-ганите обаче бяха известни с неспособността си да оставят една задача нерешена. Други разумни видове в тяхната галактика немилостиво определяха това като характерен инат. Вай-ганите предпочитаха да не обръщат внимание на тези завистливи филипики, изказани от по-низши същества. Расата „Вайга“ не беше станала господар на Космоса, като оставя проблемите нерешени. С типичната си ефективност те и сега се разпръснаха наоколо. Изследователски групи започнаха да претърсват градовете и полетата. Една от групите се разтършува из местните библиотеки и музеите, за да открие някакви ориентири. Бързо установиха, че роботите изобщо не им обръщат внимание, щом никой не бърника пряко тях или уредите им за управление. Всяка проява на непокорство обаче бързо и ефикасно се парираше с електрически лъчи, които бяха в състояние да осакатяват или убиват. Вай-ганите, разбира се, бяха защитени с индивидуални силови екрани срещу всякакви такива болезнени последствия. Това обаче сочеше нещо важно, което на този етап като че ли им убягваше.

Биохимикът Нив-Сан-Рис пръв предложи нещо правдоподобно. Както беше свикнал, обяви идеята си по своя неподражаемо заобиколен начин: „Имаше един. Един от двуногите, разбира се, но яйцеглав^[1]. Няма съмнение, че жълтъкът му е изместен вляво от центъра.“

„Значи, яйцето е било дефектно, а?“ попита социоложката Рин-Так-Си, педантка, шегаджийка и единствената прелестна жена в екипажа. Нив-Сан-Рис не я удостои с внимание. Той не признаваше, дори пред себе си, че е лудо влюбен в нея. „Написал е книга. За петдесетия елемент. Нарекли го «Калай», Очевидно бил потънал страшно на дълбоко в темата.“

„Яйцеглав Калай. Калай Яйцеглав“ — промърмори Рин-Так-Си.

Нив-Сан-Рис вирна носа си с още няколко градуса по-нагоре, без да благоволи да поеме закачката на Си.

„Според неговата теория този доста невзрачен, изобилен и следователно низш и пренебрегван елемент е играел жизненоважна роля в биологията на двуногите — продължи Нив-Сан-Рис, като се наслаждаваше, че може пак да изнася лекция след толкова дълъг престой в Космоса. — Може да е бил прав. Важното е, че си е направил труда да събере възможно най-пълна информация за Калая. По неговите изчисления елементът се среща в незначителни количества в различни тъкани и системи. Тук именно нещо ми проблесна. Тези растения тук са лъскави и хрупкави. Прекарах ги през анализатора — и какво мислите, че открих?“

„Калай“ — промърмори Рин-Так-Си.

„Позна. Наистина беше калай — победоносно рече Нив-Сан-Рис. — И то хиляда пъти повече от предвижданията на оня… как му беше името…“

„Дефектно яйце, което паднало върху тенеке“ — промърмори Рин-Так-Си, като запази абсолютно сериозно изражение.

„Кардарели. Така се казваше“ — изрече войнствено Нив-Сан-Рис.

„Следователно?“ — нетърпеливо запита Ракс-Джии.

„Следователно, възможно е — макар че засега теорията още не е потвърдена — възможно е някъде някаква мутация да е причинила натрупване или синтез на големи количества калай. Вероятно в смъртоносни съчетания. А «Робитата» не са взели никакви мерки за корекция, тъй като калаят не е бил включен в параметрите, които те контролират. Дефектът започнал да се мултиплицира и да се изявява.“

„Ами този дефектен… ъъ… Кардарели… описал ли е какво ще се получи при свръхдозите?“ — попита Рин-Так-Си, сега вече професионално заинтригувана.

„Ще причинят пълен хаос. Като очевидна и пряка проява ще започне процеждането на телесните течности навън от тялото. Ще има мутации, забавена невротоксичност“ — отвърна Нив-Сан-Рис.

„С други думи, растенията, които виждаме тук, ако бъдат погълнати от тези двуноги, ще ги умъртвят или ще ги осакатят завинаги“ — обобщи Тел-Ксар.

„Не са ли могли да изключат компютрите и повторно да програмират роботите?“ — запита Рин-Так-Си жално и страдалчески.

„Невежеството и жаждата за удоволствия им попречили. Докато растенията станали смъртоносни, расата може би вече била забравила как се управляват машините. Хората били управлявани от машините. Машините може би установили, че растенията са се превърнали в убийци, но роботите били пазители на растенията. Растенията били защитени. Но не и двуногите. Те изгубили играта“ — каза Ракс-Джии.

„Дали някой все пак не е оцелял“ — запита Тел-Ксар.

„Точно това ще разберем сега“ — заяви Ракс-Джии.

На пръв поглед бяха ужасно опърпана групичка. Разузнавателният отряд бе повикал кораба веднага щом ги бе видял. Ракс-Джии мигновено се озова на указаното място заедно с екипа от специалисти по установяване на първите контакти. Изпокрили се сред мангровите дървета и зад скалистите дюни, те буквално се опитваха да избягат в морето при появата на вай-ганите. Нито един от тях не направи поне опит за символична съпротива, нито един не се опита да влезе в разговор. Гледани отблизо, те се оказаха още по-нещастни, мизерни, космати и занемарени, отколкото вай-ганите си ги бяха представяли. Тел-Ксар с мъка успя да подбере най-надеждния екземпляр от групата и да го въвлече в разговор на собствения му език, който вай-ганите бяха успели да овладеят от грижливо запазените магнитни ленти.

Той беше млад мъж. Флегматичен, мълчалив, но готов да отговаря едносрично. Не можа да добави кой знае колко към онова, което те вече бяха разбрали. Налице беше старата история за упадъка на рода. Бяха достигнали върха на богатството и бяха изпаднали в леност. Машините бяха поели всички слугински дейности. Суперкомпютри и роботи бяха поели машините. Надарените с разум господари мързелуваха, тънеха в безделие, удоволствия и перверзии. Животът се превърна в безкрайна оргия. Машините бяха добре конструирани. Компютрите функционираха превъзходно. Продължаваха да служат безшумно и ефективно. Оргиите не спираха с векове. Живите машини обаче притежаваха прекалено много вродени възможности за грешки. Тези грешки излязоха на повърхността, както у двуногите, така и в растенията, които ги хранеха. Първите, макар и смътно, осъзнаха кое се беше объркало. Но в човешкия род вече се бяха свършили „яйцеглавите“, които можеха да вземат мерки за корекция на дефекта. Така че когато настъпи кризата — буквално, — когато калаят започна да се трупа в храните и се появиха болестите, недъзите и смъртта, единственото, което тлъстаците можеха да направят, за да избегнат косата й, бе да установят, че растенията са изворът на бедата им и да побягнат колкото е възможно по-далеч от тях. Към брега. Да се научат да се прехранват от морето, от това, което донасяха приливите, и от морските водорасли. Дори успяха да култивират някои екзотични растения, които не ги осакатяваха. Това беше предпоследната трагична сцена в историята на двуногите, на които се бяха натъкнали вай-ганите. В апогея си двуногите си бяха сложили различни имена с възвишено съдържание като Човечество, Човешки род — Хомо сапиенс или Човек, мъдрец. „Не са били чак толкова мъдри, като се погледне назад“ — каза Тел-Ксар, екзобиологът, чийто широк поглед му даваше основание да прави коментар.

„Добре де, така ли ще ги оставим… да умрат?“ — малко сърдито попита Ракс-Джии. Той мразеше да взима подобни решения. Беше готов всеки ден да се занимава само с обикновена космическа навигация. Добре че имаше Тел-Ксар, който се грижеше за тези неща.

„Не-е… — отвърна Тел-Ксар. — Сега, след като сме тук, може, така да се каже, да подбутнем малко развитието им.“

„А как смяташ да направим това?“ — попита Нив-Сан-Рис.

„Ти би трябвало да знаеш как — отвърна Тел-Ксар. — Отстрани причината. Унищожи всички растения. Изключи селскостопанските банки с данни и Робитата. При наличието на плодородна и чиста земя, като разполагат само със собствените си крайници и мозъци, това може да им се отрази добре в различни отношения. Просто могат да заживеят отначало.“

„Може би си прав — каза искрящата от хумор социоложка Рин-Так-Си. — Това може да помогне. Хайде, нека да го направим.“

Имаше известни размишления. Някои спорове. Разработиха се техническите подробности по операцията. Ракс-Джии и Тел-Ксар се опитаха да получат някаква реакция или някакво мнение от двуногите, но те гледаха с празен поглед и извръщаха очи. Накрая вай-ганите решиха да проведат операцията по пречистването, както я бяха нарекли. Бързо унищожиха измамната зеленина. Всичко, което остана от нея, изхвърлиха в моретата. Техниците вай-гани с лекота заблудиха селскостопанските компютърни центрове и успешно ги изключиха. Робитата замръзнаха на местата си. Компютрите престанаха да бръмчат. Земята бе свободна от вездесъщите машини и безкрайното им жужене и бръмчене. Свободна бе и от отровите, които хората неволно бяха пръснали. Океаните, тези многострадални кофи за смет на планетата, отново събраха боклуците от сушата, този път в планетарен мащаб. Нив-Сан-Рис се възпротиви, но Ракс-Джии имаше последната дума. Вай-ганите искаха да помогнат на господстващата форма на живот върху планетата отново да стъпи на крака. В сметката не влизаше и грижата за водите им.

Ракс-Джии плясна със снежнобелите си криле и размаха алената си опашка, тъй като беше доволен от добре свършената работа. Рин-Си с разбиране докосна с криле крилете му.

От кръжащия във въздуха космически кораб вай-ганите гледаха надолу към ширналата се земя, която бяха освободили от вредните калаени растения.

„Сега всичко е в техни ръце. Имат всички условия да поемат отново командването“ — каза Тел-Ксар.

„Смяташ ли, че ще успеят?“ — попита Нив-Сан-Рис.

„Би трябвало да успеят — ентусиазирано каза Рин-Так-Си. — Мисля, че има много такива групи, пръснати по бреговете. Те би трябвало постепенно да завземат сушата, тъй като няма роботи, които да ги убиват, или калаени растения, които да ги осакатяват. Когато му дойде времето, човешката раса отново би трябвало да влезе във владение. Жалко, че сега са в преходен период и не са в състояние да общуват нормално, защото иначе биха ни изказали благодарността си.“

„Може да се върнем някой ден, след като хората отново са завзели Земята, и да получим благодарността им“ — каза Тел-Ксар.

„Може“ — замислено рече Ракс-Джии.

Като хвърлиха последен поглед надолу към почти скалпираната планета, вай-ганите полетяха в облак от огън и дим, щастливи, че са извършили доброто си дело за века.

* * *

Долу едно от човешките същества — в отчаянието на мъглите имената бяха изчезнали или заменени с гърлени нюанси — гледаше как в синята безбрежност изчезва сребърната топка на кораба с чуждоземните космати котки с бели криле. С известен възроден интерес то се взираше в пейзажа, странно оголен от смъртоносните растения и от техните пазители. Може би смътно предусещаше по-добро и по-свободно бъдеще за събратята си; може би предусещаше пътуване, дори живот из ширналата се на километри и километри земя пред него и перспективата го изпълваше с приятна топлина. На устните му трепна може би усмивка, но преди да може да пристъпи с трепет към новонамереното изобилие или да сподели искрата на това щастие с жалките си спътници, човекът се вкамени. Бе чул силен и протяжен вик. После още един. И още един. Писъци, чудовищни и отвратителни, но без съмнение излизащи от човешки гърла. Като се страхуваше от непознати демони, той се обърна. Това, което видя, смрази кръвта му и без изобщо да съзнава, той също започна безумно да крещи. Морето бе изплюло отровата, изсипвана в него от неизброими столетия. По-скоро бе изхвърлило хайвера на тази отрова, развиващ се в дълбините му. Може би последната обида, този път нанесена от чуждоземна раса, бе се превърнала в последната капка. Или периодът на развитие бе завършил и появата бе неизбежна. Каквато и да бе причината, по всички крайбрежия стотици хлъзгави, хрупкави, лъскави октоподоподобни същества — изправени и двукраки, високи като планини, с огромни хилещи се уста, с по шест триметрови израстъка с пипала и четириметрови хватателни опашки излизаха от морето. Отдалеч подушваха хората, безпогрешно разгъваха израстъци, улавяха хората и с бързо движение към зейналите си усти откъсваха парчета плът и кости, дъвчеха и с удоволствие. Поглъщаха храната, а после алчно ръфаха нови хапки.

Завземането бе започнало.