Е. С. Тъб
Оцеляването налага

Зад бюрото в приемната седеше ново момиче — нафукано младо русо маце с пълни устни и хитри очички, които присви, когато казах името и задачата си.

— Капитан Толсън? — паузата бе толкова изкуствена, колкото и рутинното прелистване на сигнатурните картони. — Съжалявам, командире, страхувам се, че капитанът е в списъка на хората, при които посещението е ограничено.

— Зная това. — Да не би пък момичето да не е инструктирано? — Вижте какво — рекох колкото се може по-спокойно, — ако погледнете още веднъж, ще откриете, че аз съм включен в списъка на хората, на които им е разрешено да го посещават. — След това, тъй като тя се поколеба, казах остро: — Свържете се с професор Малкин и го информирайте, че съм тук!

Видях веднага, че това не й хареса. Смяташе се за прекалено млада, прекалено красива, за да може който и да е мъж — да не говорим за посивели стари командири на космически кораби — да й държи такъв език. Обаче пътуването ми до института бе дълго и изморително, кракът ме болеше и търпението ми бе изчерпано. Затова й се сопнах отсечено, както бих постъпил с член на моя екипаж и — точно както би реагирал този член — тя изпълни заповедта веднага.

Малкин искрено се зарадва, когато ме видя. Той прекоси приемната с протегната ръка; старите му очи проблясваха от вътрешно удоволствие сред набръчканото му лице. Подейства ми добре това негово удоволствие. Хубаво бе да стисна отново здравата му ръка.

— Джон! Колко се радвам, че те виждам! — Той кимна с глава към бюрото. — Неприятности ли имаше?

— Не, просто грешка в съгласуването — рекох. — Тя не знае, че на мен ми е разрешено да посещавам Толсън.

— Ей сега ще оправим нещата — Той се упъти към бюрото и дори не се опита да понижи тона си: — Командирът Хамилтън е упълномощен да посещава капитан Толсън, когато пожелае. Това ясно ли е?

— Да, сър.

— Тогава отбележете си го на картоните. — Той се върна при мен.

— Нова сътрудничка — обясни той. — Мери напусна, за да се омъжи, и сега сме се задръстили с тази бъдеща филмова звезда. Тя мисли, че е много шик да се държи неприятно, обаче това ще се оправи с течение на времето.

Познавайки Малкин, можех да имам абсолютно доверие в думите му. Той поддържаше строга дисциплина в поверения му институт по същия начин, по който аз поддържах порядките на всеки един от подчинените ми кораби. Прекосихме няколко бели коридора, покрай боядисани в зелено стаи. Вървяхме безшумно, стъпвайки върху меката пластмасова настилка на подовете. Въздухът, опресняван от специалните климатични инсталации, ухаеше на пресни шишарки.

Мястото бе тихо, спокойно, предразполагащо към размисъл и почивка — модерен еквивалент на средновековен манастир. Макар че работещите в института хора не се стремяха към спасение на душите си и на света чрез усамотяване в молитва. Вместо това целта им бе да вникнат в тайните механизми на човешкия мозък, да намерят пътища за спасяване на човешката раса.

Малкин говореше както винаги, казвайки същите неща, които бях чувал по-рано. И двамата обаче знаехме, че това са неща с такова огромно значение, че аз съм длъжен да не ги забравям дори и за миг.

— Много хора имат погрешно впечатление за нашата работа тук — каза той. — Сигурно името на института е причината за това. Институт за изследване на умствените аберации^[1] — означава само едно нещо за мнозинството: че ние тук се занимаваме с душевноболните. А истината е, че задачата ни е да намерим най-точните и верните измерения на невменяемостта.

— Ако мъж или жена престанела мисли по конвенционалния начин, по който мнозинството намира за правилно да мисли, тогава този индивид бива обявен за невменяем — в гласа на Малкин се долавяше горчивина. — Има ли нужда да говорим повече за толерантността на човешката раса?

Той спря пред една врата. Натисна нещо и един панел се плъзна настрана, откривайки пред нас интериора на помещението. Малкин ме покани с жест да надникна вътре.

Стаята бе малка. Подът, стените, таванът, дори мебелировката бяха покрити с оцветена в зелено и мека на допир пластмаса. На ниското легло бе седнала жена. Бе облечена в широка, отпусната роба, която прикриваше очертанията на тялото й. Ръцете й лежаха отпуснати в скута. Главата й бе леко наклонена назад и очите й — широко отворени и немигащи — гледаха втренчено в нещо, което само тя виждаше.

— Мечтае? Сънува? — запита шепнешком Малкин. — Визионер, ясновидец? Индивид, откъснат, отлъчен от действителността. Едно е сигурно — тя е най-блестящият образец на представител на протонауката, който аз съм срещал. Невменяема? Или просто надарена с необичайни умствени сили?

Той затвори панела и ние се отправихме надолу по коридора.

— Има и други — продължи Малкин. — Много други. Притежаващи в по-малка или по-голяма степен дарбите на екстрасенси. Ясновидство, левитация, телепатия, всяко парапсихологично умение и дарба, които можеш да си представиш. При нас има хора с всички тези способности. — Гласът му стана още по-горчив. — Има ги и все едно, че ги няма. Ние знаем какво притежават те и какво може да се направи с него, обаче винаги има нещо, което ни убягва. Проблеми на връзката, на разбирането, неспособността да уловим неуловимото с намиращите се на наше разположение инструменти, знания и техника и в буквалния, и в преносния смисъл.

— Дали това не се дължи на факта, че повечето от тях са със сравнително нисък интелект? — Това бе теория, върху която аз бях мислил извънредно много. — Даден човек може да бъде извънредно талантлив в една област и абсолютно невеж в друга. Възможно ли е тайната да се крие в това, че притежаването на една от тези дарби забавя нормалното интелектуално развитие?

— Може би — обаче тонът му не подсказваше съгласие с тази теза, а по-скоро неохота. — Във всеки случай данните, които имаме, съвсем не означават окончателно потвърждение на такова предположение. Освен това имаме примери, които отхвърлят тази теория.

— Толсън?

— И той, и други, но Толсън е най-важният пример. Ако само…

Малкин бе извънредно ерудиран и един от най-справедливите хора, които някога съм познавал, обаче и той бе човек като всички други и нищо човешко не му бе чуждо. Почувствах надигналия се вътре в него гняв, пламтящата ярост, която внезапно го обзе във връзка със случилото се… Леко поставих ръката си на рамото му.

— Онова не можеше да бъде избегнато.

— Предполагам, че не.

— Нямахме избор — повторих аз. — Никакъв избор.

— Винаги има избор. — Тонът му бе категоричен. — Човек не трябва да постъпва като страхливец, Джон. Знаеш това не по-зле от мен.

Почувствах, че в мен самия се надига гняв. Опитах се да го потисна. На място като това гневът бе лош съветник. А пък и Малкин бе прав. В онзи случай избор имаше, обаче алтернативата бе път, по който аз не се осмелих да тръгна…

* * *

Толсън седеше в обичайната си поза — облегнат на стола, в скута си държеше списание, очите му втренчено се взираха през прозореца навън към пухкавите бели облаци, носещи се на фона на лазурното небе.

Той изглеждаше съвсем нормален, чисто и спретнато облечен, устата му бе волева, чертите на лицето спокойни. Издаваха го обаче дребни неща. Издаваха състоянието му и причината, заради която се намираше тук.

Строга забрана тегнеше в тази стая върху всичко, което имаше отношение към Космоса и звездите. Тук не можеше да влизат нито картини и снимки на планетите, нито дори прекрасно изработеното стереоизображение на Земята, гледана откъм звездното небе, което се намираше почти във всеки дом. Вето бе наложено, естествено, и върху списанията и другите периодични издания, за да не може никаква вест за други светове да проникне в „килията“ на Толсън. Книгите, които се виждаха на масата и в библиотеката, бяха предимно исторически творби, поезия, романи от ерата преди човекът да овладее Космоса. Нямаше нито сувенири, нито статуетки, никаква техника. Нищо, което да му напомня за миналото, нито пък за сегашните му ангажименти спрямо космическия флот.

А на масата се намираше голяма бутилка с таблетки, които придаваха на лицето му тези черти на желязно спокойствие.

Той повдигна глава, когато влязох в стаята, и за миг част от това спокойствие сякаш се изпари, откривайки ми един друг свят, скрит зад него — свят на терзание и душевна агония. Обаче лекарствата, които той вземаше, бяха много силни и след тази кратка и предателска частица от времето цензурните защитни механизми на изолацията от околния свят възобновиха функциите си и издигнаха отново непроницаеми стени между нас.

— Джон! — Усмивката му бе искрена. — Радвам се да те видя. Как вървят нещата?

— Почти както обикновено. Работа, работа и пак работа. — Седнах на един от столовете, за да си почине кракът ми. Частица от мирния покой на това място сякаш проникна в мен. — А ти как си?

Той сви рамене: това само по себе си бе отговор.

Запалих цигара, усещайки, че ръцете ми треперят. Мразех се за онова, което трябваше да направя, а знаех, че трябва да го направя. Човешката памет е нещо коварно и онова, което вчера е било воля и решимост, днес отстъпва място на компромиси. Понякога човек е длъжен да се завърне в онова „вчера“, за да възвърне решимостта си. А за мен Толсън бе именно това „вчера“.

— Установихме контакт с нова раса — казах тихо. — Нарича се Ласа. Представителите й са дребни, хуманоидни, нещо като покрити с козина на маймуни, обаче с високоразвита цивилизация.

Той се обърна и се вторачи в прозореца. Лицето му потръпваше нервно. Стената на изолацията между нас започваше да се пропуква.

— Предварителните проучвания завършиха — не исках да го гледам в очите. — Скоро към тяхната планета ще се отправи наша флотилия — ти знаеш защо.

— Телепати? — Пукнатините в стената се увеличаваха.

— Да.

— Като Френжа? — Част от стената се сгромоляса, превръщайки се в прах.

— Фактически, да.

— О, боже! — Викът му идваше направо от сърцето. — Боже мой!

— Желаем да бъдем приятели — казах, — корабите са само в случай, че…

— Мили боже — той направо се молеше. — Мили боже, недей отново! — Сега очите ни се срещнаха — стената изобщо я нямаше.

Гледах човек, който живееше в ужасни мъчения.

Човек, който бе осъдил цяла една раса на пълно унищожение.

* * *

Началото бе, когато първата ракета се отправи към Луната. След това вече нямаше спиране. Няма значение кои бяха причините, дадени в онези далечни времена: приоритетът на военните разработки, стремежите за престиж, съперничеството между държавите. Голият факт бе, че човекът бе покорил нова бариера, бе я прескочил и вървеше напред. Като се има предвид какво същество е човекът в действителност, за него спиране вече нямаше, той трябваше да извърви пътя докрай…

Най-трудната задача бе Луната; Юпитер и Сатурн бяха тежки задачи, обаче не толкова, колкото Марс и Венера. В онзи период вече бяха разработени нови двигателни системи, редица стари проблеми бяха разрешени, поставени бяха нови цели. Бе въпрос само на още малко време, докато новите гравитационни двигатели ни откриха пътя към най-далечните звезди. След това просто бе неизбежно човек да не открие, че не е сам във Вселената…

Френжа също бяха хуманоиди, обаче произходът им бе от губещи се някъде далеч в мъглата на хилядолетията влечуги. Те вървяха изправени, имаха четири крайника, гладки заоблени черепи и по тях нямаше никакво окосмяване. Говореха с помощта на продължителни серии от шипящи, съскави звуци. Когато изобщо говореха. Защото от това нямаше нужда; нормално те въобще не говореха. Френжа бяха раса от телепати.

Земята и Френжа се срещнаха и застанаха един срещу друг като куче и котка. Обменени бяха дипломатически представители и бяха извършени някои търговски операции. Търговията продължи известно време и след това замря — и двете раси се изправиха пред една обща бариера.

Френжа бяха телепати, а земните жители — не. Френжа бяха привикнали да разчитат на почтеност, прямота и разбирателство във взаимоотношенията си едни с други. И естествено, бяха изненадани, когато създадоха връзки и опознаха земляните. Френжа не можеха да нарушат дадено обещание. Те не можеха също да „мерят“ честността или искреността на дадено твърдение. Обаче това само по себе си не би било непреодолим проблем. Онова, което те не можеха нито да разберат, нито да толерират, бе жестокостта на човешката раса.

Нормалният човек не толерира действие като откъсването на крилата на насекомо от някое дете. Детето може да мисли, че насекомото не изпитва нищо, обаче възрастният човек разбира същността на проблема достатъчно добре. А един телепат е изключително и остро чувствителен по отношение на физическа и емоционална болка или страдание. Грубостта, невниманието, егоизмът, рязкото пренебрегване на другите и сляпото преследване на удовлетворението на егоистични цели, които са съставна част от нагласата на човешката раса, отблъскваше Френжа от нея изключително силно.

Пет години след първата среща на двете цивилизации, или точно преди три години, аз командвах флотилията звездни кораби, които се намираха в орбити около света на Френжа. Толсън, току-що произведен капитан и командир на кораб, бе тогава заедно с мен в командния пункт.

— Те мислят за нас като за осакатени — каза Толсън горчиво. Той бе млад и горд с това, че е землянин. — Невменяемо жестоки и безнадеждно зли — това е тяхната оценка за нас. Те ни мразят, командире.

— Омразата не е достатъчен аргумент — отвърнах аз. — Трябва да сме сигурни.

Той кимна с глава и се отпусна в креслото си, затваряйки очи в опит да се съсредоточи напълно. Поглеждайки го от командирското място, усещайки около и под себе си вибриращия живот на кораба и извън кораба — на цялата флотилия, аз се чувствах някак си възвисен, далечен, почти богоподобен. Трябва да ме извините за това чувство — тогава имах на лично разположение повече власт, отколкото който и да е друг човек в историята на Земята. Властта, казано буквално, да унищожавам светове…

Обаче Толсън държеше в ръцете си истинската сила.

На Толсън принадлежеше правото да даде преценка, да отсъди целесъобразността на едно такова действие…

Преди него никога не бях познавал истински телепат. Бях чувал за телепатите, бях чел доклади за нещата, които могат да правят. Но те бяха редки човешки феномени и работеха предимно в института. Също както всички други парапсихологични науки и телепатията бе толкова дълго време пренебрегвана и подигравана, че дори сега, когато имахме конкретни доказателства за абсолютната необходимост от телепати, признанието на техните възможности бе бавен и мъчителен процес. Вярно бе и това, че институтът и работата на Малкин бяха подкрепяни от правителствени фондове. Той бе търсил и работил върху всички възможности и материали, обаче въпреки неговите извънредни усилия резултатите бяха незначителни. Толсън бе най-доброто, което бе успял да ми предостави. Той отвори очи и ме погледна.

— Е?

Сви рамене и притисна глава между двете си ръце. Сграбчих го за рамото.

— Слушай — казах рязко, — знам, че е трудно, но трябва да се направи! Ти си ходил при тях, срещал си се с тях, уловил си мислите им, почувствал си емоциите им. Ние не можем да четем мислите на Френжа и те не могат да четат нашите. Само някои…

— Някои ненормални изроди, нали, командире?

— Някои необичайни типове хора могат да правят това. — Умишлено пренебрегнах думите му. Бяха доста близо до истината и съвсем не вдъхваха спокойствие.

— Те ни мразят, командире. Казах ви това.

— Можем да живеем и с тяхната омраза.

— Те се страхуват от нас.

— Можем да живеем и със страха им.

— Те ни презират — Толсън прехапа устни. — Не е приятно нещо да научите истината за това, какво мислят за нас. Тя почти ме кара да се срамувам.

— Не е толкова важно какви са чувствата им към нас. — Командният пункт имаше климатична инсталация — не бе нормално да се потя толкова много. — Важно е какво мислят да правят относно нас.

— Искат да ни изолират.

— И?

— Не желаят да имат нищо общо с нас, искат да ни изтрият от паметта и съзнанието си. Възнамеряват да претендират, че не съществуваме, че никога не сме съществували; а същевременно те са логически мислеща раса. Знаят, че отричането на съществуването на нещо не елиминира това нещо. — Той ме погледна, очите му изпълнени с ужас. — Те се отвращават дори от това, че са се срещнали с нас.

— Е, и?

— Възнамеряват да ни унищожат!

Накрая времето за решение бе дошло — онова, което неизбежно трябваше да се направи, онова, което се надявах никога да не ми се случи, онези думи, които тайно се молех да не чуя никога. Френжа бяха логични същества. За тях ние бяхме болна раса, раса, състояща се от осакатени в умствено отношение хора — жестоки, зли, безсърдечни, омразни. И ето — също както хирургът се решава да отстрани злокачественото образувание, — те бяха взели решение да ни отстранят.

— Така.

— Те наистина възнамеряват да го направят, командире. — Толсън бе изтълкувал изражението ми погрешно. — Освен това са в състояние да го сторят.

— Знам това. — Погледнах го отново. Седеше отпуснат в креслото. Уникален индивид, в чиито ръце провидението бе поставило съдбата на цял един свят. — Трябва да бъдеш сигурен! — настоях аз. — Знаеш за какво сме тук и какво можем да направим. Провери пак. Възможно е да си направил грешка.

— Грешка няма.

— Въпреки това пак провери!

Той въздъхна и отново затвори очи, за да се съсредоточи върху вълната от мозъчни еманации, издигаща се нагоре към нас от планетата. Той се бе опитвал да ми обясни какво чувства, какво изпитва, получавайки излъчването на два милиарда мозъка. Представях си, че това може би наподобява далечния шепот на тълпа хора, обаче възприятието сигурно бе далеч по-силно и по-богато. Емоциите се приемат ясно и кристално отчетливо, бе казал той. Отделните индивидуални излъчвания се губят, обаче една телепатична раса има форма и израз, които другите раси не могат да прозрат. Може би общото внушение бе като общия израз на тълпа хора, но тълпа с един-единствен глас, с една-единствена емоция.

Грешка нямаше. Френжа възнамеряваха да ни унищожат, да ни премахнат напълно. Толсън бе сигурен в това.

Тогава аз дадох заповедта за тяхното унищожение.

И в момента, когато бомбите разкъсваха самата атмосфера на тяхната планета, Толсън загуби разсъдъка си. Полудя от ефекта на онова, което изпитваха два милиарда умиращи мозъци.

* * *

По този въпрос никой не бе се и сетил да мисли. Телепатът чете мислите на друг телепат, улавя и споделя чувствата му, споделя болката, която другият изпитва, За Толсън избор нямаше. Той преживя и изстрада усиления сумарен ефект на агонията на два милиарда умиращи и оцеля, за да живее с вината на човек, убивал два милиарда пъти. И част от тази му орис бе споделена от хората, които бяха около него в онзи момент.

Повечето от тях бяха успели да превъзмогнат огромния шок. Толсън никога вече нямаше да бъде същият.

Външно той бе напълно спокоен, за това му помагаха лекарствата, но те не можеха да му помогнат да забрави всичко, напротив, самите те му напомняха непрекъснато за станалото. Даже и сега ръката му трепереше, когато посегна към бутилката с таблетките. Подадох му вода и той погълна половин дузина. Чаках безмълвно.

— Не отново, командире! — Очите му бяха като на малко дете, което моли да не бъде бито.

Запалих още една цигара.

— Не можете да го направите пак! — възкликна той с ужас в гласа. — Не можете да унищожите още една раса само защото тя представлява онова, което трябва да бъдем ние! Защото ние сме осакатени духовно. Не е ли така — поне сега това става очевидно? Първо Френжа, сега Ласа — и двете раси на телепати. Колко ли има още като тях? Или като нас?

— Може би няма нито една. — Погледът ми попадна върху дима на цигарата. Космосът е място самотно. Човек има време да мисли. — Може би някога, някъде, ние сме поели по грешен път. Или може би — като раса — е трябвало да правим огромни усилия, за да оцелеем. Телепатията може би е била за нас „лукс“, какъвто не сме били в състояние да си позволим. Човек не съжалява животното, което убива, за да се прехрани. И Френжа, и Ласа — са други, по-„деликатни“ светове. А техните обитатели — немесоядни. Те са могли да си позволят лукса да бъдат по-благи, по-„благородни“.

— Но ние отдавна сме отминали този етап — извика Толсън, — оцеляването ни вече не налага да убиваме, и да убиваме, и да продължаваме да убиваме.

— Зная това, обаче наследството ни е част от самите нас, Неизброими години, неизброими поколения са изминали, за да се превърнем в това, което сме днес. Не сме могли да си позволим парапсихологичните сили. Не сме могли да станем телепати. Трябвало е да обърнем гръб на тези неща, за да можем да оцелеем. — Загасих цигарата, съзнавайки, че говоря повече, отколкото трябваше.

— Тогава…

— Тогава няма да има друга Френжа…

Изправих се. Бе време да тръгвам. Посещението ми при онова „вчера“, за което вече ви споменах, бе завършило. И ми бе възвърнало решимостта. Малкин ме посрещна отвън.

— Е?

— Ще се възстанови ли? Искам да кажа, ще се възстанови ли напълно?

— Никога — Малкин ме погледна в очите. — Като индивид той е загубен за нас, но не изцяло. В себе си той носи гените, които са го създали, такъв, какъвто е. Ще му намерим съпруга. По възможност със същия талант. Заедно те ще имат деца… — Той си пое дълбоко въздух. — Не — повтори Малкин, — Толсън не е загубен за нас…

— Радвам се, че е така.

— А ти?

— Какво искаш да кажеш? — Нарочно отправих въпроса си с небрежен тон.

— Носят се разни слухове… Какво ще стане с Ласа?

— Аз командвам флотилията, която ще бъде изпратена да посети Ласа — казах бавно. — Предполагам, че това става по силата на теорията, че мога да направя същото, каквото вече веднъж съм направил.

— Джон!

— Ти каза, че съм имал възможност за избор при сблъсъка с Френжа — казах. — Но онова не бе истински избор и ти знаеш отлично, че говоря истината. Да не би да сте очаквали от мен да допусна унищожението на собствената си раса?

— Мислиш ли, че можеш да го избегнеш? — Гласът на Малкин бе отново изпълнен с горчивина. — Ние не сме сами във Вселената. Колко още цивилизации ще допуснат да ги унищожим, преди те самите да ни изтрият като заплаха за тях, каквато ние, изглежда, наистина представляваме?

— Това не зависи ли от теб?

— Защо от мен?

— Защото отговорът се намира в твоите ръце, а не в моите. Твоя задача е да създадеш телепатите, които ще бъдат приемани като „нормални“ от неземните жители. Те трябва да бъдат нашите дипломати, посланици, говорители. В тях трябва да се съсредоточи нашата защита — те трябва да бъдат наш щит. — Погледнах го право в очите. — Създай достатъчно телепати и ние ще гарантираме сигурността си. Никоя телепатична раса няма да посегне на друга с подобни качества и сила. Ако се съмняваш в това, иди и погледни Толсън!

— За това ли дойде при мен, Джон?

— Да — признах аз. — Не трябва и няма да има една нова Френжа.

Напускайки института, се спрях на бюрото в приемната. Русата красавица бе все още там, пак в лошо настроение, обидена от начина, по който се бях отнесъл към нея. Тя току-що скастряше някого по телефона. Спря за миг и дигна очи към мен.

— Съжалявам — казах. — Бих искал да се извиня.

— За какво?

— За това, че не ви разбрах.

— Не раз…

— Не знаех, че сте нова тук. Някой очевидно е забравил да състави както трябва списъка за посещения на хората, които имат право да влизат в института. Не трябваше да си изпускам нервите. За съжаление истината е, че единият ми крак е изкуствен, старата рана ме боли и това ме прави нетърпелив.

Тя веднага омекна. Очите й загубиха остротата си. Тя се усмихна.

— Искрено съжалявам — каза. — Къде се случи — в космоса ли?

— Нещастен случай. Присадиха ми изкуствена кост, но понякога старата рана се обажда. Нали знаете как е в такива случаи.

— Зная — отвърна като че ли ми доверяваше тайна. — Да ви кажа искрено и аз съм в подобна ситуация — обувките ми стягат, боли до смърт.

— Значи ми прощавате.

— Няма за какво.

Разменихме си усмивки и се разделихме. Разговорът с нея ми бе вдъхнал увереност и бе потвърдил една от теориите ми. Хората могат лесно да се спогодят и сработят, когато се опознаят по-добре и си кажат повече неща, които при нормални обстоятелства не биха казали. Когато по-добре познават слабите и силните си страни… Стара психологическа истина.

Така е с хората, така би трябвало да бъде и с расите.

Ще запозная Ласа с много повече аспекти на човечеството — аспекти извън разрушителната мощ на Земята. Ще им разкажа защо сме имали нужда от тази мощ, как сме израсли, водени и често подтиквани от страха, неспособни да различим приятеля от неприятеля, преди да стане късно… Те са интелигентни същества. Ще разберат… А междувременно Малкин ще продължи работата си…

Земята има нужда от телепати. Други раси са естествени телепати. Тогава защо земляните да нямат тези латентни способности? Логично е да се допусне такова нещо. Необходимостта от оцеляване не бе налагала развиването им. Сега всичко това остава в миналото. Сега е необходимо да се изравним с другите. В името на оцеляването на човечеството…

Бележки

[1] аберация (лат. aberratio) — отклонение от нормалното, общоприетото, умопомрачение, заблуда. ↑