Оригинално заглавие
Alguien mora en el viento, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 35,36,37,38/1989 г.


— Боб.

Почти недоловими, сдържани от доста време, въздишки на облекчение нарушиха тишината. Никой не помръдна. Под космическите скафандри мускулите се отпуснаха. Извиканият — двадесет и пет годишен — отвори уста да каже нещо. Поколеба се. Усмихна се безизразно. Двамата мъже му хвърлиха бърз поглед. Лицата на останалите не помръднаха.

— Вторият.

Комендантът бързо разви хартийката. С отпускането свърши. Атмосферата в кабината отново се изпълни с напрежение. Боб, с отпусната глава, изглеждаше уморен.

— Игор.

Гласът прозвуча спокойно. Тридесетгодишен. Масивен, лице с твърди черти, израз на упорство в стиснатите устни. Преглътна слюнката си.

— Аз? — направи яростен жест и погледна към Боб, който като че ли не го забелязваше. След това огледа своите другари.

— Съжалявам — каза началникът. — Третият.

Игор излезе от редицата и се доближи до прозорчето. Гняв беше изкривил лицето му.

— Пьотр.

— Трябваше да бъда точно аз! — изрече извиканият с усмивка на широкото лице. — Какво да се прави! По-рано или по-късно…

Вдигна рамене, потупа Боб по гърба. Спокоен, тридесет и седемте му години не бяха оставили никакви следи върху него.

— Хайде, момко! Няма време за губене.

— Сбогом, момчета! — каза началникът. — Надяваме се, че вашата саможертва няма да е напразна. В противен случай скоро ще се срещнем на оня свят.

— Още има време да си сменим местата, коменданте — забеляза със смях Пьотр, отправяйки се към пневматичната кабина.

Комендантът също се усмихна. Игор му хвърли ожесточен поглед.

— Късметлия сте, коменданте — изсъска той през зъби.

— Грешите, Игор — безстрастно отговори комендантът. — Правилникът си е правилник. Жалко, че точно в този момент ми го казвате.

Игор като че ли искаше да добави нещо. Останалите, боейки се от някаква непредвидена реакция, не сваляха очи от него. Отново махна гневно с ръка, но вече без предишната ярост. Влезе в кабината, където вече се намираха Пьотр и Боб.

— Коменданте — каза от прага Пьотр, — идете у дома и щипнете моя малчуган вместо мен. Сигурно вече е станал кръгъл като топка.

— Ще го направя, Пьотр. — И добави високо: — Имате две минути за изпълнение на задачата.

Вратата зад тримата мъже се затвори. Светна лампата. Барометърът показа рязко спадане на налягането. Никой не помръдна. Стрелките затичаха по часовника: осемдесет и седем, осемдесет и осем, деветдесет. Когато стигнаха до сто и осемнадесет, тишината стана съвсем гъста. Сто и деветнадесет — един от мъжете издаде гърлен звук. Сто и двадесет.

— По местата! — прогърмя комендантът.

Навън, в изпъстрената със звезди пустота, три обекта бавно се отделиха от ракетата. Трима мъже, затворени в отделни спасителни капсули. Двеста двадесет и седем килограмов товар, който пречеше на кораба да избегне неминуемата гибел.

Долу тъмнееше повърхността на планетата. Пелена от облаци, гонени от урагани, които духаха със скорост хиляди километри в час, закриваше лицето й. Какво се крие под тях? Това никой не знаеше. Тук от самото начало е властвал вятърът. Планетата беше обърната към слънцето винаги с едната си страна, поради което никога нямаше равновесие в налягането. Шеметът на вихъра беше погълнал вече три експедиции, за които повече нищо не се чу. След последната хората изоставиха плановете за проучването й.

 

 

— Гледайте!

Ракетата изплю дълга струя пламък и замря в пространството. След това започна да се отдалечава от корабокрушенците, издигайки се все по-нетърпеливо.

— Дано се разбият!

— Не говори така, Игор! Нека летят щастливо! Добри момчета са…

— И какво от това? Пьотр, ти си глупак! Винаги си бил такъв. Човек, на когото му е вървяло. Живот като по филмите. Разправи сега за някое от приключенията си! Те отлитат. Ще стигнат до Земята здрави и доволни. А ние?

— Млъкни, Игор! Пьотр, не му обръщай внимание Побъркал се е.

— Не се тревожи за мен, Боб. Ясно ми е.

— Три ковчега! Правилникът си е правилник. Аз, който можех да имам толкова неща! По-добре да бяха ни убили.

— Имаш още време да го направиш, Игор. Никой не ти пречи, нали?

— Не, Боб. Не казвай такова нещо дори на шега! Винаги може да стане чудо. А ако успеем да кацнем?

— Глупак! Да кацнем! В ада, да! И точно натам се отправяме! А дяволът вече ни чака с издигната вила.

— Ако продължиш да говориш така, ще ме принудиш да прекъсна връзката с теб, Игор! Пьотр, и теб съветвам да го направиш.

Планетата приближаваше. Горе, сред звездните купове, пламтящата точка бързо намаляваше. Пьотр си мислеше, че корабът успя да отлети.

— Време е да се изстрелят ракетите! — извика Боб.

— Защо? Какво ще ни даде това?

— Не зная какво ще ни даде. Ограничавам се със съвет, Игор. Ще можем да стигнем до облаците със скорост нула. Готови? Започвам да броя.

Подчиниха се автоматично.

— Правилно, Боб! — изкрещя Пьотр. — Скорост нула. Под хиляда метра сме…

— Млъкни! Дали сме на сто или на петдесет! Вижте това! Буря от смола! Виждате ли скоростта на тези облаци? Погледнете по-нататък. Виждате ли този порой?

— Повери душата си на бога, Игор! Това е най-доброто, което можеш да направиш.

— Защо? Бог ни напусна преди известно време. Отлетя с ракетата! Тук ни чака дяволът, добри ми Пьотр!

Пьотр не успя да отговори. Спасителната му кабина внезапно се наклони. Вече не падаше като камък, започна да се движи под ъгъл в широка дъга. Достигнаха я най-високите повеи. Наклонът на капсулата му позволи да види надвисналите черни облаци, които се плъзгаха с огромна скорост. Сега корабокрушенците бяха понесени към тях. Река мътна и осеяна с бързеи. Като разливите на река Кларо в родния му край, когато дъждовете, засилвайки течението й, я превръщаха в тъмна, глухо ръмжаща лавина. Чу в слушалките воя на вихъра. Рев на разбеснели се чудовища се носеше от всички посоки под акомпанимент на свистене и далечен грохот.

— Чувате ли това? — обади се Игор с треперещ глас. — Това е адът! Моята капсула вече докосва облаците.

— Свети боже, Игор!

— Потъвам!

Пьотр изключи предавателя. В този момент него също го обгърнаха вихрите. Капсулата започна да се върти. Френетичните завъртания следваха едно след друго, зави му се свят. Сред този шемет забеляза, че го поглъща някакъв светъл въртоп. В същото време започна да губи съзнание.

 

 

Отвори очи. Капсулата беше неподвижна. В нея проникваше някаква заря. Затрепка с клепачи, беше още замаян. Прикова поглед в отвора за наблюдения. Нямаше съмнение: капсулата стоеше потопена до половината в зелена маса с вид на растителност. Маса нишки обърнати назад, подложени на някаква странна вибрация. Небето приличаше на белезникав свод от движещи се форми. Съвсем като подводен пейзаж. Всички обекти се местеха по същия начин. Приличащи на звезди тела се въртяха с голяма скорост: не можеха да се различат краищата им. Издължени форми, тръбовидни, с прозрачни цветове: розови, жълти, светлосини. Изящно се сплитаха. Той също се поклащаше! Капсулата лекичко се полюшваше. Включи радиото.

— Помо-о-ощ! Близо съм до повърхността. Гладка е като мраморна плоча. Падам…

Тишина. Шум на вятър. Пьотр чуваше биенето на сърцето си. Игор изчезна. Стоеше неподвижен, вслушваше се. Нищо. Изминаха няколко секунди преди да дойде на себе си. Отново се огледа: всичко беше спокойно и тихо. Отгласът на урагана будеше безкрайно ехо. Как може да се обясни тази светлина и неуморният танц на предметите? Изведнъж разбра. Намираше се в центъра на въздушно течение. Откритието го изуми. Спасителната му капсула беше паднала върху растителна постелка, която плаваше, тласкана от въздушни течения, в съпровод на други, подобни плаващи острови, забързани в същата посока. Големината на тези островчета беше достатъчна, за да издържат космически кораб. Всичко, което го заобикаляше, не беше нищо друго освен атмосферата на планета, която побираше в себе си флората, а може би и фауната, лека и нежна като някои пихтиести морски създания. Светлината без съмнение идваше от някакви фосфоресциращи микроорганизми. А височината?

Провери уредите. Височината — постоянна. От време на време се спускаха неколкостотин метра, след това се издигаха повече от двадесет километра. В далечината стена от мъгли ограничаваше видимостта. Въздъхна. Засега не го заплашваше никаква опасност. Вдигна ръка към гърдите си и притисна снимката. Поблагодари на провидението. Какво ли е станало с Боб? Вероятно е загинал също като нещастния Игор. Нещастници! Ясно е, че и той не можеше да се похвали с късмет. Водата и храната можеха да му стигнат за някакви си десетина дни. Въздухът на планетата, по-богат на кислород от земния, можеше да се използва, но трябваше да се филтрира.

Внезапно забеляза, че навън равнището се издига. Преди да успее да осмисли това откритие, растителната маса достигна височината на отвора за наблюдения. Прониза го остра тръпка. Спасителната капсула потъваше! Облакът не беше толкова солиден, че да издържи тежестта му. А може би го поглъща някакъв организъм? Внезапно го обгърна мъгла, капсулата се плъзгаше надолу. След безкрайно дълго спускане най-после се закова. С трепет запали осветлението. Затаи дъх. Струваше му се, че е достатъчно най-малко трепване и капсулата ще поднови падането си. Накрая промени позата си. Нищо не се случи. Грохотът на циклона стигаше до ушите му далечен и притъпен. Може да се е намирал на няколко метра от долната повърхност на облака и плъзгайки се по-нататък, можеше отново да попадне в зоната на урагана. Напрягаше се да прониже с поглед мъглата. Илюминаторът бе облепен с някаква гъста субстанция. Обърна капсулата: на шейсетте градуса видимостта се повиши на неопределено разстояние. Вляво от стъклото започваше стена.

„Приятелю, това са моменти, когато трябва да се действа“ — си помисли той.

Провери автоматичната лаборатория; въздухът е чист, без замърсявания. Махна осигурителното устройство от вратата и я блъсна. Капсулата затрептя. Остана за момент неподвижен, след което се върна и започна работа. Светлината образуваше широк правоъгълник върху повърхността, където се показваше плоскост, осеяна с изпъкнали форми. Протегна крак. Тежката обувка потъна в еластична, твърда и гладка постелка. Намираше се в галерия с дебели стени, шумът от вятъра беше приглушен. Направи няколко крачки, за да изпробва терена. След това, светейки си с фенерче, огледа подробно капсулата. Стоманената тръба с дюза, забита в почвата, се опираше на външната стена, затваряйки някакъв проход. Зад гърба му тунелът завиваше. Заслиза по лек наклон, който водеше към вътрешността на масива. Цилиндричен, с диаметър около два метра. Куполът на кабината стигаше до тавана. Над нея зееше отвор, през който тежката ракета бе достигнала тук, като се беше пързаляла най-малко 100 метра.

Провери налягането и свали скафандъра. Пое приятния и ароматен въздух. Почувства се подмладен. Хвърли от себе си и космическия комбинезон и остана само с леката дреха и пластмасовите обуща. Наведе се, след това седна и се опря на стената. До ушите му през далечния рев на вятъра достигаше като че ли ехо от нежна мелодия. Спомни си жена си и сина си, дома, който построи с толкова жертви. На Земята по това време Елена се готви за сън. В неговата страна цари зима. Положително вали, а край комина се вият клоните на евкалипта. Малкият сигурно вече е легнал с розови и свежи бузки.

„Добре. Да проучим терена. Да видим къде води този тунел.“

Масивът се поклащаше съвсем леко. Лодка, дрейфуваща по спокойно море. Подът позволяваше да се движи бързо напред — огъваше се под стъпките му като дебел килим, по който не оставаха следи. Меките при досег, с малки издатини стени излъчваха трудна за определяне миризма. Разнообразни гъби растяха отстрани, образувайки оригинални дантели и дори леко подухване. Цареше приятна температура. Пътят се виеше в равномерни завои. С него се свързваха различни по големина галерии. Вървеше все по най-голямата. По този начин измина около петстотин метра.

Повеите на вятъра ставаха все по-далечни. Този факт показваше колко дебела е тази тласкана от циклона гъба. Огромният брой пълни с въздух коридори я превръщаха в своеобразен аеростат. Изведнъж след още един завой блесна светлина. Мъжът спря като закован. Светлината беше такава, че изключваше всякаква възможност за фосфоресценция. Вслуша се. Познатата вече мелодия звучеше някъде наблизо. След кратко колебание се насочи натам. Светлината стана по-силна. Само от предпазливост извади пистолета си. Коридорът свършваше с гигантска пещера. Истински грот, разположен в самото сърце на масива. На тавана, на голяма височина, се полюляваше топка, уютно осветяваща вътрешността й. И този предмет, изкуственото слънце, имаше земен произход.

Опасана от бледа растителност лагуна придаваше на това кътче особена прелест. Близо до водата имаше палатка остарял модел. Оттам точно идваше музиката. Поставени малко по-назад, два навеса допълваха лагера.

Кой можеше да живее тук? Припомни си всички предишни експедиции. На Земята се смяташе, че никой не е останал жив. Но неговото собствено оцеляване доказваше съществуването на такава възможност. Вече почти виждаше космат и рошав мъж. Само музиката будеше ехото в това кътче.

Вратата се отвори, когато беше на двайсетина метра. На прага застана високо момиче, облечено със старомодна пола и блуза. Съвсем младичко. Лицето му излъчваше свежест и особена одухотвореност.

— Закъсняхте — каза тя с усмивка.

Пьотр спря като вцепенен, с широко отворени уста и очи.

— Как…?

Разсмя се, което още повече проясни лицето й. Светлите й коси падаха над веждите. Някакъв подигравателен блясък играеше в живите й, тъмни очи.

— Как научих, че идвате насам? — тя се доближи до него. — Можете да го наречете женска интуиция. Но моля ви, заповядайте. Чаках ви за обяд.

Хвана го за ръката и го поведе към палатката. Помещението беше мебелирано с походни предмети. Столове, маси и килим. В левия ъгъл кухничка с подредени съдове, от които се носеше топъл и апетитен аромат.

— Сядайте, Гладен ли сте?

— Не зная. Кажете ми коя сте?

— Аз съм Лаура. — От шкафа на стената извади чинии и покривка и сервира като веща домакиня. — В първата експедиция е взела участие и жена.

— Вие?

Отново се разсмя, показвайки бели зъби.

— Не, не. Аз съм дъщеря на тази жена.

— А останалите? Вашите родители?

— Умряха. — Вдигна капака на едната тенджера и хвърли бърз поглед към съдържанието й. Изглеждаше доволна. — От много години живея тук сама.

— Искате да кажете, че сте единственият обитател на това място?

— Да, така е. — Сипа супа в две чинии и след като му подаде едната, зае мястото срещу него. — Добър апетит. Яжте, преди да е изстинало.

Съвсем като вкъщи. Само откъслечното поклащане на пода напомняше за ситуацията.

Докато се хранеха, Лаура му разказа своята история. Говореше спокойно, като че ли се отнасяше до обикновени неща. Трима мъже и доктор Солар, единствената жена, участваща в експедицията, били хвърлени от вятъра върху облак скоро след като напуснали ракетата. Открили островчета със специфична формация и се настанили в централната й част. Успели да спасят от катастрофата много предмети, които ураганът пренесъл: портативна атомна батерия, изкуствено слънце, храна и лекарства. Животът на корабокрушенците започнал да тече нормално. Въпреки че разполагали с радио, поради специфичната интерференция на вълните се оказало невъзможно да установят контакт с когото и да било. Трябвало да се примирят с мисълта, че е невъзможно да напуснат това място. Бурната атмосфера представлявала непреодолима преграда за земната наука. Нещо са бъркали, помисли Пьотр, припомняйки си последните опити да се проучи планетата. Но тук имаше достатъчно много вода, добър въздух и растения, които могат да се ядат, така че животът е възможен. Корабокрушенците можели да разчитат, че няма да загинат поне от изтощение. Но имало само една жена.

Казвайки това, Лаура обърна поглед към кухнята. Не показваше особено смущение. На Пьотр от време на време му се струваше, че това е някакъв абсурден сън.

— Където и да се окажат мъжете, винаги си остават мъже — продължаваше девойката. Докторката хладнокръвно решила да задоволи и тримата, за да се избегне съперничеството. Това било грешка. Единият се влюбил в нея. Депресиран от постоянството на поведението й, се самоубил.

Лаура не изглеждаше развълнувана от своя разказ. Като че ли предаваше фабулата на току-що гледан филм. Останалите двама мъже бързо остарели по необясним начин.

— Остарели? — Пьотр почувства студени тръпки.

— Да. След като минали няколко седмици, станали старци. И умрели.

— Как? Защо?

Вдигна рамене. Стана и се зае с приготвянето на второто.

— От старост. Може би някаква неизвестна болест, но всички симптоми, според моята майка, сочели старост. И тя също остарявала, макар и не толкова бързо. Чакала дете.

Нареди две чинии, вече готови.

— Моята майка ме родила без ничия помощ. Всичко минало добре. Но тя продължавала да старее и когато навърших десет години, почина. До последния момент имаше надежда, че ще дойдат и ще я спасят. Беше красива. Унищожи я преждевременната старост. Ненавиждаше тази планета.

— А вие?

— Обичам я. Не познавам друга. Харесва ли ви това ястие?

— Много е хубаво. Наистина е чудесно.

— Приготвя се от някои тукашни растения. Много е хранително. — И добави: — Може би смятате, че трябва да имам други желания. Да се върна на Земята или поне да се помъча да се омъжа, да имам деца. Но тези неща не ме занимават.

— На колко години сте?

— Доколкото знам, този въпрос не се задава на жени, нали?

Мъжът се изчерви.

— Няма значение! — извика тя, смеейки се на объркването му. — На двайсет.

— Изглеждате на петнайсет.

— Това вероятно е комплимент. Моята майка обичаше да й се казва, че изглежда по-млада, отколкото беше. Бедната! Беше много нещастна.

Гледаше замислено. Пьотр почувства прилив на неизразима симпатия. Накрая момичето сви вежди, зачука по масата с пръсти и се усмихна.

— Харесвате ми. Никога не съм виждала мъж. Мислех, че ще е нещо тревожно, което ще ми създаде безпокойство. А напротив, край вас усещам спокойствие и сигурност. Разкажете ми за себе си.

Обясни й, че един метеорит предизвикал промяна в курса на ракетата, която се озовала в притегателното поле на планетата. Резервите от гориво били ограничени, Пред заплахата да паднат на планетата трябвало да се отърват от целия товар. Но това не било достатъчно, Трябвало да се намалят още двеста килограма. Приложен бил правилникът. Паднали се той и още двама.

— Единият загина?

— Единият? Двамата, доколкото знам.

— Не. — Отговори със странно настояване. — Има още един, който също е оцелял.

— Боб? Къде е той?

— Не зная. Намира се далеч и го грози опасност.

— Откъде знаете?

— Родена съм тук на тази планета. Противно на привидния хаос тук цари определен Ред, както в цялата природа. Възможно е интуицията ми да се е засилила. Мога да предвидя някои събития. Те проникват в мозъка ми под формата на внезапни мисли.

— А Боб? Можем ли да направим нещо за него?

— Нищо. Ако възнамеряват да го запазят, ще дойде тук рано или късно. В противен случай…

Завърши изречението с недвусмислен жест.

— Какво значи „ако възнамеряват да го запазят“? Кой?

— Е, няма как — колеба се известно време. — Нищо не става без причина, нали? Въпреки че нямам доказателства, знам, че тук съществуват някакви интелигентни същества, Къде са? Не знам. Не могат и да се видят, но за тяхното присъствие човек може да се сети по много необясними явления.

Пьотр се огледа наоколо неспокойно.

— Не се бойте. От това, което съм чела, излиза, че на всички планети, на които има живот, в процеса на еволюцията могат да се появят интелигентни същества. Защо не тук?

— Би трябвало да сте ги забелязали, тъй като биха живели в места, подобни на това.

— Може тук, противно на Земята, поради специфичните атмосферни условия, съществата с най-висше развитие да са безтелесни. Най-големи и най-трайни в светлите течения са именно тези облаци — продължаваше Лаура. — Възникнали са от колонии първаци, подобно на кораловите рифове на Земята. Всичко останало е леко, почти ефирно и необикновено крехко. Едно нещо е сигурно: тук вихрите са господари и творци на живота.

Отдалеч достигаха посвиркванията на теченията. Пьотр усети трепет. Лаура събра съдовете и ги остави в мивката.

— На тази планета от самото начало се борят две сили: едната е представена от светлите течения, втората — от тъмните. Последните губят позиции, но продължават да са силни. — Поднесе кафе.

— Кажете ми, дали вашите „приятели“ биха могли да ни посочат пътища за връщане?

— Скучно ли ви е? — попита тя със забавен жест на недоволство.

— О, не! Но смятам, че както за вас, така и за мен би било добре да можем да напуснем тази планета.

— Не. Няма да замина оттук. Много спомени ме свързват с това място — отговори бавно тя. — Макар и само зарад паметта на майка си трябва да остана тук. Двайсетте години и трагедията, поради която съм дошла на този свят. Всичко това не може да се забрави. Расла съм с тези спомени и повече или по-малко тази планета е била добра към мен. Тук всичко ми изглежда естествено, на Земята би било другояче. Не зная кой от онези трима мъже е бил моят баща, но не се срамувам от този факт. Може би климатът или онова нещо е причина тези въпроси да се възприемат толерантно.

Започна да подрежда съдовете в стенния шкаф. Пьотр стана и се разходи из палатката.

— Ще видите, че ще ви хареса. Годините ви няма да се увеличат.

— Откъде знаете?

— Тук сте били приети добре. Ще се подмладите. Няма да имате материални нужди, както и аз. Противно на моята майка, която винаги беше потисната. Климатът на планетата подчертава темперамента на хората — добави Лаура. — Материалистите усещат как апетитът им расте. Това са разбрали оцелелите от първата експедиция.

— А другите полети? Оцелял ли е някой?

— Никой, доколкото знам. Вие сте първият от двайсет години, успял да излезе жив от урагана. И това не е било случайно. Може съдбата да е искала да имам другар.

Пьотр погледна навън от палатката. На повече от петдесет метра се люшкаше изкуственото слънце. Отражението му придобиваше странни контури във водата на лагуната, чиято повърхност поради лекото поклащане беше като че ли развълнувана.

„Десет години сама. Горката. А може и да е било по-добре така.“

— Спи ли ви се?

Гласът й прекъсна мислите му.

— Можете да си легнете, когато пожелаете.

— Благодаря. — Извади снимката и й я показа. — Моята жена и синът ми. Не е толкова красива, колкото вас, но тя едничка ме искаше. Какво мислите за детето?

— Колко е сладък!

— Да. Много е жив.

— За тях вие сте умрял, нали?

— Да, така е. Да бъде волята на Небето. Имам късмет. Много е приятно да се запознаеш с момиче като теб, искрено и лишено от злоба. Аз съм обикновен човек, нямам интелигентността на Боб или на Игор.

— Ще се постарая да ви се отблагодаря. — И добави с детско колебание: — Ще направя всичко, за да бъдете щастлив.

Мъжът улови брадичката й и погледна в очите й. Издържа погледа му. Прегърна я, почувства моминското тяло. Уханието на косите й го накара да изпадне в благодушно настроение. Далечен шум от вятър. Гъба, която се върти, дърпана от буреносната атмосфера. А той е тук, с жена, която не се брани. Не. Не можеше да го направи. Защо? От едно толкова обикновено действие зависеше унищожението на това очарование. Десет години сама. Нейната майка с тримата любовници. Внимателно я отстрани от себе си. Лаура се усмихна. На лицето й се изписа огромно облекчение.

— Ще бъдем много щастливи. Ще видиш. Тук беше нужен мъж като теб. Защото мъжете решават поведението. Не е ли така?

— А може би жените?

 

 

— Събуди ли се? — Лаура влезе в спалнята. Миризмата на кафе разшири ноздрите на мъжа.

Точно като вкъщи. Дали можеше да мине през ума на другарите му от ракетата, че той, осъденият на сигурна смърт, сега има по-големи удобства от техните?

— Трябва да ида да потърся вещите си в спасителната капсула.

— Не се безпокой. Станах рано и донесох всичко.

Дрейф на лодка по спокойно море. Мъжът се бръснеше, полюшвайки се леко. Дълго се къпа. Чуваше Лаура да тананика, заета с домашните си работи.

Всичко, което се намираше в лагера, беше инсталирано от корабокрушенците. Ядрена батерия, способна да работи векове, без да се попълват запасите й от гориво. Изкуствено слънце — огромна газова лампа, която на ограничено пространство даваше ефект, подобен на слънчевата светлина. Беше монтирано така, че да дава светлина четиринадесет часа и да гасне за десет. Както на Земята.

— Ела! — каза момичето.

— Имам чувството, че съм свалил килограмите си. Забелязваш ли да съм отслабнал?

— Отслабнал? Познавам те едва от вчера. Откъде мога да знам?

— Вярно. Забравих. Но се чувствам особено. Във всеки случай е приятно.

— Ще видиш колко добре ще се чувстваш тук.

Лаура крачеше напред по един от безбройните тунели, които се вливаха в централната пещера. От много време слизаха по коридор, който описваше спирала. Момичето осветяваше пътя с фенерче. От време на време се спираше и изчакваше Пьотр, който изоставаше. Някъде го улавяше за ръка, прокарвайки го през въртопите на колосалната гъба. Два километра диаметър, един — дебелина. Форма, близка до леща. Върти се около оста си, правейки един оборот за пет минути.

— Хиляда и петстотин километра в час. За двадесет и шест часа обикаляме планетата.

Стигнаха до друга пещера, която се простираше точно под първата. Шумът на вятъра стана непоносим. На повърхността в централната част на тази пещера имаше широк отвор. През него проникваше млечна светлина. Мъжът спря. В полусянката Лаура се усмихна.

— Сега трябва да облечем скафандрите! — извика тя.

Повтори искането си, тъй като шумът не позволяваше да се чуе гласът й.

— Какво искаш да правиш?

— Ще позволим на вятъра да ни отнесе.

— Искаш да кажеш, че ще скочим там?

Отново го хвана за ръка. Доближиха се до отвора. Кълба облаци се снишаваха, размятайки огромни количества останки. Много от тях фосфоресцираха.

— Хайде! — каза внезапно Лаура.

Без да пуска ръката му, която стискаше силно през ръкавицата, се хвърли в отвора. Мъжът сподави вика си. Падаха известно време, което му се стори безкрайно. Когато се съвзе, видя, че е заобиколен от гъста, просветваща мъгла, изпълнена със странни фигури, които се въртяха. Отгоре беше сянката на облака. Долу висяха дълги лиани, извиващи се като змии от полъха на вятъра. Масивът постепенно оставаше назад. Пьотр плуваше до момичето, без да усеща и най-малка умора. Изведнъж девойката го пусна.

— Движи се след мен. Вятърът ще направи това, за което го помолиш.

Фигурата на момичето с космически скафандър отплува като сапунено балонче. Достатъчно беше леко движение на тялото и ръцете, за да се приближи до нея. От дясната страна погледът срещаше непроницаема чернота.

— Това е едно от тъмните течения. Трябва да се избягват. Влачат големи и тежки обекти, които могат да ни смажат за миг. Там са останките от корабокрушения, каменни и пясъчни облаци, които вятърът отнася от самото начало. Всичко, което престава да съществува в светлите течения, се изхвърля там. Това са истински гробища. Земните екипажи на космическите кораби, паднали на тази планета, плуват в тези вихри.

— Да преминем в друг поток! — извика Лаура.

Новият път се снишаваше. Девойката му обясни, че въздушните течения духат във всички посоки и на различна височина Така можеше да се обиколи цялата планета, като се използва единствено тази сила.

По-долу бързо се приближаваше лъскава и плоска повърхност с разноцветни ивици.

— Земя! Да прелетим близко до нея!

Можеше ли тук корабът да се насочи така, че да не се разбие? Под сто метра той затвори очи. Когато погледна отново, забеляза от височина не повече от метър изгладена, блестяща с ярки багри плоскост, която рязко се плъзгаше надолу. Почувства едва ли не горещината, предизвикана от триенето на вятъра, хилядолетия шлифовал планетата. Гладка като мраморна плоча. Думите на Игор прозвучаха в ушите му. В далечината друг вихър обикаляше планетата като гигантска опъната змия. Фантастичното видение изчезна. Вятърната ерозия беше очистила лика на планетата, оставайки я прекрасна и монолитна, превърната в стъклена ливада.

Хората никога не биха успели да се задържат на тази земя. Представи си космически кораб, който се опитва да излети. Как ще се плъзга, ще подскача, преди да се пръсне на парчета, обогатявайки с останките си вихрите.

Летяха като стрели, скачайки от едно течение в друго, пренасяйки се от една посока в друга. Внезапно се озоваха в голям тунел с прозрачна атмосфера и стени от гъсти вирещи се и преливащи в пъстроцветни дъги облаци. Кацнаха на невисоки хълмове — над тях се извисяваше перлен купол с изящни просветващи отражения.

— Стигнахме — каза момичето. И добави: — Твоят приятел е тук.

— Кой?

— Казва се Боб. Пристигнал е по време на нашето отсъствие.

Когато се освободиха от скафандрите си, прошепна на ухото му:

— Доволен ли си?

— Да.

— Надявам се, че винаги ще можем да бъдем щастливи — каза тя с известна тъга.

— Защо?

— Не зная.

Боб стоеше до палатката. При вида им ококори широко очи.

— Пьотр! А това момиче? Сънувам ли?

 

 

— Беше ад — разказваше Боб. — Вятърът ме въртеше, просто ме разкъсваше.

Напуснал капсулата, когато започнала да се премята. Тялото му спряло в нещо. От удара загубил съзнание. След като дошъл на себе си, открил, че опората му губи височина. Растителността, върху която кацнал, била на косъм от поглъщането й от някаква тъмна зона. Внезапно едно подухване на вятъра го измъкнало оттам. Вятърът го носил часове наред, подхвърляйки го и заплитайки го в различни предмети, които прелитали край него. Добре, че не се блъснал в нещо твърдо. Накрая, когато вече мислел, че е загубен, се озовал на един облак.

— Струва ми се, Пьотр, че си имал по-голям късмет.

— Игор загина.

— Кой може да оцелее тук? Не зная как успях да се измъкна. А ти? А това момиче? Разказвай!

Пьотр разказа накратко преживяванията си и историята на Лаура.

— Имаш късмет. Така изведнъж да успееш. — После, обръщайки се към девойката, добави: — Представям си колко добри приятели сте! Пьотр не е от тези, които си губят времето.

— Беше добра към мен — каза Пьотр, чувствайки се неудобно. — Оказа ми гостоприемство и ми показа планетата.

Лаура скрито му показа с жест да замълчи.

— Има неща, които придават на живота розов цвят. Дори адът може да се превърне в рай. Пьотр, ти си голям, много голям щастливец!

Лаура излезе от палатката. Боб се наведе през масата и прошепна:

— Сигурно няма да ми кажеш, че с този бонбон до теб си останал верен на жена си!

— Ние сме само приятели, Боб. Дори да ти се струва странно. Тя е много добра девойка. Бих могъл да съм й баща.

— Добре, добре! Не на мен тези глупости. Истинска принцеса в плът и кръв.

— Тя не знае нищо за живота, Боб. Израсла е самотна и е щастлива. Много е одухотворена…

— Така ли? С тези гърди и тяло, способно да ощастливи и най-взискателния? Ще те излъжа, ако кажа, че буди у мен платонични асоциации. А що се отнася до това, че не знае нищо за живота, какво пък, никога не е късно обучението да започне, не е ли така?

— Не зная. Боб. Нямам желание да говоря за това.

— Защо? Слушай, Пьотр, не се прави на наивен. Нека наречем нещата с техните имена. Тази жена ми харесва. Разбираш ли? Хвърлени сме в този ад, а тя би могла да направи значително по-приятен кошмара. Понеже си пристигнал тук пръв, няма да оспорвам правата ти. Ясно е, че този сладкиш лесно ще стигне за двама. Щом ще трябва да живеем тук заедно, предлагам да си я поделим. Никакъв егоизъм.

Пьотр стана раздразнен.

— Слушай, Боб. Прави каквото искаш. Тя е жена и ще може да се справи с тези работи. Ако обаче се опиташ да използваш сила, предупреждавам те, ще я защищавам. Има неща, които не могат да се делят. Ако те приеме, няма да се меся. Естествено, бих предпочел да не засягаме този въпрос, но в края на краищата се разбрахме.

Излезе от палатката и се отправи към лагуната. Зад гърба си чу леки стъпки.

— Какво ти каза твоят приятел?

— Нищо. Разказва ми перипетиите си.

— За мен нищо ли не каза?

— Много му харесваш — отвърна той сухо. Съжали за тона си и добави с усмивка. — Какво мислиш за него?

— Не знам. Гледаше по такъв начин… Боя се от него. Но едновременно с това е приятен.

— Аха.

— Какво ти е? Скарахте ли се?

— Не, не! Той е добро момче. Много интелигентен. Проявяваше се като прекрасен астрогатор. След този полет трябваше да стане командир.

— Бедният! И кацнал тук! Той не е от онези, които могат да се адаптират към тази планета.

— По какво съдиш?

— По това, което разказа. Тук не е бил приет така добре, както теб. Затова не исках да казваш за нашето пътешествие. Засега не бива да знае за него. Ще се опитаме да направим по-приятен престоя му, за да не страда, нали?

Пьотр въздъхна. Колко ще й е лесно да го постигне, си помисли той, спомняйки си скорошния разговор.

— Ще останем приятели, нали? Ако нещо не ти харесва, кажи ми. Не искам да загубя уважението ти.

— Не се тревожи. Можеш да разчиташ на мен.

Отхвърли измъчващото го предчувствие.

 

 

Боб и Пьотр се редуваха при вършенето на работата. Тя не беше много тежка, но все пак изискваше известно усилие. Събираха растения от близките галерии и ги преработваха в престарялата рафинерия. Боб, чудесен механик, прегледа батерията и поправи някои неизползвани до този момент устройства, тъй като Лаура не познаваше предназначението им. Двамата мъже заемаха една спалня. Пьотр забеляза, че Боб и Лаура водят дълги разговори. Неведнъж ги виждаше как излизат късно заедно, как се смеят. Разбра, че понякога неговото присъствие не се посреща добре от Боб. Другояче беше с Лаура, която беше винаги мила с него. Дори му се струваше, че понякога забелязва у момичето известно съжаление за неговото привидно безразличие. Но какво можеше да направи?

На третия ден от пристигането си Боб не спа в стаята. Тази сутрин Лаура за пръв път не донесе закуската. Пьотр стана и тръгна към банята, която отделяше двете спални. Въпреки пневматичните стени, му се стори, че чува в другата стая мъжки глас…

Когато излизаше от банята, срещна Лаура. Момичето се смути.

— Добър ден!

— Закуси ли вече? Извинявай, малко закъснях!

— Не се безпокой, сам ще си приготвя.

— Не ставай глупав. Закуската ще е готова, преди да свършиш.

Пет минути по-късно, отправяйки се към трапезарията, се сблъска с Боб. Момъкът се готвеше да влезе в банята, като се прозяваше и протягаше.

— Как си, Пьотр. Как спа?

— Благодаря, добре. А ти?

— Като халиф! Boccato di cardinale, както казваше Игор. — Завърши фразата с премрежени очи.

Пьотр му заповяда с жест да мълчи — чуваше в кухнята до тях Лаура. Боб се подпря на вратата на банята и го погледна снизходително.

— Пьотр, повтарям предложението си — каза той, понижавайки глас, с широка усмивка. — Не съм егоист. Щом поискаш, можем да сключим споразумение, да го наречем за неагресивност. По половин нощ. Как гледаш на това? Момичето вече е посветено в трудното изкуство на любовта. Работата за теб е по-малко. Не искам да те тласна по пътя на лекия и разпуснат живот, но за теб нещата ще станат по-сносни на тази нещастна планета.

Пьотр изпита желание да го зашлеви. Овладя се и с въздишка влезе в трапезарията. Чу как Боб, подсвирквайки си някаква мелодия, влиза в банята. Скришом наблюдаваше Лаура, която приготвяше закуската. Тя изведнъж се изчерви. Отмести погледа си, за да не изглежда нагъл.

— Ще ти помогна.

— Не, не. Няма да се случи повече.

Несръчно му подаде чашата и едва не го заля.

— Ще ти донеса закуската. Не знам какво става днес с мен!

— Позволи ми аз да го направя.

— Не. Обещах да имаш тук дом — и добави, гледайки го в очите, потисната: — Знам, че вече няма да е същото.

— Какви ги говориш. Не се безпокой. Чудесна си. Казах, че ще си приготвя яденето, за да не отлагаш задачите си. Винаги съм помагал на Елена. Кога пак ще отидем на разходка?

— Онази… Можеш да идеш, когато искаш! Вече знаеш какво трябва да се направи…

— Защо да не отидем тримата? Боб ще е възхитен.

— От какво ще бъда възхитен? — Боб влезе в трапезарията, увит в хавлиена кърпа.

— От летенето. От реенето.

— Аз? Да не си луд! Дори и след смъртта си не бих го сторил. Не разбирам как сте могли да го направите. Сигурно имате някаква обусловеност. Само при мисълта за това настръхвам.

— Но щом вятърът е толкова мощен, че може да носи космически кораб, какво може да ти се случи?

— Знам ли. Когато паднах между тези въздушни вълни, изобщо не се чувствах по-лек. Тялото ми беше като оловен товар. Не се реех, въртях се като пумпал, все надолу.

— Не се тревожи от това, Боб — прекъсна мълчанието си Лаура. — Ще се аклиматизираш. Не всички притежават лекотата на Пьотр.

— Това е ад! — повтори Боб, гледайки Лаура. — Но един ден хората ще дойдат тук и ви уверявам че нещо ще може да се направи. Най-малкото ще открият, че сред тези облаци може да се живее. Енергията на вятъра ще им достави евтина двигателна сила. Която ще направи възможна експлоатацията на планетата. Достатъчно е, че ще проучат системно тези течения, а останалото ще бъде вече лесно. Въпросът за съответното излизане срещу вятъра и постепенното забавяне чак до момента на докосването на земята. Могат да се конструират подземни космодруми, а понеже водата и въздухът са предостатъчно, няма да имат трудности със снабдяването. Не е така, както на другите планети, където няма нищо.

Обърна се и тръгна към спалнята. Минавайки край Лаура, я прегърна. Тя се освободи внимателно, хвърляйки кос поглед към Пьотр.

— Грешиш, Боб! — каза тя бавно. — Теченията неуморно сменят посоката си, без да спазват определена последователност. Никое не се придържа към някакъв редовен курс.

— Да? Добре. Хората ще открият тази система. Човешкият род няма да се спре пред такова неудобство. Още повече ако научат, че някои корабокрушенци са успели да се измъкнат живи.

— Как ще научат за това? — запита Пьотр.

— Ще конструирам предавател, за да могат да ни чуят на Луната или на някой от летящите към Меркурий ракети. Използваните от първите корабокрушенци са били много стари.

На Пьотр му мина през ума, че въпреки всичко е възможно хората да се промъкнат през буреносната атмосфера и да се заселят на тези истински спътници. Така или иначе всеки облак би могъл да даде подслон поне на стотина души.

Пьотр излизаше от един коридор, когато Лаура го спря. Виждаше се, че е развълнувана.

— Какво е станало?

— Искам да поговорим с теб за Боб.

Хвърли бърз поглед към палатката, след това го хвана под ръка и заедно влязоха в галерията.

— Колко е хубаво с теб! Чувствам се толкова спокойна и в безопасност — добави тя с молба в гласа. — Не мисли нищо лошо за мен.

— Да мисля лоши неща за теб? Откъде ти е дошло на ума? — Хвана я под брадичката и надникна в очите й. — Никога не бих помислил лошо за теб, разбираш ли?

— Благодаря — прошепна тя. Той й целуна ръка. — Много си добър, Пьотр. Боб никога няма да може да лети както ти и аз. Те не го обичат. Въпреки това са му дали шанс. Довели са го тук, не са го оставили на произвола на съдбата. Но няма да направят нищо повече за него. Виждаш ли? И той си дава сметка за това, макар че не го разбира добре. Нещо долавя. Струва му се невъзможно да можеш да летиш с вятъра и да обиколиш планетата с него. Убеден е, че самият той няма да успее да го направи. Не греши. Тези мисли са му втълпили тези, които живеят тук, Те знаят какво правят.

— Ти наистина ли вярваш в това? Не е ли то само въображение — твое или на Боб?

— Не, вече ти казах: тук цари известен Ред. — И добави с разтреперан глас: — Сега и аз не бих се осмелила да се хвърля сред вятъра.

Без да каже нещо повече, с наведена глава тя напусна галерията. Пьотр видя как Боб се отправи към стаята с машините. Дали ще постигне своята цел? Самият факт, че Елена би могла да научи, че е жив, ще е утеха за него. Новият климат му се отразяваше добре. Не се страхуваше от ветровете и не го занимаваше въпросът с разгадаването на тайната. Но не можеше да остане тук до края на живота си. Боб, иска или не иска, ще трябва да създаде свой дом с Лаура. Ще се погрижи за това — обичаше девойката и й желаеше спокойствие и достойна съдба. Но когато ги видеше заедно, му припомняха за жена му и сина му.

Боб, с риза с къси ръкави, работеше по сложното устройство на масата.

— Как е?

— Здравей. — Приглади разрешената си коса. Капки пот се стичаха по лицето му. Угаси портативния фенер. В полумрака на Пьотр се стори, че забелязва нещо странно в лицето му. — Не съм направил кой знае колко. Страшно се уморявам. Чувствам се натежал и без сили. Въпреки че притеглянето е почти каквото е на Земята, имам чувството, че е двойно. Не го ли усещаш, Пьотр?

Пьотр не отговори. Боб излезе бавно от помещението и пое дълбоко въздух. Пьотр се увери, че преди малко зрението не го е излъгало. По лицето на Боб, само преди три дни толкова младежко, се бяха отпечатали дълбоки следи от умора. И не само това: край устата и очите му се бяха врязали бръчки. Боб беше остарял поне с десет години.

— Истински ад, Пьотр — задъхваше се Боб. — Ад. В тази атмосфера трябва да има нещо, което предизвиква разстройства. — Впи поглед в него.

— Изумително! Бих се заклел, че изглеждаш по-млад отпреди.

— Как? Какво приказваш?

— Но това се вижда съвсем ясно. Изглеждаш по-млад, Пьотр! Беше един от най-възрастните членове на екипажа. Сигурен съм, че край очите ти имаше кокоши крачка… А сега кожата ти е като на момче.

— От осветлението, Боб. Така ти се струва — защищаваше се той уплашено.

— Но нали виждам! Не мога да се заблуждавам чак толкова.

— Слушай, приятелю, залавяй се по-добре за работа. Колкото по-бързо свършим, толкова по-големи шансове имаме да се измъкнем оттук. Познаваш нещата и ще се справиш. Сам не бих могъл да направя предавател.

С тези думи Пьотр излезе от стаята, обзет от голяма тревога. Наистина се чувстваше свеж като кокиче. Дори му се струваше, че тежи по-малко от преди. Гъбестата покривка не се огъваше, когато стъпваше по нея. А Боб…

Несъзнателно се отправи към изходната ротонда. Едва когато поривите на вятъра започнаха да го удрят в лицето, се сепна от мислите си. От отвора биеше силна светлина. Ефирни тела слизаха надолу, въртейки се шеметно, след това се плъзваха по стените като малки видения. Оглушен от шума, бързо си сложи скафандъра и космическия комбинезон, които след първото си пътешествие беше оставил в една вдлъбнатина. Някакъв тайнствен импулс го караше да премери сили с вихъра. Почувства колебание, като се сети за Лаура. Девойката се страхуваше. Защо? На ръба на пропастта въздухът беше особено прозрачен. Затвори очи и скочи в нищото. Миг по-късно плуваше, усещайки се напълно безплътен.

 

 

— Къде беше?

Нещо не му хареса в помръкналото лице на Боб. Зад гърба му се простираше красиво осветеният лагер. Косите на мъжа бяха побелели.

— Ходих на разходка.

— За три дни? Не на мен тия. Онази никаквица казва, че си в сговор с някакви същества, които живеят на планетата. Казвай какво ти казаха. — Гласът му беше станал тих, в очите му имаше трескав блясък, дишането му беше ускорено.

— Да не си полудял. Боб? Свърши ли предавателя?

— Знаеше, че ще загубя, нали? И не ме предупреди. Страхливец! Ревнувал си. Защо не беше мъж да ми го кажеш? Глупак. Казвай сега какво намери! Говори!

— Идвах да ти кажа. Исках да те изненадам.

— Така ли? За какво става дума?

— Намерих ракетата на третата експедиция. Стои непокътната върху един облак като този.

— А, и си имал намерение да ми го кажеш?

— Не ставай глупав, Боб! Ако не беше така, защо щях да се върна?

— Причината е проста: върнал си се за Лаура. Твоята духовна жена. Ха! Ха! Понеже и тя се познава с „тях“, с владетелите на вятъра, можехте да отлетите, без да ми кажете нищо. Но няма да го направиш, приятелю. Ще ме вземеш на кораба и ще отлетим заедно. Разбра ли? Веднага! Да вървим!

— А Лаура?

— Тя е оттук. Няма защо да заминава. Освен това няма да е толкова сама. Бременна е. Ще има добър спомен от мен.

— Не можем да я оставим така, Боб!

— Защо? А майка й не я ли е родила без чужда помощ? Хайде! Тръгваме! Няма да рискувам да се разберете зад гърба ми как да ме изхвърлите!

Вместо да го слуша, Пьотр спокойно продължи напред.

— Какво… какво възнамеряваш да правиш?

— Вече ти казах, отиваме за Лаура.

Боб беше сломен и стар. Приличаше на мъж над шейсетте.

 

 

Лаура беше в салона. Набръчкано лице. Също старееше.

— Да вървим! Намерих ракета. Непокътната е, екипажът я е напуснал, без да знае, че е кацнала върху облак. При капчица късмет ще можем да се измъкнем.

— Не, няма да си тръгна оттук, Пьотр. Аз съм осъдена. Загубих милостта на своите покровители. Нищо не може да ме спаси. Би излетял с останките ми на кораба, тъй като процесът на стареенето ще се ускори.

— Не мога да замина без теб.

— Върви сам, на Земята те чакат. Мен — не. Не съм такава, за каквато ме мислиш. Излъгах те. Това беше първата ми грешка. Знаех за съществуването на тази ракета и го скрих от теб. Открих я след смъртта на майка си, когато започнах да разбирам силата на вихрите. Мислех, че двамата бихме могли да живеем тук щастливо, без материални връзки. Защото тук мъже като тебе не умират. — Въздъхна. Навлажни устните си с език. — Постъпих егоистично и бях наказана. Пристигна Боб, не можах да устоя на физическата му привлекателност. Състариха го, а теб заведоха до ракетата. Това значи, че искат да ти дадат възможност да си отидеш, въпреки че си им мил. Връщай се при жена си и сина си!

Боб се беше довлякъл, дишайки тежко. Не погледна Лаура.

— Да вървим! Да не губим повече време…

— Лаура не иска да тръгне.

— И какво от това? Знае какво прави. Добре или зле, но е оттук. Не е ли така, Лаура? — погледна я умолително.

— Да, Боб. Вървете и ме оставете. Аз съм виновна за всичко.

— Къде е костюмът за Боб?

— Във втория навес има три — каза Лаура.

Пьотр излезе и след миг се върна със скафандъра.

— Знам, че чакаш дете, няма да съм спокоен, ако те оставя. За ракетата ще получа много пари. Нито ти, нито детето ще имате материални затруднения. Ще се грижа за вас. Скафандърът ти в стаята ли е?

— Не ми ли вярваш? Не мога да замина. Ще умра от старост, преди ракетата да е стартирала. Ако остана, поне известно време ще мога да гледам детето си. Боб също няма да избяга. Постъпил ли си веднъж зле, няма спасение.

Идващият отдалеч шум промени своя тон. Лаура казваше истината. Пьотр го разбра изведнъж. Изтръпна.

— Моля те само за едно: не казвай какво е станало тук. Кажи, че вятърът случайно те е отнесъл към напуснатата ракета — и добави с тъжна усмивка. — На Земята това е обикновено, нали? Мъжете или умират, или си отиват, а жената остава да чака детето.

— Пьотр, защо се бавиш толкова? — прозвуча хленчещият глас на Боб. Шумът стана оглушителен. С яростен екот напираше от безбройните коридори на гъбата.

— Вземи го, иска да се махне. Бедният! Няма да има полза от това. Единственият, който може да замине, без да е в опасност, си ти. Сбогом. И прости.

Пьотр я погледна. Уморените очи на жената бяха спокойни. Мъжът си помисли, че тя скоро ще загуби цялата си красота.

— Няма какво да ти простя. Ще оставя Боб. След час ще се върна. Детето не може да остане само. Ще се заема с него, а ако Боб пожелае, един ден ще се появи нова възможност за връщане. Вечният живот не е за хората, Лаура.

 

 

— Върнали сме се на същото място, Боб.

— Откъде знаеш?

— Тук е скафандърът на Лаура.

— Не е възможно, А ракетата?

— Не зная. Видя, че вятърът ни носи три часа без определена посока. А сега ни остави тук. Освен това днес въздухът е много мътен.

Мъжете свалиха скафандрите. По лицето на Боб се отразяваше безсилна ярост.

— Говедо! Нарочно го направи.

Пьотр му отвърна спокойно.

— Слушай, Боб! Ти си добър астрогатор. Знаеш, че в непозната област трудно можеш да се ориентираш без подходящи инструменти, не е ли така? Как тогава можеш да подозираш, че се насочвам противно на волята на този облак?

— А как я беше открил тогава?

— Вятърът ме занесе там. А сега не го направи. Защо? Може би първия път е било само случайност. Може би трябваше да отлетя веднага. Изгубена възможност!

Свали дрехите си и поставяйки ги до комбинезона на Лаура, се отправи към лагера.

— Не ме оставяй тук! Вземи ме! Едва ходя.

Ревът на вятъра като че ли стихна. Вихрите проникваха през отвора с по-малка сила. Светлината се увеличи. Пьотр изпита странно чувство. Както изглежда, Боб не забелязваше нищо. Прехвърли ръката му през раменете си и тръгнаха. Крачеше бързо въпреки тежестта. Чувстваше се лек и свеж, както никога. Зад гърба му се разливаше широка светлина.

— Отново да се срещнем с онази! Умирам, Пьотр — стенеше Боб. — „Те“ ме ненавиждат. Ти спечели. По-добре ме убий…

— Млъкни, човече. В лагера ще си починеш. Нужен ти е сън.

— Това беше фатална жена, Пьотр. Фатална! А я желая. Желая я все повече. Аз съм стар…

— Помни, че чака твоето дете.

— Дете. За какво ми е то? На Земята, да, а тук… Но ще легна с нея отново. Ще умра отгоре й. Поне това удоволствие ще си доставя. Нямаш нищо против, нали? Никога не пожела да спиш с нея. Въпреки че ти предлагах. Сега не можеш да ми направиш номер. Виждаш в какво състояние съм.

— Престани да говориш глупости. Тя знае какво прави. За мен тя е твоята жена. Разбираш ли? Жалко, че не го разбра от самото начало.

— Тогава защо оставаш? Нямаш ли на Земята жена? И дете?

Пьотр въздъхна.

— Женен съм, Боб, но много обичам Лаура, защото беше добра към мен.

— Това чувство трябва да е голямо, щом си решил да останеш. Как мислиш, утре ще намерим ли ракетата?

— Ще опитаме, Боб. — Когато го казваше, си помисли: „Няма вече да я намеря. Това беше единствената възможност. Колко странно. Какво може да се направи. Сега навярно няма да видя моя хлапак. Но ако той знаеше тази история, сигурно щеше да разбере. Ще стане мъж, ще порасне. Бедният Боб! Човешка руина. Поне той би могъл да замине, Лаура имаше право: продължава да старее.“

До ушите му достигна музика. Сепна се. Позна мелодията: същата, която чу, когато първия път вървеше към лагера. Изведнъж остана с впечатление, че участва в нещо, което вече е ставало. Въздух тих и ароматен. Леко поклащане на гъбата. Стихнал рев на урагана. Лагерът! Колко беше красив! Спря се. Боб с отпусната глава сякаш заспиваше, увиснал на рамото му. Да, същото усещане за спокойствие. Лагуната, заобиколена от ухаещи цветя, И въпреки това в един момент тази красота престана да го очарова. Защо? Втурна се бързо напред. Не усещаше пътя. Вълнение стягаше гърлото му. Вратата се отвори: на прага беше застанала девойка.

— Лаура! — Боб извика с глух глас. Вцепененият Пьотр го пусна. Боб падна на колене, очите му бяха излезли от орбитите.

Лаура го погледна с безкрайно състрадание.

— Закъсня. — Гласът й беше звънък, трептящ.

Приближи се до Пьотр, клекна, а след това падна в нозете му. Пое ръцете му и ги целуна. Мъжът усети влагата на сълзите й. Вдигна я. Мелодичен и хармоничен звук на циклона. Лежащият на земята Боб дишаше тежко.

— Проклета уличница! — Думите излитаха хрипливи и немощни. — Трябваше да те убия. Ах ти, мръснико! Къде останаха обещанията ти? Не казваше ли, че тя е моя жена?

С нечовешко усилие успя да се повдигне. Още едно усилие: стана. Стар, грохнал, стигна до палатката. Подпрян на нея, промърмори:

— Да! Забравила си вече за първата нощ? Как после викаше от удоволствие? Как се извиваше от страст? А сега ме захвърляш, защото съм стар? Ти, която си виновна за всичко? Ела тук. Приближи се.

Лаура покорно сведе глава. Гласът й събуди далечно ехо:

— Не, Боб. Нищо не съм забравила. Но как мислиш, на какво дължа новия си вид? Ще имам дете, което ще знае кой е неговият баща. Разбираш ли?

Боб сякаш искаше да отговори нещо. По лицето му се изписа гримаса. Свлече се безсилен.

— Трябва да се заемем с него и да бдим край леглото му в последните мигове от живота му — каза тихо Пьотр. — Да го занесем в спалнята.

Край