Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Stones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 30,31,32/1989 г.

История

  1. — Добавяне

— Това беше добър случай — отсече физикът и погледна навъсено към сенките на заседателната зала.

Замълча, като кимна доволно при неспокойното шумолене, което думите му предизвикаха в мрака около него.

— Правим всичко възможно при тези обстоятелства, д-р Марсдън. — Гласът идваше отблизо, но физикът продължи да гледа образа, който изпълваше стената пред него.

— Изгубихте ценно време — отвърна той и удари ключ, който повтори поредицата от кадри. — Но това вече няма значение. Аз открих, каквото търсех. Тази снимка е направена с видима светлина миналата седмица на Маунт Паломар по време на редовно наблюдение. Яркият обект в центъра на екрана е нашата мишена: астероид №433, известен под названието Ерос.

Образът остана неподвижен. Физикът направи крачка напред и бавно прекара ръка през светлите точки:

— Издължена форма… максимален диаметър 15 мили, типичен въглеродно-хондритен състав. Всички основни характеристики са подробно картографирани след откриването му в 1898 г. — Марсдън отново замълча, като удари ключа на прожекционния апарат.

— Сега налагам същата зона, снимана в инфрачервения обхват.

Зад белия сърп на астероида изведнъж порасна неясна опашка и се проточи към лявата част на екрана.

Залата отново се изпълни с шум от влачене на крака и отместване на столове. Физикът хвърли поглед към размазания образ, сякаш чакаше въпрос, който обаче не бе зададен. Може би не знаеха достатъчно, за да го зададат, или просто бяха изплашени. Накрая той им спести труда — вперил очи в екрана, тихо каза:

— Ерос гори, господа. Нашето време изтича…

 

 

Андрея Колинс лежеше с отворени очи и гледаше пълната лятна луна, докато тихо плискащите се вълни бяха като успокоителен фон на мислите й. Топлата ръка продължаваше да я милва с бавни кръгови движения по врата, гърдите и чувствителната кожа на корема й.

— Знаеш ли, че си луд — промърмори тя и затвори очите си срещу луната. — Ами ако някой дойде насам? И двамата ще ни арестуват за ексхибиционизъм.

— Възможно е — отвърна мъжът и се усмихна в тъмнината. — Но рискът е оправдан. Всъщност…

Ръката се насочи по-надолу и Андрея отвори очи, като се изсмя неодобрително.

— Чувстваш, че ти върви тази вечер, а? — Бе изоставила кратката съпротива, когато чу слабия звън на телефона от другия край на плажа. Намръщи се на прекъсването, но опря твърдо ръката си в мускулестите гърди на мъжа над нея.

— Телефонът — прошепна тя, като напрягаше врат към светлините на вилата на морския бряг.

— Остави го да звъни, Андрея — каза мъжът, притискайки се към нея. — Поне този път го остави.

За миг тя затвори очи, готова да се поддаде на импулса, поне този път. Но телефонът звънеше настойчиво и тя усети, че скача на крака и се мъчи да напипа банския си костюм върху одеялото.

— Съжалявам — възрази колебливо. — Но часът е три сутринта и онова чудо няма да млъкне. Сигурно е нещо важно.

Тръсна глава, като се отказа да търси дрехите си и тръгна гола през плажа.

Важно — изстена мъжът. — Сигурно някой ще ти говори мръсотии по телефона…

Отначало тя вървеше, сигурна, че след като прекъсна магията на любенето им, телефонът ще спре да звъни. Но звъненето като че ли се учести, притегляйки я по-близо до къщата. Андрея се спъна в стъпалата на терасата, изруга, когато кракът й остана в мрака, и подскачайки на един крак от болка, се добра до осветената къща.

— Ало — каза рязко в слушалката, като със свободната си ръка разтриваше ударения крак.

— Андрея — гласът на мъжа бе достатъчно познат, за да прогони болката й. — Дано не съм те сварил в неподходящ момент.

— Джереми, ти ли си? — попита тя след миг, през който любопитството й отново премина в яд. — Дяволите да те вземат, Джереми Ролингс, тук е три часът сутринта, в отпуска съм и ти току-що ме прекъсна в дяволски хубав…

— Какво… — възрази Джереми. — Нямам време да слушам подробности от любовните ти похождения. Искам да ти направя друг вид предложение.

— Едва ли ще е така добро като това, което току-що изпуснах — отвърна тя сърдито. После замълча за малко и добави. — Казвай тогава, слушам те.

— Добре — продължи Джереми с нескрито задоволство. — Тук в института стават разни работи, Андрея. Вчера следобед дойдоха двама военни от Вашингтон. Разработват проект, който е от първостепенна важност, и спешно търсят първокласен морски биолог. Мислех, че може да те заинтересува, нищо че си в отпуска.

— Какъв е този проект? — попита Андрея. — Да не мислиш, че ще полетя от Хавай само за да изслушам някое изявление за влиянието на околната среда върху рибната промишленост?

— Става въпрос за нещо по-голямо, Андрея — изрече бавно Джереми, подбирайки всяка дума. — Много по-голямо. Но останалите подробности ще научиш лично. Играта играят те и правилата са такива. Зная обаче, че е нещо, което не би желала да изпуснеш. Такава възможност се случва веднъж в живота.

— Джереми — подхвана тя и изведнъж осъзна, че на другия край на жицата Ролингс не е сам. Слушаше още някой; някой, който се нуждаеше от услугите й, но нямаше да плати в брой с информация. Може би просто това беше обичайният навик на военните да замъгляват пределно ясното обяснение, но тя усети, че се колебае. — Джереми, нужна ли е цялата тази тайнственост?

— Знаеш как е с правителството, Андрея — отвърна й той. — Няма да е интересно, ако не е строго секретно. — Засмя се, но смехът идваше от главата, а не от сърцето му. — Ще трябва да вземеш ранен сутрешен самолет от Хонолулу, а аз ще изпратя от института кола, която ще те чака на летището в Сан Диего, съгласна ли си?

Андрея се заслуша в равномерното свистене на телефонните линии. Сърцето й силно заби, докато се опитваше да долови неказаните думи в гласа на Джереми.

— Билетите ти са уредени, Андрея — продължи Джереми след минута мълчание. — Ще се видим след няколко часа.

Линията щракна веднъж и сега се чуваше само неравномерният шум на телефонния апарат, който я предупреждаваше с неразбираем шепот. Постави слушалката върху гнездото й и излезе на терасата.

Вълните продължаваха тихо да се разливат по белия пясък и луната блестеше все така през пласт високи облаци, които се гонеха сред звездите. Но сега всичко бе по-друго, като платно, от което са измили цвета. Не е длъжна да замине, разбира се, и може би Джереми се бе опитал да й каже това по заобиколен път. Може би го бяха принудили да й се обади и като я канеше, той може би се опитваше да я предупреди.

Андрея примигна към луната, като остави борбата между любопитството и страха да бушува необуздано. От океана повя хладен ветрец и когато докосна тялото й, тя потръпна. После всичко свърши, реши се така бързо, както вятърът утихва. Тя поклати глава, изпусна продължителна въздишка, която отнесе остатъка от решителността й, и се върна в къщата.

 

 

Слънцето печеше през следобедната влага и минута след минута изстискваше силите й. С едната си ръка Андрея пазеше очите си от слънцето, а с другата се държеше за седалката, докато лодката се носеше през крайбрежните вълни към пристанището. Островът беше нещо повече от група ниски възвишения и зелена растителност, издигащи се над бистрата синя вода на Карибско море. Не можеше да се различи от безброй други острови, пръснати из Бахамския архипелаг. Въпреки това бе различен, а присъствието на двама въоръжени военни полицаи на пристанището напомняше, че пътуването е нещо по-различно от излет за събиране на материали за института.

Лодката се блъсна в съоръженията за акостиране и един от военните полицаи мина напред, за да помогне на Андрея да се качи на пристанището. Тя прие подкрепата на яките ръце и след миг се изправи срещу познатото ухилено лице на Джереми Ролингс. До него стоеше неусмихващ се офицер, чиято униформа в цвят каки без отличителни белези не й позволяваше да познае чина му или рода на войските, в които служи. Зад двамата стоеше дребен, жилав мъж на средна, или по-скоро напреднала възраст, чието облекло бе толкова неподходящо, колкото и облеклото на Андрея. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, но тя усети пронизващия му поглед през потъмнените стъкла.

— Виждам, че си издържала пътуването — кимна Ролингс.

— Заслугата не е твоя обаче — отвърна Андрея, като отметна късата си кестенява коса от очите. — Слизам от самолета в Сан Диего и виждам двама от тези военни да ме чакат като лешояди. Наблъскват ме във военен самолет, който каца на всяка бетонна писта в пустинята от Калифорния до тук, после ме хвърлят в някаква проклета гребна лодка, за да пътувам в океана. Следващия път ще си взема билет първа класа, ако нямате нищо против.

— Извинявам се за неудобствата, д-р Колинс — каза офицерът. — Трябва да знаете, че д-р Ролингс ви повика по наша молба. Приготовленията за пътуването бяха направени набързо и нямаше време да ви осигурим комфорт.

— Разбирам — Андрея погледна Джереми с вдигнати вежди. Очакваше да й представи по-възрастния човек, който продължаваше да ги наблюдава мълчаливо.

Ролингс само се изкашля нервно и й направи знак да го последва. Обърна се и тръгна по пътя край пристанището.

— Вече закъсняхме, Андрея — каза той вместо извинение. — Знам, че не е добре да се започва така, но нищо не мога да направя. Сега ще те разведа набързо из комплекса и ще ти покажа пътя към спалнята. Природата сигурно си казва своето след плаването с лодката. По-късно ще се срещнем с генерал Търмонд.

За миг Андрея се почувства безпомощна, като гледаше Ролингс, който крачеше забързано по пристана. Размени още един въпросителен поглед с безименния непознат и след това хукна подир Ролингс.

— Слушай, Джереми — рече тя настойчиво, когато се изравни с него. Задъхваше се, докато се изкачваха по широки, бетонни стъпала, които минаваха през гъста палмова гора. — Не мислиш ли, че трябва да сложим край на тази идиотска тайнственост? Аз съм тук, отпуската ми напълно пропадна и съм само по една лятна рокля без ръкави. Платила съм достатъчно скъпо, за да узная какво става.

— Така е, Андрея, знам — кимна Ролингс, като хвърли поглед през рамо. — Но не аз командвам тук. Задачата ми в това начинание е да посоча и да се свържа с хората, необходими за проекта. Генерал Търмонд решава всичко тук — кой какво да узнае… и кога.

— Но ти знаеш какво става, нали?

Известно време Ролингс се изкачваше мълчаливо и накрая кимна веднъж.

— А предишното ти обещание продължава ли да важи? — запита тя на пресекулки, докато си поемаше дъх. — За възможността, която се случва веднъж в живота?

Ролингс стигна до най-горното стъпало, спря се и погледна назад, изчаквайки Андрея да изкачи последните стъпала.

— Абсолютно — каза той без усмивка и посочи с глава към противоположната страна на хребета.

На запад островът се отваряше към морето, където две ивици суша се виеха около искрящ залив с прозрачна вода, широк половин миля. Западният склон на хребета бе осеян с групи от ниски постройки, чиито бели бетонни стени блестяха на високото тропическо слънце. В далечния край на северния сърп към ясното небе бе насочена голяма параболична антена, а върхът на южния хребет бе увенчан от поредица куполи на радари.

— Внушителна гледка — прошепна тя, като избърса струйката пот, стекла се в очите й. — Едва ли сте построили всичко това с дарения от възпитаници на университета.

Ролингс се засмя мълчаливо и й даде знак да се качи на един джип, който търпеливо чакаше няколко крачки по-далеч с включен двигател. След миг се понесоха по острите завои на пътя, който се спускаше към центъра на комплекса. Точно преди върхът на хребета да изчезне от очите им, Андрея се обърна назад и размени последен въпросителен поглед с непознатия.

Едва тогава в кътче от съзнанието й нещо смътно проблясна. Не можеше да го назове с име или да намери някаква причина. Само натрапчива сигурност, че мъжът с тъмните очила е важна личност и че присъствието му означава начало на нещо, за което много скоро можеше да съжалява.

 

 

— Изненадвате ме, д-р Колинс — каза генерал Търмонд, като й подаде ръка.

— В какъв смисъл, генерале? — попита Андрея хладно, въпреки че вече бе прочела отговора по лицето му. Не можеше да разбере защо хората винаги смятаха, че науката и хубостта взаимно се изключват.

— Изглеждате твърде… млада — отвърна неловко Търмонд. — За славата, която сте си спечелили, искам да кажа. Ако д-р Ролингс е точен в определението си, вие сте най-добрият познавач в света на езиците на делфините и китовете. Истина ли е това?

Андрея вървеше след генерала по една от шестте бетонни пътеки, които пресичаха залива. Ролингс беше на няколко крачки зад тях, но не й се притече на помощ, а само бегло се усмихна.

— Ако в област, в която все още почти всичко се основава върху догадки, може да има познавач, то аз съм познавач — вдигна рамене Андрея, когато офицерът се обърна през рамо и я погледна.

— Все пак не са само догадките, нали? — продължи генералът. — Военните използват обучени делфини за разузнаване още от войната във Виетнам. А и за представленията в делфинариумите са били необходими известни познания за междувидовото общуване.

— Изучили сме някои основни механични принципи — тръсна глава Андрея. — Определили сме честотите, предпочитани от различните групи и подгрупи китове и делфини, и сме направили записи. Животните са достатъчно интелигентни, за да формират условни рефлекси, и това ни позволява да ги научаваме да изпълняват някои номера и прости задачи. Но да разбираме техния език… — Тя поклати глава.

— Според вас, какво не достига? — запита генералът, като спря на пристана.

— Пари, предполагам — отвърна Андрея, като отново погледна назад към Ролингс. — Научните изследвания стигнаха дотам, докъдето могат да стигнат, когато за провеждането им не се влагат значителни средства и време. Предполагам, че никой не е сметнал това за важно. Поне никой, притежаващ необходимите средства.

— До този момент — заключи генералът, като скръсти ръце на гърдите си и се загледа в спокойните води на залива. На стотина ярда от пристана върху повърхността на водата се появиха малки вълни и изведнъж на слънцето блесна дълъг бял плавник. Дълго време остана увиснал и после бавно се стопи в залива, докато едрото тяло лениво се поклащаше на повърхността.

Андрея пристъпи напред до генерала и като заслони с ръце очите си от слънчевата светлина, започна да отмята наум подробностите, които се виждаха в далечината: петнистата черна кожа с бели ивици върху гърлото и корема; дългите, тънки плавници; късата и дебела гърбава гръбна перка. Като завърши опознаването, цъкна с език и отстъпи крачка назад от ръба на пристана.

— Megaptera novaeangliae — кимна Андрея уверено. — Съдейки по размерите и по строежа на кожата, бих казала, че това е женски кит на средна възраст.

— Гърбав кит — повтори генералът на английски. — Д-р Ролингс ни съобщи, че ще работите с този вид. Той казва, че песните на този кит са прочути сред морските биолози със сложността си и с това, че може би са по-древни от самия човек. Доставили сме ви два екземпляра, д-р Колинс. Мъжки и женски. Д-р Ролингс смяташе, че това ще увеличи максимално количеството на естественото общуване, нужно за изследването.

Андрея се намръщи и като стрелна още един въпросителен поглед към Ролингс, се опита да събере ограничените си дипломатически способности.

— Това, което казвате, е вярно, генерале. Но ще ви призная, че все още не съм наясно защо така спешно бях доведена тук и защо военните внезапно проявяват интерес към песните на гърбавия кит.

Генералът бавно поклати глава, без да изпуска от очи кита, който лениво пресичаше залива. Скоро към него се присъедини още една тъмна грамада, издигнала се от морските дълбини.

— Въпросите ви са основателни, д-р Колинс — каза той. — Боя се обаче, че ако ви кажа нещо повече, ще повлияя върху научната ви обективност. Не бих си позволил да направя това. Ще ви дам възможност да използвате съоръженията и персонала в комплекса. Това включва щат от програмисти и техници за набиране на данни, както и употребата на специален суперкомпютър „Крей“ за анализ на данните. Това е най-добрият компютър, с който разполага правителството. Вече ви показах обектите, които ще изследвате. — Генералът кимна с глава към залива. — Останалото зависи от вас. Единственото друго условие… е времето.

— Времето ли? — попита тихо Андрея.

— Времето, д-р Колинс. Ще трябва да ви помоля да работите 24 часа в денонощието, седем дена в седмицата, докато не получите отговора. Ако молбата ми ви се струва неразумна, знайте, че резултатът от вашата работа може да е от жизнено значение за мнозина хора. Може би за всяко живо същество, д-р Колинс.

Генералът погледна строго жената, като искаше да прецени въздействието на думите си, и не се разочарова от това, което видя.

Андрея бавно отвори уста и изведнъж се почувства като мишка, която без предупреждение са пуснали в лабиринт. Първият й порив бе да удари Джереми в лицето за това, че я замеси в някаква тайнствена военна главоблъсканица — дори почувства, че ръката й инстинктивно се свива в юмрук. Но генералът я гледаше втренчено и се отнасяше с нея с грубовата прямота, която заместваше тайните, които не можеше да й разкрие.

— Но какво търсите? — попита Андрея, като разтвори юмрука си. — Сигурно има някаква причина за всичко това.

— Търсим свидетел, д-р Колинс — отвърна генералът и като се обърна, тръгна обратно по пристана. — Свидетел на престъпление…

 

 

— Обедна почивка — високо извика Ролингс от пристана и махна с ръка към Андрея, която изплува наблизо във водата на залива. След миг други двама водолази излязоха на повърхността и тръгнаха подир нея назад към пристана от бял бетон.

Ролингс търпеливо я изчака да излезе от водата и да хвърли кислородния апарат и маската, които образуваха мокра купчина в краката му.

— Донесох ти днешния специалитет на офицерския стол — каза гордо и й показа кафявата книжна кесия. — Яйчена салата върху жито.

— Чудесно — направи гримаса Андрея и се извърна към военните водолази, които излязоха от водата след нея. — Благодаря ви, момчета. Ще имам нужда от вас чак вдругиден, ако дотогава не изгубим още някой подводен микрофон. — После отново се обърна към Ролингс и свали ципа на водолазния си костюм чак до пъпа. Гърдите й изведнъж се показаха и Ролингс бързо се усмихна, като не видя по тялото й следи от бански костюм.

— Андрея, спазвай приличие — предупреди я той, като се намръщи, имитирайки неодобрение. — Генерал Търмонд ме помоли да ти напомня, че не си в Южна Калифорния. Тук голата жена прави малко по-голямо впечатление.

Андрея отново направи гримаса и тръсна глава.

— Хайде де, Джереми. Какво искаш, при всяко излизане от водата да правя модно ревю ли? Още малко и ще ми кажеш, че работя бавно. — При тези думи тя се намръщи и издърпа кесията от ръката на Ролингс.

— Всъщност… — Ролингс спря усмихнат и се загледа в залива. На стотина ярда от тях избликна широк фонтан от пръски и един от гърбавите китове изскочи на повърхността. — Трябва да ти призная, че съм натоварен да разбера неофициално как вървят нещата. Минаха почти две седмици, а ти си много мълчалива.

— Аз съм много заета — поправи го Андрея и начумерено задъвка сандвича, като в същото време злорадстваше, че Ролингс се поти на обедното слънце.

— Не ти ли трябва някакъв апарат? — Ролингс кротко опипваше почвата.

— Сигурно се подиграваш — отвърна му тя. — Това място е рай за изследователя. Знаеш ли, че целият залив е опасан с жици, за да се регистрират шумовете? Всеки звук, издаван от Хари и Хелън, се записва на лента. Няма да се учудя, ако нещастните създания се разболеят от параноя, докато завършим изследванията. А що се отнася до анализа на данните, компютрите тук работят сякаш сами. Един звукозапис може да бъде анализиран и разчленен по сто различни начина само 15 минути, след като звукът е бил записан. Почти в реалното време. Регистрирала съм над 20 различни песни, които досега нито веднъж не са били споменавани в специализираната литература.

— А това, предполагам, е Хелън? — Ролингс посочи с глава към лъскавата маса, която плуваше спокойно покрай пристана.

— Все някак трябваше да ги наречем — смутено кимна с глава Андрея. — Най-големият ни проблем ще е теглото им. Военната флота е сключила договор с местни рибари да доставят жива риба и мисля, че и двата кита вече са наддали.

Ролингс тихо се изсмя и преди да продължи, изчака Андрея да изяде сандвича си.

— Генералът иска първия ти подробен доклад до една седмица. Мислиш ли, че имаш нещо за него?

Андрея пое дълбоко дъх и седна на пристана. От усилието костюмът й изскърца.

— Джереми, аз се изтрепвам да работя. Зная, че минаха две седмици. Действително открих някои нови неща. Но ти още не си ми казал какво по-точно търся, ако не смятаме загадъчната забележка на генерала. Свидетел на престъпление ли? — вдигна тя недоверчив поглед към Ролингс. — А като намеря това, за което трябваше да дойда тук, как ще го позная?

— Ще го познаеш — отвърна Ролингс с влудяваща сигурност. — Андрея, заминавам за няколко дни. Недей да се тревожиш.

— Къде отиваш? — запита тя малко по-бързо, отколкото би позволила гордостта й.

— Към Италианските Апенини — отвърна той и разпери пръстите на ръката си, за да предвари потока от въпроси, който се четеше по лицето на Андрея. — Всеки ден човек от щаба на генерала ще проверява дали имаш нужда от нещо, а веднага щом се върна, ще поговорим.

— Джереми — внезапно каза тя и скочи на крака. — Ти може би просто играеш някаква игра, а аз се хващам, дявол да те вземе. Не можеш ли да ми кажеш нещо повече? Поне името на тайнствения ти приятел със слънчевите очила? Като го видя, тръпки ме побиват. — Тя потръпна леко, като забрави тропическата жега и си спомни как той я наблюдаваше мълчаливо от пристана.

— Няма никаква игра — каза Ролингс с равен глас. — Освен това повторих ти сто пъти: генерал Търмонд иска да работиш самостоятелно, без да се влияеш от ничии убеждения. Само ни дай средство за общуване с китовете, Андрея. Тогава не само ще разбереш какво става, но ти давам дума, че снимката ти ще се появи върху корицата на „Тайм“.

С тези думи той се обърна и тръгна назад по пристана. Андрея гледаше след него, докато звукът от гърбавия кит не насочи вниманието й отново към залива. Огромното животно се люлееше бавно на слънцето, като размахваше безцелно плавниците си във въздуха.

Може би защото Ролингс спомена „Тайм“ или защото паметта й най-сетне бе решила да отключи съкровищата си, но в съзнанието й изведнъж изплува името му и тя се сети кой я наблюдаваше иззад тъмните си очила. За пръв път от пристигането си тук започна да осъзнава, че става въпрос за нещо много по-важно от експеримент с преходно значение за военните. За пръв път в живота си пожела да не е чак толкова умна или чак толкова нахакана.

Китът отново вдигна стълб вода и във въздуха се образува облак от бели пръски.

Какво е това, което знаеш, и което тези хора толкова много искат да узнаят? — попита Андрея без думи, като приклекна върху пристана. — И какво ще стане, когато им издам твоята тайна?

 

 

Когато Ролингс влезе в командната зала, Андрея се взираше в компютърния екран, забравила за външния свят. Той се загледа в сменящите се паяковидни изображения, които се виждаха иззад приведените й рамене и я чакаше да забележи присъствието му.

— Вземи си един брой и ей сега ще дойда при теб — промърмори Андрея и се опита да изтрие умората, която сушеше очите й и правеше неясни трептящите изображения върху екрана. — Кой ден е днес?

— Мисля, че сряда — отвърна Ролингс, като се замисли. — Но за датата не бих могъл да се закълна.

Андрея пое дълбоко дъх, оттласна се от пулта и се завъртя така, че срещна очите на Ролингс.

— Откога започна това, Джереми? Вече минаха пет седмици, а аз все още се блъскам в тъмнота — Тя поклати глава. — Опитвам се да разчитам йероглифи, без да разполагам с Розетски надпис, Джереми. Търся игла в купа сено, но дори не съм сигурна дали това е проклетата купа, в която трябва да търся. — Говореше бързо и неразбрано. После замълча, погледна към пода и продължи. — Някога да ти е минавало през ум, че задачата може да е прекалено сложна за мене?

— Възможно е — кимна Ролингс съчувствено. — В такъв случай обаче тя ще е прекалено сложна и за всекиго другиго. Казах на Търмонд, че си най-добрата в света и не съм си променил мнението. Така, а какво имаше на този вълшебен екран?

Андрея усети у нея да се надига безпомощност, която бе по-силна от изтощението й. Можеше да се впусне в обичайната си тирада и крещейки, да зададе обикновените си въпроси, с което щеше да накара Ролингс да надене маската на непроницаемост. Но тази вечер гневът й постепенно изчезна, преди ритуалът да бе започнал.

По дяволите, Андрея — помисли си тя, като видя очаквателния поглед на Ролингс. — Те тепърва ще те дресират…

Но само се завъртя с лице към пулта и пръстите й забягаха по клавишите.

— Научавам някои неща за езика, който се опитваме да дешифрираме, Джереми. Струва ми се, че разбирам защо е било толкова трудно да се решат проблемите. — Върху екрана оживя поредица от криви. — Това е честотната крива на една последователност или, да речем, дума. Или поне нещо, което в най-голяма степен се приближава до думата в техния начин на общуване. Необикновеното в случая е, че значението на тази „дума“ зависи от положението ти в пространството. — Тя замълча и погледна през рамо. — Все едно дадена дума в английски език да получава различни значения в зависимост от това дали сядаш, или ставаш. Разбираш ли?

— Страшно интересно — кимна Ролингс и придърпа стол, за да седне до Андрея. — Триизмерен език… може би пък не е толкова странно за същества, обитаващи триизмерна околна среда като морето.

— Съвсем вярно — съгласи се Андрея. — Сигурна съм, че точно така се е развил този език. Но работата по превода му е кошмар. Трябва не само да записваме различните звукове, издавани от един кит, но и да отбелязваме положението му спрямо други изследвани обекти и спрямо околната среда. — Тя отново се обърна към екрана. — Това е първата крива, която идентифицирахме. И двата кита често я използват. Стигнах до извода, че за да има смисъл, тя трябва да е нарицателно име или глагол. За съжаление като че ли не успявах да открия пряка зависимост поради причините, които вече ти изтъкнах. След като се досетих обаче, че значенията на отделни поредици от звукове зависят от физическото положение, това престана да бъде проблем.

Тя се облегна назад със задоволство, докато Ролингс едва сдържаше любопитството си.

— Като глагол думата означава „горе“ или „долу“ — каза тя накрая. — Като съществително означава „дъно“, ако си във водата, насочен надолу; „повърхност“ — ако си под водата, насочен нагоре; и „небе“ — ако си на повърхността. — Андрея се засмя победоносно, докато Ролингс осмисляше нейната логика.

— Много добре, Андрея — кимна той. — Свършила си добра работа. Та ти каза, че това е първата дума, която си дешифрирала. Още колко думи разкри?

Усмивката на Андрея се стопи. Тя погледна към екрана и се намръщи.

— Почти съм разгадала още около шест. Но не мога да заложа главата си за тях.

— Сега имаш нужда от един хубав сън — каза Ролингс и се изправи.

— Това, от което имам нужда, Джереми, е да прекарам една нощ в града — Андрея се облегна на стола и затвори очи. — В който и да е град. Да се натряскам и да танцувам, докато се наложи някой на ръце да ме занесе вкъщи. От това имам нужда. — Отвори очи, когато Ролингс бе вече стигнал до вратата на командната зала. Тя се поколеба за миг и най-сетне изстреля въпроса, който бе държала като зареден автомат през последните три седмици.

— Джереми, каква е ролята на най-изтъкнатия астрофизик в света в цялата тази работа? — Тя се усмихна плахо на Ролингс, който замръзна на място, и притвори очи на слабата светлина. — Именно Джордж Марсдън се перчи тук с тъмните си очила, нали?

— Ами… — успя да каже Ролингс и се върна обратно в залата. — Андрея, как, по дяволите, успя да се сетиш?

— Лошото е, че се сетих много късно. — Андрея се завъртя на стола и скръсти ръце върху гърдите си. — Преди три години той спечели Нобелова награда, нали си спомняш? Снимката му се появи върху корицата на „Тайм“. — Тя поклати глава, като видя вълната от искрено смущение, заляла неумолимите дотогава черти на Ролингс. — Не си отговорил на въпроса ми, Джереми. Каква е връзката между моите изследвания върху китовете и астрофизиката?

— Рано е, Андрея — Ролингс пое дълбоко дъх и поклати глава решително. — Военните все още настояват да се запази твоята обективност и имат сериозни основания за това. Ти ще провеждаш двойно слепия експеримент, Андрея. Ще дадеш независимото потвърждение на това, което Марсдън вярва, че е истина. Поради тази причина би им станало твърде неприятно, ако разберат това, за което си се досетила. Вярвам, че ще го запазиш за себе си. — Той отново тръгна към вратата. На прага се обърна и я погледна.

— Още малко, Андрея — каза й тихо. — По-близо си, отколкото си мислиш.

След това си отиде.

 

 

Дните минаваха в мъгла от жарки следобеди върху пристана и безкрайни нощи пред компютрите. Андрея престана да ползва огледалото в спалното помещение, тъй като се боеше от лицето, което вече я гледаше с хлътнали, равнодушни очи. Всяка вечер, когато не беше на някоя от честите си експедиции, Ролингс разговаряше с нея и сигурността му сякаш се увеличаваше пропорционално на нейната умора.

— Ти ще ме убиеш — една вечер му бе казала Андрея полусериозно-полунашега.

— Дано не стане това — бе отговорил Ролингс, като стисна ръката й.

Но сърцето на Андрея бе забило лудо, докато гледаше очите му — тя се разтревожи по-силно от думите, които той не произнесе.

Дано не стане това… но трябва да бъдем готови за всичко… Ако това е цената, която трябва да платиш за това, че се смяташ за най-добрата, то тя със сигурност бе научила урока. Дните на Андрея Колинс, детето чудо, бяха свършили и тя се молеше само да има възможност да използва прозрението си. Ако има смисъл да работи още по-усилено, за да реши поставената й задача, ще работи по-усилено. Военните техници скоро привикнаха да разбират едносричните й указания, а нейната вселена стана лабораторията, пристанът и китовете, на които сякаш им стигаше да пазят заключени тайните си и да пируват с непресекващата доставка от прясна риба.

В края на деветата седмица Андрея бе съставила речник на китовия език, който съдържаше близо 20 думи. Процедурата на изследванията бе толкова твърдо установена, че тя я следваше като робот. Много отдавна се бе простила с откривателството. Това беше чисто и просто работа. Начин да се отскубне от игра, която не разбираше и в която вече не копнееше да победи.

Най-напред компютрите откриваха отрязък от песен, който се повтаряше многократно в репертоара на китовете. Следваше корелационен анализ въз основа на звуко- и видеозаписи на гърбавите китове, като целта на анализа бе да се извлече значението от физическия контекст. След като се разгадаеше смисълът на даден отрязък, той се просвирваше пред китовете, за да се провери реакцията им. В някои случаи усилията на Андрея бързо се увенчаваха с успех. Друг път обаче китовете нехаеха, сякаш знаеха, че древните им песни се „пеят“ от машина, на която няма какво да отговорят.

Въпреки успехите обаче тя знаеше, че я делят месеци, може би години от отговорите, които Ролингс и генералът очакваха с безкрайна решителност. Знаеше го, но упорито продължаваше да работи, водена от гордост. Тя знаеше и именно поради това се смя като побъркана, когато самите военни й дадоха най-важния елемент от главоблъсканицата.

В тясното помещение с монитори върху пристана Андрея дълго се взира в изображенията върху екрана иззад рамото на един безименен лейтенант. Просвирваха отрязък от най-новата песен, за да могат китовете да го чуят. Тя се бе досетила, че думата означава „обръщам“, но Хари и Хелън слушаха песента почти цял час и не проявяваха никаква склонност да реагират. Тя смяташе да прекрати опита, когато над западния край на залива се появиха три военни хеликоптера и като летяха ниско над земята, се отправиха към пистата за кацане на източния бряг.

— По дяволите — изкрещя Андрея, като видя как водата на залива се надигна под въздушната струя, раздвижена от витлата. — Лейтенанте, свържете се с Кулата и им напомнете, че тук се провежда експеримент. Нали обещаха, че няма да има движение, дявол да го вземе. Обещаха!

— Да, госпожо — отвърна лейтенантът и посегна към телефона.

Андрея кипеше вътрешно, като гледаше как показанията върху екраните подскачат от шума на носещите се над залива хеликоптери. Може би се връщат от неуспешен полет, но тя провежда експеримент и те трябва да се съобразяват с нея. Посегна към изключвателите на регистриращите устройства, но видя, че изображенията отново заскачаха — този път тласкани от нещо друго освен от нискочестотния тътен на самолетите.

Китовете изпълваха всеки канал на подводните микрофони с песен, чийто строеж изглеждаше непознат дори на пръв поглед. Андрея се намръщи, тъй като песента се повтаряше, въпреки че хеликоптерите бяха изчезнали от небето. И изведнъж Андрея започна да се смее, без да обръща внимание нито на лейтенанта, който я гледаше с отворена уста, нито на безмълвните внушения на разума си. С интуицията, която дава дългият изследователски опит, тя разбра, че това е ключът на загадката.

Сега се нуждаеше само от смелостта да си послужи с него.

 

 

Телефонният звън изтръгна Ролингс от съня му, като звучеше настойчиво в тъмнината на малката му стая.

— Ролингс на телефона — прокашля се той, когато най-сетне успя да напипа слушалката.

— Джереми — долетя леко подигравателният глас на Андрея. — Надявам се, че не се обаждам в неподходящ момент.

— Какво? — Ролингс седна в леглото. — Андрея, какво става? Това шега ли е, или само отмъщение за минала обида?

— Нито едното, нито другото — едвам прошепна Андрея. — Намерих отговора на загадката ти, Джереми. Сега ти трябва да ми отговориш на няколко въпроса.

— Успя ли? — запита Ролингс, като изрита завивките и се измъкна от леглото. — Знаех си, че ще успееш, Андрея. Като съмне, ще се обадя на генерала и ще свикам заседание…

— Остави го генерала — изсъска му Андрея. — Искам си отговорите сега, Джереми. От тебе. Чакам те в компютърния център.

— Андрея… — опита се да възрази Ролингс, но пукотът на телефонната линия го прекъсна. В продължение на цяла минута гледа слушалката, сякаш тя можеше да му подскаже някакво обяснение, а после бързо се облече.

 

 

Като чу да се отваря вратата, Андрея извърна глава от компютъра. Лицето й бе осветено от зеления блясък на екрана. Посочи му празния стол до себе си, като мълчаливо наблюдаваше как Ролингс сяда уморено.

— Това не е ли малко мелодраматично? — попита той, като се взираше в лицето й, за да открие чувствата, които бе доловил така ясно по телефона.

— Само играя по твоите правила — отвърна Андрея с равен глас. — Нали и ти ме въвлече в тази работа, като до известна степен си послужи с мелодрама? Сега е мой ред. — Очите й блестяха в зелената светлина като тъмни кръгове на непоколебимост, които се впиваха в главата на Ролингс. — Джереми, кажи ми над какво работите — и ти, и Джордж Марсдън, и всички други, които са докарани на този проклет остров.

— Андрея… — започна нерешително Ролингс, като мърдаше неспокойно на стола.

Тя премести едната си ръка върху клавиатурата и постави пръстите си върху клавишите.

— С докосването на един клавиш — каза тихо, като го гледаше с немигащи очи — мога да изтрия всички файлове. Тогава ще трябва да ме заведеш у дома и да намериш друг да ти играе по свирката. — Изви въпросително веждите си в дъга и изчака изразът на изненада да изчезне от лицето му. — Сега ми дай отговорите, Джереми.

Ролингс се намръщи, когато си размениха безмълвен поглед: всеки преценяваше твърдостта на другия. Докато се гледаха, нейните очи не трепнаха и накрая той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам микродиск, който подаде на Андрея.

— Зареди го в компютъра — каза той.

Андрея изпълни нареждането му и след миг върху екрана се появи подробна диаграма, която следваше хоризонталната ос на дисплея.

— Това е линия на времето — започна Ролингс, като се приближи към терминала и докосна един от клавишите. — Започва преди 700 милиона години — продължи той, докато изображението започна да се мести от ляво на дясно, откривайки по-голяма част от диаграмата. — И продължава до настоящия момент.

— Какви са тези светли черти? — запита Андрея, когато диаграмата заблещука.

— Те са основанието за твоята работа… и за моята — кимна Джереми. — Те показват местоположенията на големите измирания.

— На какво? — запита Андрея, като отдели очи от екрана.

— Може би е по-точно да се каже „биологичните разрушения“ — рече Ролингс. — Имало е цяла поредица през последните 700 милиона години; краткотрайни периоди, през които са измирали голям брой видове. Някои от измиранията са били по-значителни от други, но всички следват един и същ модел. — Той отново допря пръсти до клавишите и се появи колона с цифри.

634
514
443
360
240
221
136
67
35
17

— Това е обобщение на известните разрушения, станали милиони години преди настоящия момент — продължаваше Ролингс безстрастно. — Очевидно колкото по-назад във времето се връщаме, толкова по-неточни стават фосилните данни. Затова някои от датите не са така твърдо установени във времето, но в известен смисъл това само потвърждава модела. Първото голямо измиране станало преди около 634 милиона години през предкамбрийския период. Тогава изчезнали най-ранните морски животни, които били единствените обитатели на планетата. Други разрушения имало преди 514, 443 и 360 милиона години. Въздействията им могат да се преценят само по промените във фосилните данни, но всяко разрушение може ясно да се свърже с важен кръстопът в еволюцията на живота. Следващата катастрофа, станала приблизително преди 240 милиона години, е била най-тежката, която сме идентифицирали досега. Тя слага края на пермския период и отнася почти 96% от всички видове морски животни, съществували по това време. Всички едри влечуги, живеещи на сушата, били унищожени. Това разрушение е значимо, тъй като е първото, за което открихме местоположението на кратера, образувал се след удара.

— Кратер от удар ли? — пресече го Андрея.

— В канадската провинция Куебек — кимна Ролингс, преди да продължи. — Други две разрушения настъпили преди 221 и 136 милиона години, въпреки че нито едното, нито другото нямали силата на катастрофата през перма.

Ролингс мълчаливо се загледа в екрана, като че ли погълнат от собствените си мисли. После внезапно се размърда, изкашля се и отново се задълбочи в колоната от цифри.

— Стигаме до разрушенията през мезозоя преди 67 милиона години — каза той. — Тогава измрели почти всички животни в океаните и настъпил краят на динозаврите. Датата на мезозойската катастрофа ясно се посочва от необикновено богатите отложения на иридий във варовиковите скали, които са се образували през този период. Най-сполучливите образци, които сме открили досега, са в Апенините в Италия.

— А иридият — прекъсна го Андрея, като си спомни какво бе чела в статия в едно научно списание — се съдържа в много по-голямо количество в метеоритите, отколкото в земните скали.

— Точно така — кимна Ролингс.

— По същия начин можем да определим кога е станал друг сблъсък и произтеклото от него разрушение преди 35 милиона години и още едно преди 17 милиона години. Това е най-късната катастрофа, съдейки по геологическите данни, а открихме и съответен кратер от удара в Централна Германия. — Графиката бе свършила и той се облегна назад в стола си, като остави Андрея да осмисля лавината от информация.

Андрея вдигна ръце към лицето си и разтри слепоочията си, сякаш това щеше да й помогне да осмисли чутото. Бе слушала думите на Ролингс с растящо безпокойство, като ставаше по-сигурна накъде води логиката на разказа му. Все пак обаче трябваше да му даде възможност да докаже, че тя греши, и да предложи друго обяснение на песента на гърбавите китове.

— Сега, що се отнася до модела… — продължи Ролингс, като се наведе и докосна клавишите, под чиято команда до първата колона с цифри се появи втора.

634
514 . . . 120
443 . . .  71
360 . . .  83
240 . . . 120
221 . . .  19
136 . . .  85
 67 . . .  69
 35 . . .  32
 17 . . .  18
  0 . . .  17

— Вторият ред цифри всъщност е разликата между предходните две числа в първата колона. Така че 120 е периодът от време в милиони години между първото известно разрушение, станало преди 634 милиона години, и второто, станало преди 514 милиона години. Ясно ли е?

Андрея кимна мълчаливо, като гледаше цифрите.

— Така — продължи Ролингс. — Сега, ако накараме компютъра да открие най-малкия общ знаменател сред числата от втората колона и предвидим само 1% запас за коригиране на потенциалната грешка в датирането на фосилните данни, получаваме отговор, равняващ се почти точно на 17 милиона години. Валидността на общия знаменател можем да потвърдим, като съставим трета колона с цифри. Числата в нея се получават, като всеки от интервалите от време във втората колона се раздели на 17. — Ролингс докосна един клавиш и върху екрана се появи трета колона от цифри:

634
514 . . . .120 . . . 7,06
443 . . . . 71 . . . 4,18
360 . . . . 83 . . . 4,88
240 . . . .120 . . . 7,06
221 . . . . 19 . . . 1,12
136 . . . . 85 . . . 5,00
 67 . . . . 69 . . . 4,06
 35 . . . . 32 . . . 1,88
 17 . . . . 18 . . . 1,06
  0 . . . . 17 . . . 1,00

— Всичко това е много интересно — заключи тя, като погледна встрани от екрана. — Но аз съм чела специализираната литература, Джереми. На научната общност е известна привидната закономерност в падането на метеоритите и мнозина други учени са търсили астрономическо обяснение. Например гравитационното подреждане на планетите в една линия или влиянието на малка двойна звезда. Каква връзка може да има това с моите изследвания? — За момент погледите им се срещнаха и макар тонът й да бе рязък, в очите й пробягна отчаяние.

Ролингс сведе очи към пода, съжалявайки, че е видял страха, който Андрея не можа да скрие. Той беше отговорен за това и чувството щеше да го спохожда до края на живота му. Но не бе в състояние да промени действителността, която бе довела и двамата на острова и която шепнеше заплаха чрез светлата карибска нощ.

— Джордж Марсдън дълго търси астрономическо обяснение, което би съответствало на цикъла от 17 милиона години — отвърна Ролингс. — Но не успя да намери такова обяснение. Когато се убеди, че налице е безспорен модел, който няма подходящо рационално обяснение, той започна да търси ирационално обяснение.

Ролингс дълго гледа в очите на Андрея и накрая кимна към компютърния екран.

— Погледни тези числа, Андрея — й каза той, — и ми кажи кой фактор не сме взели предвид в разсъжденията си за значението на модела от 17 милиона години.

Зачака търпеливо, докато Андрея наблюдаваше екрана, сбръчкала чело от усилието.

Дяволите да те вземат, Джереми… Твърде уморена съм, за да скачам през обръчите ти. Твърде уморена…

Изведнъж отговорът изскочи от екрана и блесна в съзнанието й в изблик на прозрение. Трябваше да се търси обяснение не за модела от 17 милиона години, а за отсъствието на модел в интервалите между самите катастрофи.

— Втората колона — измънка тя. — Не си ми обяснил модела във втората колона.

— Съвършено точно — кимна Ролингс. — Несъмнено на всеки 17 милиона години се случва нещо, което обаче не винаги води до биологична катастрофа на Земята. Всъщност фосилните данни покриват тридесет и седем цикъла от 17 милиона години, но само десет катастрофи за същия период от време. Това накара Марсдън да повдигне един опасно прост въпрос: Ако цикълът на катастрофите не може да се обясни с гравитационната механика на небесата, дали не е свързан със събития, които стават тук, на Земята?

Ролингс още веднъж се пресегна към клавиатурата и този път върху екрана се появи ново табло:

650 . . . Многоклетъчни животни
530 . . . Първи мекотели
450 . . . Гръбначни
370 . . . Земноводни
245 . . . Ранни влечуги
235 . . . Динозаври
145 . . . Двуутробни бозайници
 69 . . . Ранни примати
 39 . . . Маймуни
 17 . . . Човекоподобни маймуни
  2 . . . Ранният човек

— Това е схема на главните епохи в еволюцията на живота на Земята — обясни Ролингс. — Той започва преди 650 милиона години с първата поява на многоклетъчни организми в първичните океани и продължава до появата на Хомо еректус в степите на Африка преди 2 милиона години. Сега виждаш ли закономерността? В рамките на 17 милиона години след всяко от тези епохални събития е настъпвал силен сблъсък с метеорит. След всяко… освен след последното.

Андрея се раздвижи на стола и скочи на крака с внезапен прилив на сили. Закрачи от единия до другия край на контролната зала, а стъпките й отекваха върху покрития с керамични плочки под.

— Джереми, какъв е смисълът на всичко това? — обърна се тя към него с лице, скрито в сенките. — Ако ударите на метеоритите е трябвало да унищожат живота, фактът, че сме тук, означава провал за тях. И ако някой или нещо е искал да диктува хода на еволюцията, защо е трябвало да постъпва по такъв примитивен начин? Също като дете… — Андрея замълча за миг. — Като дете, което хвърля камъни в езеро.

— Кой може да каже кое е примитивно и кое е абсолютно ефективно? — Ролингс бавно поклати глава. — Ами ако целта не е била да се унищожи животът, а само да се предотврати налагането на нежелателна форма на живот? Ако приемем това предварително условие, тогава всичко може би се превръща в чудо на ефективността. Помисли малко, Андрея. С минимален разход на усилия нещо може нарочно да е унищожило десетки хиляди видове, оставяйки инкубатора напълно невредим. Самият Давид не е имал по-голям успех, като убил Голиат с камък, хвърлен с прашка. — Той замълча, като искаше Андрея да излезе от сянката.

— Поне Марсдън така предполага — продължи той. — И макар да разполагаме с интересни косвени улики, нямаме единствения фактор, който би доказал предположението по безспорен начин.

Андрея затвори очи и почувства обръча на логиката да се свива в съзнанието й. Думите излязоха от устата й механично, сякаш невидима ръка дърпаше юздите.

— Нямате свидетел — прошепна тя.

— Нямаме свидетел — повтори като ехо Ролингс. — И в този момент ти влезе в играта. Когато преди 17 милиона години настъпила последната голяма катастрофа, нашите предци били едва човекоподобни маймуни, но китовете вече били древен вид. Може би това е просто догадка, но те са единствените живи същества, които все още могат да имат спомен за миналото и да ни съобщят какво си спомнят. Това бе възможност, която не трябваше да изпускаме.

Разбира се, и затова не можеше да ми кажеш истината в началото. Джереми, ти си знаел, че няма да ти повярвам. Знаел си…

— Защо така спешно ви трябваше отговора? — попита тя накрая. — Дори това, което казваш, да е вярно, какво значение има то? Дори нашата еволюция да е била чиста случайност, ние все пак сме хора, нали?

— Предполагам, че сме — кимна Ролингс. — Но представи си, че Микеланджело не е бил прав, Андрея? Представи си, че това, което виждаме в огледалото, не е лицето на бога? Какво ще кажем, когато пак дойдат и хвърлят камъни? Марсдън смята, че периодът на господството ни може би изтича. Той е открил аномалия в орбитата на астероида Ерос, който при нормални обстоятелства може да мине на разстояние 20 милиона мили край Земята. Ако тази аномалия е свързана с това, за което говорихме досега, то Марсдън е убеден, че следващата катастрофа ще настъпи преди края на този век. А ако ни очаква такава съдба, Андрея, ние имаме нужда от доказателства. Доказателства, с които да убедим разединения свят, че е време да заработим заедно и да докажем, че заслужаваме да оцелеем.

Ролингс замълча, наблюдавайки сенките, в които Андрея оставаше потънала като колеблив призрак. Когато вече бе изгубил надежда, че ще я накара да му повярва, тя пристъпи напред с изцъклени очи и залитайки, зае мястото си пред пулта. Пръстите й се движеха вдървено по клавишите, с които извикваше резултатите от изследванията през последните няколко дена.

— Ето ти доказателството — изхриптя тя, тъй като думите едва излязоха от свитото й и пресъхнало от страх гърло. Вдигна ръце от клавиатурата и като ги скръсти, обгърна раменете си с тях, сякаш се бореше с тръпка.

Екранът играеше пред очите й, пълен с честотните криви на древната песен, която китовете бяха запели в отговор на хеликоптерите. Ролингс се наведе към дисплея, като гледаше изображенията да разцъфват във фосфоресциращо зелено.

— Но какво означава това? — попита той нетърпеливо.

Андрея преглътна с мъка, като се бореше с буцата, надигаща се в стомаха й. След това прочете думите, които се появиха в превод върху компютърния екран — с тънкия и далечен глас, който помнеше от вечерния ритуал в детството си:

Повелители на небесата — молеше се тя. — Оставете ни да живеем…

Край