Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Canyons of Ariel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
gogo_mir (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 22,23,24,25/1989 г.

История

  1. — Добавяне

Ден Ла’ан 243.73 Приравнен /7 ЮНИ, 09:20 централноуранско време (ЦУВ)

За човешкото око вътрешността на кораба-разузнавач би била непроницаема: бе тъмно като в рог и само едва доловимата луминесценция на командното табло подсказваше, че тук има източник на светлина. Обаче за чувствителните очи на корабния екипаж тя бе повече от достатъчна, за да бъде видян всеки необходим детайл. Едно от загърнатите в черни роби и качулки същества изправи продълговатата си фигура и се извиси над инфрачервения екран, до който се бе свило. То се обърна, за да застане с лице към друга фигура в средата на тесния център за управление на космическата машина.

— О, Блажени! Те са напуснали първата луна и са на път към втората — проговори съществото, току-що станало от терминала на командния пункт.

Другата фигура кимна леко с глава и отговори:

— Да, Тал’лиел. Наближава времето на нашата среща. Когато те кацнат, програмирай курс за пристигането ни на сигурно място близо до повърхността. Остави им достатъчно време да се приспособят към околната среда.

— Очаквате ли неприятности, Блажени?

— Какво ти говори твоят собствен опит? Кой може да прогнозира какво могат да сторят съществата на светлината? Трябва да бъдем внимателни, доколкото времето ни разрешава това!

— Да — съгласи се Тал’лиел. Той се поколеба дали да продължи. — Опитахме се да ги докоснем. Не успяхме.

Другият, изглежда, се замисли върху чутото. Измина дълга минута преди да отговори. „Трябва да сме внимателни. От твоите действия ще зависи успехът или провалът на мисията ни.“ Обръщайки се, той се стопи във въздуха и изчезна от стаята.

 

7 ЮНИ, 16:10 ЦУВ

Космическият кораб се намираше на повърхността на Ариел вече повече от час и геологът Стенли Трекслър започна да става неспокоен; не го свърташе на едно място; искаше да излезе навън и да започне работа. За нещастие бе длъжен да изчака момчетата, отговарящи за сигурността да проверят района за евентуални опасности. Проблемът бе кой да има предимство: дипломатическата мисия или научните задачи. Не разбирам защо приоритетът бе даден на дипломатите, си мислеше той недоволно. А всъщност той дори трябваше да се смята за щастливец за това, че въобще го бяха поканили. Едва последната минута бе взето решение корабът да вземе и трима учени и да пристигне една седмица по-рано, за да могат те да извършат някои наблюдения. Предишната му успешна работа в Йовийската система му бе осигурила тази чест сега и той бе изпълнен с гордост. На петдесет и тригодишна възраст това сигурно бе последното му междупланетно пътешествие.

За пръв път човек посещаваше системата на Уран. Не бе нито лесно, нито удобно да се извърши това. За пръв път човечеството успя да „види“ Уран през 1986 г. по време на мисията на автоматично управлявания „Вояджър 2“, И това бе станало възможно само благодарение на подреждане на далечните планети в права линия, което се случва веднъж на всеки 172 години. Даже с помощта на притегателните сили и на Юпитер и на Сатурн мисията на „Вояджър“ бе отнела девет дълги години. За щастие сегашното посещение имаше политическа цел, която сама по себе си бе далеч по-мощен „двигател“. Този двигател и сложната траектория Земя-Луна и Земя-Юпитер, също подпомогната от гравитацията, бяха успели да придвижат кораба и да намалят времетраенето на експедицията до едва поносими три години. Три цели години в претъпкан космически кораб! Достатъчно време да изостри отношенията между осемте членове на мисията. Пристигането на Уран бе прието с благодарност; то облекчи напрежението. Преди това бяха кацали на Миранда — най-близката от петте главни луни на почти безизразното, покрито с аквамаринени облаци лице на Уран. Миранда — най-малката от петте с диаметър само 492 км — обаче имаше черти, които биха могли да се нарекат драматични. Огъвана и измъчвана от сили, които учените не бяха разбрали дори и след шестдневните интензивни проучвания на място, скалистата повърхност на Миранда бе истинска геологическа лаборатория. Сега те се намираха на Ариел — втората от големите луни на Уран. Тя бе значително по-голяма — с диаметър 1 168 км — и теренът й бе назъбен също както на Миранда. Тук трябваше да протече срещата, заради която бяха извършили дългото си пътуване в Слънчевата система.

Трекслър чу съскането на въздуха във входната камера. Това значеше, че командирът и тримата астронавти от сигурността са завършили проверките си. Ако не са намерили нищо, ще ме пуснат да изляза, помисли си той. Само че след като успее да „напъха“ леко напълнялото си тяло в скафандъра.

 

7 ЮНИ, 16:20 ЦУВ

Роб Кауъл чакаше нетърпеливо въздухът в претъпканата входна камера да достигне необходимото налягане. Няма да е много дълго, си помисли той, защото четирите, облечени в скафандри фигури почти изпълваха камерата. Струваше му се, че е изминала цяла вечност. Кауъл бе млад, слаб, със среден ръст. Изглеждаше дори, че е отслабнал още повече по време на полета, който бе първи за него. Мъчеше го някакво чувство за несигурност, което не можеше напълно да осъзнае. То го спохождаше насън, разваляше апетита му. Тук, на Ариел, той дори го усещаше по-силно. Бе доволен, че е пак в кораба, въпреки че Джейк Лесинг и другите момчета не бяха открили нищо неочаквано, нищо обезпокояващо навън. Корабът бе кацнал добре, на стабилен терен и наоколо нищо не даваше основания за тревога. Най-вече нямаше нито следа от извънземни същества, а това бе единственото, което имаше истинско значение. Фактът, че намиращите се сега в камерата бяха първите стъпили на Ариел хора, въобще и не му идваше на ум.

Накрая вътрешната врата се отвори: те влязоха и започнаха да свалят скафандрите. Той слушаше разсеяно думите на капитан Лесинг, че навън всичко е спокойно и разрешението му в отговор на молбата на Трекслър да започне наблюденията си. Кауъл не одобряваше идеята за участието на учените в такава критична мисия. Ако в случай на опасност се наложеше екипажът да защищава кораба, посланика със специални пълномощия или интересите на човечеството, учените щяха само да пречат.

След като те тримата, придружени от члена на екипажа Якобсен, напуснаха кораба, Лесинг изпрати космонавта Ролинс да разбуди посланика, който не бе излизал от каютата си след кацането. Междувременно Лесинг и Кауъл започнаха проверка на корабните подсистеми на командното табло. Джейк Лесинг бе широкоплещест близо четиридесетгодишен здравеняк. Гъстата му някога черна коса бе вече силно прошарена. От него се излъчваше авторитетът на опитен командир. Неведнъж по време на пътуването се бе налагало именно той да решава разгорещените спорове. Джейк се гордееше с факта, че досега бе успял да задържи в нормалните граници и духа, и поведението на членовете на мисията.

— Капитане, как мислите, ще дойдат ли? — попита Кауъл.

— Има си хас да не дойдат след тригодишно пътуване.

— Може би ще бъде по-добре да не дойдат.

Лесинг рязко изправи глава, откъсвайки погледа си от приборите. С присвити очи той остро попита: „Защо казваш това?“

— Ние не знаем нищо за тях. Освен онова, което те самите са ни казали, а то е почти нищо. Твърдят, че са от планета, която е спътник на слабо светеща звезда на разстояние няколко светлинни години. Не могат да навлязат в Слънчевата система по-далеч от Уран, защото не понасят слънчевото излъчване. Интересуват се от нещо, което ние притежаваме, и искат да търгуват с нас, но не назовават точно името на „стоката“, нито пък онова, което могат да ни дадат в замяна. Всичко това ми звучи като някакъв номер.

— Има и още малко информация — отговори Лесинг, обръщайки се отново към приборите. — Обменяхме послания с тях две години поред, преди да тръгнем.

— Толкова време им бе необходимо да ни убедят да дойдем тук. Не разбирате ли, че те са обикаляли около външните граници на нашата Слънчева система най-малко пет години вече? Какво са целели през цялото това време?

— Не знам. Може би са раса от търпеливи същества.

— Да, търпеливи като паяка, който чака мухата да се улови в мрежата му.

Лесинг отново погледна нагоре към Кауъл и се намръщи.

— Струва ми се, че си станал твърде черноглед. Роб. Това как да го разбирам: като преумора от дългата мисия или пък несигурност за това, което ни очаква тук?

— Може би по малко и от двете, капитане. — Кауъл се опита да се усмихне. — Истината е, че ние тук сме изцяло в ръцете им. До Земята има три години път; тя не може да ни помогне с нищо. Кажете ми какво е това? Та ние не сме в изгодна позиция за каквато и да е сделка.

— Всички тези аргументи бяха подложени на оценки и преоценки, преди да заминем. Известно бе, че поемаме риск. Ти знаеше за него, преди да дадеш съгласието си за участие.

— Знам. Така беше и аз приех, обаче три години са доста време за премисляне.

— Капитане! — Викът проехтя в коридора, водещ към помещенията на екипажа. И двамата мигновено се обърнаха с лице към него, за да забележат появяването на Ролинс на входа. „Капитане! Посланикът… Посланикът… мисля, че е мъртъв!“

Лесинг се устреми към него, прекалено бързо за слабата гравитация и едва успя да избегне челен удар с корабната преграда. Бързо коригирайки равновесието си, той пресече командния пункт, навлезе в коридора и оттам в стаята на посланика. Последният нямаше опит в космическите пътувания и поради това и при излитане, и при кацане използваше предпазните колани на койката. И сега бе там, обаче не бе правил опит да се освободи от тях. Лесинг сграбчи ръката му, опита се да премери пулса. Пулс нямаше.

— Кауъл! Обади се по радиото на доктора и му кажи да дойде тук. Незабавно. Не давай да се разбере, че има нещо извънредно. Той не може да направи нищо, освен да определи причината за смъртта.

 

7 ЮНИ 16:40 ЦУВ

Бяха кацнали до входа на един от големите каньони на Ариел — огромни пукнатини в повърхността му. При ненормалния за земляните орбитален наклон на системата на Уран по-голямата част от каньоните му бяха постоянно в дълбока сянка. Даже „огретите“ от Слънцето райони не бяха така светли както на Земята, тъй като поради отдалечеността на Уран слънчевата светлина бе 360 пъти по-слаба, отколкото на земната планета. Получаваше се ефект, наподобяващ вечерен полуздрач, обаче далеч по-потискащ поради неземната атмосфера на пейзажа.

Точно пред тях каньонът се разтваряше подобно на гигантска уста, образувана от две извисяващи се планини, започващи пред кораба, постепенно растящи до връхната си точка и след това бавно снижаващи се обратно към нулева точка. Получаваше се впечатлението, че човек се намира на дъното на огромен прорез с плосък под. По-навътре в каньона този ефект се губеше до известна степен поради накъсания дребен релеф и някои по-големи неравности на терена. В действителност създадените сякаш по погрешка каньони бяха нещо повече от гигантски прорези. Гледани от орбита, по-голямата част от тях постепенно се изкривяваха. В обратната посока можеше да се види плоска, надупчена от кратери равнина, чиито краища се губеха зад хоризонта.

Трекслър и Мартин Уейкфийлд бяха оставили третия учен и Якобсен да проучват скалите и почвата непосредствено около кораба, а те самите навлязоха с електромобила на около половин километър навътре в каньона. Той бе с открита конструкция и метални колела, много приличен на модела, използван от астронавтите на „Аполо“ на Луната по време на едно от първите дръзновения на човека извън пределите на майката Земя. Техният мобил обаче бе значително по-мощен и можеше да вдига и задържа постоянни скорости до почти 50 км/час. Акумулаторът му осигуряваше енергия за няколко часа, преди да се нуждае от презареждане.

Уейкфийлд бе биолог и което бе по-важно — лекар. Макар че никой не очакваше да срещне естествени форми на живот на луните на Уран, фактът, че мисията предполагаше среща с жители на чужда планета, даваше основания за присъствието на биолог. Тъй като на екипажа бе нужен лекар при полета, Уейкфийлд се оказа идеалният кандидат. Той бе англичанин, но това съвсем не бе негова грешка.

Двамата учени обсъждаха трудностите, свързани с необходимите за работата им наблюдения, поради слабата светлина в намиращата се в сянка област, когато чуха гласа на Кауъл в шлемофоните си.

— База до д-р Уейкфийлд. Обадете се, моля!

Уейкфийлд погледна Трекслър.

— Тук Уейкфийлд. Какво има?

— Тук Роб Кауъл. Капитанът Ви вика на кораба. Имаме проблем.

— От какво естество е проблемът?

— А… капитан Лесинг предпочита да говори с Вас лично, отколкото да обясняваме по радиото… в случай че някой подслушва.

— Дрън-дрън. Кой може да слуша, освен ние самите? Спешен ли е случаят?

— Не, но капитанът настоява да дойдете незабавно.

Уейкфийлд изключи предавателя си и се наведе напред така, че шлемът му да се допре до този на Трекслър.

— Е, стари приятелю? Как приемаш тази работа? Мислиш ли, че е нещо сериозно или просто ни завиждат, че се забавляваме тук?

— Не знам, но мисля, че е по-добре да проверим веднага и на място.

Уейкфийлд кимна в знак на съгласие, седна в мобила и отново включи предавателя: „Разбрано, база. Връщаме се.“

 

7 ЮНИ, 20:45 ЦУВ

Останалите седем членове на експедицията седяха в командния пункт. Атмосферата бе тъжна. Кауъл седеше настрана от другите — до наблюдателно устройство, през което можеше от време на време да хвърля поглед навън към задълбочаващите се сенки в каньона. Лесинг и Уейкфийлд бяха на централна маса. Другите слушаха думите на лекаря със сериозни изражения.

— В действителност не разполагам с инструментариума, необходим за аутопсия, капитане, обаче от малкото симптоми, които мога да установя, човекът очевидно е починал от инфаркт. Макар че това не е нищо повече от едно професионално предположение.

— Професионалното ви предположение е по-добро от едно непрофесионално такова, като нашето, докторе. Независимо от това има ли други възможности? — попита Лесинг.

— Е, от цвета му мога да съдя, че е имал затруднения с дишането, така че може да се е задушил, но това може да стане и когато гръдният кош се свие при инфаркта.

— Дихателните му пътища свободни ли бяха?

— О, да. Не се е задавил с нищо.

Настъпи минута тишина. После Кауъл се обади с тих, но ясен глас:

— Да не би да предполагате, капитане, че може да има убийство?

Присъстващите обмениха мнения шепнешком. Никой не вярваше, че е възможно убийство. Лесинг изгледа втренчено Кауъл и след няколко секунди каза:

— Опитвам се да преценя всички възможности. Предполагам, че колкото и да е невероятно, една от тях е убийство.

— Кои са заподозрените — само хората в тази стая или предполагате… — Кауъл посочи с палец към наблюдателното устройство — … че и ТЕ могат да бъдат още една възможност?

— Не ставай смешен, Кауъл — каза Текслър. — Как може някой извън кораба да причини смъртта на посланика, без дори да остави и следа по него?

Хитра усмивка изкриви лицето на Кауъл.

— Може би те си имат начини, за които не знаем нищо. Може би предпочитат сред нас да няма опитен в преговори човек, когато се заемем със сериозните дискусии.

Лесинг раздразнено поклати глава и използва последния аргумент на Кауъл, за да насочи разговора към друга тема.

— Пред нас възниква известен проблем при отсъствието на посланика. Предполагам, че аз ще трябва да се заема с преговорите, а пък не се смятам за опитен дипломат. Ще трябва да настоявам за консултации със Земята при всеки по-голям проблем на преговорите, а това ще предизвика влудяващо досадни забавяния. При всяка връзка ще губим около шест часа плюс времето, което ще бъде необходимо на центъра да обмисли отговора си. За късмет Земята се намира над хоризонта на Ариел през по-голямата част от 60-часовия му ден поради наклона на системата към Слънцето.

Той погледна часовника си.

— Вече сме ужасно закъснели. Съобщението, което изпратихме до Земята, с молба за съвет, едва сега пристига. Още най-малко три часа ще чакаме, докато ни отговорят.

— Нямаме толкова много време, капитане — каза тихо Кауъл. — Те са тук.

Другите се обърнаха към него, но той гледаше навън. Даже и на силната светлина в командния пункт лицето му изглеждаше пепеляво.

 

7 ЮНИ, 21:10 ЦУВ

Да посрещнат чуждоземците излязоха капитанът, тримата от сигурността (Кауъл, Якобсен и Ролинс), Трекслър и Уейкфийлд. Третият учен остана в кораба, за да внесе в компютъра информация и данни, за онова, което щеше да види от наблюдателните инструменти и чуе по радиото. Компютърът щеше да предаде всичко на Земята, в случай че се случи нещо непредвидено. Бяха необходими два пълни цикъла на изходната камера, за да излязат посрещаните. Веднъж излезли, те се отправиха към мястото, където бе кацнал чуждият кораб. Той бе разположен във вътрешността на каньона, практически в дълбоката сянка на лявата му стена.

— Забележете, капитане, те не кацнаха на открито — където щяхме да ги виждаме — се чу гласът на Кауъл в шлемофоните. — Препоръчвам предпазливост.

— Казаха ни, че не понасят пряка слънчева светлина — отговори Лесинг. — В думите и делата им има последователност и логика.

— Може би тази непоносимост им е удобна, а?

— Млъкни, Кауъл — сряза го командирът. — Тази работа ще бъде трудна и без твоите черни прогнози.

Очертанията на яйцевидно метално тяло върху разположени като триножник стабилизатори постепенно се откроиха в здрачевината на сянката, към която се приближаваха земляните. Те обаче забелязаха трите фигури, застанали пред и отляво на космическата си машина едва след като навлязоха в сянката и очите им привикнаха с мрака. В закачулените си роби трите фигури стояха като черни безмълвни и неподвижни конуси с връх към небето. Групата земляни обърка стъпките си, докато членовете й един по един различаваха трите фигури, но след кратки възклицания на тих глас тя отново продължи движението си напред в крак, макар и по-бавно.

— Знаете ли какво искам да знам? Как могат да стоят ето тук навън без скафандри — каза спокойно Трекслър. — Какво ли дишат? Как се защищават от налягането и ниската температура?

Лесинг вдигна ръка и спря групата си на двадесетина метра от чужденците. Те чакаха неподвижно. Даже и на това разстояние двуметровите им фигури изпъкваха внушително.

— Това очи ли са? Та те са огромни! — възкликна Якобсен, с потрепващ глас. Фактически очите бяха единственото нещо, което хората можеха да видят под качулките. Другите черти на лицата на чужденците бяха неясни.

Капитанът се поколеба, питайки се как ще се осъществи връзката им въпреки уверенията по време на предхождащите мисията предварителни разговори, че в тази насока няма да има проблеми. Той направи още три стъпки напред и се накани да заговори, когато отсреща му централната фигура последва примера му и в шлемовете избумтя басов глас.

— Поздрави, същества на светлината. В мир ний идваме за разговор при вас.

Лесинг примигна от силата на звуковия сигнал.

— Аз съм Джейк Лесинг — капитан на нашия изследователски кораб и водач на експедицията.

— Наречен съм Тал’лиел, представител на Блажения. Щастливи сме, че сте прекосили вашата система, за да се срещнете с нас тук. Желанието ни е и двете ни страни да напуснат това място просветлени. — След кратка пауза коничният силует се наклони леко. — Вие не сте посланикът, който очаквахме да видим? — Думите бяха по-скоро очакващо потвърждение твърдение, отколкото въпрос.

— Не, не съм. Той не е в състояние да напусне кораба. Засега аз представлявам моя народ.

— Приемаме това. Въпроси имате ли към нас, преди да представим нашето предложение.

Лесинг се обърна леко назад и хвърли въпросителен поглед към Трекслър.

— Да — каза той, отново концентрирайки вниманието си върху Тал’лиел. — Изглежда, че вие не носите защитни средства срещу околната среда, като скафандрите, които ние носим. Това изглежда неестествено. Как се предпазвате?

— Сместа, която дишаме, бе абсорбирана в телата ни, преди да напуснем кораба в количество, достатъчно за нашите нужди за определено време. Температурата понасяме добре. Не е значително по-студено, отколкото на родния ни свят. Ниското налягане се компенсира чрез свиване и уплътняване на външния слой на кожата, което практически превръща телата ни в издръжлив на налягане съд.

Лесинг повдигна вежди. Той се надяваше, че по-късно ще има друга възможност да получи повече информация за този процес. В момента имаше да уточнява много по-основни неща.

— А как осъществявате връзката? Как се включвате към нашите шлемофони и говорите нашия език толкова добре?

— Ние разполагахме с пет години от вашето време, за да научим езика ви. Поради различния строеж на говорния ни апарат обаче, не можем да го говорим без помощта на компютър. Устройството, прикачено към тялото ми, превежда думите ми на вашия език и предава резултата на честотата на вашата радиосистема. Когато вие говорите, процесът е обратен.

Лесинг напрегна поглед и забеляза малка златиста на цвят кутия, поставена на гръдния кош на най-близкия от чужденците. В полумрака не се виждаше добре.

— Да, струва ми се, че го виждам.

— Съжаляваме, че се срещаме на място, където очите ви не виждат добре. Нашето зрение отговаря на инфрачервената област на спектъра и ние виждаме много добре тук. Извън сянката светлината може да ни ослепи.

— Това ни устройва. Нека да чуем предложението ви.

— Както ви казахме преди, нашият свят се върти около малка кафява звезда-джудже, намираща се само на девет светлинни години оттук. За вашите представи нашето слънце е почти черно, но за нас в инфрачервения спектър то блести. Нашата звезда е не само малка; тя има само една планета спътник и тя също е джудже. Сега тя вече е пренаселена и ние търсим външни светове, на които да се заселим. Най-отдалечените части на вашата Слънчева система отговарят на нашите нужди. Има светове, които са достатъчно големи, за да живеем на тях, както и суровини в изобилие. Нашето предложение е да ни дадете изключителни права върху планетата, която наричате Плутон, и нейната голяма луна и върху планетата Нептун и двете й големи луни. Освен това желаем да получим права за разработка и добив на изкопаеми в системата на Уран, както и може би права за ползване на един-два предни поста, които обаче няма да колонизираме. Ще признаем вашите права върху тях. Уран ще бъде границата между съответните ни територии, където ще съществуваме съвместно. В бъдеще можем да осъществим търговски и културен обмен, ако желаете това.

— В замяна на всичко това ви предлагаме подобрение на технологиите на двигателите, които използвате: планове и предписания за построяването на космически кораб, с който ще можете да преминете разстоянието между Земята и Уран само за една десета от времето, което ви беше необходимо за сегашното ви пътешествие. Той ще стане за вас средство, с което напълно ще оползотворите световете, с които разполагате, и ще ви помогне да посетите и други по-близки звездни системи. Тези предписания ще обогатят и знанията ви за принципите на физиката, което на свой ред ще доведе до други области на технологичен прогрес. Това е нашето предложение.

Лесинг премисляше казаното внимателно и не бързаше да отговори. По-добри двигатели! Проникването на човека в дълбините на Космоса се възпрепятства главно от фактора време. Времето, необходимо да се стигне където и да е! Какво не бихме могли да направим с качествено нови двигатели!

— Разбираме предложението ви. Трябва да се върнем и обсъдим нещата.

— Има време — отговори Тал’лиел. — Такива решения трябва да се вземат внимателно. Да се срещнем тук след една обиколка на тази луна.

Трите конични фигури се завъртяха едновременно и се оттеглиха към кораба си. Не се виждаха крака или някакви подобни образувания под робите; чужденците очевидно се носеха — сякаш плаваха на няколко сантиметра над повърхността. Когато доближиха кораба си, те се сляха с тъмата и хората не можеха вече да ги различават от сянката. Дори не ги видяха да влизат.

След няколко дълги минути мълчание и взиране в мрака Лесинг заговори: „Да вървим. Имаме да говорим много“. Хората се обърнаха и поеха пътя назад.

 

7 ЮНИ, 22:00 ЦУВ

Докато сваляха скафандрите, никой не бързаше да коментира станалото. Всички изглеждаха потънали в мислите си. Чакаха да заговори Лесинг. Вместо да започне обсъждането, той се вмъкна в кухнята и се появи отново с чаши кафе, които раздаде. Не попита нищо. След прекараните заедно три години в Космоса всеки знаеше вкусовете на другите.

— Е, добре. Хайде да обсъдим нещата едно по едно и да видим как ги разбираме. Имаме два дни и половина до новата среща с тях. — Направи пауза и потри длани в челото си. — Първо исканията им. Можем ли да си позволим да им отстъпим отдалечената част на Слънчевата система?

— Какво им пречи да си я вземат сами? — попита Кауъл.

Трекслър отговори на това, преди капитанът да си е отворил устата.

— Фактът, че не са я колонизирали вече през последните пет години, а вместо това ни изчакаха да дойдем тук, дава гаранции за намеренията им.

— И въпреки това пак си остава фактът, че ако откажем, те просто могат да си я вземат и така — повтори Кауъл. — Нищо не можем да направим, за да им попречим.

— Този район и без това не ни е нужен — каза някой друг. — Нептун и Плутон са толкова далече, че надали ще ни послужат някога.

— Обаче те ни обещават по-бързи системи за движение, което прави тези планети много по-достъпни.

— Мислите ли, че наистина ще ни ги предоставят? — пак запита Кауъл.

— Това е най-странният момент в тяхното предложение — каза Лесинг. — Обещават ни по-бързи начини за транспорт и пътуване, по-напреднала физика, още по-широк технологичен и културен обмен при положение, че могат да не ни предложат нищо. Ние дори не сме посещавали най-отдалечените планети, камо ли да предявяваме претенции върху тях. Съвсем възможно е те да отидат там и да се заселят, без ние дори и да знаем за това.

— Може би допускат, че по-късно можем да се превърнем в опасност за тях — след като колонизират онези две планети? — попита Уейкфийлд.

— Това е възможно — съгласи се Трекслър. — Би се получил мащабен сблъсък, ако човечеството разшири сегашните си космически граници и открие развита чужда цивилизация в нашата собствена Слънчева система.

— Обаче по-бързите двигателни системи, които те ще ни предоставят, могат само да ускорят такъв един сблъсък.

— И това може да стане, докато все още помним кой ни ги е дал — добави Лесинг, — а не след няколко поколения, когато всички отдавна ще са забравили за някакво си споразумение, което можем да сключим сега. Може би те са по-добри психолози, отколкото ги мислим.

— Кой ли може да чете мислите на чужда цивилизация! — вметна Трекслър.

— Бих искал да мога да виждам лицата им — каза Кауъл толкова тихо, че не всички чуха думите му. — Понякога можеш да познаеш, че някой те лъже, като го гледаш внимателно в лицето.

— Техните лица са непонятни за нас, чуждоземни лица, Роб — намеси се друг. — Съмнявам се дали ще успееш да „прочетеш“ нещо в тях.

Кауъл се огледа крадешком.

— А защо според вас си крият лицата? В отговор на това последва продължително мълчание.

— Е, при всички случаи трябва да предам всичко това на Земята — заключи Лесинг. — Нека те да вземат решението.

 

Ден Ла’ан 245.71

Приравнен 10 ЮНИ, 02:15 ЦУВ

Двете призрачни закачулени форми стояха една срещу друга в мрачната камера.

— Опитахте ли се да ги докоснете отново, Раен’нан?

— Да, Тал’лиел. Докоснах логичен обект. Той се отдръпна.

— Получихте ли усещане за предразположение?

— Не можах да усетя нищо, Почитаеми. Времето бе прекалено късо.

— Той усети ли присъствие?

— Не зная. Може би. Може би не. Бях много внимателен.

— Може би недостатъчно внимателен. Мисля, че трябва да прекратим тези действия, докато получим повече информация.

— Много добре, Почитаеми.

 

x x x

 

Лесинг дочете отговора от Земята — последното от общо получени вече три послания. В първото се изразяваше недоумение във връзка със смъртта на посланика и се упълномощаваше капитанът да води преговорите. Второто бе пълно с въпроси за началната фаза на преговорите. Въпроси, на които Лесинг почти нямаше отговори. Третото, намиращо се в момента в ръцете му, го инструктираше да преговаря за получаването на обещаната информация и техническа помощ в замяна само на системите на Нептун и Плутон. Всичко това трябваше да бъде получено от него и гостите да не бъдат допуснати до системата на Уран, докато информацията не бъде проучена и анализирана. Дори и тогава на посетителите щеше да им се разреши само ограничен достъп до Уран. Лесинг поклати глава. Как можеше Земята да наложи тези условия? Това не му бе ясно, както не му бе ясно как може да убеди чужденците, ако те възразят. Е, поне можеше да им представи нещата така, както се искаше от него, което щеше да стане — той погледна часовника си — след по-малко от три часа, и да види реакцията им.

Повечето от астронавтите вече ставаха след неколкочасов сън. Щеше да бъде сервирана закуска — ако изобщо някой имаше апетит — и след това предстоеше още една среща в сянката на каньона. Лесинг се изправи и се запъти към кухненското помещение за чаша кафе, когато нечий вик го спря.

— Капитане! — това бе гласът на Трекслър, идващ от помещенията на екипажа. — Ще трябва да дойдете тук.

Нещо не звучеше добре в гласа на Трекслър. Лесинг внимателно прекоси кабината и се насочи към спалното помещение. Уейкфийлд се бе надвесил над Ролинс, който лежеше в койката си. Трекслър загрижено надничаше над рамото на лекаря.

— Какво има? — запита Лесинг, макар че отговорът проблесна внезапно със зашеметяваща яснота в съзнанието му.

— Ролинс е мъртъв, капитане — гласът на Уейкфийлд бе напрегнат. — Прилича на състоянието на посланика. Инфаркт… или нещо друго.

 

10 ЮНИ, 09:25 ЦУВ

Бе време за втората среща. Настроението бе потиснато. Почти никой не разговаряше. Хората се приготвяха за излизане. Някои бяха почти облекли скафандрите, когато Кауъл избухна.

— Това е лудост, капитане! Един смъртен случай може да бъде обяснен, обаче два? Прекалено много става, за да бъде съвпадение, нали така? Аз казвам, че отиваме в капан. И знаете ли какво трябва да направим! Да херметизираме люковете и да се чупим оттук, по дяволите, колкото се може по-бързо!

— Кауъл! Престани с тази песен! Ако те наистина са убили и двамата, и то докато са били тук — вътре в кораба, — значи могат да убият и нас, когато си поискат. Не виждам с какво още една среща може да бъде по-опасна, отколкото каквито и други действия да предприемем.

— Значи още ще стоим тук — на този свят, а те ще ни дебнат там отвън? Още една нощ! Чий ред е довечера, а? — Той нервно местеше поглед от едно лице на друго. Хората мълчаха неподвижни, сякаш парализирани. — Не разбрахте ли, че само чакат да заспим! Кой от нас няма да се събуди утре сутринта?

— Кауъл! — Капитанът почти изрева. Разярените им погледи сякаш се кръстосаха като мечове.

Изведнъж Кауъл омекна. Гласът му прозвуча по-спокойно.

— Имате ли нещо против аз да остана в кораба този път? Аз мога да се занимавам с компютъра.

— Да, имам! — Думите на Лесинг прозвучаха като съскане през стиснатите му зъби. — Искам да си там, където мога да те гледам по всяко време! Не ти вярвам, за да те оставя тук сам! Тук ще стои Уейкфийлд и той ще предава на Земята! — Обръщайки се към останалите, той каза вече по-спокойно: — Да вървим!

Отново застанаха на смени пред входната камера. Нямаше време след смъртта на Ролинс да чакат отговор от Земята и указания за срещата. Обаче Лесинг се чувстваше по-сигурен в себе си; по-самоуверен с дадените му пълномощия.

Крачеха безмълвно по равнината, на път към сенчестата стена на каньона, където се мержелееше формата на чуждия кораб. Както и предишния път, забелязаха трите конични черни фигури едва когато навлязоха в тъмната част на каньона. Спряха на около петнадесет метра от тях.

— Приемете нашите поздрави. Аз съм капитан Лесинг. Вие сте Тал’лиел, нали?

— Да. Още веднъж ви приветстваме. — Прозвучалият в шлемофоните глас идваше като че ли от златистата кутия.

— Установихме контакт със Земята и обменихме съобщения — започна Лесинг. — Имаме един-два въпроса във връзка с предложението ви.

— Задайте ги.

— Обещахте ни известна информация в замяна на правото да колонизирате отдалечената част на Слънчевата система. По какъв начин ще ни бъде предадена тази информация? Ще ни я изтълкувате ли, ако ние не можем да разберем същността на предоставеното от вас?

Настъпи минута мълчание и после земляните чуха следното:

— Не разбираме въпроса ви за начина на предаване. Ще ви дадем информацията направо, пряко. Няма да има нужда от тълкуване.

— В писмена форма? Навярно не възнамерявате само да ни разкажете нужното?

— Сред вас няма ли емпат?

— Е, не… не мисля, ако правилно разбирам думите ви…

— Същество, което чува с ушите на другите, разбира, схваща чрез мозъка на другите мислещи, чувства чрез сърцата на другите чувстващи.

Лесинг се намръщи, после отговори:

— Никой от нас няма такива способности.

— В такъв случай вашето объркване е разбираемо. Това е съвсем дребен проблем. Да, можем да ви дадем и информацията, и инструкциите за нейното оползотворяване, и необходимите тълкувания за всичко. Може би не всичко наведнъж. Информацията най-добре ще бъде възприета по бавен начин, в продължение на много години, обаче в края на краищата тя ще бъде изцяло ваша.

— Защо ще задържате информацията, след като сте я обещали? Ние имаме множество учени, които могат да пристигнат тук, за да приемат и осмислят на място вашия материал за сравнително кратко време. Земята постъпва много по-гъвкаво от вас в това отношение. Ние не възнамеряваме да ви ограничаваме да извършвате колонизацията на външните ни планети на малки етапи. — Лесинг замлъкна. Може би не трябваше да изрича на глас последните думи. Ограничаването на етапите на тяхната емиграция на планетите би могло на свой ред да ускори предаването на въпросната информация. Обаче как би могла Земята да контролира темповете на тяхната колонизация? Как би могла Земята изобщо да контролира каквото и да е, свързано с чуждоземците?

Лесинг се канеше да постави въпроса за ограничаване на достъпа им до системата на Уран с цел по-бързото предаване на информацията, когато нещата се развиха с шеметна бързина. Очите му бяха привикнали с мрака и внезапният блясък го ослепи временно. Ослепителен кръг светлина падна върху Тал’лиел. За миг пред очите му се очерта чуждоземният лик — тясно, удължено лице с огромни, тъжни очи: после широкият ръкав на робата прикри лицето, когато Тал’лиел повдигна ръка в защитен жест. От златистата кутия долетя приглушен вик с остро изпускане на въздух: закачулената фигура политна рязко назад, попадайки в ръцете на двамината отзад.

Трекслър не гледаше чуждоземците, защото секунди преди това с периферното си зрение бе доловил движение откъм Кауъл и бе обърнал глава към него. Той изпусна случилото се отпред. Вместо това със закъснение видя силния лъч на фенера, появил се внезапно в ръката на Кауъл. Също със закъснение видя ръката му да се издига и насочва лъча към тримата с робите. С движението на светлинния лъч се придвижи и Трекслър, но все пак му бяха необходими скъпоценни части от секундата, за да се хвърли с рамото напред към Кауъл. Двете облечени в скафандри фигури се търкулиха на повърхността, в прахта, а фенерът излетя от ръката на Кауъл. Някой го грабна и загаси, обаче стореното бе вече сторено. Когато Трекслър се надигна и погледна напред, фигурите се оттегляха към кораба си. Едната — средната — бе между двете други в хоризонтално положение.

Вниманието на Лесинг се насочи към отдалечаващите се силуети, обаче бликащият някъде вътре в него гняв преля. Той се завъртя рязко към Кауъл, който се бе съвзел и бягаше колкото му държат краката по-бързо към земния кораб.

— Кауъл! Спри се веднага!

Бягащата фигура не му обърна внимание.

— Уейкфийлд, тук е Лесинг. Приемаш ли ме? — той превключи радиото си.

— Тук съм, Джейк. Какво става? Оттук видях проблясване и след това нищо!

— Кауъл изгуби самообладание и направи беля. Той идва към кораба. Не го пускай, докато не дойдем.

— Разбрано.

Лесинг не застави групата си да бърза по обратния път. Той виждаше от мястото, където се намираха, и кораба, и фигурата на Кауъл, която го приближаваше. След като лекарят заключеше входната камера от мостика, Кауъл не можеше да я отвори отвън. Обаче капитанът се разтревожи не на шега, когато беглецът задмина кораба и отвори вратата на електромобила.

— Къде си мислиш че отиваш, Кауъл?! — изкрещя Лесинг по радиото.

Отговор не последва.

— По някое време ще трябва да се прибереш. Въздухът ти ще се свърши.

Електромобилът подскочи и тръгна в посока, перпендикулярна на пътя на групата. Лесинг помисли за миг за възможностите да го настигне, но разбра бързо, че сега това е невъзможно и продължи с другите към кораба. Те имаха само един електромобил и той бе достатъчно бърз, за да не може да бъде настигнат от движещ се пешком астронавт. Ако все още разсъждаваше нормално, Кауъл трябваше да се върне: въздухът му бе малко. Лесинг обаче не знаеше в какво психическо състояние е изпаднал той.

 

10 ЮНИ, 10:40 ЦУВ

Кауъл управляваше мобила като обладан от зъл дух човек. Успяваше да избегне повечето от скалите. Превозното средство се удряше в други и подскачаше злокобно. Това можеше да повреди мобила, обаче Кауъл нехаеше. Той трябваше да избяга от ТЯХ. На броени секунди поглеждаше крадешком назад. Почти не виждаше нищо, но от време на време забелязваше сенки в тъмата, сенки, които се носеха, сякаш плаваха над повърхността. Не мислеше, че го настигат, обаче не бе сигурен. „Не се оставяй!“ — си шепнеше сам и все повече увеличаваше скоростта. Лицето! Бе видял лицето! Знаеше си, че е така! То бе изпито и зловещо! Олицетворение на злото! Другите не разбираха. Те не знаеха с какво си имат работа. Беше се опитал да им каже, да им обясни, но те не го слушаха, не искаха да чуят. Сега той трябваше да избяга, да се спаси. Погледна назад отново. Ето ги! Двама в сенките отзад вляво. Изчакват го! Паяци, на лов за мухата, за него! „Дръж се на открито!“, си повтаряше той. „Стой на слънчевата светлина, колкото и да е слаба тя в това забравено от Бога място. Те няма да посмеят да стъпят на слънце.“

Каньонът се простираше почти по права линия напред и се губеше в хоризонта — гигантска линейна „черта“ в повърхността на Ариел. Огромни пукнатини отстрани по пътя му се отваряха, образувайки нови странични каньони. Някои от тях бяха малки, други големи като този, през който той сега бягаше. Доближавайки един от тези, той се обърна, не забеляза преследвачите си и обърна мобила рязко надясно, без да се колебае повече.

— Сега може би ще се отърва от тях — си каза на глас. Този страничен каньон бе малко по-тесен и скалист и Кауъл намали скоростта, за да избегне по-големите скали. Пак погледна през рамо назад и не видя никой. Отново напред — този път каньонът завиваше леко наляво. Отпусна се малко и му стана по-леко, почувства, че главата му се прояснява постепенно и за секунда здравият разум надделя в него. Къде отиваше без въздух? Откъде щеше да вземе въздух?

Обаче още преди да осъзнае напълно колко е сериозно положението, той се обърна отново. Ето ги пак — трима в сянката отляво отзад! Кауъл дръпна рязко лоста към себе си, увеличавайки скоростта максимално. Теренът отпред го озадачи — не беше ли грешка да влиза в тази „вилица“. Постепенно увеличаващата се кривина вляво хвърляше все по-голяма сянка върху пода на каньона. Отдясно релефът бе скала до скала! Потта започна да се стича по лицето му и да замъглява вътрешността на шлема. Отново погледна назад и сърцето му подскочи лудо! Черните конуси се носеха покрай лявата стена на каньона със същата бързина, с която се движеше и мобилът. Трябваше да мине през сянката, за да избегне изпречващия се скалист гребен отдясно! Там нямаше да могат да го хванат! Той щеше да ги надхитри!

Завивайки рязко в сянката, Кауъл избегна прекия удар в скалите, въпреки че видимостта бе лоша. Той успешно придвижи люлеещия се мобил през обсипания с остри каменни късове терен. Гонитбата продължи няколко минути. Отпред вече се виждаше слънчева светлина. Тогава пред него се изпречиха две големи скали. Процепът между острите ръбове бе малко по-тесен от необходимото. Внезапното, придружено с остър стържещ звук на раздиращ се метал, спиране го извади от равновесие; инерцията го хвърли напред. Той излетя от мобила и се просна върху покрития с пясък и камъни скален под.

Зашеметен, Кауъл се претърколи на гръб и втренчи замаяно поглед в черното, осеяно със звезди небе. Мозъкът му отчиташе някак си механично, че шлемът му е счупен, че малкото останал му въздух бързо изтича със свистене през пробива, но той не можеше да почувства напълно фаталното значение на този факт.

— Не! Не ме докосвайте! — изкрещя в следващия момент, когато ужасът сграбчи цялото му същество в ледени лапи. Но не защото разбра, че животът му изтича бавно от дупката, а защото в полезрението над него се появиха черните закачулени фигури. Загуби съзнание в момента, когато ръка с дълги, костеливи пръсти посегна към лицето му.

 

Ден Ла’ан 246.09

Приравнен (10 ЮНИ, 15:00 ЦУВ)

— Виновен съм, Блажени. Грешката е моя — говореше фигурата в центъра на помещението. Качулката му бе свалена. Светла на цвят превръзка покриваше горната част на удължената глава, закривайки очите.

— Каква е вината ти, Тал’лиел? — запита другата форма търпеливо.

— В привързаността си да разбера мотивите и подтиците на земните същества не оцених правилно какви могат да бъдат ефектите на емпатията. Оказва се, че и двата опита да се докоснем са причинили смъртта на докоснатия обект. Ние не разбирахме крехкото естество на човешкия мозък.

Настъпи дълга тишина; след това дойде отговорът:

— Платил си за грешката със собственото си зрение.

— Да, Блажени. Изгарянията ще зараснат; зрението няма да се възвърне. Но с обекта, наречен Кауъл, определено имаме успех. Раен’нан намира душевното му състояние далеч по-различно, отколкото на другите. Изразява се мнение, че този успех ще доведе до успеха на цялата мисия.

— Да се надяваме, че ще бъде така, Тал’лиел. Да се надяваме.

 

10 ЮНИ, 15:35 ЦУВ

— Не е възможно да му остава още време — каза Трекслър. Групата се намираше в мрачната кабина. Хората се взираха тъжно в празната бутилка от уиски на масата. Лесинг я бе промъкнал тайно на кораба за отпразнуване на евентуалния успех на мисията. Вместо това сега я бе предложил като някаква разтуха да облекчи малко болката от провала на същата мисия. Обаче на човек се бе паднало по глътка-две, не особено достатъчно за целта.

— Не мисля, че ще се върне — каза Лесинг. — Длъжен бях да разпозная симптомите на растящото му психическо разстройство и да наредя да му бъдат дадени успокоителни средства.

— Не хвърляйте вината върху себе си, капитане. Имаше много по-важни неща за вършене. Не забравяйте, че никой от нас не забеляза състоянието му; не усети колко много е напреднала неуравновесеността му.

— Ще трябва отново да се опитаме да говорим с тях, нали, Джейк? — подхвърли Трекслър. Това обаче не бе въпрос, а по-скоро израз на една необходимост.

— Да. Дошли сме прекалено отдалече, за да се отказваме от играта толкова лесно. Аз и Стен излизаме, другите остават тук. Ние двамата отиваме с резервни бутилки въздух да чакаме пред кораба им, докато излязат. Те или ще излязат, или ще напуснат планетата.

— Какво ще им кажете?

— Истината, предполагам. — Лесинг замълча за миг. — Не мога да измисля нищо друго, което да звучи по-добре в случая. Да се надяваме, че те знаят какво е невменяемост и не мислят, че тя е постоянно човешко състояние.

— Мислите ли, че уговорката ни все още остава в сила?

Лесинг не можа да отговори на въпроса. Нямаше просто време. От входния люк се чу приглушено съскане, което не можеше да означава нищо друго освен отварянето му. Хората замръзнаха, стреснати, мълчаливи. Всеки трескаво прехвърляше на ум възможностите за онова, което щеше да се случи всеки момент.

— Може ли да е Роб? — запита някой с надежда.

— Как е възможно? Той нямаше достатъчно въздух!

Лъскането спря. Чу се затварянето на люка и звукът на влизащия в камерата въздух. Лесинг се надвеси над контролния пункт и включи връзката.

— Роб, ти ли си?

Отговор не последва.

— Роб, говори капитанът. Отговори, ако ме чуваш!

Той направи пауза, за да чуе евентуалния отговор, обаче такъв нямаше. За секунда му хрумна да блокира вътрешната врата, обаче го обзе колебание. Кой друг освен Коуъл можеше да влиза? Чужденците? Ако бе така, това не би било непременно лошо. Нерешителността парализира волята му за действие достатъчно дълго, за да се появи отново и по-силно същият съскащ звук, само че този път той предвещаваше отварянето на вътрешната врата — към тях!

Всички погледи се заковаха в отварящия се панел. Никой не помръдваше; никой не издаваше звук. Като че ли хората бяха спрели да дишат. Цикълът на отварянето завърши. Вратата се прибра в стената. На прага стоеше фигура в скафандър. Изглеждаше като че времето бе спряло.

— Какво му има на шлема? — прозвуча нечий шепот.

Никой не отговори, но бе очевидно, че шлемът е бил повреден. Предната прозрачна част бе почти матова, освен горния ляв ъгъл. В централната част отдясно имаше кръгло петно, напомнящо по вид на опушено стъкло, като че ли някой го бе нагрявал с горелка.

От него радиално излизаха лъчи, прилични на запоени пукнатини. Останалата част на скафандъра изглеждаше нормална.

Ръцете на новодошлия се повдигнаха към шлема и освободиха ключалките. После той го повдигна и пред хората се появи нормалното лице на Роб Кауъл.

— Извинете за сюрприза, джентълмени — каза той с лека усмивка. — Обаче радиото не работи и нямаше как да ви се обадя.

Всички освен Лесинг се успокоиха. Някои скочиха от местата си и се затекоха да потупат Кауъл по гърба. Различни гласове се примесиха в общия шум, изразявайки всеобщо облекчение, че той се е завърнал жив и здрав и че именно той е пред тях, а не някой друг или нещо „друго“, облечено в костюма му.

В Лесинг се бореха несигурността и някои назряващи мисли. Това обаче продължи само за миг. След това той спокойно посегна към оръжието си. Насочвайки го спокойно към облечената в скафандър фигура, той каза: „Всички освен Кауъл да седнат!“ Гласът му не бе висок, но категорично строг и авторитетен. Другите утихнаха и се завърнаха по местата си.

— Кауъл, смятай, че си арестуван! И преди да направиш първото движение за сваляне на скафандъра, по-добре дай отчет за действията си, включително и за това как успя да се завърнеш тук!

Кауъл кимна утвърдително и започна да говори с равния си, нормален глас. Седмици наред не бяха чували този глас. Чак сега Лесинг успя напълно да прецени степента на предишната невменяемост на Кауъл.

— Разбирам, капитане. Бих направил същото на ваше място, уверявам ви в това. Сега се чувствам съвсем добре, за разлика отпреди. Не зная какво ме бе разстроило така. Може би самото пътешествие, може би смъртните случаи, визуалното въздействие на чужденците, техният стремеж към тъмнината са имали някакъв по-силен ефект върху мен. Едва си спомням какво съм вършил през изминалото време. Разбирам, че поведението ми е било осъдително. Бях обзет от маниакално желание да разкрия техния физически облик до такава степен, че съм излязъл извън рамките на рационалното. Така се получи, че ослепих Тал’лиел и изгорих чувствителната му кожа.

— Откъде знаеш всичко това? — прекъсна го Лесинг.

— Бях при тях, капитане. Без съмнение сте забелязали шлема ми. В лудостта си да избягам от тях катастрофирах с мобила. Разбирате ли, те ме преследваха, защото не можеха да преценят състоянието ми и се интересуваха да видят какво ще направя. При инцидента паднах върху скалите и разбих предната част на шлема. Не зная какво точно направиха и как го направиха, обаче преди въздухът ми да изтече окончателно през образувалата се дупка, един от тях я запуши с голи ръце. Бил съм вече в безсъзнание, обаче те ме пренесли на кораба си и напълнили бутилките на скафандъра с необходимата дихателна смес: азот/кислород. Можете сам да се убедите в това. Имам още доста въздух.

— И те те пуснаха ей така — да си отидеш! След всичко, което направи, така ли?

— Да, обаче първо говорихме. Те не са настроени враждебно. Не могат да се сърдят след онова, което направиха. Виждате ли, аз бях прав за едно нещо! — той спря и пое дълбоко дъх. — Те наистина са убили посланика и Ролинс.

Хората около масата започнаха да шепнат.

— О, не, не нарочно, не умишлено. Сред тях има емпати. За кратък период от време емпатите могат да проникват в душевния мир, в мозъка на други същества, да го „докосват“, да се „сливат“ с друга личност. На два пъти те са се опитали да осъществят този контакт, да разберат по този напреднал от научна гледна точка начин нашите мисли, какво чувстваме, какви са нашите намерения. Това те наричат докосване на умовете. Мислели са, че ще могат да го направят, без това да се отрази на хората. Сбъркали са. И в двата случая хората умряха от инфаркт, причинен от внезапния шок на непознатото присъствие в мозъка им, вътре в самите тях.

— Обаче в моя случай това се оказа различно. В моя мозък вече е имало едно нежелано присъствие: ирационалният страх. Освен това бил съм в безсъзнание, когато те са „влезли“ в мен. Това е позволило да измине известно време за урегулиране на състоянието и за разпознаване на чуждото присъствие. След като осъществили емпатичната връзка, те са схванали моя проблем и за щастие са знаели техниките за необходимите корекции. Дължа възстановяването си, фактически дължа живота си на усилията на Раен’нан — техния емпат.

Лесинг наведе оръжието.

— Свали скафандъра! Може би трябва да се вярва на разказа ти. Ти от седмици не си говорил толкова разумно.

— Има още — продължи Кауъл, сваляйки скафандъра част по част. — Сега знам защо те се интересуват толкова много от отдалечените части на нашата Слънчева система. Тяхното слънце загива. То свети вече само в инфрачервения спектър и бързо се превръща в пепел. Въпреки че нормалната за тях температура е за нас изключително студена, те все пак не могат да съществуват при абсолютната нула. Необходима им е енергия от някоя звезда, а тяхната е на умиране. О, тя ще съществува още може би стотици, дори хиляди години, но проблемът си остава. Тяхното слънце е също в необичайна орбита спрямо центъра на Галактиката. Тя е наклонена под ъгъл от близо осемдесет градуса спрямо галактическата условна хоризонтална плоскост. Това означава, че през по-голямата част от времето то се намира над или под тази плоскост, където звездите са много по-малко. Тяхното слънце няма да издържи до завръщането си в галактическата плоскост, затова сега е последният им шанс да прехвърлят населението си в други светове, преди орбитата да го отнесе надалеч от населените райони на Галактиката.

— Водили са преговори и с други светове на други места, където са имали само частичен успех — осигурили са място за заселване само на около 20 на сто от населението си. Имали са и неуспехи в някои райони, където живеят т.нар. от тях „същества на светлината“. Тези същества са разбрали исканията им погрешно и или са ги прогонили, или са се отнесли към тях извънредно враждебно. Освен това високите относителни скорости на въртене в нашите слънчеви системи означават, че и тук времето изтича бързо в случай, че дадем съгласие да прехвърлят на тях друга част от населението си. Именно затова настояваха да разберат позицията ни колкото се може по-скоро.

 

11 ЮНИ, 09: 10 ЦУВ

За трети пореден път групите на трите същества на „тъмнината“ и на шестте същества на „светлината“ се събраха в сянката на северната стена на един от големите каньони на Ариел. Застанаха на десет метра една от друга. Пръв заговори човек.

— Приятно ни е да се срещнем отново, Тал’лиел! — даже и в тъмнината Лесинг можеше да забележи превръзката на закритата с качулка глава.

— Отново ви приветстваме, капитан Лесинг!

— Искрено съжаляваме за действията си! Причинихме ви голяма вреда.

— Не повече, отколкото ние на вас. Аз поне съм жив.

— Нито вашите, нито нашите действия бяха преднамерени. Те бяха резултат на липса на знания и информация.

— Може би чрез загубеното печелим. Печелим взаимно опознаване, взаимно разбиране. Никога вече няма да правим опит за докосване, освен когато предварително сме се споразумели за това.

— Ние също разбираме вашите неотложни проблеми. Упълномощен съм от Земното правителство да приема вашето щедро предложение. Щастливи сме, че ще бъдем съседи.

Тал’лиел се поклони: „И ние също.“

Завръщайки се към земния кораб, Лесинг долови с края на очите си двете малки, покрити с камъни възвишения близо до основата на осветената от слънчева светлина стена на каньона. Той се спря и изчака другите да продължат. На всяко от възвишенията бяха поставени малка плоча и знаме. Скъпо бяха заплатили за мисията. Погледът на капитана се плъзна по каньона — дълъг, прав прорез в повърхността на луната Ариел. Прорезът изчезваше някъде в хоризонта. Лесинг не притежаваше геологическите познания и опит на Трекслър, не разбираше причините за тази характеристика на планетата, но чувстваше, че отлично оценява значението на това място за съдбата на човечеството.

Той ускори крачките си, за да настигне другите.

Край