Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Bells of Acheron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 11,12/1989 г.

История

  1. — Добавяне

Всяка планета има своя неповторима магическа атмосфера. На някои места това се чувства по-силно, отколкото на други. Калтурия има своите огромни планини с допиращи небето върхове; в подножията им се разбиват черни и бурни вълни. Стръмните планински склонове са голи и пусти; те отразяват рубинената светлина на мрачно и враждебно слънце, сякаш увиснало в натежало потискащо небе. Там човек се чувства като нищожна прашинка, попаднала във вихъра на сътворението на света. Локраш е нежен и тих свят — с горите си и полегатите си хълмове, с цветята си, поклащани от ароматни ветрове, с червено-зелените лъчи на двете слънца близнаци, които се преливат и примесват в безкраен калейдоскоп от удивително прелестни блясъци. Рагнарок е покрит със сняг и ледове. Там бушуват непрестанни електрически бури и нощно време огнените сияния изпълват небето, създавайки причудливи и красиви форми от цветни пламъци. Ахерон пък има своите Пеещи камбани…

По време на голямата обиколка се отбивахме на всички тях. Прекарвахме по ден-два, за да могат пътниците да се нагледат и насладят на всичко; после излитахме отново. Гравитационните двигатели шумоляха напевно, издигайки ни в космоса. Следваше краткотрайното усещане на присвиване в тялото при скоковете от планета на планета; после пак кацане и отново пътниците се унасяха в чудните гледки и очарованието на новата обстановка. Тези усещания биха могли да станат рутина, обаче никога не бе същото, никога не се повтаряше едно и също изживяване. Вселената е прекалено огромна, световете — толкова много, че не остава място за скука. Така че и екипажът съперничеше на пътниците в жаждата им да кацнат и видят нови и необикновени неща, в нежеланието им да отлетят отново, и веднъж отлетели — в нетърпението им да кацнат пак, за да изпитат за кой ли път насладата на непознатото.

Повечето от нас си имаха любими светове. Знаех, че командирът обича Алмури с неговите живи кристали; главният механик винаги примираше от удоволствие, когато кацахме на Хоумлайнс с фантастичните му морета и не по-малко фантастични риби; а за мен нямаше нищо, което да може да се сравни с Ахерон и с Пеещите му камбани.

Когато влязох в салона, Холмън говореше точно за тях. Беше му навик да обсъжда следващия свят, който бяхме на път да посетим; да обяснява природните му феномени със съответната научна терминология и по този начин да подготвя пътниците за чудесата, които ги очакват. Това не бе негово задължение, но той го бе поел като свое. Злополуки ставаха рядко, хората се разболяваха още по-рядко, а скоковете във времето понякога отнемаха именно време. Изобщо времето — и за лекаря, и за всички нас — минаваше мудно в пътешествия между звездите.

Движех се тихо из салона, прибирах празните чаши, изпразвах пълните пепелници, нареждах разхвърляните книги и списания. Вършех всичко, което един стюард трябваше да върши. Работата не ми бе неприятна. И макар че бе физическа, заплатата ми бе прилична, бакшишите често бяха много щедри, а самата работа съвсем не тежка. Помагаше ми да минава времето и бях доволен, тъй като благодарение на нея посещавах Ахерон.

— Необикновена планета — казваше Холмън, — по някакви причини животински свят не е създаден на Ахерон; преобладава флората. Няма дори насекоми.

— Няма насекоми? — намръщи се Клинман. Той бе дребен, оплешивяващ, агресивен човек, който бе чел много, но знаеше малко. — Кой тогава извършва опрашването?

— Растенията са двуполови. Те се самоопрашват. Разбира се, ветровете разпръскват семената.

— А камбаните? — запита Клинман. — Те какви са?

— Прочутите Камбани. — Холмън направи пауза и изгледа слушателите си. Всичките тридесет пътници, които возехме на това пътешествие, бяха тук. Повечето бяха възрастни хора, защото Голямата обиколка не е евтина.

Двойка младоженци в медения си месец си държаха ръцете и си шепнеха нещо оживено. Възрастна пълна дама наблюдаваше с неодобрение влюбените погледи, които синът й отправяше към привлекателна блондинка. Последната обаче очевидно не се интересуваше от чувствата на слабия, височък младеж. Лора Амхърст бе затворена, въздържана жена, която говореше рядко и се усмихваше още по-рядко.

— Пеещите камбани на Ахерон — продължи Холмън. Аз се приближих към групата още малко. — В действителност те изобщо не са камбани. Това е просто прищявка на еволюцията. Доминиращата растителна форма е храст с височина два нормални човешки боя. Той има непрекъснат семенен цикъл и е обикновено покрит със семенници в различна степен на зрялост. Семенниците са сплеснати сфероиди, чийто диаметър се движи в зависимост от зрелостта между 3 и 30 см. Те съдържат обикновено около десетина семена.

— Колко жалко! — възкликна една от пътничките, чието лице носеше следи от минала красота. — Представях си, че те са живи камбани!

— Семенници — това ли е всичко? — изсумтя презрително Клинман.

— Това е всичко. — Холмън погледна към мен. — Само игра на природата. — Той се усмихна на пътниците и продължи: — Обаче те са много специални. Знаете ли, в почвата на Ахерон има повишено съдържание на силиций. То е фактически толкова високо, че земно растение не би могло да вирее на Ахерон.

— Няма нищо чудно — каза високо Клинман. Изглежда, му харесваше да се държи по неприятен начин. — Множество светове не могат да поддържат растежа на земни видове.

— Това е вярно. — Холмън замлъкна за миг. Разбирах, че се опитва да прикрие раздразнението си. Дразнеха го хора, които знаят малко, а мислят, че знаят много.

— Вижте — продължи той гладко, — работата е, че семенниците са практически крехки стъклени топки, което се дължи на съдържащото се в тях голямо количество силиций. Семената вътре се движат свободно и когато ветровете поклащат растенията, те се удрят в обвивката си и звънят.

— Също като японски фенер — каза неочаквано Лора Амхърст. — Така ли?

— Да — отговори Холмън и отново погледна към мен. — Точно така. Няма нищо свръхестествено около Пеещите камбани.

Разговорът продължи оживено. Имаше десетки въпроси и отговори. Пътниците поставиха Холмън на кръстосан разпит, а Клинман се стараеше всячески да демонстрира придобитите си от книги знания и да омаловажи казаното от лекаря. Последният проявяваше завидно търпение. Той бе в края на краищата член на екипажа и се въздържаше да не нагруби всезнаещия Клинман. Само Лора Амхърст мълчеше. Платинените отсенки на косата й подчертаваха бледостта й. По-късно, когато корабът потъна в спокойствието на нощната почивка, Холмън ме повика.

— Седнете, Джон. — Той гостоприемно посочи стол в малкия си кабинет. — Какво мислите за пътниците?

— Обикновена група.

— Искате да кажете нищо особено, така ли? — Всъщност той не очакваше от мен определен отговор и думите ми не го раздразниха. — Какво мислите за русокосата?

— Лора Амхърст?

— Точно така. — Той смръщи очи и погледна към шкафчето с инструментите. — Тя е вдовица, Джон. При това е вдовица отскоро. Това никак не ми харесва.

Знаех какво има предвид, обаче не казах нищо. Има разговори които могат да бъдат вечни; има и други, които замръзват още на първата дума. Темата за Ахерон не бе нещо, което обичах да обсъждам. Нарочно се вторачих в часовника и Холмън разбра намека.

— Значи не ти се говори за това — каза той и в гласа му прозвучаха нотки на поражение. — Е, добре, направих каквото мога и сега ще се надявам да не се случи нещо. Обаче тя е вдовица; аз я наблюдавам от известно време. — Поклати глава раздразнено. — По дяволите тези слухове! Защо хората не искат да приемат нормалното обяснение?

— Може би тя ще го приеме. — Станах и се отправих към вратата.

— Думите ви бяха много убедителни.

— Май не бяха достатъчно убедителни, е, Джон? — Изгледа ме право и продължително в очите. — Мисля, че не бяха. — Той въздъхна.

— Е, утрото ще покаже кой е прав. Лека нощ, Джон.

— Лека нощ, докторе.

Един стюард трябва винаги да бъде учтив.

* * *

Сутринта Ахерон се виждаше с просто око. Острото бумтене на гравитационните двигатели нарушаваше царуващата по време на закуска тишина. Тя завърши точно в момента когато навлязохме в атмосферата. Масите бяха разтребени преди самото кацане. Пътниците се приготвиха за слизане, скупчени пред хидравличните врати. Холмън, който заместваше командира при тази церемония, отправи обичайните си предупреждения.

— На тази планета няма нищо вредно — каза той. — Обаче е налице една опасност. При всяка обиколка кацаме на едно и също място и вие ще видите добре отъпкани пътеки. Не се отклонявайте от тях.

— Защо да не се отклоняваме? — Както винаги Клинман зададе неудобен въпрос. — Ако няма нищо вредно за нас, тогава какъв е проблемът?

— Можете да се загубите — отговори търпеливо Холмън. — Храстите са високи и може неусетно да загубите пътя. Ако се движите само по отъпканите пътеки, ще избегнете тази опасност. — Той се усмихна. — Уверявам ви, че няма да пропуснете нищо, ако следвате инструкциите ми.

Той каза и други неща, но със същия успех можеше и да не ги казва. Пътниците приеха предупрежденията както винаги — безгрижно, равнодушно, вътрешно решени да правят каквото си знаят. Холмън ги проследи с поглед, докато излизаха от кораба, движейки се пред членовете на екипажа, които трябваше да ги придружат по време на разходката и сега ги следваха на дискретно разстояние. Изглежда, че Холмън забеляза изражението ми, защото се приближи към мястото, където стоях.

Очите му бяха сериозни.

— Ти защо не пропусна тази обиколка?

— Не можех.

— Можеше — ако си искал, — каза той рязко. После тонът му се смекчи и той заговори по-любезно. — Какъв е смисълът, Джон? Каква полза има от всичко това?

— Извинете ме. — Отстъпих крачка встрани; не желаех да споря с него. — Имам работа, която трябва да свърша.

Работата не отне много време. Погрижих се за това. Свърших всичко по най-бързия начин, както постъпвах винаги когато се намирах на Ахерон. Мислите ми бяха на друго място. Когато приключих със задълженията си, Холмън бе зает. Трима от пътниците, един от които бе Клинман, се бяха завърнали на кораба със сериозни рани от порязване. Чух гласа на лекаря, докато той ги превързваше.

— Предупреждавах ви — казваше той. — Силицият е стъкло, а стъклото е твърдо и чупливо. Какво се случи?

— Исках да взема един-два от семенниците — отвърна Клинман. — Опитах се да откъсна няколко. — Той изруга; сигурно го заболя, когато лекарят дезинфекцираше раните. — Все едно че хванах остриетата на няколко ножа.

Гласът на Холмън заглъхна зад гърба ми. С бързи крачки се отправих към изходите на кораба. Един от механиците се завъртя, позна ме, след това отново се обърна към полетата от храсти, които заобикаляха кораба. Духаше слаб вятър; също като човешки дъх, който галеше лицето ми. Даже и от това разстояние можех да чуя камбаните.

Звукът се усили; бях се затичал към долината.

Излязох от отъпканите пътеки. Знаех добре пътя. Промъкнах се внимателно между високите храсти и се спрях, когато стигнах до старото, добре познато ми място. Пред мен земята се снижаваше за да образува дълбока пропаст, в чието дъно се простираше долина. Всеки метър от нея бе покрит с растенията. Тежки, нависнали с блестящите си сфери. Стоях. Чаках я със затаен дъх… Със засилването на вятъра тя долетя до мен…

Няма думи, които могат да опишат музиката на Камбаните. Други — преди мен — са се опитвали да го направят и не са успели, а аз не съм поет. Това е нещо, което трябва да се изпита лично, за да се почувства истински; веднъж изпитано, то остава завинаги незабравимо у вас. С хилядите си храсти, всеки носещ стотици семенници на клоните си, долината бе всъщност гигантски резонатор. Сега от нея извираше музика, издигайки се като облак, разпръскващ многочислени ноти от целия звуков спектър, самостоятелни и съчетани в прекрасна хармония, извивайки се и сливайки се във вълшебни химни безкрай… Потпури от песни, съкровище от възторжени тонове — всичките, които човешкото ухо познава или някога би могло да опознае…

Нечия ръка докосна рамото ми. Отворих очи. Холмън ме гледаше втренчено.

— Джон!

— Оставете ме! — Аз отблъснах ръката му. — Защо се месите?

— Късно е — каза той. — Тревожех се. — Той огледа долината; знаех какво има предвид. — Хайде да се върнем на кораба.

— Не. А сега оставете ме сам.

— Не върши глупости! — Гневът правеше гласа му груб. — Колко пъти трябва да ти казвам, че всичко това е само една илюзия.

— Какво значение има това? — Погледът ми обгърна долината; в този момент го мразех. — За мен всичко е реално. Той живее някъде там — долу. Чувам гласа му.

— Илюзия — повтори Холмън. — Мечта, самоизмама.

— Да — казах. Гласът ми тежеше. — Блян. — Обърнах се и го погледнах в очите. — Не се безпокойте, докторе. Вярвам Ви.

— Докога? — Той изруга, яростно, горчиво. — По дяволите, Джон. Престани да се самобичуваш. Синът ти е мъртъв от пет години. Съпругата ти се омъжи повторно. Не е ли време да престанеш да се саморазпиляваш и да се върнеш към работата си?

— Да, разбира се. — Обърнах се обратно към пътя, който водеше към кораба. — Работата. Ще ме търсят.

— Не тази работа. Става въпрос за твоята работа — истинската. Не да се правиш на бавачка на група туристи, а да правиш онова, за което си учил.

Той ме сграбчи за рамото и се взря в очите ми.

— Един ден ще забравиш, че всичко това е илюзия. Ще започнеш да мислиш, че то е реалност. Трябва ли да ти казвам какво ще стане тогава?

— Не. — Отново погледнах към долината. — Няма нужда да ми казвате нищо.

— Тогава вразуми се, Джон — каза той остро. — Върни се там, където принадлежиш, където ти е мястото. Каква е ползата от теб тук?

Това бе стар разговор, стари аргументи, които бях чувал толкова често. Как можех да се върна към научната си работа? Това би означавало да загубя възможността да посещавам Ахерон и долината на Пеещите камбани. Това означаваше вече да не мога да слушам познатия глас, който търпеливо ме чакаше да дойда пак.

* * *

Програмата на Голямата обиколка предвиждаше двудневен престой на Ахерон и това си имаше обяснение. Камбаните се чуваха най-добре само при залез и изгрев слънце, когато вечерните и сутрешните ветрове събуждаха вибриращите им гласове. С изтичането на часовете пътниците започнаха да се променят: те утихнаха; умислиха се, загубиха охота да спорят. След първата среща с растенията никой вече не се опитваше да вземе сувенири. Не ги възпираше страхът от това, че ще се наранят от стъклоподобните сфери. Този страх можеше да бъде преодолян. По-скоро причината бе нежеланието планетата да бъде ограбена; да й бъде отнета дори и частица от онова, което създаваше тази разкошна музика.

Втората нощ дойде и премина прекалено бързо. Зората обля хоризонта с горящи вълни — лъчи от злато и червено сияние. Както обикновено сутрешният вятър събуди Камбаните и изпълни въздуха с неописуемата им прелест. Всички се заслушаха в прекрасните им гласове. Всички — и членовете на екипажа, и пътниците — стояха изправени в светлината на изгряващото слънце и изпълваха сърцата и душите си с красотата на Ахерон.

По-късно — когато корабът започна да се приготвя за отлитане — се оказа, че Лора Амхърст липсва. Холмън ми съобщи новината; очите му бяха пълни с тревога.

— Вдовица — каза той. — Камбаните. По дяволите, Джон, трябвало да си по-внимателен.

— Аз не нося отговорност за пътниците, когато те се намират извън кораба — припомних му аз. — Освен това…

— Долината — прекъсна ме той. — Мисля, че я видях да се насочва към нея. Джон! Долината!

Втурнах се към вратата; просто излетях от кораба, пресякох разчистения терен пред него и продължих през храстите, без да обръщам внимание на сферите, които разкъсваха дрехите ми, без да чувам музиката, която изпълваше въздуха около мен, музиката, която се раждаше с причинения от бурния ми устрем вятър. Най-важното бе бързината. Когато пристигнах, тялото ми бе нарязано на множество места, а дрехите ми бяха на парцали. Пристигнах навреме обаче. Със затворени очи, с протегнати ръце Лора Амхърст вървеше право към пропастта — към ръба на долината.

— Лора! — Тичах след нея; настигнах я; хванах я. Ударих я с длан през лицето. Очите й се отвориха; устата й се изкриви от шока на болката. Говорех бързо и високо, стараейки се да заглуша усилващата се музика, борейки се с кипящото желание да замълча и да я слушам дълго…

— Това не е вярно. Всичко е илюзия, самоизмама, всичко! — Бях я притиснал към себе си силно, за да предотвратя евентуален опит да се изтръгне и да побегне внезапно. — Съпругът Ви?

— Вие знаете? — Очите и се впиха в моите. — Вие наистина знаете? Значи слуховете са верни. Мъртвите живеят тук. Можем да чуем гласовете им?

— Не! — Мъчех се да намеря думи, да я разубедя, да унищожа самоизмамата й. Бях чувал необходимите за това думи множество пъти от Холмън, а и от други, но въпреки това не ги намирах, не ми прилягаха на устата. — Това е трик, измама на вятъра. Човек идва тук и слуша всички видове звуци, които съществуват във Вселената. От тях си избира онези, които най-много иска да чуе. Бърборенето на мъртво дете, гласът на загубен съпруг, смехът и сълзите на загубени за нас скъпи същества… Мозъкът е необикновено нещо, Лора. Той може да приема звуци и да ги трансформира в думи; да ги прави различни от онова, което те са всъщност.

— Аз говорих с него — настояваше тя. — И той ми отговори. Той е тук, аз знам. Сигурна съм.

— Той не е тук. — Сграбчих я по-силно, защото тя се опита да се изскубне. Знаех, че една-едничка излишна стъпка и двамата ще се свлечем в пропастта към долината. — Знаете ли какво става в действителност? Затваряте си очите, съсредоточавате се и чувате гласа, който искате да чуете. Вие говорите и той Ви отговаря, но през всичкото време действително говорите сама със себе си. Вие произнасяте думи, а мозъкът Ви отговаря, избирайки тонове и думи от звуците на Камбаните. Това е илюзия, по-малко реална дори от снимка или звукозапис. Думите, които чувате, идват от собствената Ви памет.

— Това бе съпругът ми. Той ме зовеше! Трябва да отида при него!

— Не можете! — Обливаше ме студена пот. Мислех си какво щеше да стане, ако тя се освободеше от здравата ми хватка. — Чуйте ме! Вие сте чули гласа му или мислите, че сте го чули и сте тръгнали със затворени очи към източника на звука. Обаче този звук идва от храстите. — Аз я раздрусах силно. — Разбирате ли ме! От храстите!

Тя не разбра нищо.

— Силиций — продължих аз. — Листа като бръсначи. Долината е пълна с тях, а ето там изведнъж започва пропаст. Още две стъпки и щяхте да паднете сред тях.

Отново я раздрусах за раменете и я обърнах с лице към долината.

— Това място е забранена зона и затова си има много основателни причини. Прекалено много хора постъпват по същия начин, по който постъпихте Вие; вярват в същото, в което вярвате и Вие.

Посочих с ръка там долу, където нещо се белееше сред светлозелената растителност.

— Наричаме това място Долината на пеещите камбани. По-подходящо би било да го наричаме Долината на смъртта.

Сякаш вечност измина, докато тя втренчено гледаше избелелите от слънцето човешки кости. Вятърът бе затихнал и от долината при нас долиташе едва доловим мелодичен звън. Може би затова когато заговори, гласът й прозвуча необичайно високо.

— Вие идвате тук — каза тя. — Защо?

— Заради един сън. — Разказах какво ми се бе случило. — Сега обаче знам, че съм пропилял пет години от живота си. Не правете същото, Лора. Не живейте в миналото. Живейте за настоящето и бъдещето. Не позволявайте спомените да Ви мъчат болезнено. Оставете мъртвите да почиват в мир.

— А Вие ще ги оставите ли?

— Нека да не говорим за мен.

Погледнах отново към искрящата шир на долината и сякаш за пръв път забелязах нови неща. Казвам сякаш, защото ми се струваше, че наистина я видях в друга светлина — истинската. Не както тя съществува в легендите — вечното обиталище на онези, които са напуснали този свят. Единственото място във Вселената, където те се връщат, за да намерят старите си гласове и да говорят с тях на онези, които са ги познавали и обичали. Видях я така, както Холмън ми я бе представял безброй пъти преди.

Камбаните бяха естествена забележителност на една планета — нищо повече от обикновена прищявка на природата.

В тях нямаше нищо свръхестествено. Те бяха обикновени и нормални неща — просто като японски фенери. Така ги бе нарекла Лора Амхърст онази вечер, когато Холмън разказваше за планетата.

Когато се връщахме към кораба, Лора се усмихваше. Не знаех причината за тази усмивка. Струваше ми се неестествена в дадените обстоятелства. Във всеки случай научих тази причина на път за дома, но доста преди да сме се завърнали на Земята.

Бях забравил, че Холмън е психолог. Това бе основната му специалност. Бях подценил собствената си важност. Бях пренебрегнал факта, че моите качества и знания, придобитият научен опит не бяха неща, които можеха с лека ръка да бъдат захвърлени настрана. Поне не от федерацията, която очевидно имаше нужда от тях. Имаше нужда от учен като мен. Обаче от нормален учен.

— Това бе трик, последният трик. Надявах се, че ще мине, след като неуспешно опитахме толкова други неща — каза Холмън една вечер — последната ни вечер в Космоса. — Аз не се извинявам. Лекарят никога не се извинява за начините, по които лекува. Курсът на лечение не се нуждае от оправдание. Лора Амхърст не е вдовица. Тя е актриса.

Той ме погледна право в очите.

— Изненадан ли си?

— Не. — Казвах му истината. — Не съм изненадан.

Притежаващият интелект не губи целия си интелект, когато част от него е замъглена поради заблуждение. Аз бях имал много време за мислене и по време на този процес някои малки неща, незабележими отделно, си бяха паднали на местата, бяха преосмислени и видени в нова светлина — като очевадни. Намеците на Холмън, съвпадението на нейното внезапно изчезване от кораба, даже подмятането на доктора, че я видял да отива към долината. И още редица други неща, дребни наглед, на пръв поглед. Тя ме бе чула да идвам, защото ме бе очаквала и бе разиграла играта точно по сценарий — затворените очи, стъпките й към пропастта. Тя изобщо нито за момент не е била изложена на опасност, но аз тогава не бих могъл да зная това. В опасенията си за нейната сигурност аз бях унищожил собствените си илюзии — бях ги погледнал с трезви очи и бях разпознал фалша в тях. В замяна на това бях намерил нещо друго с безкрайно по-голяма стойност.

Усмихнах се на свой ред. Холмън ме гледаше с недоумяващи очи, озадачен. Оставих го така — озадачен. Можех да му кажа, но нямаше време. Лора ме чакаше…

Край