Х. Б. Файф
Покровителстваните животни

Жълтата звезда, в чиято система Торанг беше втората планета, лъчеше горещина над групата мъже, които оглеждаха полуиздигнатата язовирна стена от височините над нея. От разстояние сто двадесет и пет милиона километра ефектът беше чисто земен, тъй като звездата беше малко по-малка от Слънцето.

За Джеф Отис, току-що прескочил през космическото пространство от силно блестящата звезда — другата съставка на бинарната система, горещината беше изнервяща. Късите панталони и леката риза, дадени му от координатора на планетата, бяха подгизнали от пот. Той изтри челото си и се обърна към своя домакин.

— Много добре свършена работа, Финчли — похвали го той. — Лесно се вижда, че се справяте с нещата тук.

Финчли се усмихна скъпернически. Той имаше широко, плоско лице с твърди черти, стиснати устни и силно притворени сини очи. Още от предишната сутрин Отис се опитваше да долови в тях някакво изражение. Съзнаваше с известно безпокойство, че собствените му черти бяха прекалено откровени и открити за инспектор по заселването на колонии. По лицето му се бяха образували твърде много бръчки и хлътнатини, резултат от хроническата му слабост, дължаща се на непрекъснатите прелитания през Космоса между шестнадесетте планети на бинарната система.

Отис забеляза, че помощниците на Финчли го наблюдават прикрито.

— Да, Финчли — повтори той, за да наруши настъпилото мълчание. — Добре се справяте с хидроелектрическия проект. Кога ще ми покажете столичния град, който изграждате?

— Можем още сега да отлетим дотам — отвърна Финчли. — Определили сме временни граници под онези предколониални развалини, които видяхме от хеликоптера.

— А, да. Знаете ли, когато летяхме над тях, исках да забележа, че приличат много на останките върху някои от другите планети.

Млъкна, когато устните на Финчли се стиснаха още повече. Координаторът явно се опитваше да бъде търпелив и учтив с човека, който се надяваше, че ще даде добра оценка за работата му, но Отис разбираше, че той предпочита да си продължи работата по изграждане на колонията.

Не можеше да упреква Финчли — реши той. Това беше петата планетарна система, която земните жители бяха открили при своята експанзия в Космоса, и човек с такива успехи го очакваха още по-големи проекти. Най-после човешката цивилизация бе посегнала към звездите. Отис предполагаше, че и той самият е от първостроителите, макар обикновено да беше прекалено зает, за да се чувства такъв.

— Е, после ще ви покажа някои снимки — рече той. — А сега… Ей, каква е тази суматоха долу?

В клисурата под тях хората захвърляха инструментите си и сякаш се втурваха към някакъв общ обект. До скалите достигаха затихващите им викове.

— Вероятно лов на горили — предположи един от инженерите на Финчли.

— Горили ли? — попита изненадан Отис.

— Не точно — поправи го търпеливо Финчли. — Това е местното название на съществата, които в докладите наричаме торанги. Приличат малко на големи, мършави сиви горили; но те са единствените достатъчно големи животни, които да наречем на името на планетата.

Отис се загледа надолу към долината. Повечето от тичащите мъже се бяха отказали и бавно се връщаха на работните си места. Двама или трима продължаваха да размахват пистолети и да тичат. Скоро изчезнаха зад някакъв завой.

— Вече няма да го хванат — подхвърли пилотът на Финчли.

— Нима ги оставяте да хукват от работните си места, когато им хрумне? — осведоми се Отис.

— Аз съм за всичко, което ще наруши еднообразието, мистър Отис, Знаете, че имаме проблеми с настроенията им. Колонията на тази планета ще бъде от основно значение и бих искал работата да върви добре.

— Да, предполагам, че нямате много развлечения.

— Точно така. Аз самият не виждам никакъв спортен елемент в лова, но ги оставям да ги гонят. Засега сме напълно в рамките на графика.

— Дори го изпреварвате — опита се да го успокои Отис. — А сега да вървим към града?

Финчли го поведе към хеликоптера. Пилотът и Отис го изчакаха, докато поговори със своите инженери, и после всички се качиха и отлетяха.

По-късно, когато увиснаха над мрежата от пътища, прокарвани от булдозерите на Финчли, Отис призна на глас, че мястото е добре избрано. Бъдещият град се разполагаше покрай дълъг тесен залив, навлязъл от океана в сушата, за да поеме водите на същата река, по чието горно течение се изграждаше язовирът.

— Онези скали там — посочи Финчли — са се издигнали, след като е загинала цивилизацията, която се е намирала тук — поне така ме уверяват моите геолози. Можем да минем натам и ще видите как древният град навремето се е намирал в края на залива.

Пилотът извиси хеликоптера и се отправи към скалите. Отис видя, че те образуват крал на плато. На едно място бяха прорязани от дълбок каньон.

— Там реката е минавала преди хиляди години — обясни Финчли.

Стигнаха до място, от което очертанията на разрушения град се виждаха ясно. Отис установи, че от въздуха те се различават много по-добре, отколкото, ако е сред самите развалини.

— Трябва да е бил доста голям град — отбеляза той. — Имате ли някаква представа какви същества са го изградили, или какво е станало с тях?

— Още не сме имали време за това — отвърна Финчли. — Някои от изследователите често се ровят из развалините. Най-добрата теория засега, изглежда, е, че градът е принадлежал на торангите.

— Животните, които преди малко гонеха? — попита Отис.

— Може би. Не мога да кажа със сигурност, но от разкопките се установява, че градът е пострадал от нещо повече от земетресение. Хората твърдят, че откриват много следи от пожари, избухнали ракети и изобщо от военни действия — и на други места, не само тук. Затова… предполагаме, че торангите са дегенерирали потомци на оцелелите от някакво междупланетно сражение.

Отис се замисли.

— Звучи вероятно — призна той, — но трябва да предприемете нещо, за да се уверите дали сте прави.

— Защо?

— Ако се окаже така, ще трябва да забраните на хората си да ги преследват и убиват; дегенерирали или не. Колониалната комисия има определени правила за контакти с всякакви местни жители.

Финчли обърна глава към Отис и направи гримаса, но с явно усилие успя да се овладее.

— Тези горили ли? — попита той.

— Ами откъде можете да знаете? Опитвали ли сте се въобще да влезете в досег с тях?

— Да! Поне отначало. Преди да решим, че са животни.

— И?

— Не можехме да се доближим до нито едно от тях! — заяви разгорещено Финчли. — Ако имаха поне полуинтелигентна култура, нямаше ли да ни позволят да установим някакъв контакт?

— Без да се впускам в подробности — съгласи се Отис, — ще кажа, че би трябвало да е така. Можем ли да кацнем за няколко минути? Искам да разгледам развалините.

Финчли погледна с досада часовника си, но нареди на пилота да кацне на една разчистена площадка. Младежът спусна изкусно машината и двамата ръководители слязоха.

Отис се огледа и видя къде археолозите са разкопавали. Бяха оставили инструментите и уредите си нахвърляни край работната площадка — тук въздухът беше сух, а и кой би откраднал лопата?

Остави Финчли и заобиколи купчина пръст, изрината от входа на една от сградите. Тя беше изградена от камъни или поне облицована с каменни плочи. Когато надзърна в изкопа, установи, че е имало и стоманени греди, но цялата постройка се бе сринала сякаш от експлозия.

Продължи нататък и стигна място, където сградите явно са били по-високи, защото каменните развалини се издигаха над повърхността на песъчливата почва. След като надникна през няколко от завършващите с арки отвори, които, изглежда, са били прозорци, разбра защо археолозите са започнали разкопки, за да търсят информация. Ако е имало някога някакви надписи или украшения по стените, те отдавна са били заличени от атмосферните елементи. А що се отнася до таваните и покривите, не бе останал нито един.

— Въпреки това трябва да е била високоразвита цивилизация — измърмори Отис.

С края на очите си зърна някакво движение в един от сенчестите отвори вдясно от него. Не си спомни да е забелязал Финчли да се отдалечава от хеликоптера и да тръгва след него, но щеше да е доволен, ако има някой, който да му обяснява.

— Така ли мислите? — попита той.

Обърна глава, но Финчли го нямаше. Всъщност сега, когато Отис се ориентира в обстановката, той успя да чуе гласовете на другите двама да се разнасят откъм хеликоптера.

— Май виждам привидения! — измърмори той и се провря през древния прозорец. Някакъв инстинкт го накара да спре с половината тяло навън. „Хайде, Джеф — рече си той, не се прави на глупак! Какво може да има там? Привидения?“

От друга страна, знаеше, че има моменти, когато е добре да разчиташ на инстинктите си — поне докато разбереш причината за странното чувство, което изпитваш. Всеки космонавт ще се съгласи с подобно твърдение. Човекът, който притежава шесто чувство, живее най-дълго на чуждите планети.

Помисли, че е стоял неподвижно цяла минута и повече и през това време не е чул ни най-малкия звук, освен далечния брътвеж зад него. Надникна в помещението, което беше около два квадратни метра и добре, макар и не блестящо, осветено от отразена светлина.

Не видя нищо, но когато страхливо обърна глава, за да надникне над рамото си, реши, че странното усещане, което изпитваше по врата си, означава нещо.

„Чакай — мина му бързо през главата мисълта, — не огледах цялото помещение.“

Подът беше обсипан със съборени от вятъра останки, по които не личаха отпечатъци от стъпки. Тази мисъл го поуспокои.

„Поне не виждам въображаеми привидения“, помисли си той.

Като се наведе напред, промъкна глава през отвора и бързо огледа най-напред стената вляво, а после вдясно. Когато обърна глава надясно, погледът му срещна чифт раздалечени очи, които леко се събраха, за да го видят във фокус.

Торангът беше висок почти колкото него — около метър и осемдесет, и височината му се дължеше главно на удължените крайници, подобни на маймунски. Ръцете и краката, покрити с къса, къдрава, сива козина, имаха същите общи пропорции като човешките крайници, но изглеждаха прекалено дълги за труп, който, изглежда, имаше ребра по цялото си протежение. Раменните и тазовите стави бяха по-малки, сякаш торангите са еволюирали в свят с по-слаба гравитация от земната.

Лицето накара Отис да втренчи поглед в него. Устата беше без зъби и вероятно създадена за смучене, а не за дъвчене. Но очите! Те стърчаха от двете страни на тесния череп, където трябваше да се намират ушите, и се фокусираха много подвижно. Като се взря по-внимателно, Отис забеляза малки уши под очите, почти скрити сред къдравата козина по шията.

Внезапно усети, че собствените му очи сякаш се стремят да изскочат от орбитите си, макар да не си спомняше да е променял изражението си на обикновено любопитство. Почваше да го боли гърбът. Внимателно се поизправи.

— Хм… здравейте — измърмори той, като се чувстваше невероятно глупаво и съзнаваше, че някакъв импулс го кара да направи компромис между поздрав към човек и животно.

Тогава торангът се раздвижи, без да бърза. Всъщност по-късно Отис реши, че е било съзнателно. Една от дългите ръце се спусна към осеяния с отломки под.

В следващия миг Отис издърпа главата си от отвора, докато един камък профуча пред носа му.

— Ей! — викна той протестиращо.

Отвътре се разнесе драскащ шум, сякаш животински нокти издраскаха сред отломките. Отис си възвърна равновесието и съвсем лекомислено се втурна през отвора.

— Не зная защо — призна той на Финчли няколко минути по-късно. — Ако бях помислил как могат да ми строшат главата, когато се подаде, предполагам, че щях да се отдръпна и да ви повикам.

Финчли кимна, но присвитите му очи, за първи път откакто се бяха запознали, гледаха одобрително.

— Нямаше го, разбира се — продължи Отис. — Едва зърнах задника му да изчезва през друг прозорец.

— Да, доста бързи са — намеси се пилотът на Финчли. — През цялото време, откакто сме тук, момчетата са успели да хванат едва пет-шест. Но в щаба имаме един препариран.

— Хм-м-м — промърмори Отис замислено, — екземпляр.

От думите им той научи, че не е успял да забележи всичко, макар да се бе срещнал лице с лице със съществото. Например забележката на Финчли, че имат по три пръста на краката и на ръцете, го изненада.

Почти през цялото време на обратния им полет Отис мълча. Когато стигнаха, той измисли някакво извинение и изчезна в определените му помещения.

Същата вечер на вечерята, приготвена по най-съблазнителния начин, възможен в една сравнително нова колония, Отис беше приятелски разположен. Координаторът остана доволен.

— Изглежда, най-после са ни изпратили свестен човек — забеляза той, прикривайки устата си с ръка, на един от помощниците си. — Събери няколко от най-красивите секретарки да го забавляват.

— Чух, че едва не е уловил един торанг на разкопките — каза другият.

— Да, натъкнал се на него без никакво оръжие. Предполагам, че можеше и да го хване.

— Май е по-добре, че не е успял — подхвърли помощникът. — Доста едрички са и могат да причинят неприятности на невъоръжен човек.

Междувременно цялата вечер Отис се запознаваше с различни хора. Толкова се бе увлякъл да насочва всеки разговор към торангите и да задава привидно непреднамерени въпроси за малкото, което знаеха за навиците им и за вероятното им минало, че почти не забелязваше специалното внимание, което му отделяха. В качеството си на инспектор беше свикнал да се опитват да го забавляват и да отклоняват вниманието му.

На следващата сутрин намери Финчли в неговия кабинет в едноетажната сграда от бетон и стъкло, където се помещаваше щабът на колонията. След като седна в едно кресло срещу бюрото на координатора, Отис му съобщи заключението, до което беше стигнал. Когато чу подробностите, Финчли разтвори леко присвитите си очи. Широкото му мускулесто лице придоби леко розов оттенък.

— Ей, по дя… Искам да кажа, Отис, защо да правим голям въпрос от дреболии? И без това хората рядко улавят някой торанг!

— Може би именно защото са толкова редки — отвърна спокойно Отис. — Как можем да сме сигурни, че те не са представители на интелигентен живот? Ако вие се навъртахте около развалините от цивилизацията на вашите предци, изпаднали в примитивен живот, вероятно и вие щяхте да се боите от група земни жители, нахлули сред тях!

Финчли повдигна рамене. Изглежда, се чувстваше неудобно, сякаш обмисляше дали ще успее по-добре да се справи с Отис, или с някой от недоволните ловци, работещи на строежите.

— Помислете си за общата картина — настоя Отис. — След векове на мечти и напрегнати опити най-после навлизаме в Космоса. След като сме били свидетели на жестокостите в различни колониални системи на Земята, сега се опитахме да планираме начинанията си така, че да избегнем всякакви грешки.

Финчли кимна неохотно. Отис разбираше, че умът му се занимава с графиците на различните проекти.

— Много е вероятно — продължи инспекторът — някой ден да открием планета с разумни същества. Все още сме новаци в космическото пространство, но когато продължим да го изследваме, това сигурно ще се случи. Затова Комисията е създала правила относно местните форми на живот. Чели ли сте напоследък тази част на кодекса?

Финчли се размърда в креслото си.

— Вижте какво! — запротестира той. — Не ме изкарвайте закоравял вандал, който само мисли как да изтреби всичко, което се движи на Торанг. Аз лично не ходя на лов за горилите!

— Зная, зная — успокои го Отис. — Но преди Комисията да даде разрешение за убиване на местни форми на живот, ние ще трябва да докажем — освен че те не са разумни, — че съществуват достатъчно много екземпляри, за да не се стигне до изтребване на вида.

— Какво искате да направя?

Отис го изгледа с известно съчувствие. Финчли беше от този тип закоравели хора, които бяха необходими на Комисията, за да ръководят първите действия при установяване на колония на нова планета, но не можеше да се каже, че е неблагоразумен. Просто искаше да го оставят на спокойствие, за да си върши тежката работа.

— Забранете лова на торанги — каза Отис. — Сигурно има нещо друго, което да ловуват.

— Е, да — призна Финчли. — Из храстите има купища подобни на зайци гризачи и други малки животни. Но не зная…

— Обичайна практика е — припомни му Отис. — Дори на Земята има много видове, поставени под охрана, които досега нямаше да съществуват, ако не бяха съответните закони.

Накрая се съгласиха, че Финчли ще положи всички усилия да наложи забрана, при условие, че Отис успее да издейства официално нареждане от щаба на системата. От кабинета на Финчли инспекторът отиде направо в комуникационния център, където написа обстоен доклад за главния координатор в друга част на бинарната система.

Бяха необходими няколко часа, докато отговорът се получи на Торанг. Когато го взе, той се отправи да търси Финчли. Откри координатора да инспектира току-що завършен консервен завод на брега, доволен, че е готово още едно звено във веригата за самозадоволяване на колонията.

— Ето го — рече Отис, като размаха съобщението. — Подписано е от самия началник. „От днешна дата подобните на горили същества, известни под името торанги, местни обитатели на планета номер еди-кой си и така нататък, се считат за рядък вид и са покровителствани от закона и така нататък.“

— Това е достатъчно — отвърна Финчли, като вдигна рамене. — Дайте ми го и ще наредя да го съобщят по радиото и да го разлепят по таблата за съобщения.

Отис се върна доволен в хеликоптера, който го бе докарал от щаба.

— Ще се връщаме ли, сър? — попита пилотът.

— Да… не! Просто ей така, откарайте ме до древния град. Вчера не успях да го разгледам добре, а искам да го опозная, преди да отлетя.

Полетяха над равнината между морето и извисяващите се скали. В далечината Отис видя издигащата се язовирна стена, която му бяха показали предишния ден.

„Тази колония се развива добре — помисли си той, — само не трябва да забравят някои подробности, като например опазването на местните форми на живот.“

След известно време пилотът кацна на същото място, където се бе приземил при предишното им посещение на развалините. Този ден там имаше и други хора. Отис видя двама души, за които предположи, че са археолози.

— Ще се поразходя наоколо — каза той на пилота.

Забеляза, че двамата души, застанали край инструментите, го гледат, затова се спря да се запознае с тях. Както и бе помислил, те правеха разкопки сред развалините.

— Всъщност правим някои измервания — рече обгореният от слънцето рус мъж, който се бе представил като Хофман. — Опитваме се да установим що за същества са изградили тези съоръжения.

— Охо? — прояви интерес Отис. — Каква е най-новата теория?

— Не са били много различни от нас — заразправя Хофман на инспектора, а другият мъж се отдалечи, за да вземе няколко артефакта. — Ако се съди по размерите на помещенията, височината на вратите и стълбищата например — продължи той, — те са имали почти нашите размери. Разбира се, засега правим само груби предположения.

— Може да са били предците на торангите, а? — попита Отис.

— Много е възможно, сър — отвърна Хофман бързо, с което подсказа, че и неговото мнение е подобно. — Но не сме разкопали достатъчно, за да правим заключения за вида на културата им, нито за психологията или социалните им навици.

Отис кимна и помисли, че трябва да спомене името на младежа пред Финчли, преди да напусне Торанг. Когато другият човек се върна, той се сбогува и тръгна към останките от сгради. След няколко минути стигна до района с по-високи съоръжения, където предишния ден бе срещнал торанга.

— Чудя се дали да погледна на същото място? — промърмори той. — Не… това ще да е последното място, на което съществото би се върнало… освен ако тук някъде е бърлогата му…

Той спря, за да се ориентира, вдигна рамене и заобиколи една могилка пръст, зад която смяташе, че се намира сградата.

„Почти сигурен съм, че беше тази — помисли той. — Да, сенките около онзи прозорец с арката изглеждат същите… по същото време е.“

Спря, чувстваше се едва ли не гузен и се обърна, за да се увери, че никой не го гледа как се връща на мястото на предишното си преживяване. Все пак един инспектор на колониите не биваше да тича на лов за призраци като малко момче.

Като установи, че е сам, той пристъпи пъргаво през прозореца и замръзна на място.

— За мен е чест да се запозная с вас — изрече торангът с кротък, леко бръмчащ глас. — Мислехме, че е вероятно да се върнете тук.

Отис зяпна. Черните очи, които стърчаха от двете страни на тесния череп, го оглеждаха и изпита неприятното чувство, че се прицелват в него.

— Аз съм известен под името Джал-Ганир — продължи торангът. — Освен ако сведенията ми не са точни, вие се казвате Джеф-Отис.

Последното изказване беше направено почти без никаква интонация, но някакво все още работещо кътче от мозъка на Отис го изтълкува като въпрос. Той пое дълбоко дъх, като внезапно установи, че за миг е забравил да диша.

— Не знаех… да, така е… не знаех, че вие, торангите, можете да говорите на земен език. Или на какъвто и да е. Как…?

Поколеба се, докато в главата му се блъскаха хиляди въпроси, които искаше да зададе. Джал-Ганир търпеливо клечеше върху една каменна плоча и разсеяно поглаждаше сивата козина по гърдите си с лявата си ръка, на която имаше три пръста. Отис почувства някак си, че само от учтивост са му позволили да губи ценно време, като мърмори несвързано.

— Аз не съм торанг — каза Джал-Ганир с бръмчащия си глас. — Аз съм мирб. Вероятно вие ще го произнесете мирби. Не зная.

— Искате да кажете, че вие се наричате така? — попита Отис.

Джал-Ганир сякаш се замисли, подвижните му очи се размърдаха и огледаха земния жител.

— Нещо повече — обясни той накрая, след като бе обмислил въпроса. — Искам да кажа, че съм от вид, чиято родина е Мирб, а не тази планета.

— Преди да продължим — настоя Отис, — кажете ми поне как сте научили нашия език.

Джал-Ганир направи неопределен жест. Земният жител не можеше да различи никакво изражение по лицето му, но Отис остана с впечатлението, че другият се е усмихнал и е вдигнал рамене.

— Колкото до това — отвърна мирбът, — аз вероятно съм го научил преди вас. Наблюдаваме ви от много дълго време. Няма да повярвате от колко отдавна.

— Но тогава… — Отис млъкна. Това означаваше преди колонистите да са кацнали на тази планета. Опасяваше се, че може да е било преди хората да са достигнали до тази слънчева система. Отстрани мисълта от главата си и попита. — Но защо живеете по този начин сред развалините? Защо сте чакали досега? Ако бяхте влезли в контакт, можехме да ви помогнем да възстановите…

Той не се доизказа, като се зачуди какво му прозвуча фалшиво. Джал-Ганир лениво завъртя очи, сякаш искаше да изрази презрението си към развалините. Отново, изглежда, обмисляше всички аспекти на въпроса на Отис.

— Уловихме вашето съобщение до началника ви — отвърна той накрая. — Решихме, че е време да се свържем с един от вас. Не се интересуваме от възстановяване — добави той. — Ние имаме скрити жилища.

Отис усети, че устните му са пресъхнали, защото устата му несъзнателно беше зяпнала. Навлажни ги с края на езика си и успя да се посъвземе дотолкова, че да се облегне на стената.

— Имате предвид молбата ми да ви обявят за охраняван вид? — попита той. — Имате уреди, с които да засичате такива съобщения?

— Това имам предвид. Разполагаме с такива уреди — отговори простичко Джал-Ганир. — Взе се решение, че сте навлезли достатъчно в Космоса, за да е необходимо да се свържем с няколко от най-разумните сред вас. Може би с това в бъдеще ще се улесни работата на нашите наблюдатели.

Отис се питаше доколко в думите му се съдържаше ирония. Усети, че се изчервява, когато си спомни за „препарирания екземпляр“ в щаба и изпита облекчение, че не бе отишъл да го види.

„Имам късмет — помисли си той. — Аз съм човекът, открил първите разумни същества извън Слънчевата система.“

— Очаквахме все някога да срещнем същества, подобни на вас — каза той на глас. — Но защо избрахте мен?

Разбра, че въпросът му прозвуча суетно, но пък даде неочакван резултат.

— Заради съобщението ви. В малък мащаб вие взехте същото решение, което ние приехме в голям мащаб. Смятаме, че вие ще разберете съжалението и срамът ни от онова, което се случи между нашите две раси… много отдавна.

— Между…?

— Да. Дълго време мислехме, че сте изтребени. Радваме се да видим, че се връщате на някои от старите си планети.

Отис гледаше втрещен. Някакъв инстинкт, изглежда, позволи на мирба да разбере озадаченото му изражение. Той се извини.

— Май забравих да обясня какви са тези развалини. — Отново очите на Джал-Ганир се раздвижиха. Те не са наши — рече той спокойно. — Ваши са.