Марта Сукъп
Майстор в играта

През годината той смени последователно Джанис, Памела, Тери, Рут, Мерилин, Лесли, Сюзан, Мери.

Линда обаче беше биоинженер.

— Кучи сине — изсъска тя.

Уейн се превъртя в леглото й и я загледа с най-невинния си поглед.

— Какво има, мила? Знаеш, че те обичам.

Гласът му истински трепереше и той мигна веднъж, за да изрази искрено учудване.

Смехът на Линда прозвуча като изстрел. Тя извади изпод леглото сноп разпечатки.

— Зная, че не ме обичаш — каза тя равно, без да сваля очи от лицето му. — Зная го от няколко седмици. А сега вече имам и доказателства.

Като вдигна разпечатките, листовете се разгънаха и се плъзнаха надолу към корема й. Уейн се любуваше на извивката на гърдите й на фона на опънатия й гръден кош. Чудно тяло. Погледът му обаче беше предпазлив, периферен; стремеше се да я гледа повече в очите. Жените мислят, че си по-чувствителен, ако ги гледаш право в очите.

Тя също го погледна право в очите.

— Тук има мозъчни вълни, анализ на гласа, хормонални нива — ти нали обичаше да те драскам по гърба? Какъв мъж си само! — разширение на зениците, дишане, всичко. В условията на различни дразнители: по време на сън, докато водехме ония прочувствени разговори, докато се любехме. Лесно можеш да събереш тези данни за някого, с когото си близък.

Тя сякаш изплю думата и отново се изсмя.

— Някои от уредите за химичния анализ са под умивалника в банята. Жиците за електродите бяха залепени направо върху ръцете ми и стигаха до чипа на микропроцесора върху скалпа ми.

Линда не обичаше да си играе с косите й.

— Може би ще напиша дисертация въз основа на събраните данни. Ще я озаглавя: „Тайно събиране на данни по време на коитус“. Тъкмо бях зарязала старата си дисертация, когато се хванах с теб.

Погледна към чекмеджето на нощната си масичка и замълча. Уейн веднъж бе ровил там, докато в същото време тя бе следила нивото на химикалите му при умивалника в банята.

— Мила.

— Затваряй си устата.

Уейн млъкна. И преди беше вбесявал момичета, но никое не бе проявявало чувствата си така необуздано. Беше дори възбуждащо. Линда бе пламенна както винаги и той реши, че сигурно има начин да накара страстта й да заработи в негова полза. Знаеше за какво е всичко: снимката на усмихнатия млад мъж в чекмеджето, скъсана на две през носа. Не е възможно да му е толкова сърдита. Просто беше изпаднала в истерия, беше бясна. Той плъзна ръка под завивката и я задържа върху заобленото й, горещо бедро, нежно, почти несъзнателно. Кожата й леко потръпваше.

Той потисна усмивката си.

— Най-трудното — каза Линда — бе да откъсна съзнанието си от това, което правеше тялото ми. Тия неща ги разбираш, нали?

Устните й се усмихваха, но очите й бяха сериозни.

— Ти си най-големият глупак, когото някога съм имала нещастието да срещна. Дори Лари…

Внезапно Линда млъкна.

Уейн реши да действа. Започне да я гали, като й шепнеше:

— Рожбо, защо те тревожи всичко това, скъпа? Знаеш, че целият съм твой…

Тактиката има успех. Линда се успокои, листовете се плъзнаха от ръцете й. Той се наведе и я целуна. После се усмихна и отметна кичур коса от очите й. При допира на пръстите му тя отвори очи.

Очите й бяха леденостудени.

— Ти би трябвало да имаш моята професия — каза тя. — Можеш да ме разчиташ и управляваш като лабораторен апарат, нали? Но всичко беше дотук, Уейн.

Помъчи се да открие в лицето й страстта, която смяташе, че тя изпитва. Никаква ли страст нямаше там? Добре пресметнатият риск понякога не дава резултати. Играта се прекъсва.

— Не можеш да виниш един човек за това, че се е опитал — каза меко и примирително.

— Ще се учудиш колко много мога да обвинявам. — Тя размаха разпечатките. — Заради това. Във всичко си се преструвал, всеки момент, който си прекарал с мен, си се преструвал. Заради тебе промених живота си — какво да ти разправям. Трябваше да докажа, че съм те хванала, преди да мога да се изправя срещу тебе.

— Чудесно, Линда. Объркан съм.

Блъфът му не мина и той започна да планира как ще прекара петък вечерта, която явно вече беше свободна: в блока имаше една нова девойка, Емили, с която непрекъснато се засичаха в пералнята. Не беше грозна, а пък и винаги е приятно от блондинка да минеш на брюнетка. Дори кожата им има различен вкус.

— Нали няма да ме накараш сега да се облека и да си отида вкъщи посред нощ?

Тя се усмихна загадъчно и насърчен, той обви ръка около кръста й.

— Заради старото ни приятелство, а?

— Нахалството си го бива — изрече тихо Линда, но не се възпротиви. — Чудесно — прошепна тя. — Наслаждавай се, докато можеш. Защото един ден ще разбереш какво изпитвам. Обещавам ти. Любими Уейн.

Любиха се дълго и тя отново започна да драска по гърба му. Той си помисли: „Този път едва ли ми взима кръвна проба.“ Жените не можеха да се оплачат от него. Винаги правеше всичко, за да им е приятно.

Драскотините по гърба му го засмъдяха.

Като галеше бедрото на Линда, той обмисляше плана за атаката си срещу Емили.

В 3,17 ч сутринта се събуди с бодежи в гърдите и със странна, мъчителна треска. През замайването, което предизвикваше болката, чу Линда да се обажда по телефона на една от приятелките си от медицинския институт. Приятелката пристигна. Беше червенокосата и нахакана Мейбъл, с конска опашка. Уейн успя да понесе храбро страданията и извади момчешката си усмивка, докато тя му мереше температурата, опипваше жлезите му и му поставяше дебела превръзка на шията („Как?“ „Мълчи, поряза се, когато се счупи чашата за вода“, и тя му показа парчетата; той не си спомняше да е правил опити да пие вода, но всичко беше като в сън), докато му правеше една, втора, трета инжекция… Двете жени разговаряха сериозно в коридора, докато той се унасяше в сън под въздействие на лекарствата.

Когато се събуди, се чувстваше значително по-добре. Мейбъл го откара с колата си вкъщи и му даде шишенце с антибиотици и някакъв мехлем за врата. Отказа на поканата му да се срещнат пак. Очевидно тя е една от приятелките, които са й помогнали да изследва мозъчните ми вълни. Би могъл повече да не си губи времето с всички тези студентки по медицина от института.

До петъчната среща с Емили болките му преминаха малко след като бе свършил да пие антибиотиците. В сряда извади двата конеца от раната на шията си.

И пак смени Емили, Шърли, Грет, Гуендолин, Джорджия, Алис, Лиона, Колин, Майнди, Джун, Доротия.

Доротия. Не беше нещо феноменално. Беше третата поред брюнетка, но като я сравняваше с червенокосите момичета в зоологическата градина, не можеше да изпита никакъв интерес към тях. Не бяха лоши, но не бяха Доротия.

Не че Доротия се правеше на недостъпна. Той не понасяше подобна тактика. Спа с нея, макар че тя само се усмихна, когато той настоя да продължат да се срещат. Беше приятелски настроена, сърдечна, сговорчива, но не попадна в класацията му на Първите двадесет. След това обаче…

След това човек трябваше да играе тяхната игра — понякога можеше да се измъкне, като заспи или каже, че трябва да си ходи, — като обикновено, за да ги задържи, трябваше да им говори. Особено след първия път.

Доротия го гледаше и се усмихваше.

— Какво има? — не издържа накрая той.

— Хубаво изпълнение — отвърна тя.

— Изпълнение ли? — запита той с престорена обида в гласа.

Тя се изсмя.

— Да не си мислиш, че никой няма да те разбере, а? Поне не толкова скоро!

Тя разроши косата му.

— Не се безпокой, никому няма да кажа. Хубавото при хора като теб е, че стават безопасни в момента, в който ги разбереш.

Трябваше в този миг да стане и да си отиде. Вместо това той говори през половината нощ. Тя само слушаше, от време на време вметваше някоя дума, която винаги беше на място.

Смята се, че кротките жени от типа на Доротия обикновено са несигурни, че лесно се трогват от малко внимание и ласкателство. Тя обаче изглеждаше кротка и напълно самоуверена и той вероятно трябваше доста да се потруди, за да получи нещо повече от нея. Най-добре да насочи вниманието си към друг обект. Например към блондинката, която хвърляше пуканки на полярната мечка: джинсите й стояха много добре. Да й каже, че е служител в зоологическата градина, но че този път няма да я издаде, че храни животните… Не, дявол да го вземе! Доротия веднага ще прозре тоя номер. А може би пък момиче, което не можеше да прозре номера, не му беше интересно.

Намери телефонен автомат до сергия за захарен памук и набра номера й. Обади се телефонният секретар. „Моля те, обади ми се по телефона. Уейн.“ После се прибра вкъщи и зачака обаждането й.

До събота сутринта тя беше заета. Цели три дни той се чудеше какво очаква от срещата. Вечерта в петък отиде на бар, изпи три чашки, отклони две жени и се прибра у дома сам. Посред нощ се събуди, обзет от ужас и гняв. Беше му студено.

Влюбен съм, дявол да го вземе.

Доротия се усмихна, когато той влезе в ресторанта. Дланите на Уейн овлажняха. Седна на нейната маса и я загледа, като правеше усилия да потисне особената усмивка, която се различаваше от добре заучената му момчешка, чаровна усмивка. Но той се чувстваше като момче, млад, неопитен, несигурен. Чувството не бе от приятните.

Усмивката й бе пленителна. Докато я съзерцаваше, в очите й пробягна сянка на недоумение и усмивката й леко помръкна.

По време на аперитива той не спря да приказва — бъбреше безконтролно и отвратително — и правеше всичко, каквото му дойде на ум, само и само усмивката да не слезе от лицето й. Усмивката остана, но бе сдържана.

Разказа й за случката в зоологическата градина. Как момичето казало: „Толкова съм ви благодарна, че няма да ме издадете.“ Как той отвърнал: „Глобата е 50 долара“, а то: „Нямам толкова пари, а животното изглеждаше толкова гладно.“ Как после си помислил: „Какво, по дяволите, правя с тази малка глупачка? Сега можех да обядвам с момиче, чийто ум е толкова блестящ, колкото и външността му.“ Това беше лъжа, но лъжа, в която имаше истина. Усмихна се подкупващо. Беше различно. Не знаеше как изглежда усмивката му.

— Това, от което имаш нужда, е една жена, която да може да прозира през преструвките ти — каза Доротия кротко.

— Такава като тебе.

— Ех, да.

— Ти винаги…

— Уейн. — Нещо в гласа й го накара да замълчи. Тя протегна ръката си през масата и я сложи върху неговата. Неговата ръка беше топла и влажна, а нейната — хладна и твърда.

Той я погледна.

— Трябва да разбереш, Уейн. Никога не бих те подвела умишлено. Ти действително имаш нужда от някого, който да те разбира. В началото изпитвах нещо към тебе. Но сега мисля, че искаш от мене повече от това, което мога да ти дам. Искам да съм честна с тебе.

— Кой ти каза, че искам нещо повече? — запита той. — Някоя и друга среща, просто да поддържаме връзка, да вечеряме понякога заедно.

Усмихна се. Това трябваше да е присъщият му хладен, незаинтересован вид. Непременно трябва да спаси нещо, а не наведнъж да загуби, каквото и да е било то.

— Мисля, че искаш нещо повече, Уейн. Господи, колко си прозрачен, когато човек знае как да гледа! Съжалявам. Не мисля, че ще е честно да продължавам да те наранявам по този начин.

Той се опита да се засмее, но смехът заседна в гърлото му.

— Грешно ме разбра, скъпа. Знаеш ли, че Уейн Хариган живее на този свят за едното развлечение, а? Уж ме виждаш като на длан.

Тя го погледна изпитателно и за миг му се стори, че в очите й пробягна загриженост. Да — не — да, но това бе само загрижеността, която човек проявява към бездомно куче, което отвежда до мястото за безстопанствени кучета и котки и се надява, че някой ще го вземе, преди да го убият с газ.

В края на вечерята той разказа анекдоти и разни истории, които излизаха тромави и безжизнени. Забрави какво бе ял почти веднага щом чиниите бяха прибрани.

Когато я изпрати до дома й, застана пред вратата — ням и объркан. Да я целуне за лека нощ изглеждаше неуместно, а той не беше свикнал с несигурността.

— Много странно — продума Доротия. — Знаеш ли, с нетърпение очаквах този следобед, а като дойде и поговорихме, усетих, че между нас няма нищо. Поне що се отнася до мен. В случая ти нямаш вина. Толкова е странно… Смятах, че между нас има нещо.

Целуна го леко по бузата и си влезе.

После той смени Ким, Линия, Пег, Черил, Били Джо, Рошел, Валери, Джанет, Клер, Мелъди, Сю. Само за един месец. Можеше да възстанови в паметта си потока от жени — покорявани със страст и бързо изоставяни — единствено като прелиства тефтерчето си с адреси и като съсредоточава вниманието си.

Следващия месец не се срещна с нито една жена. Получи малко повишение в безсмислената административна служба, която бе извоювал с чара си и бе запазил, без необходимостта да се съсредоточава. Трябва да внимава да ограничи трудолюбието си и да не поема по-голяма отговорност. В свободното му време обаче нищо не му доставяше удоволствие — нито спортът, нито киното, нито хубавата храна, нито разговорите, нито дори жените. Само се молеше това да е временно.

Да я вземат дяволите тази Доротия. Постепенно започна да възвръща навиците си. Дружеше само с една жена известно време и така му беше по-лесно. Барбара, Мелиса, Нанси, Лора, Хоуп, Лизи. Една година бе изминала от раздялата с Доротия и той вече влизаше в обичайното си темпо. В гласа му имаше увереност, в очите — страст, на хоризонта се задаваше романтично чувство — към жената, която искаше да го види. Кой можеше да му устои? Около него се тълпяха. Сесил, Долорес, Бетси, Мириам, Джина, Сидни.

Сидни по нищо не приличаше на Доротия. Беше висока, по-висока от Уейн. Косата й нито руса, нито кестенява. Тя беше слаба и жилава и почти винаги се обличаше в джинси и риза.

След едномесечна близост — в класацията на Първите двадесет бе девета — можеха да се разделят, без да изпитват съжаление, тъй като тя също искаше да се забавлява. След десетата седмица обаче в главата му звъннаха предупредителни звънчета. Правеше се, че не ги чува, но се оглеждаше за нещо ново и интересно.

— Утре по същото време, нали? — запита той.

— Съжалявам, Хариган. Имам среща — отвърна Сидни. — Ще ти се обадя, когато съм свободна. Ако промениш намеренията си относно дълготрайните връзки, можеш да се обадиш.

Беше време за следващото завоевание. Бони работеше като куриерка в една служба за поръчки и с известно насърчение доставяше поръчки по домовете. Беше хубавка, сладка, с носле като копче и достатъчно млада, за да й правят впечатление хората, които работят в лъскавите учреждения в центъра на града. Особено такива, които на втората среща й подаряваха букет от дванадесет рози.

Сидни обеща, че ще се обади, но мълчеше. Новата сигурно беше доста пламенна.

Вечерта, когато той нарече Бони „Майнди“, тя плака и си отиде толкова бързо, че си забрави сутиена. Какво толкова беше станало? Тя приличаше на Майнди, нямаше свой характер — ако не иска да бъде заменяема, ще трябва доста да поработи над себе си.

Телефонира на Сидни и се уговориха да се срещнат в петък.

Сърцето му биеше толкова силно, че пред очите му се мержелееше, докато се взираше в звънеца на домофона. Няма да става кой знае какво — самоуспокояваше се той, — просто ще подновим преговорите и ще видим какво ще се случи.

Домофонът иззвъня. Той отвори вратата. Прегърнаха се и се целунаха.

— Здравей — рече той.

— Ти здравей.

— Липсвах ли ти?

— Аха — каза тя, като се понамръщи.

После се оживи, но към края на вечерта изглеждаше разсеяна. Когато той обгърна раменете й с ръка, тя свали ръката му и бавно и замислено промълви:

— Идеята май не беше блестяща.

Той се изсмя нервно.

— Другият едва ли е много по-добър от мен.

— Не се шегувай с това, Уейн. Е, добре — каза тя, като пое дълбоко дъх. — Мислех, че ще мога да заживея постоянно с теб, просто да направя опит. Освен това много те харесвах. Но тази вечер, като те видях да ме гледаш с такива едни сантиментални очи — мисля, че преди мечтаех да ме гледаш точно така, — всичко изведнъж се изпари. Разбираш ли ме? Не че не ми е приятно с теб.

— Добре де, какво толкова е станало?

— Мислех си — докато говорехме по телефона, — мислех си, че за тебе това може да означава много и ми бе приятно. Сега разбирам, че съм се заблуждавала. Зная, че сега изпитвам друго чувство.

— Всичко е наред — каза той. — Искаш ли пак да се виждаме понякога? Кажи да.

— По-добре да не се виждаме. Олекна ми, че не се налага да заживеем постоянно с теб. Не се обиждай.

— Изобщо не се обиждам.

Макар че обидата бе голяма.

После смени Кели, Мария, Денис, Колин, Идит. Сега темпото му бе по-бавно. Все по-трудно развиваше интерес. Само десет години живея така и започвам да се изхабявам? Той не мислеше обаче, че нещата се свеждат до това. Няколко седмици се среща с Идит, после отново се обади на Колин.

Външността й съответстваше на ирландското й име — бяло лице, зеленикави очи, къдрава червена коса, само очите й бяха издължени като на ориенталка. Беше виолончелистка. За някои видове жени класическата музика е само „номер“ — буйни и романтични мелодии, Чайковски и Дебюси. Нейната страст към класическата музика обаче беше заразителна. Той започна с желание да ходи на симфонични концерти дори когато Колин биваше заета след концерта.

— Променил си се — каза му тя веднъж. — При първата ни среща, когато се възстановявах след развода си, не повярвах на нито една твоя дума. Не че това имаше някакво значение, но чувствах, че няма дълго да се виждаме с теб. А сега — знаеш ли, в очите ти има нещо тъжно.

Имаше ли наистина? Той изпробва една закачлива усмивка пред огледалото. Усмивката излезе особена.

След развода си Колин беше точно такава лесна плячка, каквато той търсеше. Сега обаче започна да открива, че у нея има учудващи запаси от емоционална сила. Освен това откриваше, че това му харесва.

И точно когато се готвеше да й го каже, телефонният му секретар му предаде следното съобщение: „Зная, че би трябвало да се срещна очи в очи с теб, Уейн, но не мога. Колкото по-голям интерес проявяваше към мен, толкова повече изстивах към теб. Зная, че това е много внезапно, но така е по-добре. Сигурна съм, че ще си намериш подходяща жена.“ Край на съобщението.

Просто така. Напусна го, преди да успее да направи опит да я задържи.

 

 

Шийла, Аманда, Зоуи, Дарлин. Темпото му бе много бавно сега. Във всяка жена се вглеждаше внимателно. И за своя изненада у всяка откриваше особени качества: всички бяха различни, но интересни, специални.

Всеки път, когато той се размисляше за това, жената прекъсваше връзката. Това започна да му става фикс-идея.

Шарън, Полет, Джули, Линда. Това беше друга Линда, не онази дълбоко наранена жена отпреди три години, но когато му съобщи, че повече няма да се виждат, тя каза следното: „Просто нищо не чувствам към теб, Уейн. Мислех си — но може би ти знаеш какво изпитвам? Съжалявам.“

Ще разбереш какво изпитвам, обещавам ти.

Попита го какво се е случило.

— Нищо, всичко е наред — отвърна той. — Защо не се прибереш?

Тя си тръгна загрижена — празна, учтива загриженост, от която го заболя, но той си мислеше за другата Линда. Ще разбереш какво изпитвам.

Не може да бъде. Съвпадението на имената го бе накарало да се сети за думите й.

Къде, по дяволите, е тефтерчето му с адресите?

 

 

Не можа да намери Линда на стария й телефон. Напълно естествено. Тогава тя живееше в квартира за абсолвенти.

Не можа да намери името й и в указателя на някой от големите градове в среднозападните щати. Изпрати писмо на стария й адрес, като се надяваше, че оттам ще й го препратят. Писмото обаче се върна обратно: Адресатът неизвестен.

Междувременно дойде Ив. После Маделин. Хелън. Бавно. Сякаш се влюбваше в момента, в който видеше някоя жена. Опитваше се да не придава прекалено голямо значение на това, но у него имаше празнота, страх, който не му позволяваше да спре да се вглежда в жените. Всички го напускаха. Защо? Той дори вече беше честен с тях.

Истинската честност даваше резултат. (Дълбоко в съзнанието му един дрезгав глас регистрираше факта с интерес.) Но когато нещата напреднеха и той започнеше да се надява…

— Защо не искаш повече да се виждаме?

— Не зная, Уейн. Кой може да каже?

Кой наистина? Направи нови проучвания, за да издири следите на д-р Линда Екхарт. Първоначалните му мисли за отмъщение постепенно избледняваха. Възможно ли е да се е омъжила и да е сменила фамилията си?

Съветваше се с други лекари, като говореше за проблемите си неопределено и със заобикалки. Нито един лекар не откри някакво физическо заболяване. Всички го насочваха към психолози, психиатри, сексолози. Той беше сигурен, че не това е страданието му.

Сега прекарваше по-дълго в баровете за неомъжени жени и неженени мъже, които преди бе избягвал, тъй като не съдържаха предизвикателство и малко го потискаха. Сега разбра защо: очите му бяха не в жените (смесица от лесни плячки), а в мъжете: младите, самоуверени мъже — и другите, изтощени, прекалено тихи или прекалено шумни, с непристорено отчаяние във всички техни движения.

Уейн винаги бе смятал, че пред него има достатъчно време, за да си създаде семейство и да увеличи рода Хариган. Сега чувстваше, че отреденото му време изтича.

Хрумна му да потърси Линда на още едно място и след като прекара цял следобед в библиотеката, я откри. Некрологът отпреди две години бе кратък и не даваше голяма информация. Гледа го, докато прожекцията на микрофилма заигра пред очите му.

Единственият човек, който можеше да му помогне, бе Мейбъл, но той не знаеше фамилията й. Спомняше си само младо червенокосо момиче с конска опашка.

 

 

— Мейбъл?

Тя не можеше да го познае. Той плати сандвича с кренвирш и се спусна към нея.

— Извинете, вие сте Мейбъл — как беше фамилното ви име?

— Д-р Мейбъл Кокс — отвърна тя студено. — Познаваме ли се?

Хората около тях се тълпяха да заемат местата на горния етаж на автобуса. Той я сграбчи за рамото и я отдалечи от тълпата.

— Да, като че ли. Обстоятелствата бяха доста странни. Аз съм Уейн Хариган.

Тя смръщи чело. Все още не можеше да го познае.

— Някога познавах Линда Екхарт.

Този път го позна. На лицето й се изписа учудване и неприязън — не можеше да я вини. Вина?

— Какво искате?

— Научих за Линда — каза той смутено. — Съжалявам.

— За това, че се самоуби ли? — попита беззвучно Мейбъл.

Той се опита да си придаде учуден вид, но не успя.

— Вината не беше ваша — каза тя. — Почти не беше ваша. Извинете.

Той я сграбчи за рамото и без усилие я задържа. Тя беше дребна жена, все още привлекателна, макар с доста години по-възрастна.

Погледна го уморено:

— Какво има, господин Хариган?

Сега, когато я бе намерил, не знаеше какво да й каже.

— Вижте какво, действително съжалявам за Линда. Мисля, че още тогава беше доста нещастна, а аз с нищо не й помогнах.

— Не, не й помогнахте.

— Както и да е, животът ми оттогава никак не е приятен. Сякаш си плащам за всичко, разбирате ли ме?

Тя го погледна, без нищо да каже.

— Разбирате ли ме?

— Ние всички плащаме за грешките си, господин Хариган.

— Предполагам, че е така. Мислех, че може би вие знаете как точно аз плащам за своите.

Тя го загледа втренчено и той видя, че очите й са влажни.

— Това бе толкова отдавна. Не мога да ви помогна.

Тя се изскубна от ръката му.

Не посмя да настоява повече.

— Може би ще ми позволите да позвъня в кабинета ви?

— Аз не практикувам. Занимавам се с научноизследователска работа в областта на рекомбинантната ДНК.

Устата й се изкриви особено.

— Ако щете, вярвайте, ако щете, недейте, но минавам за предпазлива.

Обърна се и бързо се отдалечи.

— Нищо ли няма да ми кажете? — запита той отчаян.

Тя се спря за миг, като тълпата я обграждаше от две страни.

— Феромони — промълви тя бързо и съвсем тихо.

След това изчезна.

 

 

Първите няколко справки, които направи в библиотеката, бяха почти неразбираеми. Той никога не се беше занимавал с тази наука. Накрая откри една статия за пеперудите, която беше разбираема за него. Чифтосалите се женски пеперуди отделят химични вещества, феромони, с които отклоняват вниманието на мъжките пеперуди от себе си.

Уейн затвори очи. Ефектът може би ще изчезне. Трябваше да изчезне.

Даде обявления във вестниците, в които молеше Мейбъл да му се обади. Междувременно провери някои свои теории. Първо даде 200 долара за одеколони, като смяташе, че ако тези феромони се пренасят чрез обонянието, ще може да ги неутрализира. Изпробва одеколоните в различни съчетания и в голямо количество, но единственият резултат бе, че жените бърчеха носове и учтиво или не толкова учтиво отказваха дори първа среща. Записа се в курс по биология в университета с надеждата да научи нещо ново. Занятията бяха трудни, не приличаха на курсовете по хуманитарни науки, които бе завършил с блъфове и измама на изпитите за писане на съчинение. Трябваше да работи усилено, за да не изостане. Постепенно се влюби в една от колежките си от лабораторията — Фей, — разведена с деца, която искаше да завърши обучението си. Тя като че ли също го харесваше — за известно време.

Престана да посещава курсовете. Мислеше си за Фей, Колин, Доротия и Сидни и за други жени. Накрая стигна до извода, че това, което се случваше, засягаше жените, но на други не влияеше. Веднъж се въоръжи със смелост и влезе в по-особен бар за несемейни хора. Гледаше танцуващите двойки и умозрително усещаше, че приема и дори завижда на привързаността, която проявяваха един към друг танцуващите. Когато обаче един мъж го покани на танц, Уейн се обърна и избяга.

Това не беше изход за него.

 

 

Прочете във вестника обявление, подписано от д-р Кокс, в което тя го молеше да й се обади. Уейн се стъписа. Беше престанал да очаква, че жените ще се държат така, както той се надяваше.

Най-сетне тя му разказа това, което бе очаквал да чуе.

— Първоначалните изследвания на Франк върху феромоните бяха свързани с афродизиаци от шимпанзета. Някои зоологически градини проявиха интерес.

Вирусът, който приятелят на Мейбъл бил създал обаче, не се проявил така, както той очаквал. В определени условия мъжките шимпанзета наистина отделяли силен феромон, но той като че ли потискал интереса на женските шимпанзета.

— Също като при пеперудите — каза Уейн.

— Да, нещо подобно. От резултатите нямаше голяма полза, но бяха интересни. Преди да спрат стипендията му, Франк откри нещо ново. Не всички видове сексуални отношения се влияят неблагоприятно. При шимпанзетата се осъществява чифтосване между партньори, които не са свързани помежду си. Например доминантният самец се чифтосва с голям брой женски, за да покаже привилегированото си положение. Тук няма неблагоприятно влияние. То се проявява само когато има вероятност да се установи дълготрайна връзка между партньорите. Тогава женските губят интерес към самците.

Уейн кимна. Беше изпълнен с ледено спокойствие.

— Линда не участваше в изследванията, но Франк и аз, разбира се, участвахме, а аз му давах изходна информация. Мисля, че веднъж или два пъти й говорих за това, по-специално след като Франк изгуби стипендията.

— После се появи ти. Отначало мислехме, че това е добър знак. След Лари тя не бе имала никого. Връзката й с него бе продължила ужасно дълго. Цели три години се държеше безобразно с нея, дори я мамеше с най-добрите й приятелки.

Тя замълча.

— Никой от нас не знаеше дали тя ще може да повярва вече на някой друг мъж. Но тя имаше открай време слабост към сладкодумниците, а и те сякаш отдалеч я подушваха.

Мейбъл погледна Уейн право в очите.

— После беше много потисната и започна тези проклети тестове, като казваше, че вече няма да позволи на нито един мръсник да се измъкне ненаказан. И се хвана с Франк. Винаги съм смятала, че той е влюбен повече в нея, отколкото в мен. С Франк не продължихме дълго.

Отново замълча. Като че ли й струваше усилие, за да продължи.

— А всъщност и аз й бях длъжница. Линда никога не разбра още с кого й бе изневерил Лари.

Тя не настоя да й признае.

— Ако разбираш какво са направили с мен, може би ще можеш да ми помогнеш.

— Не — каза тя. — Направихме това, което направихме, преди да разбираме добре всичко. Откакто се срещнахме с тебе, направих някои изследвания, но не мисля, че състоянието ти е обратимо. Франк също работи по този проблем в Калифорния. Той смята, че мъже като тебе заслужават това, което ти се е случило — но той ми дължи една услуга.

— Бихте ли могли?

— Доколкото ни е известно, ти ще произвеждаш тези хормони до края на живота си. Синтезът им се отключва от всички онези биохимични процеси, наречени „влюбване“, в момента, в който у тебе започне да се поражда силна привързаност към друг човек. Феромоните ти ще блокират същия процес у жените. За съжаление това не е всичко. Феромоните, изглежда, потискат интереса към всякакъв вид обвързване, дори към обикновеното приятелство, ако можеш да наречеш приятелството обикновено.

— До края на живота ми ли? О, не!

— До края на живота ти.

Тя гледаше някъде над главата му, към докторската си диплома, окачена в рамка върху стената на работната й стая. В гласа й се появи беззвучна смелост, примирение пред неизбежността.

— Това, което Франк и аз помогнахме да се направи с теб, е изключително неетично. Аз не заслужавам да имам научна кариера. Можеш да ме изложиш публично и да си отмъстиш. Но Франк не работи под истинското си име, а няма да ти кажа кой е той. Не бива да помрачаваш и паметта на Линда. Изкарай си всичко на мен.

Той се взря в лицето й. То бе тясно, с изпъкнали скули. Преди пет години бе по-кръгло и по-мило. Не бе помислила как ще съсипе живота му, бе го използвала като средство, за да задоволи собствените си потребности и сега си плащаше. Той знаеше какво чувства тя. Обзе го вълна на нежност към нея.

Изведнъж осъзна, че започва да се влюбва в нея, непреодолимо, естествено, по-лесно от всякога. И макар че не би могла да го обикне, жалостта й и чувството й на вина щяха да я привържат към него: дължеше му го…

Той въздъхна.

— Благодаря ви, докторе — каза той, стана, целуна я нежно по челото и тръгна към вратата.

— Ще ти се обадя, ако получа нови резултати — му каза тя на излизане.

В гласа й нямаше надежда.

Вече нямаше никого. Получаваше повишение след повишение. Връщаше се у дома късно, излизаше рано на работа. Усещаше празнота, която нищо не можеше да запълни.

От дъжд на вятър излизаше с някоя жена, но толкова дълго й обясняваше да не очаква нищо повече от него, че повечето жени се разделяха с него в недоумение. Когато някоя го придружеше до жилището му, той я гледаше заспала до себе си и си представяше, че знае всичко за нея и тя за него и все пак е решила да преспи. След подобни нощи дълго време нямаше желание да води жени у дома си.

Все се надяваше, че ефектът може да отслабне. Мейбъл не бе изключила напълно тази вероятност, макар че оптимизмът й беше видимо нисък.

 

 

— Какво ще правиш тази вечер?

Уейн вдигна глава от бюрото си.

— Моля?

— Чудех се дали не би искал да вечеряме заедно. Имам да ти задавам много въпроси за новата си служба.

Господи, млада жена. Познава ли я? Да, новата чиновничка в отдела, който той ръководи. Как ли се казваше?

— Извинете, не сте ли Диардри?

— Да — засмя се и по бузите й се образуваха трапчинки. — Колко мило, че знаете името ми. Не са ни представяли един на друг.

— Обикновено не излизам с колеги от учреждението.

По времето, когато бе ловец, действително бе избягвал това.

— Не че не сте…

— Да не би да има закон, който го забранява? — попита с невинна загриженост.

— Не, такъв закон няма.

— Тогава настоявам — по бузите й отново се появиха трапчинки. — Виждам, че все работите усилено. Приемете поканата ми като жест на хуманизъм.

Неусетно за себе си Уейн се усмихна в отговор.

— Приемам. Просто една приятелска вечеря.

Докосна с пръсти шията му.

— Естествено, какво друго бих могла да искам?

Както впоследствие се оказа, целта й бе да вечерят в нейното жилище и после да прекарат още един час. Хубаво беше. Той бе започнал да забравя тези изживявания.

Тя не го напусна нито следващата седмица, нито по-следващата. Може би…

Тя седеше на ръба на леглото и лакираше ноктите на краката си.

— Та кого смяташ да назначиш на мястото на Джоу сега, след като той ще се пенсионира?

— Не съм мислил още.

Като продължаваше да лакира ноктите си, тя нежно плъзна лявата си ръка нагоре по бедрото му.

— Нали знаеш на кого можеш да дадеш това повишение?

Уейн я погледна над шкембето си. Сякаш усетила погледа му, тя се извърна към него й отново пусна трапчинките си.

— Разбира се, ще постъпиш така, както смяташ, че е уместно, скъпи. Не си длъжен нищо да ми даваш. Знаеш, че те обичам, мили. Знаеш, нали?

Той я погледна.

— Не го ли знаеш, скъпи?

Гласът й истински трепереше и тя мигна веднъж, простодушно и невинно.

Понякога човек се задоволява с това, което получава.

— Да — отвърна той. — Зная, че ме обичаш.