Север Гансовски
Зверчето

Звукът от гласовете се разнасяше откъм терасата и момчето, стъпило върху перваза на прозореца, затаи дъх. Свъсеното лице изрази интерес, очите се притвориха.

От горното прозорче подухваше. Момчето беше само по пижама и студеният вятър завираше ледената си ръка до гърдите му. Само преди минута то си повтаряше упорито: „Нека настина. Нарочно. Ще се разболея и тогава леля Маша няма да си въобразява, че искам да живея с нея. И ще ме отведе обратно, ще се откаже.“ Но тези мисли се въртяха из главата му преди минута, а сега то скочи от перваза, прешляпа тихо с босите си крака по дървения под и прилепи ухо към пролуката между вратата и касата. Чуваше се добре, макар да разговаряха тихо.

Зад прозорците едва посивяваше утрото, но степта под непривичното, огромно, неградско небе все още тънеше в мрак и не се виждаше какво става там. Понякога от висините се разнасяше някакво крякане, а из тревата нещо трещеше, сякаш късаха плат. Вчера, когато пътуваха с „Бързолета“, момчето разбра, че степ е, когато няма нито гори, нито планини, когато е пустош. По пътя леля Маша все се опитваше да го развлече. „Виж, Коля, там лети орел. Черен е, наричат го «гробар»… А ето там се е изправил един мармот, гледай, гледай!… Онези червени цветя са макове, а тези — лалета. Нали е красиво?“ Но той си знаеше, че не са му притрябвали нито орелът, нито мармотът — все едно, нали не можеш да ги хванеш? А пък още по-малко са му притрябвали някакви си лалета…

Някъде зад къщата тихичко бръмчеше двигателят на „Бързолета“, от терасата се чуваха гласове. Леля Маша и онзи дългия, загорелия, който ги посрещна пред къщата и се казваше Юрий Павлович. А чичо Гриша, шофьорът с големи жълти ботуши, сега сигурно е някъде около машината.

— Не, не — говореше леля Маша, — не се безпокоя. Уверена съм, че дори няма да се събуди, докато се върнем. Във влака почти цялата нощ не спа, много е уморен и ще отвори очи чак в единадесет. Но все си мисля…

— Какво?

— Може пък да постъпим другояче? Един от нас да остане в станцията… Или да отидем утре?

— Но, Маша, чуй ме! Ще изпуснем нощта на пълнолунието, после отново ще трябва да чакаме цяла година месец май… Ако знаех по-рано, че ще го доведеш, щях да повикам Степан Петрович. Ти дори не ме предупреди.

— Не исках да предупреждавам… Е, добре. Смяташ, че сам няма да успееш да подбереш хроматограмите?

— Нищо не разбирам от тях. Това на всяка цена ти трябва да направиш. А в това време Гриша ще успее да получи от института прътите… Всичко се струпа наведнъж. Ако днес не заложим експеримента, смятай, че годишната работа на станцията е пропаднала.

— Защо да е пропаднала, Юра? Веднага ти казах още вчера, че ще отидем сутринта.

— Вчера каза, а днес се страхуваш да го оставиш сам.

— Не, не се страхувам. Не си ме разбрал правилно. Безпокоя се само за лалугера Васка.

— Да… Знаеш ли, така се изненадах, когато хвърли камък по него. Дали искаше да го убие? Как мислиш?

— Не зная. Изглежда, че не обича животните. Трябва да се справим с това в него — та то е най-страшното за детето, нали? И още от нещо се страхувам малко, да не би случайно да влезе в Страната.

Момчето зад вратата пристъпи от единия крак на другия. „Не обича животните.“ Защо тази леля Маша си въобразява, че знае всичко за него. Всъщност него най-много го привличат животните. Например да откъсне половин краче на бръмбара и да види какво ще прави. За такива неща възрастните винаги му се карат. Но възрастните са лицемери. Когато в училище той плисна вряла вода в муцуната на котката и учителят повика Серафима, тя стоеше пред него с невинни очи и разправяше: „Не мога да разбера откъде се е взело у него всичко това.“ А у дома, ако види буболечка или паяче, веднага вика: „Колка, ела! Вземи хартийка, смажи го и го изхвърли…“ И за нея всички кучета са „гадни“, а всички котки „напаст“. Впрочем и другите възрастни лъжат. Учителката все му натякваше, че животните не трябва да се мъчат, а сякаш тя самата не знаеше, че учените режат жаби и гледат как се гърчат крачетата им.

А на терасата разговорът продължаваше.

— Е, ако мислиш, че той ще влезе в трансфера и ще се озове в Страната, тогава въобще не можем да отидем. — Беше гласът на чичо Юрий. — А не бива и да го взимаме с нас. На „Бързолета“ не можем да се съберем четирима и цялото оборудване. Няма да седна на покрива, я…

— Ето — рече леля Маша, — че вече ме упрекваш…

— Съвсем не. Просто мисля какво да направим, че да не се приближава до трансфера. Ако вчера през деня знаехме с Гриша, щяхме да започнем да изключваме системата и до сутринта всичко щеше да е готово. Макар че… Знаеш ли какво си помислих? Ако там в стаята преместим шкафа до вратата, а след това излезем през прозореца.

— Какво говориш, Юра! Тогава веднага ще разбере, че му нямаме доверие. У дома никой не му е вярвал — нито баща му, нито тази Серафима. Друго си мисля. Ами просто ще го събудя, ще му кажа, че се налага ние да заминем за пет часа и че той не трябва да влиза в онази стая. И толкова. Като с възрастен човек. Съгласен ли си?

— Н-не зная. Но ако ти се струва…

— Защо само на мен, Юра? Такива неща трябва да решаваме двамата заедно. След като ние… след като ние скоро ще бъдем заедно. Коля трябва да ти стане толкова близък, колкото и на мен.

— Естествено, Маша. Разбирам, но всичко е толкова неочаквано. Довчера нищо не знаех.

— Защо?… Помниш ли, зимата ти разправях, когато се върна от Москва, че Петър накрая се ожени за онази Серафима и че на детето му е много зле при тях… С една дума, сега отивам да го събудя.

Момчето почувствува, че лицето му пламна. Аха, значи такава била работата! Баща му и Серафима съвсем са се отказали от него. И по-рано Серафима понякога го наричаше „наказание“, а сега напълно… Е, добре. Дори така е по-добре. Само че и тези няма да дочакат добро от него. Новата майка — леля Маша, и новият баща — Юрий Павлович, почернелият като негър с бели коси и лунички, които се виждат дори през загара.

Той прехапа устни, стисна зъби. Нека! Ще им покаже той на тях. Щом като толкова се тревожат за лалугера си, ще хване той този Васка и… Тогава веднага ще го отведат в Москва.

Чу шум на терасата, мигновено се плъзна към леглото, легна и се зави с одеялото. Вратата скръцна, после ръката на леля Маша се отпусна на рамото му.

— Коля… Колка!

Той се преструваше, че спи.

— Коля, събуди се.

Момчето отвори очи.

С леля Маша бяха нахлули студ и степни миризми. Тя беше с мушама и каска, каквато си слагат, когато пътуват с „Бързолета“. Но засега каската се люлееше, закачена на едно копче. Леля Маша се наведе над леглото, късо подстриганите й коси надвиснаха над челото.

— Събуди се, Коля. Трябва да ти кажа нещо. Събуди ли се?

Момчето премига.

— Да, леля Маша.

— Наричай ме само Маша… Ние трябва да заминем за няколко часа. Ти ще останеш сам в станцията. Ще следиш за реда… Закуската е на масата. Мляко и хляб. Разбра ли?

— Разбрах, леля Маша. — Стараеше се гласът му да звучи съвсем покорно.

— Ако ни търсят по телеекрана, ще кажеш, че ще се върнем към единадесет. Ще идват животни, не ги пускай в къщата. Може да дойде един елен, наричаме го Старт. И една антилопа кана. Знаеш, такава голяма… сигурно си виждал нещо подобно на кино. Тогава затвори вратата на терасата, те ще разберат, че ни няма и ще си отидат. Изобщо не им позволявай да влизат в къщата.

— Добре, леля Маша.

— И запомни най-важното. Не влизай в залата зад червената врата. Там се извършва опит. Ако влезеш, можеш случайно да нарушиш нещо. Разбра ли?

— Да, леля Маша.

— Наричай ме само Маша. Та нали с теб сме първи братовчеди… Помни, че опитът е много сериозен. Той е за експедицията, която ще лети на Уран… С една дума, май всичко разбра, нали? Щом каза, че няма да влизаш, така ще бъде. Имаме ти доверие като на възрастен. — Тя погледна часовника. — Време е да тръгваме. Ти поспи още, а после ще закусиш. Е, хайде довиждане.

Момчето почувствува, че иска да го целуне и цялото се сви. Знаеше много добре, че това е лицемерие. Серафима, когато го видя за първи път, също все се натискаше да го целува. И тази: „Коля, Коленка“, а когато хвърли камък по лалугера, веднага помрачня. И във влака преди това, когато не искаше да спи — уговаряше и другите пътници, сякаш беше тяхна работа, — два пъти въздъхна. Но щом е така, не трябва да се преструваш, че обичаш. Макар да не е нужен на баща си, пък и Серафима да не го обича, все едно, нека да го отведат обратно.

Но леля Маша не го целуна. Само постоя неловко над него и излезе. Зад къщата изрева двигателят на „Бързолета“, след това шумът позатихна, укроти се и започна да се отдалечава.

Отидоха си.

Момчето скочи от леглото, сръчно свали пижамата и намъкна панталоните. Приближи се до вратата, отвори я, ослуша се. Наоколо всичко мълчеше, само вятърът шумолеше. Краят на небето бе просветлял, но над главата на момчето все още бледо светеха звездите. На всички страни се простираше степта — също като море. Къщата с двете високи тополи край терасата и третата по-надалеч приличаше на остров в тази безкрайност.

В тревата изпърха птица. Хрущенето на крилете й наподобяваше звука, който издаваше двигателят на „Бързолета“, когато го задействуваха. Момчето помисли, че сега на „Бързолета“ е приятно. Чичо Гриша го кара над реката, защото там развива по-голяма скорост. Но и над степта е приятно — яко подрусва и е интересно да се гледа как от въздушната струя тревата отзад приляга на две страни, сякаш е вчесана „на път“.

Внимателно, също като от бряг в непознати води, той се спусна от терасата. Предутринният мрак се кълвеше, струваше му се, че навсякъде нещо се е затаило и чака.

Момчето направи няколко крачки надясно — там тъмнееше ниска стена. От вчера бе запомнил, че бяха наредени една върху друга яркочервени пластмасови плоскости за ограда. Леля Маша набързо му обясни, че от тях правят ограда, когато се налага да се оградят от животните, за да не им пречат.

Внезапно наблизо изникна нещо голямо, сиво, неопределено. Приближи се, отгоре му стърчаха две клончета. Петното въздъхна, изпръхтя. И веднага се очерта широка гръд, вдигната глава, тънки и стройни крака.

Елен!

Сърцето на момчето биеше силно. Как се изплаши! И се ядоса. Не той, не човекът трябваше да се страхува.

Двамата се гледаха. Еленът протегна шия. Муцуната му беше близо, рогата сега напомняха не клонки, а сухи дървета — гладки, черни, чепати, каквито можеш да измъкнеш от старото езеро.

Момчето махна с ръка. Еленът се дръпна, отстъпи. Аха, страх те е! Момчето пристъпи напред, наведе се, потърси по земята. Камъчето — кръгло, колкото орех на големина, лежеше там, сякаш нарочно е приготвено. Момчето го хвана и го хвърли. Камъкът се удари в хълбока на елена с тъп звук. Също като във възглавница.

— Ей, махай се, на тебе ти казвам!

Еленът подхвърли предната част на тялото си встрани и после плавно се отдалечи. И изчезна, разтвори се обидено в полумрака. Само за миг от степта се дочу тропот на копита.

Момчето се разходи напред-назад. Ей, ако има още някой там, да се покаже!

Но степта мълчеше. Внезапно му стана студено, той присви рамена. Тук все пак всичко му беше чуждо. Още веднъж си помисли, че ще бъде добре да се разболее. Но истински, та да го закарат в болница. Защото там може да прави каквото си иска. Ако не искаш да ядеш или да спиш, удряй с ръце и крака по пода, реви с цяло гърло, никой няма да те халоса по врата, никой няма да те затвори в тъмна стая. Болногледачките и сестрите само ще се разтичат, ще се засуетят. Ще дойде дебелата лекарка и ще почне да разпитва какво става, защо.

Той се качи на терасата, влезе в кухнята. Млякото в дебелото голямо канче беше вкусно. Но не беше от крава. Може би от кана. Сладко беше и гъсто-гъсто.

Сдъвка парче хляб и се огледа. Сега беше време да разгледа къщата и да намери онзи Васка. „Доверяваме ти се като на възрастен.“ Как пък не! Тъкмо на възрастните не бива да се вярва. Баща му колко пъти бе обещавал ту едно, ту друго. И никога, „Татко, седни да порисуваме…“ — „Откъде ти дойде на ума?…“ — „Нали ми обеща…“ — „Нямам време. Не ми пречи.“ А как чакаше само миналата година, когато баща му бе отишъл в командировка на Огнена земя. Върна се и веднага влезе в стаята при Серафима. Дори не забеляза кой стои в антрето и го гледа с облещени очи. При Серафима си говориха, говориха, той влезе, а баща му нито веднъж поне не погледна към него. Дори не го попита за бележките от втория срок в първи клас. Затова стана така с онова малко стъклено нещо, което баща му донесе на Серафима и което се разби. Той се повъртя, повъртя около тях, взе го от масата, а то падна. Чак тогава му обърнаха внимание. Баща му почервеня, а лицето на Серафима се вкамени.

Тя имаше само две лица за него. Едното беше каменно със свити устни — тя за него знае всичко, а сега само за последен път се убеждава, че той е ужасен. И второто беше сладникаво. Показва го, когато баща му го няма, а тя иска нещо от него. „Коля ще постоиш в къщи, а аз ще отскоча до Верочка. Ако ме потърси мъжки глас, кажи му номера на Вера. Ако е женски, попитай кой е и кажи, че съм отишла в ателието… Добре, нали се разбрахме?“ Гледа го, усмихва се, сякаш са неразделни приятели.

Но така беше преди. Сега никой нищо не иска от него, защото той винаги прави наопаки и на инат. Има си такова правило — наопаки и на инат.

Коридорът се оказа неочаквано дълъг. Зелена врата, синя врата. А вдясно през прозорците все още се виждаше съвсем ранното тъмно утро. Той бутна червената врата.

Това беше цяла зала, а не стая. За миг на момчето му се стори, че помещението е преградено с решетка. Но когато се приближи, разбра, че това е изпъкнала стъклена стена, в която — неизвестно защо — бяха вградени пръти. Нещо бръмчеше доста силно, най-вероятно устройството, за което бяха говорили на терасата. Но бръмченето се забелязваше само когато мислиш за него. Ако го забравиш — няма го. В центъра от тавана висеше екран, подобен на телевизионен, но кръгъл. Той светеше слабо, без да осветява нищо наоколо.

Може би точно това беше входът в Страната?

В краката му се мярна мъничка сянка — там, зад стъклото. Аха, лалугерът. Момчето приклекна. Сянката доверчиво се приближи. Виждаше се как проблясват очичките му, как мърда нослето си, души.

— Марш! Ще ти дам да разбереш!

Той удари с юмрук по прозрачната стена. Сянката подскочи изплашено и замря. На момчето му харесваше, когато се бояха от него.

— Ей, ела тук!

Зверчето още веднъж подскочи и приседна на задните си крачка.

— Не слушаш! Почакай!

Момчето тръгна покрай стъклената стена, като влачеше ръка по нея. Стената се прекъсна, пред него беше входът на купола. Вратата се подаде на натиска, а след това безшумно се затвори след него. В центъра на пода видя дупка. Веднага помисли, че лалугерът може да се скрие в нея. Пристъпи напред под светещия екран и…

Наоколо му всичко се промени. Внезапно бръмченето се усили, превърна се в свистене и секна. Стъкленият купол се разтвори, светещият екран се издигна на страшна височина. Нещо го разтърси, сякаш го удариха по врата. Великан, висок колкото пететажна сграда, зъл, неприятелски настроен великан — той някак си разбираше, че е така, — приближаваше се, поклащаше се тромаво, сякаш щеше да падне върху него, и вдигна крак — подметката беше като долната част на петтонен камион…

Още секунда и щеше да се стовари отгоре му. Отчаяние притисна сърцето му, от гърдите му се изтръгна нещо средно между вик и писък. Хвърли се встрани. До него имаше някаква тъмна яма и той скочи, без да мисли. Претърколи се няколко пъти по гръб, но не се удари, скочи и побягна. За миг се изненада, че тича на четири крака, но така беше по-удобно и изненадата му изчезна веднага.

Напред нещо се виделееше, тунелът се плъзгаше от двете му страни и с лек наклон го изведе нагоре и свърши. Всички мисли за злия великан изчезнаха. Замря за миг във възхищение — пред него беше удивителната Страна, цялата жива, трепетна, изпълнена с миризми, сивкава приглушена светлина, звукове и движения.

Нагъсто се издигаха дървета със зелени стъбла и от тях не се разклоняваха клони, а дълги кожени, полюшващи се ленти. Едни дървета бяха големи, възправяха се като брези, опираха се в небето, а други бяха съвсем малки дръвчета, дори повече приличаха на храсти, стигаха до кръста му. От време на време по гората преминаваха вълни. Зелените клони-ленти започваха да се клатят — поклащането започваше някъде вляво, надалеч, обхващаше всичко, което се виждаше, преминаваше надясно, за да отстъпи място на нова вълна.

Земята под дърветата беше покрита със сиви дебели нишки, тук-там сред нишките и листата се извисяваха купчини камъни, меки кълбета и плочи с различни форми. Там също така всичко мърдаше, потръпваха листата, побутвани от нещо отдолу, зеленосивите нишки напрегнато се свиваха, а после се разпускаха, понякога от върха на купчините се сриваха камъни, нещо черно, блестящо поглеждаше изпод струпаните меки кълбета и веднага се скриваше.

Отвсякъде струеха миризми — осезаеми, плътни, можеше сякаш да ги хванеш и опипаш с пръсти. Във въздуха от тях просто не оставаше свободно място. Те се разстилаха от долу на горе на пластове, които се различаваха помежду си както дървото се различава от тухлата и тухлата от стъклото. Пластовете се смесваха, а освен това сред тях течаха реки и ручеи от други миризми. Понякога цялата тази картина се смесваше от поривите на вятъра, следващи вълната, която пробягваше по клоните-ленти.

И цялата тази сива околност звучеше непрекъснато, преговаряше на различни гласове, трополеше, звънтеше, но не просто така, а сякаш се готвеше за нещо, настройваше се, също като оркестър пред началото на най-важното за всички, на най-главния концерт. Някъде удряше камбана, проверяваше силата си. На друга страна засвирваше гайда и замлъкваше задавена, цигулар започваше мелодията си и внезапно я прекъсваше засрамен, тъй като усещаше, че не е в тон и такт, невидима арфа стихваше, след като бе дръннала струните си, нещо тихо свистеше, скърцаше, свиреше, шумеше и също замираше в очакване. Тези прекъсвания ставаха все по-кратки, напрежението растеше, струваше ти се, че ей сега ще се вдигне невидима завеса и всеки миг ще бъде подаден сигнал от невидимата палка на невидимия диригент.

Движенията и трептенията се прекратиха напълно, миризмите престанаха да танцуват.

Той стоеше леко прегърбен, обхванат от общото очакване, вглеждаше се, вслушваше се, усещаше и вече се измъчваше, че не идва онова, което трябваше да дойде. После нещо проблесна в очите — в гърдите му нахлу чувство на топлина и радост, разшири се, обхвана всяка клетчица на тялото му, той за миг зажумя зашеметен, сякаш дори не подозираше, че може да съществува такова всеобхватно щастие, после отвори очи и видя, че всичко наоколо се е преродило като по вълшебство. Сивите дървета, нишки и листа заблестяха в хиляди разнообразни оттенъци на зеленото, небето стана синьо, миризмите — по-фини, по-определени, а невидимият всеобщ оркестър най-после се бе настроил и засвири с всички сили. Заудряха барабани, камбани, запяха цигулки, валдхорни, арфи, засвириха ловни рогове, обои, фанфари.

И той разбра, че е станало нещо, което е очаквал отпреди, в онзи другия свят, в стаята, на терасата и в двора — изгряло е слънцето. Изправи се, без да вярва напълно на себе си, само смътно разбираше, че е участник във велик празник, който слънцето всяка сутрин устройва на цялата жива природа и който човек вече почти не усеща.

Затича, като разбутваше послушно отдръпващите се зелени ленти, изкачи се на хълма и замря. Вдясно, вляво, напред се простираха зелени гори; в далечината ставаха сиви, сини. Небето беше бездънно, а земята безбрежна, безкрайна.

Наблизо потръпна един зелен ствол, иззад него се подаде главата на странно същество. Два дълги рога над чифт черни очи. Дългата горна устна също като клапан покриваше долната челюст. В хитиновата си твърда покривка съществото приличаше на някаква машина. Закатери се чевръсто по едно дърво, а дългите му задни крака просто се влачеха след него. Настани се по-нависоко, ослуша се, огледа се. Повдигна едната си елитра, удари по другата и така няколко пъти с отделни звучни удари сякаш настройваше инструмент. Всичко у него беше някак деловито. Още няколко удара, групирани по различен начин с различни интервали… После елитрите се повдигнаха, затрептяха и се понесе песен — принос в общия концерт, солово изпълнение, сякаш само то не достигаше.

А той слушаше с интерес, погълнат. Раздаде се басово бръмчене, сякаш пикираше реактивен самолет, и той неволно се притисна към земята. Бръмченето нарастваше стремително. Наблизо прелетя тъмна мъхната топка, с размах се удари в зеленото стъбло на едно дърво, отскочи, полетя по-нататък, като закачаше клоните, уверена в себе си, като че ли главното й удоволствие се състоеше в тази възможност да се удря във всичко.

Вдясно под листата два гигантски черни бръмбара със зеленикави оттенъци, също като стъклени украшения за елха, стояха един срещу друг и едва помръдваха мустаци. Възможно е това да беше своеобразен дуел, в който не трябваше да покажеш по-голяма сила, а повече търпение и да останеш по-дълго на мястото си от другия. Вляво се раздвижи пръстта, нечий розов гръб се подаде за миг и изчезна, а раздвижването се отдалечи, като бележеше пътя на невидимия притежател на гърба.

Един израстък на дърво внезапно се отдели от стъблото му, разтвори крила и полетя. Дебела, но много къса змия, приличаща на кактус, с червени пъпчици, от които израстваха косъмчета, изпълзя върху огромен лист. Дори не ставаше ясно какво възнамерява да прави там. Тя повъртя глава, някак случайно я отпусна и отгриза късче зеленина. Отново повъртя глава, още веднъж случайно докосна зеления лист. Просто не можеше да си представиш, че яде, но след две минути по листа беше проядена цяла пътека.

Той забеляза, че тук всичко става сякаш случайно, без желание, мързеливо. Случайно натъкнала се на изсъхнало стъбло, гигантска мравка го влачеше нанякъде, захвърляше го, а след това друга също толкова голяма мравка го подхващаше. Всичко напомняше детска градина, където децата влизат в столовата, суетят се, дърдорят, въртят глави, смеят се, от време на време поднасят лъжицата към устата, веднага я оставят, защото нещо друго е привлякло интереса им, но в крайна сметка чиниите се изпразват и се оказва, че закуската е изядена.

Той се спусна от хълма, без да се изненада, че ръцете му са се превърнали в обрасли с козина лапи с черни нокти на пръстите. Премина през сто миризми и с крайчетата на мустачките усети различни повърхности, като ги допираше до камъчета, листа и стъбла на различни дървета. Озова се в долина — там под огромните листа, също като в палатка, беше сенчесто и влажно. Пък и цялата долина все още тънеше в утринна сянка. Вдясно тя преминаваше в каньон, едва ли не в пропаст, а по-нататък, зад пропастта се виждаха високи планини, също покрити с гори, а какво имаше зад тях, можеше само да се гадае.

Но той започна да изпитва някаква мъка. Краката се движеха неволно, нещо го глождеше отвътре, искаше му се да побегне, да бърза. Затича по долината, като подплашваше жителите й, в едно място пречеше на лова, на друго на среща между приятели, в трето прекъсна певеца, който се беше подготвил да изпее арията си.

Не разбираше какво му се иска. А мъката нарастваше, тялото му ставаше все по-неспокойно. Изкачи се на планината, спусна се от нея. Мускулите го боляха, главата му се въртеше. Смрачи се, небето посивя, зеленината загуби яркостта си, а звуците — своята звънливост. Миризмите отслабнаха и само една от тях, появила се неотдавна, преобладаваше над другите. Той тръгна, втурна се по реката на тази миризма. Отхапа от един клон — не това му се искаше. Сред камъните се издигаха големи дървета, от зелените клони висяха топки, които приличаха на глави цветно зеле.

Отхапа от една зелчица. Веднага щом хрусна в устата му, мъката престана и той разбра, че просто е бил гладен. Никога не бе ял толкова вкусно нещо. Зъбите му хрускаха и усещаше как в кръвта му се вливат сила и радост. Небето отново стана синьо, а тревичките — ярки.

Наяде се и отново го обзе неудържима радост. Подскочи, завика с все сила…

Недалеч се разнесе предупредително свистене. Обзе го смътно чувство за опасност. Сви се, втурна се сред преплетените стъбла, легна там. И съвсем навреме. Засвистя по друг начин, зашумя. На мястото, където се намираше преди миг, неизвестно откъде дошла, се спусна летяща машина. Тя разпери крила и закри половината хоризонт. Острите стоманени нокти на жълтите бронирани пръсти — всеки от тях можеше да го хване цял — драснаха по камъните. Две близки едно до друго кръгли очи над гърбавия клюн безсърдечно, жестоко го изгледаха, сякаш го упрекваха. Клюнът се разтвори, за миг се разкри гърлото — толкова широка дупка, че можеше целият да падне в нея и да изчезне завинаги. Клюнът щракна, очите помътняха разочаровано, крилата се размахаха, краката побягнаха по земята, летателният апарат се издигна и след секунда изчезна, разтвори се в небето.

Обзе го страх, просто го парализира. Също както преди минута целият беше радост, така сега се превърна в ужас. Забрави за вкусните зелени зелчици, за чудесните миризми, за усещането на топлина и светлина. Но не за дълго. Полежа, отново започна да чува как около него всякакви по-малки същества мърдат, пеят, скърцат, шумят.

Изправи се на крака, изкачи се на най-близкия хълм, огледа се. Надалеч се възвисяваше нещо огромно, сякаш противоречащо на всичко друго — сива маса, издигаща се на гигантска височина в небето, като Казбек, но с равни отвесни краища. Може би беше къщата, от която бе излязъл през подземния тунел… А на всички други страни се простираше безкрайният, непрестанно изменящ се свят. Слънцето светеше, под неговата милувка цветята разкриваха главици.

Алени макове, жълти и виолетови перуники, яркочервени и жълти лалета. По хълмовете и долините се бяха разположили разноцветни гори — бели, червени, сини, розови държави.

Отново тръгна. Очакването на нови срещи го зовеше към виолетовите страни. От време на време предпазливо поглеждаше към небето, вече знаеше, че то не е толкова безопасно. Покрай горичката зелени дървета премина змия — жива, висока колкото него, мускулеста, извиваща се. Змията беше заета с важна работа — сваляше старата си, миналогодишна кожа.

С разтуптяно сърце изтича покрай нея и радостно забърза напред, като все повече се отдалечаваше от къщата.

В единадесет часа и двадесет минути бързата машина на въздушна възглавница „Бързолет“ се приближи към станцията, спря край червената пластмасова купчина и се спусна на тревата. Докато шофьорът гасеше двигателя, младата жена и младият мъж изскочиха от тясната кабина и се втурнаха към къщата.

Влязоха в стаята до терасата — нямаше никого. Спогледаха се и забързаха към червената стая. Момчето седеше оклюмало в трансфера под стъкления купол, до входа в Страната. То вдигна вяло глава, усмихна се безсмислено. Част от човешкото му съзнание бе отишла със зверчето и бе заменена от съзнанието на малкото животно. То се надигна с мъка, неумело.

Младата жена прехапа устни — колко страшно се променяше животът й в този миг. Взе при себе си момчето, за да го направи щастливо, и го погуби още през първия ден. Това никога няма да забрави, няма да си го прости до смъртта си. „Но как се осмелявам да мисля за себе си! Трябва да се спаси Коля. Ако зверчето, побягнало с част от съзнанието му, загине, ако го отнесе орел или го нагълта змия…“ Тя се обърна към Юра. Но него вече го нямаше в червената зала.

Той стоеше в свързочния център, бързо местеше различни лостчета на пулта, повикваше ту една, ту друга от най-близките станции. Завърза се кратък разговор.

— Фьодор Игнатиевич!

— Аха. Слушам.

— Обажда се Андреев от Петнадесета. При нас се случи нещастие. Момчето попадна в трансфера и съзнанието му е обменено с лалугера.

— Тръгвам.

— Спри на километър от нас. На повече от километър лалугерът не може да се отдалечи. Спри и чакай другите. — Той веднага превключи лостчетата. — Гаврила Матвеич. Обажда се Андреев. При нас на Петнадесета едно момче попадна в трансфера…

— Обменили са съзнанията си с лалугера?

— Да. Нас ни нямаше…

— Взимам със себе си зумеров кабел…

Мария изтича на двора. Юрий Павлович и шофьорът Гриша, толкова пребледнели, че им личеше дори през загара, разхвърляха купчината червени пластмасови панели за ограда. Антилопата кана с недоумение въртеше малката си глава на дългата изящна шия, оглеждаше цялата суетня от височината на огромния си ръст. Вече беше време да я доят, а никой не й обръщаше никакво внимание.

Маша се втурна в червената зала, хвана момчето за ръка и го отведе в стаята до терасата. То все искаше да застане на четири крака, а тя преглъщаше сълзите си и не му позволяваше. Сложи ласкавото и послушно момче да легне, заключи вратата.

От прага огледа небето. Там се виеше някаква тъмна точка.

— Юра! Юра! Гледай! — викна Маша.

Юрий Павлович се втурна към терасата, свали бързо от стената ловната пушка, цялата прашна, защото от години не беше използувана. От чекмеджето на масата извади два патрона. Скочи на двора и гръмна нагоре.

На стотина метра височина орелът, вгледал се с острия си поглед в жертвата, чу изстрела и усети как въздухът край него се раздвижи. Оскърбен, той зави и гордо отлетя към блестящата в далечината река.

Маша излезе от двора и спря. Вятърът стихна, гъстата трева беше неподвижна. Но тя добре знаеше колко напрегнато живее този безкраен и безграничен свят на височината на стъпалата й. Мълчаха гъсталаците от млечка и лайкучка, едва се поклащаха камбанките, тъмнееше виолетовият конски босилек. Разноцветните килими се преливаха един в друг и се разстилаха към хоризонта. Къде се луташе сега момчето-лалугер?… Живо ли беше?

Юрий Павлович напрегнато товареше в „Бързолета“ червени панели за оградата.

— Маша, не се поддавай на паника! Ще го намерим! — викна й той.

А той вървеше през розовата страна. Високи дървета със зелени стъбла и на върха на всяко, високо над главата му, имаше яркочервен купол. Дърветата бяха много, куполите им почти се съединяваха, слънцето грееше през тях и земята се оцветяваше в розово. Отгоре се сипеше жълтият цветен прашец на лалетата — леки, порести гъбички в жълта светлина. Понякога сред лалетата имаше гъсталаци от камбанки; там сенките в ниското ставаха сини, а всичко заедно напомняше удивителен фойерверк, който бяха организирали не на тъмно, а през деня.

Земята внезапно започна да се тресе, всичко живо наоколо затихна. Сякаш някой удряше с чук; катастрофално бързо се приближаваха нечии стъпки. Той показа глава иззад храстите и видя носещото се към него гигантско тяло на дълги крака. Огромното копито удари почти до него, едва успя да отскочи. Над главата му прелетя белият, покрит с козина корем — беше елен. Спомни си смътно, че го наричаха Старт.

Гигантският звяр се отдалечи и малкият свят отново оживя, завърна се към своите си занимания.

Отново го налегна мъка, но по-различно отпреди. Не си намираше място, всичко му опротивя. Зае се да изследва миризмите, забърза. Една миризма обещаваше нещо. Хукна, като се стремеше да не загуби миризмата. Вървеше по нанадолнище. Нещо пред него заблестя. Втурна се към него, навря муцунка. Вода!

И отново настъпи неизразимо блаженство. Сърцето му замря от наслаждение. Сега животът се състоеше от желания — силни, определени. Започва да ти се иска нещо, търсиш, целият се отдаваш на издирването, а когато го намериш, тази вратичка се затваря и се отваря нова. Не е интересно да се ровиш в миналото, нито да надзърташ в бъдещето, всичко съществува тук и сега.

Някакво сиво чудовище, скрито във водата, изведнъж показа главата си пред муцунката му, в разтворената уста играеше раздвоен език. Той се дръпна встрани, така и не разбра от какво се е спасил, втурна се нагоре, нагоре, стигна на една висока полянка и замря.

Защото наблизо седеше на земята същият като него. Зверчето сякаш му се усмихна или му се озъби. До него имаше дупка, примамливо чернееше входът й. Да можеше да влезе в тъмнината и спокойствието, да заспи на хладно там, където никой няма да се нахвърли върху него от небето.

Той скочи към дупката, но веднага щом влезе, другият звяр го хвана с острите си като игли зъбки за ухото. Болката прониза цялото му тяло, също така остро, както преди чувството за глад и жажда. Това беше толкова неочаквано, толкова смайващо и обидно, че той едва не загуби съзнание. Запищя оскърбено, усещаше как кръвта капе от ухото му по бузата и шията.

Видя, че наоколо има още много такива животни. Всяко седеше край дупката си и с целия си вид даваше да се разбере, че няма да пусне никого вътре.

А желанието да поспи вече изместваше болката. Опита се да се вмъкне в дупката, край която нямаше никого, но отвътре се разнесе толкова страшно ръмжене, че той изскочи като попарен.

Успокои се и внезапно, направо от небето падна и застана на земята огромна червена стена. Прегради хоризонта — необяснима, страшна. Появиха се два великана. Те стъпваха тежко, бавно и си говореха във висините с ниски, бръмчащи гласове. Смътно усети, че не всички великани са зли, но не се наложи да рискува. Още една стена падна от небето и застана до другата, а в ушите му неочаквано нахлу нещо рязко, режещо, раздиращо мозъка.

Стана му страшно до непоносимост и той хукна.

Хората заградиха станцията от запад с пластмасова ограда. А те самите образуваха кръг с диаметър около два километра и започнаха да се приближават, да стесняват кръга към оградата. Влачеха след себе си дебел кабел, който с всичките си части издаваше висок, пронизителен, вибриращ звук.

Отначало сред тревата не се виждаше почти нищо, но когато кръгът започна да се стеснява, ту тук, ту там се замяркаха лалугери, тушканчики, полски мишки, гущери. Вибриращото свистене изгонваше всички от подземните им убежища, от гъсталаците на преплетени стъбла. С жални писъци дропли и чучулиги излитаха от гнездата, излизаха на повърхността зашеметени слепи кучета. Рижава лисица изскочи от дупката си, хукна, прескочи кабела и изчезна. Но повечето животинки не рискуваха, не можеха да рискуват и хората го знаеха. Когато животните рискуват, те загубват не някаква си вещ, не жилището или работата си, а просто живота си, а той им е само един. Затова дребните животинки предпочитат да бягат от опасността, а не да се хвърлят срещу нея.

Тревата изпъстря от насекоми. От стъбло на стъбло прескачаха зелени скакалци, черни бръмбари, щурци. Въздухът оживя, задвижи се, цялото милионно, може би милиардно население на трите или четирите квадратни километра степ отстъпваше пред страшната неизвестност.

Кръгът се стесни още повече. Хората гледаха под краката си, като се стремяха да не настъпят нещо, да не повредят някого…

Той вече губеше сили, сърцето биеше лудо, а звуците и великаните все настъпваха, все по-тесен ставаше кръгът. Страшният хищен пор се мяташе ту на една, ту на друга страна, прескачаше полските мишки, обичайните му жертви. Той и на лалугера би прегризал гърлото, но сега не му беше до това.

Край него изникна огромна жълта колона — кракът на великана. Той се хвърли сред стълпените мъхнати тела, опита се да се скрие. Но отгоре се спусна огромна лапа, гигантските пръсти със страшна сила хванаха тялото му. Усети, че го издигат нагоре. Земята пропадна, хоризонтът изчезна в невидима далечина.

— Той е! Той е — развика се Маша. — Нашият Васик. Познах го.

Шофьорът Гриша държеше отчаяно извиващия се лалугер, който се опитваше да го ухапе.

— Точно той ли е?

— Разбира се…

Някой изключи кабела, всичко живо под краката на хората замря за миг, после зашумя, зацвърча, запищя и радостно хукна към своите розови и виолетови страни.

Маша се втурна в малката стая до терасата, хвана за ръката съществото, което седеше на леглото с вяла усмивка на уста, и го поведе към червената зала. Поставиха момчето под екрана, настаниха там и лалугера, после изведоха момчето.

То направи две крачки вече като човек, погледът му стана смислен, уплашен. Огледа се, прехапа устни, притисна ръка към гърдите и с вик падна върху подхваналите го ръце.

Два часа дошлите на помощ седяха под прозорците на стаята, където лежеше момчето. Мъжете с почернели лица мълчаха. Накрая момчето отвори очи. Маша седеше до него и той протегна ръце към нея.

— Леля Маша… Маша…

Под прозореца чуха тези думи и заставаха да се сбогуват. Стисваха здраво ръцете на Гриша и на Юрий Павлович.

— Довиждане…

— До следващия път.

— Нищо. Ще му мине.

— Всичко ще се оправи.

Наложи се момчето да полежи една седмица. Беше слаб и лекарят му предписа режим на легло. Вечерно време разговаряше с Юрий Павлович.

— Чичо Юра, а как стана така?

— Ами, доста трудно е да ти обясня. Твърде малко знаеш… С една дума, сега има начин частично да се превключва съзнанието. Твоето съзнание се е превключило във Васик, а неговото частично в теб. Замяна. В продължение на няколко часа ти все едно си придружавал лалугера в неговия живот, но през това време не си бил напълно човек. Затова се изплашихме толкова. Разбираш ли какво щеше да стане, ако някой орел беше грабнал лалугера или ако той се беше загубил. Тогава нямаше да успеем да върнем онази част от съзнанието…

— Значи аз съм бил лалугер?

— Да. И си долавял света като него. Разбира се, с малки изменения… Всяко животно вижда света по свой начин. И такива светове има безброй много. У всичко живо. В комара и лисицата, в ластовичката. И ето че хората се доближиха до възможността да виждат всички тези светове. А те са толкова много, че цял живот не ти стига.

— А какво става с експедицията на Уран през тази година? Да не се е провалила заради мен?

— Няма нищо. Ще преизчислят орбитата.

Чичо Юра стана, а момчето се запита дали този път ще го погали по главата, или не. Толкова му се искаше голямата здрава, почерняла от слънцето ръка да докосне косите му.

Лалугерът също седеше на столчето до леглото. Свикна с момчето и веднага дотичваше, щом то го повикаше. Малките зверчета обичат да дружат с хората. С големите и силните можеш да си спокоен. И орел няма да те хване, и пор няма да те нападне.

Лалугерът ядеше ябълка, чистеше се. Момчето го гледаше, спомняше си радостта при изгрева на слънцето, розовите гори, дълбоката долина с ручейчето, безгрижието и забравата.

Виж какво зверче си бил!