Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Cactus Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 7,8,9,10/1985 г.

История

  1. — Добавяне

Те решиха, че ако нищо друго не успее, то поне книгата ще върне Фортли Грантам на Изток и отначало аз се съгласих с тях. По-късно не бях вече толкова сигурен. По-късно ми беше безразлично, защото тя ми натежаваше в раницата. Веднъж, някъде в пустинята между Пикачо и Векол, двама търсачи на полезни изкопаеми ме намериха приклекнал върху парещия пясък, подлуден от горещината, да си приказвам на глас. Въпреки обясненията им, че манерката ми е пробита, аз настоявах, че книгата е попила водата, докато съм вървял, и че мога да си я възвърна, като я изстискам от нея. Книгата все още е при мен и върху нея личат белези от зъбите ми.

Пътувах с влак, кола, кон и магаре, а когато се наложеше, вървях пеша. Ругаех южните щати и по-специално Аризона. Проклинах Прескот, Феникс и Марикопа, Сакатън на реката Джила и Сноуфлейк на Силвър крийк. В Броунуел научих, че Уилям Тафт е подписал закон, с който тази дяволска местност се превръща в щат, и след това започнах да го псувам и него. От време на време дори ругаех себе си заради вродената ми упоритост, която противоречеше на всякакво удобство, пречеше на кариерата ми и дори се противопоставяше на разумното мислене. Толкова просто щеше да бъде, толкова разумно да се върна сред зелените поляни на института, при подрънкването на приборите за чай, към учтивия смях и прохладата на обвитите с бръшлян библиотеки.

Но най-вече — от книгите до брадата му, от косата до университетските му титли — проклинах Фортли Грантам, който бе напуснал завидното си положение в Катедрата по ботаника, за да се озове сред тази обезводнена пустош. Ако бе загинал под колелата на платформата, разнасяща бурета с бира, щях да плача за него и да му отдам последна почит. Той можеше да стане декан, дори ректор. Но след като бе решил да се самоизгори в този кът на ада, защо трябваше да не си подаде оставката?

Но не, Фортли Грантам не можеше да постъпи така. Той просто си остана на Запад, скиташе и даваше повод да се говори, че все още е жив. Ако някои писма стигаха до него, той въобще не им отговаряше. Ако възнамеряваше да се върне някога, не го бе споделял с никого. Така че той нито се връщаше, нито имаше благоприличието да умре, нито си подаваше оставката.

А аз желаех да поема тази катедра! Бях хвърлил много труд за тази цел. Бях я заслужил. Какво трябваше да правя — да чакам за някакъв законен развод между Грантам и катедрата, да се установи законно смъртта му, за да мога аз да заема вакантното място на неин ръководител? Не, трябваше да го намеря, него или гроба му, да го върна или да докажа, че е мъртъв.

Последното му писмо беше дошло от Силвър кинг, а в Силвър кинг ми казаха, че отишъл във Флорънс. Там го нямаше и аз с отчаяние го научих, когато се озовах в градчето. Един индианец от Аризона го видял и следите му водеха по линията на „Юниън пасифик“ до Ред рок, а оттам към гаричката Силвърбел.

Щях да загубя напълно следите му, ако не беше свещеникът Слайтли, когото срещнах в Силвърбел. Но добрият човек с ужас в гласа ми разправи за оргиите на местните индианци, които седели в кръг около огъня, поглъщали мескал[1] и изпадали в транс. Погрижих се да обясня на човека, че източникът на наркотик е растението пейоте. Той се ядоса — не както предположих отначало заради това, че съм посочил грешката му, а защото сметнал, че съм онзи „безбожен бандит, който с помощта на науката подпомага пороците на невежите индианци“.

Когато най-после убедих отчето, че съм напълно невинен, той ми се извини и обясни, че някакъв ренегат-ботаник скитал из пустинята, като откривал прочутото рядко растение пейоте с невероятна точност и го продавал на който го пожелае.

От този миг нататък следата се оказа дълга и объркана, но поне беше ясна. Когато ми се удаваше, питах за Грантам, а когато никой не беше чувал за него, трябваше само да се осведомя как да намеря мескал. Винаги се разправяше нещо за един бял човек, който не бил нито търсач на скъпоценни метали, нито миньор, а само доставчик на пейоте. Той бил висок, едър мъж с червеникава, прошарена със сребърни нишки брада и когато говорел, навеждал главата си встрани. Ясно, че това беше Грантам — дано лешояди изкълват очите му и се отровят с тях…

Между Ийгл тейлс и Кастъл доум започва долината Посас, а в началото й се намира мръсният малък оазис Кофа. Признавам, че се зарадвах, когато го видях. Беше август и горещината и слънчевият блясък сякаш връзваха възли в тъканите на носа ми — чувах ги как стържат при всяко вдишване.

Вървях пеша, тъй като болната от шпат кранта, която бях купил в Арлингтън, умря край Ню уотър пас. Разполагах с едно магаре за раницата и другия багаж, но то едва се справяше с товара си. Беше старо и почти сляпо; силата и издръжливостта му бяха останали в неговата младост, но поне си бе запазило ината. То носеше колкото товар можеше и ме оставяше да вървя пеша.

Едва ли можех да се чувствувам по-потиснат. Бяха ми останали малко пари и още по-малко надежда. Манерката ми беше пълна до една четвърт с кал, която смърдеше леко на мъртвата жаба в локвата, откъдето я бях напълнил. Докато вървях, усещах болки в краката, а тазовите ми стави непрекъснато пукаха. Нашепвах си създадения от мен „Химн на Грантам“, нещо като псалм.

„… Да е пълен курсът му с тъпанари. Да го прелъсти камериерката, а аз да го обадя на декана. Публично ще опровергая твърдението му, че кактусите Echinopsis са различни от рода Cereus. Ще го заключа в стаята му, когато стане време за банкета в деня на основаването на университета. Ще изкореня цветята от саксиите му и ще пусна зловредни слухове по негов адрес…“

Това беше единственият начин, по който все още можех да се ободрявам.

Вече няколко седмици вървях след мълвата за пейотето на Грантам и все повече се отдалечавах от местата, където растеше това растение. Наоколо ми протягаха неземните си ръце друг вид кактуси, сякаш търсеха любовник, който би забравил бодлите им. В долния край на долината имаше истинска гора от Dracenoideae, които тук наричаха юка. Не знаех дали юка и пейоте можеха да растат заедно, но ми се струваше, че не могат. Ако бях прав, значи се бях лишил от основния си метод, чрез който проследявах Грантам.

Запрепъвах се из Кофа, изпаднал в безнадеждно отчаяние. Макар и примитивно, селището даваше възможност да се озова в по-добра компания, отколкото представляваха черните ми мисли и препъващото се магаре. Знаех, че не мога да се надявам да намеря ресторант, затова влязох в единствения източник на напитки — кръчмата. Вътре ми се видя толкова тъмно след безмилостния блясък навън, че половин минута стоях и премигах като бухал, преди да успея да различа нещо. Накрая видях бара и нещо като човек зад него.

Поръчах с пресипнал глас чаша мляко. Барманът се изсмя гръмко и произнесе такава фантастична цена, че бях принуден да поръчам уиски, което презирам. Когато помолих с уискито да ми даде и чаша вода, ноздрите на глупака се издуха, но той не каза нищо и ми наля от една глинена стомна. Отнесох двете чаши колкото е възможно по-надалеч от него в измазаната с глина кръчма и се пльоснах на един стол. Доста време за мен не съществуваше нищо друго в света освен чувството, което изпитваха устните ми, потопени във водата, която, макар и алкална, беше мокра и хладка.

Едва тогава, след като се облегнах и поех дълбоко дъх, видях, че отсреща ми до масата седи някой. Той наведе глава встрани и каза:

— Е, виж ти! Ако Мохамед не отиде при планината, Институтът ражда мишка.

— Доктор Грантам!

Той ме поизгледа и след това се разсмя. Беше същият смях, басов, с блясъка на здрави бели зъби, за който толкова му завиждах. След това той разтвори широко очи и се наведе напред.

— Синко, затвори си устата!

Не съзнавах, че съм зяпнал. Затворих уста и я опипах с пръсти, като в същото време се взирах в него. Беше облечен в износени джинси и избеляла риза, на която бяха пришити още четири или пет джоба. Косата и брадата му не бяха подстригвани отдавна. По дланите му имаше жълтеникави мазоли, а ръцете му не бяха много чисти. На широк ремък през рамото му висеше кожена торбичка. Различаваше се много от онзи Фортли Грантам, който беше пожизнен ръководител на катедрата по ботаника в Института; но не можеше да се сбърка.

— Голям рог! — изрева той на бармана. — Я налей тук. Тоя е професорче от Изтока и ние ще направим едно факултетно заседание. — Точно така ме нарече „професорче“. Прасна ме яко по лявата ръка. — Така ли е, Чип?

— Чип ли? — огледах се зад мен, но там нямаше никого. А явно барманът се казваше Голям рог. Осъзнах, че мен нарича Чип.

— Изглежда сте забравили името ми, докторе.

— Съвсем не съм, докторе — рече той, като имитираше гласа ми. Усмихна се дяволито. — Всеки си има две имена — обясни той, — името, с което са го кръстили, и друго, което аз смятам, че трябва да му се даде. Името, което трябва да имаш, е Чип. Има едно малко същество, което живее сред скалите, седи изправено с вдигнати предни крачка, зъбите му се виждат и изглежда винаги изненадано. На Изток го наричат Чипмънк, а всъщност е скална катерица. Сега разбра ли ме, Чип?

Сложих двете си ръце на масата и стиснах устни. Точно тогава до масата се приближи Голям рог и постави пред мен нова чаша с уиски.

— Не, благодаря — рекох аз студено. Голям рог не ми обърна никакво внимание и се отдалечи, като остави чашата, където си беше.

— Хайде, не се натягай. Тук не сме в свещените университетски зали.

— Това е единственото нещо, в което съм сигурен — отвърнах аз надменно.

Той поклати съжалително глава. Погледна към чашата си и веждите ми потрепнаха. Не каза нищо и ми се стори, че аз, а не той, трябва да започна.

— Предполагам, че Голям рог е също едно от вашите имена — казах аз, защото нищо друго не ми дойде на ум.

— За него това е нещо като комплимент — обясни Грантам и се изсмя. — Някои хора се гордеят с доста странни неща.

Почувствувах, че не трябва да продължавам разговора на тази тема.

— Да не би да си се вкиснал, защото ти викам Чип? — попита ме той, като наведе глава.

— Не мога да го приема като комплимент.

— Глупости, синко… те са много мили животинчета! — той махна с ръка. — Изпий си уискито и се отпусни. Не те обиждам. Ако имах такова намерение, нямаше да се чудиш дали е така. Не разбираш ли, че за себе си съм те наричал Чип от години, още от мига, в който те видях?

— Започвах да мисля — отвърнах аз язвително, — че сте забравили всичко, което е ставало, преди да дойдете в Аризона.

— Не се безпокой, колега — поде той със същия онзи глас, който навремето гърмеше из аудиториите. — Все още мога да различа корен от грудка и чаша чай в преподавателската стая от хипноза. — Той отново възприе невъзможния си нов образ. — И аз си имам прякор. Наричат ме Пъпката.

— Към кое от качествата ви се отнася този прякор?

Той ме изгледа с възхищение.

— Май предпочитам да слушам такъв разговор, отколкото псувните на някой жаден магарищар. — Той дръпна вървите, които стягаха торбичката, бръкна в нея и хвърли на масата шепа изсушени гъби — както ми се сториха на мен. Взех една от тях, огледах я и я помирисах.

— Lophophora.

— Добро момче — похвали ме той искрено. — Знаеш ли от кой вид?

— Струва ми се Williamsii.

— Наточен си като преден зъб на гърмяща змия — рече той и отново ме халоса яката по ръката. — Тук ги наричат пъпки от мескал.

— О, да! — възкликнах аз. — Затова ви наричат Пъпката. Вие… сте доста известен… във връзка с този зеленчук.

— Не вярвам някой ботаник въобще да е използувал някога термина „зеленчук“ — изсмя се той.

Не му обърнах внимание. Станах от стола.

— Момент, моля. Струва ми се, че мога да ви покажа колко по-известен сте в това отношение, отколкото си представяте.

Той понечи да ме спре, но се отказа. Аз отидох при магарето. То стоеше като каменна статуя под палещите слънчеви лъчи, горната му устна едва докосваше водата в коритото и вдишваше с търпелив възторг водните пари. Бръкнах в раницата и измъкнах книгата. Влязох отново в кръчмата и внимателно я поставих до чашата на Грантам. Той я погледна, после насочи очи към мен и я взе. Вдигна я високо, изпъна брадичката в жест като на моряк, който се готви да вдява конец в игла.

— „Ботаника“ — прочете той. — Четвърти том, 1910 година? — Той присви очи. — „Кактуси. Нова класификация на видовете и родовете.“ — После викна: — Ей, Голям рог, това професорче е направило нова класификация на родовете.

Барманът издаде някакви съчувствени звуци. Грантам бързо запрелиства книгата.

— Чудесно, много добре.

— Сметнахме, че ще се зарадвате. Погледнете какво пише за Lophophora.

Той потърси раздела. Внезапно изръмжа, сякаш го бях ритнал в слабините, и навря мазолестия си показалец в страницата.

— Lophophora grauthamii, проклет да съм! Значи все пак си спомниха за стария Грантам, а?

— Точно така. Както вече казах, вие сте много известен във връзка с пейоте.

Той се захили и дори не направи опит да скрие, че изпитва голямо задоволство.

— Докато изпращахте образци и отчети, вие бяхте много ценен за нас — изтъкнах аз. Покашлях се. — Изглежда… хм… нещо се е случило.

Той продължаваше да чете описанието като поклащаше възхитено голямата си глава.

— Охо-хо! — възкликна той. — Нещо се случи. — Внезапно затвори шумно книгата и я побутна към мен. — Това беше последното нещо на света, което съм очаквал да видя някога пак.

— И аз не мислех, че ще я видите — отвърнах аз с горчивина. — Доктор Грантам…

— Пъпката — поправи ме той.

— Доктор Грантам, прекосих континента, минах през някои от най-затънтените кътчета на земята, само за да ви предам лично тази книга.

Той се вгледа втренчено в мен. Стори ми се, че едва сега осъзна, че съм го търсил, че срещата ни не е била случайност.

— Невъзможно! — Той взе чашата и я надигна към устата си, установи, че е празна, огледа се объркано, после посегна и взе моята. Обърса устни с окосмената си ръка. — А защо, по дяволите?

Почуках с пръсти по книгата.

— Ако мога да говоря откровено…

— Стреляй.

— Сметнахме, че това… хм… би могло да ви вразуми.

— Аз съм си напълно разумен.

— Доктор Грантам, вие не разбирате. Вие… вие… — обърках се, взех втората чаша уиски и отпих от нея. Потекоха ми сълзи. От гърлото ми се изтръгна предсмъртен грач, но веднага след това отново можех да дишам. Усещах как уискито потъва през хранопровода ми, докато в същото време малки пипалца се отправят към месестите части на ушите ми и започват да ги нагряват.

— Вие се отправихте на излет и не се върнахте. Дадоха ви безплатен отпуск заради вашата известност и прекрасните колекции, които ни изпращахте; образци като пейотето, наречено на вас. После образците намаляха и изчезнаха, отчетите — също… накрая нямаше нищо, абсолютно нищо.

Той почеса гъстата си червеникавосребриста брада.

— Просто реших, че вече няма голямо значение.

— Нямало значение? — усетих се, че почти изпищях, че гласът ми е висок и писклив, но не обърнах внимание. — Не съзнавате ли, че докато сте жив, вие сте ръководител на Катедрата по ботаника? — Видях блясъка в очите му и го стиснах за ръката. — Ако викнете на бармана, че сте ръководител на катедрата, ще… ще… — зашепнах възбудено аз, но не успях да довърша поради канонадата от смях, с която ме заля. Седях напрегнат, вбесен, безпомощен да кажа или направя каквото и да е, преди да се насмее. Накрая той избърса очите си.

— Извинявай — рече той искрено, сякаш наистина бяхме цивилизовани хора. — Не бях подготвен. Наистина съжалявам, професоре.

— Няма нищо — излъгах аз. — Докторе, вие може да не искате тази катедра, но аз я желая. Положил съм много труд, за да я спечеля. Тя ми е необходима.

— Ами, добре де, синко, вземи я. Тя си е твоя.

Толкова отдавна мечтаех да чуя това, толкова често го бях сънувал, а сега, след като ми го каза, се разгневих.

— Защо не си подадохте оставката? — викнах аз. — Само това трябваше да направите, да си подадете оставката, да залепите една марка на плик, за да ми спестите всичко това — едва не умрях заради една дупка на манерката. — Заплаках и махнах с ръка към пещта за тухли, която наричат „природа“ в това проклето място. — Уморих два коня… работата ми е изоставена… книгите ми, студентите… — Съзнах, че удрям по масата и се взирам безумно в изненаданите му очи. — Защо? — викнах. — Защо, защо, защо…

Той стана, заобиколи масата и застана зад мен. Сложи на раменете ми двете си огромни топли ръце — също като еполети.

— Не знаех, синко. Аз… по дяволите, май съм го знаел. Знаел съм, само че просто не ме е интересувало.

Макар да се мразех за това, раменете ми се разтрепераха. Той ги стисна. После свали ръце от тях и седна отново на стола си. Сигурно му беше дал знак, защото Голям рог дойде с нови чаши уиски.

— По целия път насам — подех аз след известно време, — през целия път насам ви мразех, разбирате ли? Аз не съм… искам да кажа, че преди никога нищо не съм мразил, живял съм сред книги и хора, които говорят спокойно, и… и за университетските отличия… По дяволите, доктор Грантам, аз ви се възхищавах и ви уважавах, разбирате ли? Ако останехте в института през следващите петдесет години, аз щях да бъда щастлив през тези петдесет години. Възхищавах се от катедрата и от човека, който я ръководеше — всичко беше, както трябваше да бъде. Добре, щом не искахте да останете — нищо против. Щом не искахте катедрата, много добре. Но щом тя значи толкова малко за вас — аз уважавам решението ви… Нали разбирате?

— Да, по дяволите! Млъкни за малко. Пийни уиски. Отново ще се разпаднеш.

Известно време седяхме и мълчахме. Накрая той каза:

— Признавам, че пет пари не давам. Нито за института, нито за катедрата, нито за теб. Би трябвало да се заинтересувам за теб или за някой друг, който би искал толкова много да поеме катедрата. Съжалявам. Наистина съжалявам. Просто така се случи. За мен други неща станаха от значение.

— Пейоте. Да продавате наркотици на индианците — изръмжах аз. — Сигурно сте събрали приятна купчинка златен прах!

По лицето му премина поредица от най-странни изражения. Помислих си, че ако първото — бесен гняв, се бе задържало, щях да съм мъртъв в следващите десет секунди.

— Нямам никакви пари — рече той спокойно. — Само достатъчно, за да мога да… — Той се загледа в белезникавожълтия блясък навън. После, сякаш не бе оставил недоизречена мисълта си, измърмори: — Пейоте. Професоре, вие знаете достатъчно, за да не сравнявате тези пъпки с опиума и хашиша. Слушайте, наблизо през седемнадесети век тук имало нещо като манастир, наречен „Санто де Хесус Пейотес“. Изглежда, испанските свещеници са имали доста добро мнение за растението. Слушай — продължи той настойчиво, — Чичо Сам заведе дело срещу един индианец на има Накатахтук, защото използувал пощенската служба на Чичо Сам, за да разпраща пейоте. Когато свидетелите на защитата разказаха как ядящите пейоте престават да пият алкохол, връщат се при жените си и работят здравата, когато един свещеник разправи, че давал пейоте на енориашите си, а те били от най-смирените пред бога, ами тогава Чичо Сам си обра крушите.

Знаех нещо за влиянието на алкалоида върху човешкия организъм.

— Много добре, но не казахте как сте могли… как вие…

— По-кротко, кротко — помъчи се да ме успокои той, и то точно навреме. — Чип, ти наистина си пострадавшата страна. Е, бих искал да оправя нещата, поне отчасти.

— По-добре въобще да не говорим за това.

— Не, почакай. — Той ме заразглежда. — Чип, ще ти разправя нещо. Ще ти обясня как човек като мен може да постъпи по такъв начин, да намери нещо, което е по-важно от всички институти в света. Но…

Аз чаках.

— Предполагам, че няма да повярваш. Но искаш ли все пак да чуеш? Това е чистата истина.

Размислих. Ако го оставех сега, катедрата щеше да ме чака, личното ми и академичното ми бъдеще беше осигурено — това нямаше ли да ме задоволи? Отговорих си, че няма. Защото Грантам нямаше да се върне или да си даде оставката. Бях загубил почти две години. Трябваше да науча защо съм ги загубил. Трябваше да разбера. Загубих ги, защото Грантам беше безсъвестен и пет пари не даваше; или защото беше луд; или заради нещо по-голямо от „всички институти на света“. Какво беше то?

— Разправете ми.

Той се поколеба, после стана.

— Ще ти кажа — потупа се по гърдите и се разчу нещо като гръмотевица. — Но ще ти го разправя по мой начин. Ела.

— Къде?

— В гората — той посочи с палец на запад.

„Гората“ беше обрасла с Draconaenoideae местност, която бях видял в ниската част на долината. Беше доста далеч и аз все още чувствах умора, но въпреки това се изправих. Грантам ме изгледа одобрително. Той излезе навън и свали багажа ми от магарето.

— Ще го оставим при Голям рог. — Занесе го вътре и веднага се появи отново.

— Защо не оставите торбата си?

— Помниш, че ме наричат Пъпката, нали? — очите на Грантам светнаха. — Никога не я оставям.

Близо час вървяхме и мълчахме. Покрай пътеката започнаха да се появяват единични кактуси, после те се засъбираха на групички и гъсталаци с голи места между тях. Сякаш оказваха някакво влияние върху Грантам. Той тръгна с изправена глава, вместо да се взира в пътеката.

— Виждаш ли? — рече той веднъж. Посочи развалините на някаква колиба, обрасла в растения. Кимнах с глава, но той не каза нищо повече.

Малко по-късно, когато минавахме покрай прекрасен образец на „мелокактус“, истинско бодливо буре, Грантам измърмори:

— Човек лесно се поддава на обаянието на кактусите. Ти би трябвало да го знаеш. Поддал си се на тяхното очарование на хиляди километри оттук. Помирисвал ли си някога цветовете им, които разцъфват през нощта? Задавал ли си си някога въпроса, защо една разновидност има нещо като фес на върха? И защо им са бодлите? След като повечето от тях никой не би ги докоснал, дори да му ги поднесат на табла…

Не отговорих на нито един от въпросите, защото отначало ми се сториха глупави. Помислих, че е същото като да питаш защо има косми по гърба на котката, но не и на носа й…, но постепенно започнах да се поддавам, защото всъщност кактусът изглеждаше доста по-странен от котката… или дори от човека и понеже тези неща ги произнасяше известният Грантам.

— Достатъчно — рече внезапно той и спря.

Пътеката се бе разширила и изчезнала, за да продължи на около триста метра по-надолу, където отново се сгъстяваха кактусите. Наводнение беше отнесло доста пръст и сега на северната страна се бе образувал пясъчен бряг. Грантам се изкачи по брега и приклекна. Аз го последвах бавно и седнах до него. Той наведе глава и притисна чело в колената си. Излъчваше напрежение, а после изведнъж напрежението го напусна. Вдигна бавно глава и се загледа надолу в долината. Проследих погледа му. Залязващото слънце бе окъпало в злато лисите хълмове, а изкривените им сенки бяха пурпурночерни или черен пурпур. Грантам заговори.

— Там назад, онази колиба. — Помълча и аз си я спомних. — В нея наврем ето живееше едно семейство. Мексиканци. Мигел с твърдо и голо лице като тези хълмове, с дебела голяма жена, подобна на пудинг с перука. Мигел беше слабохарактерен, негоден за нищо и жесток, както могат да бъдат жестоки мързеливите хора. Жената сякаш имаше бодли в себе си и също жестока, но с по-друга жестокост. Мигел никога не си правеше труда да бъде добър. Жената можеше да пропътува километри, да работи дни наред, за да направи нещо жестоко.

— Имаха ли деца?

Някъде се плъзна гущер, някакъв скакалец заскрибуца морзовата азбука. Вдигнах два пръста, затворих едното си око и прикрих слънцето с пръстите си. Грантам пое шумно въздух, издиша го и продължи:

— Имаха деца. Две или три хлапета с хлътнали гърди. И още едно. Но него го видях по-късно.

Това беше, когато дойдох тук за първи път, докато събирах образци и изпращах отчети, които са ви правили толкова силно впечатление. С Мигел се споразумях, както и с други преди него — той трябваше да си отваря очите за едно или друго растение или някое рядко цвете; някои трябваше да отрязва и да ми ги запазва, а при други трябваше да ме отвежда. За нещо, което ми харесваше, щеше да получава някоя и друга монета. Доста трудно ни беше, тъй като не си разбирахме езиците, а знаците, които си разменяхме, понякога означаваха различни неща. Но винаги получавах достатъчно за парите си. Сключихме споразумението, Мигел повика всички членове на семейството, с едно изключение, а когато главите им спряха да се клатят и неразбраната им реч престана, аз им махнах с ръка и продължих насам. Мигел викна нещо подпре ми, аз се обърнах, видях ги струпани заедно да ме гледат опулено, но не разбрах какво иска да ми каже, затова отново им махнах и продължих пътя си. Те не отвърнаха на жеста ми.

Бях стигнал почти до това място, където сме сега, когато напред чух някакъв бумтеж. През целия път гледах само растенията и въобще не забелязвах нещата, които сега помирисвам, чувам или усещам. И така, вдигнах поглед и първото нещо, което видях, беше едно малко момиче, застанало тук в коритото. Второто нещо беше огромен черен воден облак, който се спущаше по коритото като взривена с динамит стена. Третото беше дантела от бяла пяна, висока десетина метра, която се надигаше над долината на около четиристотин метра. Колко време е необходимо, за да разбереш всичко в подобно положение? Сякаш си стоял четиридесет минути неподвижно и си обмислял мъчително, а в същото време си могъл да вървиш със скорост половин метър в минута като костенурка. Всъщност предполагам, че само съм погледнал и веднага съм скочил, но в тази секунда станаха много неща.

— Викнах и с две крачки се озовах до момичето. То не се помръдна. Гледаше небето и пяната с огромните си, съвсем черни очи. Беше дребно и съвсем тънко, като останалите деца на Мигел. Не беше красиво; по лицето си имаше белези и или му бяха изпаднали няколко предни зъба, или въобще не бяха израснали след падането на млечните му зъби.

То беше местен жител, а аз бях чужденец. За мен наводнението представляваше опасност, а то въобще не се боеше от него. Но спокойствието му не се дължеше на глупост. Не му липсваше нито чувствителност, нито ум. Как бих могъл да го опиша? Нали знаеш как любимата котка те наблюдава, когато влизаш в стаята? Подвила е под себе си лапи, примижава и непрекъснато мърка като огромна пчела. Котката може да постъпва така, защото тя няма насилнически намерения срещу теб, както и ти не й мислиш злото.

А сега си представи, че внезапно се изправиш пред дива сърна — как ще се почувствуваш, ако тя те погледне със същото безстрашие? Сякаш в близост до момичето не можеше да се извърши никакво насилие. Подобно нещо беше немислимо. Пред него се извисяваше адска водна стена, край него някакъв едър брадат чужденец крещеше като продавач на стари дрехи, а то стоеше напълно будно, съзнаваше много добре какво става, не беше вцепенено или уплашено.

Грабнах го и се втурнах към брега. Нещо ми помогна. Навремето си помислих, че е било налягането на вятъра пред вълната. По-късно помислих — не зная какво си мислих, но кактусите се приведоха към мен, преплетоха яките си саби, дори успях да се заловя за нещо дебело колкото човешка ръка и здраво като корабно въже. Извлякох се покрай един, два, три кактуса и тогава стихията ме настигна и ме събори. Докато падах, се извих така, че да не притисна детето. Държах го здраво с дясната ръка, а с лявата се опитвах да го запазя. Видях съвсем ясно как един висок десет метра кактус се огъва над главата ми, а после нещо ме удари. Не мога да кажа какво, но ме удари по лявата ръка, лявата ми китка цапардоса брадичката и с това свърши участието ми в тази част от събитията.

Когато отворих очи, най-напред помислих, че съм ослепял, но после разбрах, че е вече нощ, тъмна, заоблачена нощ, беше студено, както можеше да става студено само в тази налудничава местност на крайности. Треперех неудържимо. Нещо беше хванало ръката ми, тя ме болеше, опитах се да я освободя и не успях. Беше момичето. То клечеше до мен, държеше ръката ми в двете си ръце. То не трепереше. Ръцете му бяха топли, макар тогава сигурно всичко с температура над нулата щеше да ми се стори горещо. Престанах да се дърпам и се надигнах, за да видя къде съм. Облаците се разкъсаха, през тях се процеди малко лунна светлина и това ми помогна.

В горната част на ръката ми имаше рана, дълга десетина сантиметра, но за щастие беше по дължина, така че не бе засегнала някой от главните кръвоносни съдове. Виждах двата края на раната, но помежду им лежаха ръцете на момичето. Те я притискаха здраво, без да трепват, и съсирената кръв сякаш беше слепила момичето за мен. От колко ли време притискаше ръбовете на раната? Три часа? Пет часа? Не знаех. И досега не зная.

То леко ме подръпна и двамата се изправихме на крака. Спуснахме се до брега и видях дълбокия, бърз поток, който въобще го нямаше следобеда. Тръгнахме надолу по брега, докато той се изравни с водата, приклекнахме и потопихме аз едната, а то двете си ръце. След малко момичето успя да отлепи отначало едната, а после и другата си ръка. От раната потече кръв, но не много, а момичето ми помогна да я превържа с носната си кърпа.

Седнах, за да си почина, но преди всичко за да го разгледам. То също ме гледаше със същото безстрашие, което проличаваше дори сред мрака. Благодарих му, но то не каза нищо. Захилих се, но момичето не се усмихна. Само ме гледаше, не ме преценяваше, не ме предизвикваше, сякаш й харесваше видът ми, съвсем не се боеше от мен.

Заведох я при Мигел. Старата жена вдигаше голяма врява, размахваше юмруци към небето. Оградата за добитъка беше съборена и бяха загинали две от косматите им, костеливи, недорасли, пълни с паразити крави. Останах с неясното впечатление, че от един от ъглите на къщата ме гледат с ококорени очи двама малчугани. Побутнах момичето към вратата, дъртата вещица протегна лапата си и го вмъкна вътре. Стори ми се, че вдига ръка да го удари, но тогава още не бях подготвен да повярвам подобно нещо. Поне не през тази нощ. После затворих вратата и заджапах към Кофа.

Десетина минути по-късно видях отново момичето, застанало край пътя извън сенките на кактусите. Но ако луната не бе блеснала, въобще нямаше да го забележа. То се отдръпна назад в сенките и когато стигнах до мястото, където бе застанало, вече го нямаше, макар да се скъсах да викам. Помислих си, че е дошло да види дали ще успея да намеря пътя. Как е успяло да излезе от къщата и да ме задмине по пътя, също никога няма да науча.

Минаха няколко дни, преди да успея отново да си служа с ранената ръка. Беше доста наранена и се беше подула като мехур, но раната заздравяваше по-бързо от обикновено. Нека кажем, че се е дължало на чистия въздух и здравия ми организъм. Имаш ли тютюн и хартия?

— Не пуша — отвърнах аз.

— Правилно. — Той въздъхна. — Няма значение. Е, няколко дни след това отново отидох при Мигел и той беше събрал доста неща за мен. При това много ценни. Един colchicum или нещо, което приличаше на него, но без изпъкналата грудка в основата; една gloriosa, но, господи, с розови цветове; една chaya, висока само двадесетина сантиметра. Много смет също, разбира се, и може би още някое и друго съкровище, но откъде можех да зная. С ъгълчетата на очите долових някакво движение — там в сянката, извън двора на Мигел, стоеше момичето.

Веднъж на един остров в Карибско море попаднах на поляна сред джунглата и видях дива магнолия, голяма колкото главата ми. Беше толкова голяма и така блестеше белезникаво, че се уплаших; ако се съди по това, как подскочих, можеше да се помисли, че съм видял лъв. Момичето в сянката блестеше по същия начин. Нали съм си умен като вол, аз се захилих, махнах с ръка и преди да успея да мигна, старата вещица излетя и сграбчи детето. Господи, не можеш да си представиш дори с каква бързина е способна да се движи тази двутонна маса. Преди да си затворя зяпналата уста, тя докопа детето, обърса му няколко шамара. Не зная какъв звук съм издал, но той я спря, сякаш бях хвърлил по нея тухла. Дръпнах детето от нея и после с мачетето накълцах на силаж всичките растения. Каква невъзвратима загуба! Бях побеснял!

Когато се поуспокоих, успях да обясня на Мигел, че този ден няма да получи нищо, както и всеки път, когато ги видя да удрят някое от децата. Веднага щом разбра, той се нахвърли да укорява жена си, а тя се разкрещя, нарече ме неблагодарен негодяй, тъй като била ударила момичето само защото не било събрало никакви образци. Мигел изрева нещо по нея, после се обърна към мен целият захилен и обеща да уреди всичко така, както аз желая.

Изръмжах нещо и се втурнах към потока. Бях сърдит на целия свят. По-късно намерих друг екземпляр colicum без грудка, но никога вече не видях chaya джудже. Ами… човек понякога просто не знае какво прави. Бях извървял стотина крачки, преди да се усетя, че продължавам да държа момичето за ръката. Веднага спрях, опитах се да се успокоя, прегърнах го и му казах колко съжалявам.

По лицето му личаха червени следи, а очите гледаха също като първия път, когато го видях — в тях нямаше никакъв страх, бяха недокоснати и недосегаеми.

Предишния ден, докато се опитвах да заспя въпреки болките в ръката, ми се бе присънило нещо странно. Също като на кино, сякаш видях какво би станало при наводнението, ако не бях аз. Момичето стоеше там, а когато водата стигна до него, тя го заобиколи, същото направи и вятърът, сякаш то беше под стъклен похлупак. Всъщност не беше така и червените следи по лицето му го доказваха. И в същото време видението ми беше правдоподобно, защото каквото и да му се случеше, нищо не можеше истински да го засегне. Ако разбираш какво искам да кажа.

— Сплашено — рекох аз. — Горкото дете.

Той стисна ръцете си и ги държа така известно време. Помислих, че съм го ядосал. После се отпусна.

— Не беше сплашено, Чип. За да се изплашиш, трябва да те е страх. А то беше лишено от чувство за страх, не разбираш ли? Също като гранитна скала, която не се плаши от урагана.

— Не мога да разбера — отвърнах аз.

— И аз — съгласи се той веднага. Погледна ме. — Да спра ли?

— Да спрете? Не!

— Добре. Не забравяй, че те предупредих — няма нужда да ми вярваш. Казах само, че това е истината. — Вдигна поглед към небето. — Трябва да побързам.

Момичето не отвърна на прегръдката и извиненията ми, но някак си разбрах, че те са проникнали там, където страхът не можеше да достигне. Тогава си спомних какво има в торбата ми за образци. Успях да намеря една детска рокля в магазина на Кофа. Беше бяла на сини точки от някаква тежка, здрава материя, която не можеше да се повреди дори с шкурка. На мен не ми беше харесала чак толкова — само дето беше най-доброто, което намерих, — но не съм в състояние да ти опиша какво стана, когато му я дадох. Точно така, Чип… не мога да ти го опиша. Разбираш ли, то не можеше или не желаеше да говори. Не знаех дали ме чува, или не. А сякаш беше родено и без двигателни мускули на лицето, или поне на бузите, защото нито веднъж не се усмихна. Но когато разгънах рокличката, то я загледа и може би само очите му се поразшириха. Не се помръдна, затова му я подадох. Момичето ме изгледа със странните си очи, после прегърна роклята. Кимнах с глава, усмихнах се и му казах да я облече, че е за нея. Тогава то… — Грантам навря дебелия си пръст в брадата, напипа някакво камъче, огледа го съсредоточено и го хвърли — … започна да блести. Луната в Аризона през есента, когато димът от горските пожари задимява небето… пълната луна се крие зад хълмовете, не я виждаш, но постепенно започваш да усещаш, че е там. Тя не е тяло, а място на небето. После се издига все по-нависоко, а димът се разсейва, започва да свети все по-ярко, докато — не разбираш как или кога е станало — можеш да разчетеш линиите по човешка длан. Момичето някак си повтори точно това. Когато чувствата му достигаха връх, трябваше да присвиеш очи, за да го видиш. — Той ритна пясъка. — Просто не знам.

Момичето вдигна ръце, за да си свали парцалите и аз се обърнах с гръб. Само след миг то мина с танцови стъпки покрай мен, облечено в роклята на сини точки. Белязаното му лице блестеше. Виждал ли си някога да се усмихва птичка, Чип? Или да се усмихва лилия? Чувал ли си да пее цвете? По дяволите, искам да кажа, дявол да го вземе. Някои хора не е нужно въобще да говорят.

Това беше първия път, когато го видях да играе — както аз го нарекох — танца на кактуса. Момичето стоеше на една височинка в кактусовата горичка, а краката му потъваха в зелената трева. Притиснало лакти към тялото, протегнало ръце напред, момичето едва помръдваше пръстите си и внезапно ми заприлича… неподвижното дебело стъбло, клончетата, листата и нежните цветове.

Изсмях се като луд и се втурнах към най-близкия кактус. Откъснах два бели цвята и ги закичих в косата му, отдръпнах се и отново се изсмях. И двата цвята паднаха, а то не се опита да ги вдигне. Долових погледа на момичето и усетих, че съм направил някаква грешка. Отдръпнах се, чувствувах се като глупак, а то отново изпадна в транс — кактус, който чака вятъра.

Когато вятърът полъхна, то издаде единствения звук, който някога съм чувал от него освен шума от стъпките му. Беше точно подражание на шепота, който издават дебелите листа, когато се докосват. Когато вятърът се усилваше, нейният шепот го придружаваше и то… Чип?

— Да, Грантам — обадих се аз.

— Човек не може да забрави гледката — застанало там с роклята на сини точки, сякаш беше пуснало корени, разперило клони, зашепнало на вятъра. Чип? Знаеш ли за пеперудата, Чип?

— Pronuba yuecasella — отвърнах аз.

Той се захили. Приятно беше да видиш как се отпуска лицето му.

— Разбираш от ентомология, въпреки че си ботаник.

— Не особено — рекох аз. Тази пеперуда е доста ботаническа.

— Аха — съгласи се той. — Храни се само с нектар от кактуси, а цветовете на кактусите юка се оплождат само от това насекомо. Чип, знаеш ли, че термитите не могат да смилат целулозата?

— Не е по специалността ми.

— Е, не могат — повтори Грантам. — Но в коремите им живеят бактерии, които могат. А термитите се хранят с техните отпадъци.

— Симбиоза — рекох аз.

— Чудно ми е как се живее с хора, които не знаят колкото теб? — запита се Грантам. — Да, симбиоза. Два живи организъма, толкова различни като кактуса и пеперудата, но нито единият не може да живее без другия.

— Също като републиканците и демо…

— Затваряй си устата — посъветва ме грубо Грантам. Той се загледа в хълмовете на запад и светлината обагри с кръв лъвската му глава. — Симбиозата е характерно природно явление. Огледай се наоколо. — Той заговори по-бързо, като от време на време поглеждаше към тъмнеещия запад. — Шест, седем месеца може би събирах образци по тия места. Мигел не ми създаваше затруднения. Събираше боклуци и пръчки, но понякога си заслужаваше парите. Старата вещица не се месеше. Детето беше всеки ден с мен. За четири месеца обследвах доста подробно местността, но въпреки това излизах всеки ден.

— Спомням си — подметнах аз.

— Аха, да, не изпращах толкова много образци. А по-късно въобще прекратих изпращането, зная. Вече казах, че съжалявам…

— Продължавайте! — за първи път му викнах аз.

— Докъде… аха. Пеперудата. Пеперудата, която каца само върху кактус.

— Ей! — подвикнах аз, защото си помислих, че ме е забравил.

— Тя танцуваше — продължи той, като внимателно оглеждаше ръцете си в намаляващата светлина — всеки път, когато й хрумнеше, повече време или по-малко. Понякога и нощем. Нощем — изговори той отчетливо, като се изправи, без да ме погледне — цветовете се разтварят и пеперудите летят. Въртяха се като облак около главата й.

Изчаках го и той продължи:

— Това е истината. А веднъж на залез все още имаше светлина и аз бях близо до момичето, видях как една пеперуда се навира в ухото му. Уплаших се, протегнах ръка, за да направя нещо, да я извадя или да я изтръскам. То не ме отблъсна направо. Погледна ме и бавно вдигна ръка… поне на мен ми се стори, че е бавно, но ръката й изпревари моята. Момичето стоеше неподвижно като дърво, чакаше, а пеперудата си излезе сама.

Не се обадих. Не казах нищо. Седяхме и гледахме планините на запад.

— Заминах — рече Грантам, като думите му напираха отвътре. — За да събера още образци, нали разбираш?

— Получихме още известно количество — казах аз.

— Отсъствувах три месеца. Доста време. Прекалено дълго. После, макар да нямах работа в Кофа, се върнах, ами… в случай, че съм оставил нещо там. Предполагам, че всъщност трябваше да се върна в института. Първото познато лице, което видях в Кофа, беше на Мигел. Зарадвах му се. Той стоеше като кафява статуя на верандата пред кръчмата, аз се спънах и го съборих на земята. Помогнах му да се изправи на крака и го попитах как е? „Мало, муй мало“[2] и поток от северомексиканско наречие. Сигурно видът ми е бил доста глупав. Защо, когато говориш на някого, който не знае твоя език, започваш да викаш? Накрая загубих търпение и го вкарах в кръчмата. Попитах Голям рог какво иска да ми каже Мигел.

Същността на думите му беше, че малките измрели. Въобще не успях да разбера колко са били, две или три. Мигел повдигна рамена, свали шапка, вдигна очи към тавана — точно в тази последователност. Предполагам, че не изпитваше никакво чувство за отговорност. Подобни неща не зависеха от него, но човек винаги можеше да направи още деца. Голям рог ми обясни, че Мигел се тревожи от загубата на жена си. Тя си счупила крака, раната се инфектирала и умряла много бързо. Изглежда, че е работила много. А за момичето? Не знаеше нищо. Нищо не каза, дори когато се ядосах и се опитах да му измъкна нещо. Голям рог прескочи тезгяха с прът в ръка, преди да се опомня. Той нямаше нищо против някои да се посбият в кръчмата му, но при условие, че и на двамата им харесва. Изтъкна ми, че Мигел е дошъл съвсем миролюбиво. После го накара да седне и го заразпитва съвсем спокойно, докато аз кипях от яд. Накрая каза на Мигел да си върви и той побърза да изпълни съвета му.

— Разправя — обясни ми Голям рог, — че момичето просто си отишло. Твърди, че и без това то повечето нощи прекарвало в кактусовата гора, отколкото у дома. Излязло и просто не се върнало. Казва, че дори тръгнал да го търси, след като умряла старата. Предполагам, че е искал някой да му готви. Изглеждаше доста занемарен.

— Благодарих му и излязох от кръчмата. Защо нямаш тютюн и хартия, Чип!

— Съжалявам — отвърнах аз.

— Дойдох насам и известно време вървях наоколо. През подходящия сезон човек може да се храни и да спи навън. Ти, Чип, може би го знаеш от книгите. Чувствувах се много зле. Странно нещо — позамисли се той. — Исках да повикам момичето, но въобще не бях разбрал как се казва.

Грантам замълча. Вечерният бриз повя и замря, отново полъхна и пак затихна. Кактусите непрекъснато шепнеха.

— Чуваш ли?

— Чувам — потвърдих аз.

— Една нощ спях тук и чух нещо. Изправих се. Нямаше вятър. Момичето беше точно тук, Чип, танцуваше като кактус, с шепот.

— Видяхте ли го?

— Не, не го видях.

Не виждах лицето му, но знаех, че се усмихва и се запитах на какво ли се усмихва.

— Ти, професоре, искаш нещо повече от всичко друго, повече от пари, жени или отколкото да видиш името си в някоя книга. Ти искаш катедрата по ботаника. Предполагам, че ще убиеш всеки, който се опита да ти я отнеме.

— Всеки друг, освен вас.

Той се обърна към мен и измачканата му риза прошумя.

— Наистина си убеден в това. Прекрасно, Чип. Много мило. — Той облегна брадичка на коленете си и се загледа във вечерницата. — Всеки има нещо единствено, което желае толкова силно. Някои го получават, други — не. Някои знаят какво искат, други никога не успяват да разберат. Ти си го намерил. И аз го намерих.

— Искате ли да ми кажете?

— Разбира се. Наистина. Чип, не се обиждай, но двамата с теб сме различни видове ботаници.

— Зная го. Но… е, хайде, продължавайте.

— Ти искаш книжна ботаника. Разбира се, и малко парници, малко лаборатория. Добре си я научил; всъщност няма нищо лошо в това. Дори е много ценно. Учил си ботаника, за да станеш ботаник, най-добрият ботаник в света, ако успееш да станеш.

— А вие?

— Станах ботаник, за да бъда близо до нещо. Нещо като симбиозата, за която говореше. Аз съм мъж, но мъж и детелина, мъж и chaya, мъж и хвойна… това много по-щуро ли е от кактуса и пеперудата?

— Докъде може да стигне тази ваша симбиоза? Или го казахте само като сравнение?

— Време е да ти покажа, струва ми се — каза той. Изправи се на крака. Последвах го.

— Тъмно е.

— Разбира се — съгласи се Грантам. — Но аз зная пътя. Дръж се за колана ми.

Хванах се за колана и той се отправи уверено в пълния мрак сред кактусовата гора. Не мога да кажа как сме се въртели, катерили и плъзгали. Може да сме вървели надалеч или да сме се въртели в кръг. Спряхме. Той бръкна в торбата си.

— Днес е рожденият ден на момичето.

— Откъде знаете? — пошепнах аз. В това място трябваше да се говори с шепот.

— Просто зная. Избери си някой ден и после го спазвай. Същото е. Дръж. — Той постави нещо в ръката ми. Плат, много фин плат. Дантела. Нещо твърдо в единия край и сякаш две пръчки в другия.

— Кукла?

— Аха — отвърна той. — Най-красивата, която намерих. — Той я взе. — Чип, сега мълчи. Почакай, докато утихне вятърът.

Зачаках в шепнещия мрак. Вятърът подухваше безгрижно, на пристъпи. Затихваше почти напълно, започваха да се чуват шепот и движения, после отново се надигаше. Внезапно изчезна. Някъде пред нас зашепна един кактус.

— Това е то — измърмори Грантам. Пристъпи напред, а мен ме обзе неразумен ужас и се изпотих под мишниците. Последвах го. Беше се навел напред и слагаше куклата върху един от долните клони на кактуса. Нещо докосна лицето ми и аз прехапах език. Усетих, че Грантам е навел с ръка растението към нас. Без да си давам сметка какво правя, посегнах бързо и хванах един цвят. Несъзнателно и много внимателно, без резки движения, го откъснах и го бутнах в един от джобовете си.

— Довиждане, момичето ми — Грантам се изправи и ме побутна. — Да вървим.

Обратният път ми се стори по-дълъг. Препъвах се след него и се питах дали му е останал достатъчно здрав разум, за да напише разбираемо заявление за оставката си. Когато стигнахме пътеката, сребриста ивица вече оцветяваше източното небе.

— Сега вече се върви спокойно — рече той.

Запътихме се към изгряващата луна. Бях дълбоко развълнуван, но Грантам беше напълно спокоен и доволен. Кактусите се разредиха и ние навлязохме в стеснението на долината. Внезапно Грантам изръмжа и спря.

— Какво има?

Той посочи мълчаливо напред. На около петнадесет метра нагоре по склона нещо се движеше и проблясваше в лунната светлина.

— Да бъде благословено — възкликна Грантам. — Да вървим, Чип.

Той се запъти към онова нещо и аз го последвах, като вървях на пръсти, с толкова широко разтворени очи, че чак ме заболяха. Когато го настигнах, той спря, обърна се към мен и извади нож.

— Симбиоза, Чип.

Мисля, че не виждаше лицето ми. Хич не ми се искаше да го види.

Той приклекна на едно коляно, а аз отскочих назад, застанах разкрачен, задъхан. Гледах го как внимателно рови пръстта, докато около него пърхаше мълчалив облак малки бели пеперуди. Те не бяха кактусови пеперуди. Зная, защото кактусовите пеперуди никога не се струпват близо до земята. Просто не можеха да бъдат. Ако не ми вярвате, прочетете някъде.

Грантам изпъшка, задърпа и от пръстта се подаде нещо като голяма глава пащарнак.

— Виждал ли си някога подобно нещо, Чип?

Взех го внимателно и се вгледах в него на лунната светлина. Беше като грудка със заоблена горна част. Прокарах пръсти през набраздяванията и усетих, че има леки издатини.

— Lophophora — рекох аз. Собственият ми глас ми се стори доста странен. — Не зная какъв точно подвид.

— Няма значение. — Той отряза набраздената част и я пъхна в торбата. — Щом е пейоте, другото няма значение.

Когато отново тръгнахме по пътеката, аз преглътнах и попитах:

— Това симбиоза ли е? Оставяте една кукла пред кактуса и пеперудите ви показват къде има пейоте?

Той се засмя гръмко.

— Не виждаш, по-далеч от носа си — подвикна той обидно.

— Ако благоволите да ми обясните — отвърнах аз студено, — може би ще разбера.

— Куклата е символ — каза той, като внезапно стана напълно сериозен. — Представлява нещо жизнено необходимо, както е целулозата за бактериите или бактерийните продукти за термитите. Не е необходимо да му давам куклата, само че днес бе рожденият му ден. Стига да донасям онова, от което се нуждае… а аз го донасям.

— И то… момичето искам да кажа, ви се отплаща с пейоте… — дори заекнах от смущение. — Това не е никакъв символ, а пари в брой.

— Така ли? А какво правя аз с парите? Добре де, какво?

— Купувате си екипировка за търсене на злато — подхвърлих аз, изплашен от напрегнатия му тон.

— Продавам го, за да си купя най-необходимото, нищо повече — заяви той. — Благодарение на пейоте мога да живея тук…

В кръчмата Грантам написа заявлението си за оставка и с удоволствие видях, че е написано точно така, както би го написал предишният Грантам. Прибрах го на сигурно място. Вечеряхме обилно и спахме в стаята зад тезгяха. На сутринта ми помогна да купя кон. Затова не успях да разгледам откъснатия цвят, преди да се озова отново сред горещите пясъци.

На сутринта се чувствувах много добре. Естествено, съжалявах бедния луд Грантам. От друга страна, какви бяха малките бели пеперуди, които пърхаха над пейотето посред нощ? Не бяха кактусови пеперуди. Съвсем сигурно.

Питах се какво ли е станало с онова странно момиче. Несъмнено то се е загубило с роклята си на сини точки сред кактусите и е умряло.

Докато яздех, заразглеждах белия цвят. Бедният Грантам! Това беше достатъчно да накара всеки ботаник да откачи — този изроден кактус мутант. Чувал ли е някой за бял кактусов цвят с голяма синя ивица на всяко венчелистче?

Бележки

[1] Така в САЩ наричат пъпките от кактусовото растение пейоте, които при поглъщане предизвикват халюцинации. — Б.пр.

[2] Лошо, много лошо (исп.) Б.пр.

Край