Оригинално заглавие
Świat za szkłem, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, брой 49/1984 г.


Когато беше малък, винаги стоеше там — точно до стъклената стена. С нос сплескан върху студената твърд, внимателен и търпелив, взрян в сивите облаци, стелещи се ниско над земята — зад стъклото.

Мястото беше уединено. Тук не идваха възрастни, не играеха деца, сякаш съзнателно избягваха пряк допир до прозрачната броня. Само той не изпитваше страх от нея. Можеше цели часове да прекара неподвижно, слят с гладката повърхност. Не му тежеше самотата, не го тревожеше царящата наоколо тишина; чувствуваше се по-истински там, отколкото по оживените улици или на шумните детски площадки. Беше може би единственият човек в града, който обичаше да стои там. Учудваше се, когато родителите му с нежелание поглеждаха натам и казваха с презрение: „Мрачно място“, връстниците му бързаха да добавят „и скучно“.

Наистина мястото, където прекарваше по-голямата част от свободното си време, нямаше внушителен вид. Малко неугледни дръвчета, растящи по пясъчни островчета с кръгла форма, изтръгнати насила от гладкия океан бетон, няколко отдавна вече забравени метални пейки с олющена зелена боя, на места ръждясали кошчета за боклук… нищо интересно. Мъртво и безлюдно. Периферията на града. И тази стъклена стена, преграждаща достъпа до останалия свят… Два метра пред нея свършваше рядката горичка от хилави дървета и нататък имаше само излят бетон, който се свързваше под прав ъгъл с отвесния масив.

Грамада. Може би това пленяваше така седемгодишното момче? Стената имаше просто свръхестествени размери. Не можеше да се види нито горният й край (на височина няколкостотин метра всичко потъваше в облаците), нито страничните краища (в далечна перспектива я скриваха сгради, стигащи до небесата). Струваше му се, че е просто безкрайно голяма. Само дебелината й можеше да се оцени с известна точност — не повече от два метра. Два метра кристално стъкло, през което можеше да се наблюдава какво става от другата страна. Да се вижда другият свят. Това и само това беше предмет на неговите интереси. Наблюдението. Да проследява редуващите се промени, на които се подчиняваха тъмните, бавно странствуващи мъгли. Прах? Изпарения? Дим?… Нямаше представа.

Сложните комбинации, лентите и кълбетата летливо вещество действуваха на въображението му. В тях съзираше всичко, което може да види едно дете на неговите години. Чудовища, духове, грифони и същества от легендите… цели приказни страни; друг свят, по-близък на сърцето му, защото бе създаден от самия него. Беше намерил в него себе си; дори без да го съзнава, благодарение на него можеше да задоволи най-съкровените си мечти. Но не само това. Имаше още нещо, което будеше любопитството му, желанието за знания, глада за познание — неизвестното.

Не разбираше много от нещата и явленията, които ставаха там. Не се поместваха в обикновения начин на разсъждения, на който го бяха научили. Защо там е толкова тъмно? Каква е причината за това непрекъснато движение, в което с малко фантазия намираш всичко, което можеш да си помислиш? Защо никога не е виждал зад „стъклото“ човек? Този вид въпроси го вълнуваха винаги когато дълго време се вглеждаше в света зад стъклото. Търсеше отговорите там, но не ги намираше, затова винаги се връщаше на това място с надеждата, че някога ще успее да открие истината.

Веднъж, когато желанието да получи отговор го завладя изцяло, а детското любопитство стигна върха си, се реши да отправи въпросите си на глас, към целия свят.

Първо се насочи към майка си…

Трябваше да положи много усилия, за да победи вътрешната съпротива на неразбиране и подозрителност, които тя прояви. Накрая обаче успя да я „замъкне“ на това място.

— Мамо, какво има там? — запита той и с малката си ръчичка посочи стъклената стена.

Майката най-напред се правеше, че не разбира, после се окашля и искаше да каже нещо, но изрече само „а“, като че ли промени решението си в последния момент и не каза нищо. А той чакаше, упорито вперил поглед в лицето й.

— Какво има там? — повтори с надежда.

— Там… там… няма нищо — започна тя с пресекващ глас. — Абсолютно нищо — добави вече напълно уверена в себе си.

Той отвърна глава. Загледа се в стъклената стена и се замисли за миг защо тя го направи, защо го излъга.

Майката искаше да докосне раменете му, но дръпна ръката си и бързо се отдалечи. Той остана сам на любимото си място. Случката бързо се заличи от паметта му. От вчера нищо не се беше променило. Продължаваше да стои очи в очи със своята тайна… и със своите въпроси.

Облаци: едни ефирни, перести, изплъзващи се, преди окото ти да е уловило формата им, други гъсти и тежки, увиснали ниско над земята в привидна неподвижност; всички интересни и поглъщащи вниманието, неразбираеми… но прекрасни. В тяхното движение имаше нещо, в чиято същност не можеше да проникне. Нещо… естествено.

Това бяха истински облаци, които с нищо не напомняха белите правоъгълници, издигащи се над неговия град и носещи същото име. Градските „облаци“ равномерно навлажняваха атмосферата, която дишаше, обогатяваха въздуха с кислород, отстраняваха токсините от него и пазеха хората от вредното излъчване на изкуственото микрослънце. Не би могъл да определи предназначението на облаците зад стъклото — бяха прекалено неправилни, не се вместваха в логиката. И може би точно затова на всяка цена трябваше да разбере защо и за какво изобщо съществуват. Не беше в състояние самостоятелно да разбули тайната — колкото повече правдоподобни решения си създаваше, толкова повече съмнения се пораждаха…

На следващия ден реши да опита още веднъж. Този път се обърна към баща си — неговите знания му се струваха толкова големи. Достатъчно е само да разкаже всичко и решението ще дойде само. Задаваше въпросите си един след друг така, че те образуваха странен, безкрайно дълъг монолог, в който нямаше дори кратки паузи, за да се замисли човек над смисъла им, а съвсем изключена беше възможността да им се даде какъвто и да било отговор. Момчето ги изригваше на един дъх, не даваше да му се вземе думата, докато не свърши, сякаш се страхуваше, че предварителният отговор ще разруши онази тежка сграда от съмнения, която, изградена от него, сега го смазва с тежестта си. Ставаше все по-възбуден. Страхуваше се. И питаше, питаше, питаше…

Баща му изобщо не искаше да го прекъсва. Чакаше, потънал в своето кресло, докато давещият се от вълнение малък човек свърши. След това със спокоен и любезен тон се зае да му обясни всичко подред…

Когато постепенно незнанието започна да се замества от дългата редица логично свързани помежду си факти, които обясняваха всичко толкова изчерпателно, момчето усети да го обхваща странно чувство, каквото никога досега не беше изпитвало…

Това беше разочарованието.

— Значи зад това стъкло няма нищо? — опитваше се още да не повярва напълно.

— Нищо. Всичко, което виждаш, е филм като в киното, само че несравнимо по-скучен и монотонен — възрастният не оставяше място за никаква надежда. Сриваше всяка проява на съмнение, превръщайки думите си в единствено и съвършено обяснение.

— Но защо? За какво прожектират този филм? Та там никой не ходи… освен мен…

— Ако го нямаше този филм, „стъклената стена“ — както я наричаш — щеше да е матова и непрозрачна, като екрана на изключен телевизор. Как щеше да се чувствуваш, като гледаш такава потискаща сива маса?

— Но нещо все пак трябва да има зад този… екран… Какво има там?

— Зад екрана е разположен друг град като нашия.

— А защо между градовете има такава стена?

— Виждаш ли, на хората им е по-добре да живеят в по-малки групи и за да не си пречат взаимно, са разделили огромния град, какъвто е светът, на редица градчета.

Знаеше. Хората не искат да си пречат и затова изграждат помежду си стени. Неговите приятели също строяха такива стени винаги когато искаше да играе с тях. Той също издигаше такава стена, когато не искаше да играе с тях. Беше толкова гладка и прозрачна, че никой не я забелязваше. Но знаеше, че е достатъчно здрава, за да не могат да я съборят.

Избяга от стаята. След няколко минути се озова на своето място при стъклената стена. Реши, че преди да си отиде оттук завинаги, трябва още веднъж да провери нещо. Взря се за миг в немите образи зад стъклото, но вече не намери в тях онова, което винаги го беше теглило насам. „Зад стъклото“ вече я нямаше природата. Ще я намери някъде другаде: в света на домовете-кули, на бетона, на автоматите и на ядрените електроцентрали, там, където цари чистота, хармония и ред, целесъобразност, единомислие и работа. Ще разбере смисъла на съвместното съществуване с него, така необходимо, както някога е била принадлежността към животните и растенията, както зависимостта от тях.

Обърна се и си тръгна.

До вечерта игра с баща си с електрическото влакче.

На другия ден искаше да отиде там още веднъж, за да провери окончателно как стоят работите с онзи екран, но приятелите му го включиха в обща игра на роботи и тя продължи до вечерта.

След една седмица не си спомняше, че някога е искал да ходи там.

Месец по-късно мястото му се струваше скучно, като на другите.

После дойде училището, израстването, новите интереси.

Пробуждането настъпи в един сив ден.

Седеше сънлив на лекцията, която четеше този скучар „амебата“, когато от устата на професора се отрониха думи, които му припомниха ужасните подозрения от детството. Отначало дори не стигнаха добре до него. Чуваше ги като през гъста мъгла, която го отделяше от преподавателя. Помнеше отделни изречения, но не успяваше да изгради от тях логична цялост. Впрочем изобщо не се мъчеше да го направи. Очакваше желания сигнал за края на часа, за да може най-после да излезе и да не вижда повече старческото лице на „амебата“. Нищо друго не го интересуваше.

Едва след няколко минути, когато напусна аудиторията, тези няколко изречения, споменати като чели мимоходом, без да им се придава подходяща тежест, експлодираха в съзнанието му.

Тотална екологична катастрофа. На площ 54% от повърхността на земното кълбо не са открити никакви признаци на живот. Заразяването на почвата превишава 12 метра дълбочина. Заразяването на сладките води — 40%, на солените — 25%. Замърсяването на атмосферата — 55%. Разпадане на озоносферата и проникване на ултравиолетово излъчване с 12% над допустимото. Средната температура се е понижила с 10°. Тотално измиране на естествената фауна на сушата, вероятно и на водата. Прогресиращо разрушаване на естествената флора. Единствено „градовете под калпак“ дават възможност за съществуване на хората по Земята. 3000 града, херметично затворени със стъклени чаши — със среден диаметър 5 км, — разположени в различни области на планетата. Изолация от външната среда. В тях живеят общо 300 милиона души — жертви на постепенно дегенериране. Средната височина на възрастен обитател на „града под калпака“ е в границите на 1 м и 10 см. Липсват зъби и окосмяване. Характерен синкав оттенък на кожата, черни вроговени нокти, дълбоко хлътнали очи…

300 милиона души…

Останалите, които не проявяват признаци на дегенерация, обитават 100 хиляди така наречени космополиса на орбита около Земята.

Сега знаеше… Най-после. Това беше достатъчно, за да си доразкаже останалото. Спомените, скрити в паметта, внезапно оживяха. На въпросите, които някога толкова силно го вълнуваха, най-после можеше да даде верен отговор. Защо светът зад стъклото е толкова тъмен и мрачен? Просто — влошаване на зрението. Светлината на истинското слънце, което можеше да се види там, в сравнение с градското микрослънце беше като свещица, съпоставена с прожектор. Липсата на хора от другата страна се обясняваше от само себе си.

Сега това беше така очевидно и разбираемо, както някога неотгатнатото. Всеки образ, запомнен от онзи свят, намери своето ново значение, беше отразен вътре в него, беше негова същност.

Сега вървеше бавно по градския тротоар от метал и плекси, окачен няколкостотин метра над земята, който свързваше най-високите етажи на околните сгради. Подсъзнателно следваше същата посока, не желаната — към центъра на града, а точно обратната. Отиваше към стъклената стена. Мислеше защо толкова дълго го бяха лъгали.

За последен път го бяха видели там, на тази висока ажурна конструкция, взрян в своя свят.

Край