Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Сенсация, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 45,46/1984 г.

История

  1. — Добавяне

Когато се обсъждаше програмата, която предстоеше да се вложи в УМ (управляващия механизъм) на космическия разузнавач №999, в Звездния съвет възникна малък спор. Младите членове на Съвета разгорещено настояваха, а по-старите — не толкова лекомислени, отначало оказаха известна съпротива, а после колективно махнаха с ръка. Нека младежта се забавлява, в края на краищата тази приумица нямаше да причини вреда никому.

В определения срок 999-и се приближи към звездата Капа в съзвездието Водолей. Липсата на екипаж позволяваше на звездолетите от този тип да развиват гигантски ускорения и да достигат до далечни системи сравнително бързо. Само в случаи, когато такива разузнавачи донасяха особено интересни сведения, имаше смисъл да се организират опасни, скъпи и продължителни експедиции с хора.

Капа от Водолей почти с нищо не се различаваше от Слънцето — нито по величина, нито по цвят, беше от същия спектрален клас С–2. Около звездата се въртяха единадесет планети. Според програмата междузвездният пратеник трябваше да ги обследва всичките подред. За всяка планета беше предвидена по една седмица. Първата и втората се оказаха нагорещени кълба с клокочещи езера от разтопен метал без никакви признаци за наличието на атмосфера. На третата уредите отбелязаха жалка, едва долавяща се атмосфера, а самата планета се оказа абсолютно гладка, същинска на билярдна топка. Нямаше дори метеоритни кратери, тъй като неустойчивите пясъци бързо заглеждаха всяка неравност. Затова пък на четвъртата планета 999-и откри доста плътна газова обвивка и активна облачност.

Като прелетя към планетата на разстояние една четвърт от нейния радиус, УМ въведе кораба в кръгова орбита и пристъпи към програмираното събиране на сведения. Корабът не можеше да се спусне по-ниско, защото там започваха плътните слоеве на атмосферата, а обшивката му не беше приспособена за полет през тях — космическите разузнавачи се облекчаваха колкото е възможно повече. На кораба имаше апаратура, която позволяваше да се изследва от разстояние химичният състав и физическата структура на газове и твърди тела. Уредите съобщиха, че на планетата има органични съединения, но за съжаление не бе възможно да се снима повърхността й в инфрачервени лъчи — явно необикновено мощната облачна покривка я прикриваше.

Тъй като на планетата имаше атмосфера, УМ изпълни и същия този последен раздел от програмата, за който бе избухнал спор в Звездния съвет. Два пъти в денонощието по местно време той с широк лъч изпращаше към планетата мощен сигнал на всички известни на земните жители радиовълни. Носещата честота беше модулирана с музикална гама, изпята от знаменита певица — най-добрия колоратурен сопран на Земята. Всяка нота продължаваше пет секунди, при което „до“ прозвучаваше веднъж, „ре“ — два пъти, „ми“ — три и така нататък до седморното повтаряне на „си“. Естествено, никой не разчиташе, че разумните същества, ако се намерят такива, ще се наслаждават на чаровния глас на певицата. Но за тях нямаше да е трудно да разберат изкуствения произход на сигналите, ако изходим от предположението, че законите на логиката са еднакви за цялата вселена. Предполагаше се също, че разумните същества ще се сетят да отговорят с подобна поредица от сигнали.

 

 

Фарът се издигаше на голо островче — какво ти островче, просто връх на скала — в центъра на най-големия океан на планетата Облачна. Гопл беше негов пазач. Задълженията му бяха прости и имаше много свободно време. За да го запълни с нещо, той бе помолил със следващия катер, доставящ на острова провизии и гориво за фара, да му изпратят части за радиоприемник. Това беше модна новост, по която напоследък се увличаха мнозина.

Гопл няколко месеца се занимава с конструирането на апарата. Всъщност нямаше закъде да бърза. Беше вече стар, доста видял и патил жител на планетата и не очакваше никакви подобрения, никакви промени в живота си. Но в деня, когато успя да чуе тихия и прегракнал глас на столицата, той все пак се зарадва. Каквото и да се говори, но самотата не е най-веселото нещо в този подоблачен живот.

Сега си имаше занимание. Апаратът често излизаше от строя и старецът постоянно се занимаваше с него. Ето, и вчера нещо изгоря в проклетата кутия. След като прегледа за през нощта своята мигачка и постоя на брега на океана, празен както винаги, Гопл седна край масата, сложи си омотаните с връв очила и се зае с ремонта. Успя бързо да намери повредата, зарадван съедини прекъснатия проводник, отново постави всички части в кутията и за проверка завъртя копчето. Равномерното бръмчене го убеди, че апаратът е изправен, и той вдигна ръце, за да свали слушалките, когато внезапно в тях нещо прозвуча толкова силно, че старецът стремително ги смъкна от главата и се зае енергично да разтрива ушите си. Но дори от разстояние чуваше някакви странни звуци, които се раздаваха от малката кутия. Гопл беше твърдо уверен, че радиостанцията в столицата не може да работи до толкова късно. Погледна часовника. Беше около един часа през нощта. Внимателно наклони глава към слушалките. „Ми-и, ми-и, ми-и…“ Приличаше малко на детски глас, но глас с такъв тембър не можеше да принадлежи на истински жител на Облачна. Облачните хора не можеха да пищят така. Наушниците пропищяха четири пъти, после настъпи пауза; след това отново се разнесе писък, вече пет пъти, отново пауза, още шест пъти и пак млъкнаха. Гопл почти не чу последните сигнали, но разбра, че се повториха седем пъти. После всичко замлъкна. Старецът почака малко, след това притисна ухо към слушалките. Чуваше се само обичайното бръмчене, нищо повече. Почака още малко — апаратът мълчеше. Гопл не мисли дълго. Веднага успя да намери разумно обяснение за неразбираемите сигнали. Просто приемникът отново се беше развалил и ето че започнаха разни фокуси. Радиото е нещо ново, малко изследвано, какво ли не можеше да се очаква…

„Разбира се — помисли си той, — може ли такава стара развалина като мен да направи нещо прилично!“ Гопл с огорчение си спомни, че навремето, през младежките му години, на него гледаха като на надежден инженер, но неуспехите в живота накрая го доведоха до това забравено островче, омивано от вечно сивите, сивите вълни.

Старецът въздъхна и се покри през глава с одеялото. Отдавна се бе примирил с участта си и се мъчеше да не мисли за нея.

През целия следващ ден Гопл копа в градинката си, а привечер включи радиото и послуша новините от столицата. Правителството беше издало някакъв нов закон, но Гопл не разбра точно какъв; при загадъчни обстоятелства бе потънал пътнически кораб; продължителността на деня в сравнение с миналия месец се бе увеличила с цял час — сякаш в света всичко беше наред както винаги. Той не забеляза нищо осъдително и в поведението на своя апарат.

Как му мина през главата мисълта отново да включи приемника в един часа през нощта, и сам не би могъл да обясни. Направи го по интуиция. Старецът чу в слушалките тайнствения писък и замря.

Този път дълго не можа да заспи. „Но кой съм пък аз? Кой? — размисляше той, като бръчкаше чело. — Стар невеж глупак, който отдавна се е откъснал от целия свят и не знае нищо. Няма нищо на никого да разправям. Хич не ми трябва да ми се надсмиват. Само това ми оставаше! В никакъв случай няма да разправям!“ Като успя по този начин да убеди сам себе си, той накрая заспа успокоен.

Единственото средство за връзка на островчето със сушата беше телеграфът. Гопл се събуди, без да мисли много, се отправи към телеграфния апарат и изчука съобщение до управлението. „Ще ми се надсмеят. Разбира се, ще ми се смеят. Ами, нека се смеят.“

Вечерта дойде отговор от главния надзирател. Отговорът беше напълно недвусмислен: „Ако продължавате да пиете в служебно време, ще разгледаме въпроса за пребиваването ви на отговорния пост.“

Старецът ядосано разкъса телеграфната лента, изпсува засукано, прибра се в стаята си и действително се напи. Цяла седмица не се приближаваше към радиоапарата нито нощем, нито през деня и не знаеше какво става на Облачна.

Вероятно с телеграмата на Гопл всичко щеше да приключи, ако тя не беше попаднала случайно в редакцията на вестник „Вечерен звън“.

Това стана така. В управлението дълго се забавляваха с телеграмата, после я хвърлиха и я забравиха. Една от сътрудничките, решила да развесели приятеля си журналист, извади смачканото листче от кошчето за смет и го взе със себе си.

— Слушай — хилеше се тя, — старчето съвсем се е побъркало. Не, не, чуй какви ги е измислил…

Журналистът се смя много, но в един часа през нощта внезапно скочи, изтича към радиоприемника и надяна слушалките. След като чу писъка, за който съобщаваше Гопл, той стремително навлече палтото си и без да обръща внимание на обидената си приятелка, хукна към жилището на редактора на своя вестник.

— Полудели сте — сърдито рече вдигнатият от леглото редактор. — Да се втурвате така посред нощ заради някакви си глупости…

— Но каквото и да е това, от него може да се направи нещо интересно. Читателят обожава всичко тайнствено. А пък ние ще измислим нещо. Например, че това са сигнали от извъноблачни разумни същества…

— Е, вие все ще го измислите, измислител такъв — усмихна се одобряващо редакторът, който мигновено бе оценил колко сензационен ще бъде такъв материал. — Добре, действувайте…

На следващия ден сутрешното издание на „Вечерен звън“ постигна успех, какъвто не бе имал нито един вестник през цялата история на Облачна.

„НЕИЗВЕСТНИ ПРИШЪЛЦИ СЕ ПРИБЛИЖАВАТ КЪМ ОБЛАЧНА!“
„ТАЙНСТВЕНИ ПИСЪЦИ ВЪВ ВАШИТЕ АПАРАТИ!“
„ИЗВЪНОБЛАЧНИ, ПРИВЕТ!“
„ПРЪВ ПРИЕЛ СИГНАЛА ПАЗАЧЪТ ГОПЛ!“
„АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА ВЕСТНИК «ВЕЧЕРЕН ЗВЪН»!“
„СЛУШАЙТЕ, СЛУШАЙТЕ!“
„НЯМА ЛИ ОПАСНОСТ В ТЕЗИ СИГНАЛИ? МОЖЕ БИ!“

С такива заглавия бяха украсени всички страници на „Вечерен звън“. Тиражът на вестника бе увеличен десет пъти и въпреки това броевете се разграбваха.

През тази нощ на Облачна спаха само децата, тежко болните и пияният Гопл. Останалото население още от вечерта заседна пред радиоприемниците. И когато съобщението на вестника се потвърди, настъпи неочаквана реакция. Планетата бе обзета от страх. Необоснован, див страх. Жителите й се бояха от всичко, страхуваха се да се събират на групи, не смееха да остават сами, бояха се да излизат от домовете си, ужасяваха се да остават у дома. При това количество включени радиоапарати — всички искаха да чуят всяка новина — на следващия ден не беше трудно да се установи, че тайнствените сигнали се предават и през деня, точно във времето, когато радиостанцията в столицата преустановяваше предаването.

Правителството и Академията на висшите знания мълчаха, тъй като не знаеха как да се отнесат към всичко това. Солидните вестници също си даваха вид, сякаш нищо не е станало. Затова пък „Вечерен звън“ се стараеше с всички сили.

„ЗАЩО ПРАВИТЕЛСТВОТО НЕ ВЗИМА НИКАКВИ МЕРКИ?“
„УЧЕНИ, АУ!“
„КАКВО ИСКАТ ОТ НАС «ТЕ»?“
„ГРАЖДАНИ, ГОТВЕТЕ СЕ ЗА СРЕЩАТА!“

Накрая, на третия ден по радиото беше съобщено, че вечерта ще се състои заседание на ръководството на Академията — „белязаните“, деветте най-авторитетни учени на Облачна. Но заседанието не се състоя — никой от учените не дойде. „Всъщност — заяви един от тях — ние имаме по-важна работа. Извинете, но нямаме време за губене с празните измишльотини на някакви си драскачи.“

„Вечерен звън“ не го домързя да изпрати репортер при всеки от „белязаните“, за да изясни с какви важни неща се занимават. Оказа се, че председателят играеше на хазартната игра „Три облачета“, помощникът му празнуваше рождения ден на племенницата си, трима — според тях самите, не вършели нищо, а четирима въобще не отговориха и изгониха репортерите.

Тези съобщения, напечатани с едър шрифт, предизвикаха всеобщо възмущение.

Но още повече масло в огъня наля съобщението във второто сутрешно издание на „Вечерен звън“, че двама млади, никому неизвестни учени на свой риск и отговорност през изтеклата нощ направили дързък опит. Използувайки разработения от тях метод на „огледални антени“, те установили, че сигналите наистина идват отгоре, отнякъде над облаците…

И тогава на планетата настъпи истинска паника.

Хиляди наплашени жители се готвеха за евакуация, тъпчеха пари и скъпоценности в джобовете си, опаковаха вещи във вързопи. Неизвестно защо на всички им се струваше, че всяко друго място е по-безопасно, отколкото онова, в което се намират. Храмовете и светилищата бяха претъпкани; никога досега религиозният екстаз не бе достигал такава висота. Жителите на планетата се молеха за спасение. Жреците не гарантираха спасение, тъй като греховете на облачните надхвърляха всички възможни граници, за което планетните жители своевременно и многократно бяха предупреждавани. Непрекъснато се обръщаха за помощ към полицията и правителствените учреждения.

Разтревоженото въображение дорисуваше липсващите подробности. Като виждаха през прозореца тълпите по улиците, мнозина решаваха, че е време да се спасяват с бягство. Други, като не виждаха никого, стигаха до убеждението, че всички отдавна са напуснали града, а те са били забравени и изоставени на произвола на съдбата. На някои вече им се привиждаше как из облаците изскачат корабите на агресивните пришълци, като насочват пред себе си ярковиолетови изпепеляващи лъчи. Очевидците на това кошмарно зрелище ставаха все повече. Умножиха се случаите на убийства и самоубийства.

Само виновникът за цялата тази суматоха — старецът Гопл, нищо не знаеше за нея, защото беше постоянно пиян.

Но беше невъзможно да се мълчи повече. И на следващата сутрин всички вестници публикуваха официални опровержения и популярни статии, в които се разясняваше вредата и необосноваността на предразсъдъците и суеверията. На първите страници вестниците поместиха съобщението за състоялото се най-после заседание на деветимата „белязани“. На заседанието бе разгледано личното дело на младите учени, самоволно извършили опит с „огледална антена“. За безотговорни и нанасящи вреда на истинското просвещение експерименти те и двамата бяха изключени от редовете на Академията на висшите знания и им бе наложена забрана да се занимават с научна дейност до края на живота си.

„Вечерен звън“ също отпечата това съобщение, но с допълнение, което липсваше в другите вестници. В него се разказваше, че когато чул присъдата, единият от младите учени заявил, като гледал право в лицето многоуважаемия председател:

— Очевидно струва си човек да стане пазач на фар, тъй като на Облачна само пазачите на фарове имат право и възможност да правят научни открития…

В „Утринна роса“ имаше голяма статия от тримата най-известни наблюдатели на облаците.

„Нашата наука — пишеха те — постигна огромни успехи в своето непрестанно еволюционно развитие. Ние, учените, открихме парния двигател, осветихме домовете с електричество, научихме се да се борим с диарията, епидемии, които опустошаваха цели градове, и накрая, наскоро, открихме радиовълните…

Образованите жители на Облачна вече отдавна не смятат, че гръмотевиците се пораждат от крилата на легендарната птица Оюконтю и че светкавиците са искри, сипещи се от огромните й очи.

Но масовата психоза, обхванала през последните дни Облачна, показва, че все още не са преодолени всички предразсъдъци и суеверия. За съжаление те се оказаха удивително жизнени. А някои безотговорни журналисти ловко си служат с тези позорни отживелици. Приказките за някакви си извъноблачни същества, които ни изпращали сигнали, са напълно безпочвени. Откъде могат да дойдат тези неканени гости? Около нашата планета се върти светещият и топлещият ни Гур. Ние все още не знаем точното разстояние до него, но явно той е разположен немного далеч, защото в противен случай би трябвало да се предполага, че размерите му и запасите му от енергия са неправдоподобно големи.

Има ли други планети със светещ спътник, подобни на нашата? Трябва да заключим, че няма. В това ни убеждава едно просто съображение — ако имаше, нощем нямаше да е толкова тъмно. Дори и да са много по-слаби от Гур, те все пак щяха да осветяват нашата Облачна. Но уви! Както на всички е известно, нощно време е тъмно; да се мисли, че има други светила и други планети, е напълно произволно и с нищо неоправдано твърдение. Такива измислици са възможни само в приказките за деца. Естествено, може да се предполага всичко, но фактите са си факти. А науката се основава само на факти.

Но да допуснем за миг невероятното — някъде съществува разумен живот. Как тези същества биха могли да стигнат до нас? Живото същество не е мехур, а по-тежкото от въздуха тяло, както бе неопровержимо доказано от блестящите изследвания на един от авторите на настоящата статия, не може да лети. Още повече то е неспособно да се движи в празното пространство. А е напълно възможно да се предположи, че над облачните слоеве няма въздух. Научната добросъвестност ни задължава да отбележим все пак, че последното твърдение засега е само хипотеза.

Драги наши съграждани, успокойте се и се занимавайте с обичайната си дейност, престанете да четете «Вечерен звън», който разпространява вредни и разстройващи слухове. На нашата планета всичко е нормално и добре, както винаги.“

Статията бе предадена няколко пъти по радиото. Нейният уверен доказателствен тон и авторитетът на авторите внесоха известно успокоение. Останалите вестници също доста се потрудиха, за да възстановят реда и нормалния ритъм на живота. Особено рязко и враждебно срещу „Вечерен звън“ беше настроен младежкият седмичник „Светът на приключенията и фантастиката“. Той настояваше да се даде под съд редактора на „Вечерен звън“, призоваваше обществото да изолира строго онези, които развращават младежта с лъжливи антинаучни съобщения и откъсват жителите от всекидневната им работа. Статията на научния наблюдател на седмичника Нов беше озаглавена категорично (макар и не съвсем грамотно) — „Долитането на извъноблачните гости — войнствуващо невежество.“

„Може ли да се говори за идването — пишеше Нов — на разумни същества от други светове, когато самото им съществуване е пълна безсмислица? Разбира се, че не може. Не, не и още веднъж не. В това се убеждавам и от следващите съображения. Дори и да предположим, че и някъде другаде съществува живот — да повярваме за миг на тази приказка, — все пак не е възможно и «те» да са на същото ниво на развитие като нас. Възможно е те да са живели преди много милиони години или да живеят след много милиони години.

Същества, които в развитието си са по-назад от нас, естествено, не могат да дойдат при нас. А изпреварилите ни същества просто няма да успеят да се свържат с нас, тъй както ние не бихме могли да разговаряме с нашите пещерни предци. Не мисля, че общуването с нас би «им» доставило (впрочем както и на нас) някакво удоволствие. Защо им е притрябвало да се появяват тук? И накрая, ако все пак са дошли, защо да не се спуснат на планетата? Нима някой «им» пречи?

Колкото и да е тъжно, ние сме длъжни да признаем, че Облачна е единственият храм на разума във вселената. Може би някой ще се огорчи от това, но какво да се прави — всъщност ние трябва да се гордеем с нашето единствено по рода си положение. А е крайно време разпасалите се кресльовци от «Вечерен звън» да се поставят на мястото им; пасивността на правителството по този въпрос предизвиква удивление.“

В бележка от редакцията се съобщаваше, че статията на Нов е одобрена от ръководството на Академията и лично от нейния председател.

Като прочете това наставление, общественото мнение се обърна на сто и осемдесет градуса. Жителите забравиха предишните си страхове и гръмко се смееха, когато си спомняха миналите дни. Извъноблачните гости бяха предадени напълно на хумористичните издания. Те се изобразяваха само като главоноги молюски с десет пипала. По молба на читателите правителството спря „Вечерен звън“ за три седмици. Между нас казано, сътрудниците на вестника се зарадваха на това решение. Първо, те бяха изключително уморени от крайно напрегнатия период и второ, те самите, естествено, не вярваха в онова, което пишеха, и дори изпитваха известни угризения на съвестта.

Сега вече нямаше кой да внася смут сред народа и на седмия ден бе сложен край на всичко. Но тогава в малък провинциален вестник се появи статия от известен по цялата планета лекар. Статията беше озаглавена „Но сигналите все пак съществуват!“

„Увлечени в разобличаването на суеверията, ние някак си изпуснахме да отбележим, че никой от видните учени, изказали се през тези дни по радиото и страниците на вестниците, не сметна за нужно да даде поне някакво обяснение на сигналите. Но ние все пак ги чуваме, те все пак съществуват! Предположението, че сигналите произхождат от извъноблачни разумни същества, не ми се струва толкова вредно и безсмислено. Глупаво е да подозираме непознатите ни гости във враждебни намерения. По-вероятно е те да ни изпращат призивни сигнали, тъй като по някакви причини не могат да се спуснат при нас. Едва ли сигнали с природен произход могат да имат толкова правилна, явно изкуствена форма.

Ние се намираме в изключително неблагоприятни условия за изучаване на окръжаващата ни вселена. Облачният слой ни защитава от палещите лъчи на Гур, но в същото време не ни позволява да проникнем с поглед в надоблачните простори. Ние не знаем какво става там, какво има там. Засега дори не ни е известно как изглежда самият Гур.

Твърдо вярвам, че някога ние ще проникнем през облачния покров. Засега предлагам нашата радиостанция в един часа през нощта, веднага след като прозвучат тези сигнали, да възпроизведе подобна поредица от сигнали. Тях може да ги изпее една от нашите певици с висок глас. Ще видим какво ще стане след това. Много вероятно е да не се случи нищо. Но този експеримент няма да отнеме нито време, нито средства. Струва ми се неразумно да се изпусне и най-малката възможност да установим връзка с братя по разум — възможно същества с по-висока цивилизация от нашата.

Зная, че статията ще предизвика присмех, но все пак предлагам да се пробва. А след това можете да ми се смеете, колкото си искате.“

Статията предизвика удивление, а в научните кръгове и възмущение. „А защо този нахал се бърка в област, от която нищо не разбира? Нека си се занимава със своите неща, да си реже пациентите и да си трае. Същинско бедствие са тези неспециалисти, които внезапно биват обземани от журналистически сърбеж.“ По поръчка на „Утринна роса“ тримата наблюдатели веднага седнаха да пишат отговор. Но авторитетът на лекаря беше много голям. Председателят на ръководството на Академията, който сам беше негов пациент, обяви по радиото, че на следващия ден се насрочва поредното заседание на „белязаните“. Те щяха да обсъдят предложението, направено в статията. Като узна за това, лекарят изпрати на председателя бърза телеграма с въпроса: какво всъщност се кани той да обсъжда, като трябва само незабавно да се предадат сигналите.

Когато получи телеграмата, председателят се усмихна покровителствено.

— Припрян, припрян! Веднага да му поднесеш на табличка. Не, драги колега, сериозните научни въпроси не се решават така набързо.

Заседанието на академиците започна вечерта на осмия ден. Вече беше известно, че в определеното време дневните писукания не се повториха — новина, при която повечето членове на ръководството доволно потриха ръце.

— Казвах аз, че това са глупости, на които не заслужава да се обръща внимание — изрече председателят и акредитираните към ръководството кореспонденти веднага хукнаха да предават в редакциите си толкова афористично изразената мисъл.

Но съвещанието все пак се състоя. То продължи доста. „Белязаните“ не успяваха да опровергаят лекаря. Най-разумните доводи, най-научно обоснованите аргументи и всички закони на логиката, взети заедно, отхвръкваха от него като от стена. Накрая оставаше само да вдигнат ръце и да пристъпят към гласуване. При един въздържал се (това беше председателят, който се нуждаеше от лекарска помощ) постановиха — да се отхвърли предложението на лекаря като напълно безсмислено и научно несъстоятелно.

Тъй като бе прието такова решение, никой дори не се сети да включи радиото, за да провери дали ще прозвучат сигналите.

А тях ги нямаше. И оттогава никога не се повториха. Постепенно забравиха за загадъчните сигнали и нощно време цялата Облачна спеше в мир. Никой не седеше пред радиоапарата, не гледаше тревожно небосклона, забулен от сиви, тежки облаци. Впрочем — не. Един човек често ставаше от леглото, приближаваше се към апарата и дълго се вслушваше в бръмченето и шумовете в слушалките, вглеждаше се с празен поглед в тъмния правоъгълник на прозореца, където сърдито и мрачно винаги празният океан блъскаше вълните си в брега. Това беше пазачът Гопл.

 

 

След като на четвъртия ден завърши събирането на информация, 999-ият полетя към петата, после към шестата и така изследва всичките единадесет планети, които се въртяха в системата на звездата Капа от съзвездието Водолей. След това пое обратен курс.

Когато след благополучното му завръщане събраната от УМ информация беше дешифрирана и изучена, в изводите, представени на Звездния съвет, бе записана и такава точка: „На планетите в системата на Капа във Водолей за съжаление не се е развил разумен живот.“

Край