Влодимеж Ксионжек
Момчето, Стареца и кучето

Стареца беше съвсем млад, а Момчето вече старо. Двамата живееха в дървена къщичка край брега на езерото. Наблизо минаваше път и при тях често се отбиваха туристи. Стареца подаряваше на туристите дървени лъжици и ги гощаваше с риба. Туристите даваха на Момчето бонбони, Момчето не ядеше бонбони, но винаги ги взимаше и учтиво благодареше.

Стареца имаше сива широка и гъста брада, носеше везана, пусната свободно риза и панталони от домашно платно. На Момчето не се полагаха панталони, заменяше ги риза до коленете.

Стареца трудно схващаше, затова основната работа лягаше върху плещите на Момчето. То се опита да научи Стареца да дяла лъжици, но нищо не излезе от това начинание. Момчето само̀ дялаше лъжиците, а когато идваха туристи, Стареца взимаше четчица и нанасяше по лъжиците жълти и червени петна. Излизаше нескопосано, но затова пък туристите мислеха, че Стареца прави лъжиците. Единственото, което Стареца можеше да прави добре, беше да плете лапти^[1] от лико. Естествено, ликото не стигаше за всички и скъпия подарък получаваха само най-симпатичните екскурзианти, които Стареца и Момчето си харесваха. Щастливците сваляха от краката си живите, самообновяващи се, самоизменящи се сандали и обуваха леките, почти безтегловни лапти. Смешно беше да се гледа модният елегантен турист, обут като Иван Глупака.

Устройваха и риболов. До ниския бряг стоеше плоскодънна лодка с платно „Рогнеда“, макар с нея рядко да плаваха, само когато идваха туристи от Марс. Стареца изпитваше отвращение към водата и Момчето с голямо усилие го замъкваше в лодката. Момчето обясняваше, че на Марс няма нито езера, нито реки, че трябва да покажат на гостите как се плава по вода. Веднъж се случи нещастие. Стареца падна във водата и после цяла седмица съхна, легнал на пръстената пейка около къщата. В резултат получи страшен радикулит и се налагаше всяка вечер да се разтрива кръстът му с олио.

Веднъж им се случи почивен ден — не дойде нито един човек. И никого не очакваха. В това време на другия бряг на езерото започваше грандиозно историческо представление и цялата любопитна компания се беше събрала да погледа рицарите, княжеските воини, копията, ризниците — всичко в натура.

Момчето стана рано, нямаше още пет часа. Очакваше го цял свободен ден, дълъг-предълъг, каквито са през лятото в северните ширини. Стареца още хъркаше. Всъщност това беше второто нещо, което можеше да прави добре.

— Ставай, нескопоснико — Момчето го ръгна в слабините. — Старците не трябва да спят дълго. Върви за гъби! Гъбите трябва да се берат по-раничко, докато е още хладно.

Стареца слезе от топлата печка, като си мърмореше. Сутрин, докато не беше изгряло слънцето, той схващаше съвсем трудно.

Момчето също излезе на разходка. Привличаха го лечебните треви. Навремето съседните поляни са били същински хербарий, но сега беше друго. Природата се беше опростила и дори за относителното разнообразие на флората, което се беше запазило край езерото, хората трябваше да благодарят на биохимията.

От хълма се откриваше красива гледка към езерото и дървената къщичка. Момчето съжали, че там не са прокарали път. Красотата беше истинска, натурална, а не зализаната идиличност, с която угощаваха посетителите.

Момчето се сепна — какво става със Стареца? Стареца беше досущ като малко дете. Момчето досега не се беше сблъсквало с такива невежи, друг на негово място щеше да откаже. Добротата е порок. На Момчето не се полагаше да проявява сантименталност. Но като помислиш какво може да се случи с нескопосника…

От тези мисли го отвлече голямата птица, която се въртеше в небето. Птицата се оказа човешка фигура.

Това беше явно нарушение. Фукльо, помисли си Момчето. Не може да се екранира както трябва. В небето над езерото не трябваше нищо да се вижда. Да, естествено! Летателят се отправяше към мястото на боя. Как може да се изпусне такова зрелище!

Близо до върха на хълма синтетиката намаляваше. Там беше резерватна зона, в която естествените растения успешно се състезаваха с изкуствените. На два пъти видя Змийско мляко, но то не интересуваше Момчето. Неизвестно защо, но самото му название караше на хората да им се повдига.

Не се намери повече нищо забележително. Момчето се спусна от хълма, премина през охраняваната гора и излезе на пътя. Изобщо тук беше забранено да се разхождат. По пътя нарядко преминаваха екранирани машини, макар сега, естествено, нямаше какво да търсят там.

Ах, ето ти находка! В самия край на пътя стърчаха няколко бледозелени овални листа, които приличаха на листата на цвекло. Нима беше живовляк? Още без да вярва на щастието си, Момчето приклекна. Помириса — да, букетчето явно беше истинско. Знаменитият, легендарен живовляк — нямаше го дори по хълма-резерват.

Момчето ги преброи — седем листчета. Двете бяха вече пожълтели; той внимателно ги откъсна от стъблото и загърна богатството си в едно парцалче.

В този миг някой четирикрак, космат, клепоух излезе от храсталака и закрета по пътя. На десетина крачки от Момчето съществото спря.

— Ти кой си? — попита Момчето. То, съществото, мълчаливо гледаше момчето с тъжни, влажни очи.

— Аха, досещам се — сигурно си куче. Но как си попаднал тук? Да не те е забравил някой? — Кучето сякаш едва забележимо повдигна рамене.

— Отдавна ли си тук?

— Погледни хлътналите ми слабини и всичко ще разбереш — сякаш отвърна кучето.

— Господи, колко съм недосетлив. Да вървим. Месо не ти обещавам, но с рибка мога да те нагостя.

И те тръгнаха заедно. Стареца още го нямаше. Момчето избра от полицата най-голямата купа и измъкна от тенджерата тлъста мъздруга. Кучето ядеше невъзпитано, мляскаше, буташе купата и накрая измъкна остатъците от рибата на пода.

— Ако не беше куче, щях да те нарека свиня — каза строго Момчето. — Къде си се научил така да грухтиш?

След като се наяде, то се настани в ъгъла. С целия си вид показваше, че отсега и во веки веков това е неговото законно място.

Момчето се опасяваше, че Стареца ще възрази, но той се отнесе с равнодушие към появата на кучето. Той постави кошничката с гъби на полицата и с пъхтене се качи на печката. Кучето стана, приближи се към кошничката, помириса я и презрително я смъкна на пода. От кошничката се посипаха отровни гъби.

— Прав си — съгласи се Момчето, — нашият дядо започна да гледа през пръсти на работата си. Помни ми думата, все някога ще изпотрови туристите.

На следващата сутрин Момчето го очакваше изненада. Далеч върху езерното огледало нещо се чернееше. Скоро разпозна парцаливо платно. Лодката на варягите! Виж какви гости им идваха. Корабчето плаваше право към дървената къщичка и пристана на брега редом с „Рогнеда“.

Стареца излезе от къщичката, като пъхтеше. В задълженията му влизаше да посреща гостите с хляб и сол.

Варязите бяха десет души. Те спуснаха платното, слязоха на брега, прехвърлиха през гърбовете си кожените щитове и се отправиха да търсят плячка. Едър юначага с рижа брада се приближи към Стареца, хвърли презрителен поглед на питата и остана недоволен. Недоволството му се изрази в това, че замахна и удари Стареца с юмрук по ухото. Стареца изохка и отлетя встрани. Без да съзнава какво прави, Момчето изскочи от къщичката, като викаше нечленоразделно, и се втурна към бандитите. В ръцете си държеше рогатка — просто приспособление за печене на гъби. Не е трудно да си представим какво щеше да стане с Момчето, ако внезапно върху варяга не се бе нахвърлило ръмжащо, давещо се от злост същество.

Гигантът се оказа напълно безпомощен. Въргаляше се по земята, като отчаяно се бранеше от малката космата твар. В това време Момчето помагаше на Стареца да стане.

— Върви в гората — каза той. — Там няма да посмеят да влязат.

Стареца се отдалечи. Повалиха Момчето и то чуваше само тежкото дишане на варязите, стоновете на ухапаните и ръмженето на кучето. В крайна сметка те можеха да му строшат черепа с мечовете, но предпочетоха да се спасят с бягство. Раздърпаният пес остана на брега. На земята лежаха три трупа.

Стареца успя да стигне до прословутата горичка, когато чу зад себе си да отекват тежки стъпки. Към него тичаше варяг с гол меч. Нямаше какво да се прави. Стареца спря и се обърна с лице към врага…

Но той не беше сам. В храсталака се криеха двама души. Бяха пристигнали от града още преди изгрев слънце. Искаше им се да се полюбуват на екзотичното зрелище, да видят как варягите слизат на брега, които, ако трябва да го кажем, вчера бяха не варяги, а тевтонски рицари. Бащата и дъщерята стояха до екранираната си машина, невидими за чужди погледи.

Варягът-рицар беше вече на десетина крачки от Стареца. Момиченцето стисна силно бащината ръка.

— Успокой се — рече бащата. — Нали знаеш, че не са истински.

Внезапно момиченцето заплака. Стареца беше толкова беззащитен, очите му се бяха разширили от ужас, дишаше учестено и късо, също като хванат в капан…

Стареца лежеше в тревата. Не беше убит, макар да лежеше напълно неподвижно. Автомобилът бавно излезе на пътя. Бащата се мръщеше, а момиченцето на задната седалка се усмихваше безгрижно.

— Малко ти беше вчерашната двойка по история — рече бащата. — Какво ще кажем на учителката? Ти нямаш ни най-малка представа за бита на древните народи.

Всичко свърши. Останалите живи разбойници вдигнаха парцаливото от старост платно и отплаваха безславно по обратния път.

Момчето седеше на пръстената пейка. След като се налая, кучето се отвърна презрително от брега и се отправи към Момчето с уморената походка на победител. Муцуната му беше измазана с нещо червено, само че не беше кръв.

Момчето погали кучето.

— Ако не беше ти — заговори Момчето, — тези диваци щяха да ни натрошат на парченца. Ти си юнак, храбро и вярно същество. Кажи, нали не знаеше, че роботите не могат да причиняват вреда на живи същества?

Към залез слънце животът навлезе в нормалното си русло. Момчето ходеше с тояга, защото в схватката му бяха повредили крака. Стареца, както обикновено, спеше, само че сега на тревата, а не върху печката. Изглеждаше, че всичко лошо беше отминало.

Но след два дни към дървената къщичка се приближи дълга сребриста машина. Човекът в син комбинезон, който слезе от нея, не приличаше на турист. Лицето му беше загрижено, а погледът — пронизващ. Стареца се показа на прага, но не произведе никакво впечатление на гостенина. Човека го попита за името му. Стареца се обърка. Синият човек изгледа внимателно Стареца от главата до петите и му зададе няколко кратки въпроса. Стареца се обърка напълно и започна да заеква.

Без да иска разрешение, непознатият влезе в къщичката.

— Рррр! — злобно изръмжа кучето.

— Това е куче — обясни Момчето.

— Виждам. Откъде се е взело? — попита синият.

— Само̀ дойде.

— Добро куче — рече човекът. Той се обърна и излезе от къщичката, като хвърли бегъл поглед върху Момчето. Чу се звук на двигател; гостенинът си отиде.

— Кой беше той? — попита Стареца.

Момчето въздъхна и нищо не отговори.

Автомобилът се върна след около два часа. Този път синият човек спря на стотина метра от къщичката. От машината слязоха двама души: благообразен старец с дълга бяла брада и момче в бяла риза. Човекът си отиде, а те двамата останаха. Старото Момче излезе от къщичката. То се подпираше на тоягата, а от лявата му страна го придържаше Стареца.

— Здравейте — казаха новодошлите. — Много съжаляваме, но инспекторът реши, че след вчерашните събития трябва да се смени персоналът на вашия обект. Инспекторът казва, че това е много важен туристически обект.

— Кога? — попита Момчето.

— Ами още сега. Инспекторът казва, че насам идва голяма екскурзия. Така че побързайте. Трябва да се явите на пункт тридесет и седем „бе“.

— Ей! — Момчето подсвирна.

Кучето притича до него.

— Да вървим. Тук повече не сме нужни.

— Ей, не — намеси се новото Момче. — Кучето ще остане с нас. Инспекторът каза: то добре ще се включи в бита на древните. Не се бой — прибави то. — Ще се грижим добре за него.

— Може — отвърна старото Момче. — Щом инспекторът е казал, ще ви го оставим.

Кучето не откъсваше поглед от Момчето и се опитваше да разбере какво става.

— Да вървим — рече Момчето на Стареца. И те се отправиха към пътя.

— Стой! Ей, ти! Къде отиваш? — завикаха зад тях. Момчето чу зад гърба си дишането на кучето.

— Ей — подвикна му то, като се обърна. — Как не те е срам. Такова умно куче, културно куче, добро куче. И изведнъж така да оглупее. Нали се разбрахме? Чу ли какво е казал инспекторът? А, куче?

Кучето го гледаше.

— Виждаш ли! Върви при тях. При тях. Те са новите ти господари.

Кучето, изглежда, се съгласи, но щом Момчето помръдна от мястото си и то тръгна след него.

— Какво да правя? — заплака Момчето. — Не мога да го прогоня. Няма ли да си вървиш? — попита то отново. — На ти, тогава!

То удари кучето с тоягата. Кучето се отдръпна на няколко крачки и спря с подвита опашка.

Към Момчето се приближиха новите стопани. Старецът произнесе сурово:

— Член първи от Кодекса. Ти вдигна ръка срещу живо същество.

Момчето не оказа съпротива. То само извади от гърдите си малък метален цилиндър и със странен звук падна на тревата.

— Ела при мен! — повика кучето новото Момче. Кучето не му обърна никакво внимание. То сякаш се позамисли, обърна се и бавно заситни към забранената горичка.

Бележки

[1] Вид сандали. Б.пр. ↑