Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Седьмая модель, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
gogo_mir (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 12,13,14/1983 г.

История

  1. — Добавяне

1

Вратите на полупразния автобус се разтвориха. Последна спирка. Зад шосето започваше парк, който се простираше до реката. Иззад върховете на боровете се виждаха двата горни етажа на нашия институт. Дърветата бързо приглушаваха градските шумове. Скърцане на пясъка по още мокрите от росата пътеки, шумолене на листата и миризма… Каква миризма!

От хола широка стълба водеше на втория етаж в голяма светла зала с наблюдателна площадка, от която се виждаше Мана и левият й бряг. В залата имаше фотьойли, а по масичките — букети полски и горски цветя. Там вече се тълпяха изпитателите. Всички бяха още в обикновените дрехи на градски жители. Поздравих. Отвърнаха ми нестройно. Някои, постояли вече на наблюдателната площадка, излизаха през вратата, която водеше към гардеробното помещение.

Беше се превърнало в ритуал да се гледа оттук зеленото със сини нишки езеро, левият бряг на Мана. Проектантите на нашия институт са разбирали от човешка психология. Изгледът от площадката беше красив през всяко време на годината. Чудесната жива картина действуваше успокояващо на хората. Малко по̀ вляво Мана рязко завиваше под деветдесет градуса на север, блестеше ширно на слънцето със спокойната си повърхност, а по-надалеч, някъде зад Синята канара, се сливаше с мъгливия хоризонт.

Въздъхнах и се огледах. На две крачки от мен стоеше изпитателят Строкин.

— Какво става с нашата „подопечна“, Валери? — попитах аз.

— През вечерната смяна всичко беше нормално — отвърна той.

— Все така нищо?

Строкин повдигна рамене:

— Какво интересно може да има при нас? Виж, при Маркелов е възможно, в третия модел има нещо интересно. А при нас… — Валери махна с ръка и замълча.

Постояхме заедно още минута.

— Каква красота… — рече Валери.

Кимнах и се дръпнах встрани. Не ми се разговаряше повече. А мястото наистина беше великолепно. Чудесно, умиротворяващо. Тук, пред тази земна красота — пълна, спокойна и разбираема, изпитателите се освобождаваха от всичко земно, всичко, което е било у дома, у познатите, в града, в страната, въобще на Земята.

Странно и желано усещане. Сега сякаш летях.

И съзнанието ми, вече автоматично превключено на нещо друго, ми подсказваше, че е време да вървя в гардеробното помещение. Машинално, дори без да мисля за това, отворих вратата, влязох в залата без прозорци, но с множество кабинки и се насочих към една от тях — моята.

След десет минути излязох, облечен в плътно прилягащ към тялото комбинезон; беше удобен и никак не пречеше на движенията. По ескалатора в края на помещението се качих на по-горния етаж. Там се намираха залите за преглед, или както ги наричахме „преддверията“. Бяха четиринадесет на брой, колкото и сменните изпитатели. Влязох в своята зала. Имаше двуметров екран на обемен телевизор, пулт за управление и четири кресла. В три от тях вече седяха инженерите от обслужващия персонал. Приятната приглушена светлина, шумът на апаратурата бяха привични и необходими. Поздравих. Един от инженерите се завъртя в креслото и попита:

— Преглед?

— Да — отвърнах аз. — Колко информационни минути? — За часовете изпитателите вече не питаха.

— Нула — осведоми ме инженерът.

— Добре. Колко дава машината?

— Четвърт час.

Това означаваше, че електронният мозък на института от осемте часа работа на изпитателя е избрал само петнадесет минути, които имат поне някакво значение за изследванията. Пък и при това… Петнадесет минути бяха просто така… минималното възможно време. И да искаш, и да не искаш, ще гледаш. Все едно, нищо полезно и интересно не ще има.

— Вечерната смяна — изрече инженерът. — Седми модел.

И без това си знаех, че ще се прави преглед на вечерната смяна. Нощната още не се беше върнала. А когато се върне, материалите от нейните изследвания ще се обработват още няколко часа. Този интервал от осем часа представляваше известно неудобство, защото по време на смяната с изпитателите не се поддържаше никаква връзка. В продължение на осем часа изпитателят се оставаше напълно самостоятелен. Вярно, там бяха двама, но от това нямаше голяма полза. Защото всъдеходите действуваха в различни квадрати. В института вече се работеше по проекта, в който се предвижда постъпващата от изпитателите информация да се обработва в реален мащаб на времето. Но тази система нямаше да я въведат скоро. Можеше да се поговори няколко минути със самия изпитател от нощната смяна Волнов, когато излезе от всъдехода. Но това беше всичко…

Седнах в креслото пред екрана и казах:

— Да започнем прегледа.

Екранът оживя.

Налетяха малки пясъчни дюни, жълтеникави, безжизнени, привични и отминаха встрани. Машината вървеше със скорост петдесет километра в час. Усещах го…

— Три часа и четиридесет и пет минути — каза автоматът.

Това означаваше, че кадрите, появили се на екрана, съответствуваха на три часа и четиридесет и пет минути след началото на вечерната смяна.

— Защо изчислителният център е избрал точно този момент? — попитах аз.

— Пулсът на изпитателя се е ускорил — отговори ми инженерът.

Ускорение на пулса! Усмихнах се. Виж ти, какъв критерий! Може би на Крестянчиков му се е допило нещо?

— Операторът Крестянчиков изпил бутилка минерална вода — сякаш прочете мислите ми инженерът.

Така си и знаех. Пулсът на Крестянчиков още само в един случай непременно се ускорява.

— А Василев не е ли изпитвал жажда в същото време? — попитах аз. Въпросът беше излишен.

Знаех го.

— Не — лаконично отвърна инженерът.

Двамата други в това време манипулираха с клавишите за управление на изчислителния център и още веднъж на къси отрязъци преглеждаха на обикновен телевизионен екран целия осемчасов запис на вечерната смяна.

— Четири часа и петнадесет минути — обяви автоматът.

И отново малките дюни налитаха към всъдехода. Аха! Тези дюни тук са всичките еднакви! Но въпреки това разбрах, че Крестянчиков се връща. Не беше трудно да се сетя и по времето.

— Защо? — попитах аз.

— Забавяне на пулса — отговори инженерът.

— Жажда?

— Не.

— Координати?

— Същите, както и в три часа и четиридесет и пет минути.

„Странно — помислих си, — защо се връща по следите си?“ Обикновено всъдеходите правеха кръг или елипса, макар това да не се упоменаваше в инструкциите. Търсенето в „подопечната“ беше свободно, разбира се, в границите на зададения квадрат.

— Защо се е връщал по следите си?

— Няма конкретно обяснение. На Крестянчиков просто така му хрумнало.

— Ясно. Усещания?

— Нищо необикновено.

— Записани ли са в паметта на машината координатите на тази точка?

— Записани са.

Двамата други инженери също завършиха прегледа на видеозаписа от вечерната смяна.

— Вашето мнение? — запитах ги аз.

— Информацията е малко или въобще липсва — отговори един от тях. — Случайност.

— Желателно ли е да се провери тази точка?

— Изчислителният център не настоява за проверка.

— Изчислителният център! — леко кипнах аз. — А вие, самите? Вашият опит, интуицията ви, предчувствията?

— Интуиция ли? Какво общо има интуицията със седмия модел? Виж, при Маркелов…

— Добре, добре. Нашият модел съвсем не е по-лош от неговия… — изрекох думите и внезапно се успокоих. — Ще проверя, макар, разбира се, вие да сте прави. Седма „подопечна“ е празна.

— Точно така е — въздъхна някой и се протегна продължително.

Ясно. Те дори не приемат сериозно нашия седми модел.

— След десет минути свършва нощната смяна — напомня ми един от инженерите.

2

Влязох в хангара си. Всеки миг щеше да се появи всъдеходът. Волнов от нощната смяна с облекчение ще изскочи от него и ще ми освободи мястото. Ще започне дневната смяна и аз още осем часа ще преоравам с гъсениците си пясъците на „подопечната“.

Все не можехме да измислим име на изследваната планета. Всъщност най-доброто беше „Песъчинка“. Но почти всички модели бяха покрити с пясък. Всичките можеха да се нарекат „Песъчинка“. А някои изпитатели във фантазията си стигаха дори до „Досадница“.

Огромно, малко по-голямо от Земята пясъчно кълбо. И това е всичко. Там нямаше нищо, нито живот, нито разум. Пък и самата планета я нямаше. Всъщност съществуваше, но не в обикновения, не в буквалния смисъл на тази дума.

Вече отдавна бяха известни основните параметри на много звезди: масата им, спектъра и излъчваната енергия, малките отклонения в движението, което показваше, че около тях има планети. Четвъртото поколение изчислителни машини напълно се справяше с моделирането. И щом човекът засега не можеше да полети към други планети, към други слънчеви системи, защо да не изследва тези планети на Земята?

И ето че започнаха да се появяват институти, подобни на нашия.

Силата на човешкото въображение и интелект, допълнени от невероятните способности на машините да запомнят и обработват информация, създадоха няколко десетки „подопечни“ планети, една от които изследвахме аз и моите приятели.

Тук нямаше никаква илюзия, всичко беше истинско, но отново не в съвсем обикновения смисъл. Можех да загина, ако всъдеходът внезапно се разхерметизира. Можех да получа слънчеви обгаряния, да умра от глад или жажда, ако всъдеходът заседне за няколко дни в пясъците. В института, разбира се, за всеки случай имаше група спасители, отчаяни момчета, но засега те нямаха работа. Но по принцип с нас, изпитателите, всичко можеше да се случи. Макар по време на работа телата ни да пребиваваха сред стените на института, въображението и съзнанието ни работеха на далечната, никога и от никого невиждана планета.

В създаването на модела взимаха участие и изпитателите, но по време на експериментите специални детектори на изчислителния център не пропускаха изблиците на нашето въображение, които биха могли да навредят на самия изпитател или на „подопечната“. По време на работа нашето въображение сякаш се изключваше. Оставаше само онова, което беше необходимо за планомерните изследвания. И по време на осемчасовата смяна бяхме длъжни да напрягаме все пак въображението си, за да намерим на планетата нещо интересно.

Атмосферата на „подопечната“ беше негодна за дишане, много разредена. При излизането от всъдехода трябваше да слагаме кислородна маска, в която имаше устройство за радиовръзка с другия изпитател в смяната. Засега не се правеха изследвания със самолети и хеликоптери. Преди всичко нямаше подходящи машини, а и отработените газове можеха да нарушат първоначалния състав на атмосферата. Малкият всъдеход с електрическо задвижване беше напълно подходящ.

Всички моделирани на Земята „подопечни“ бяха безплодни. Само у Маркелов и в третия модел се намираше нещо по-особено. Планетата на Маркелов имаше нормална атмосфера и вода, а в третия модел понякога ставаха фокуси, свързани с парадоксите на пространството и времето. Например изпитателят си отработваше осемчасовата смяна, а в института изминаваха седем и половина часа или осем часа и петнадесет минути. Впрочем в третия модел фокусите можеха да се дължат и на самата изчислителна машина. Все още не беше ясно.

А нашата бедна, безименна планетка не се ползуваше с почит и уважение сред инженерите и операторите.

3

Светна таблото, което съобщаваше, че машинното време и нашето земно време съвпадат. Вратите на хангара се разтвориха, Волнов буйно отвори вратата на всъдехода и скочи на бетонния под. Беше настръхнал, възбуден.

— Какво интересно? — внимателно се заинтересувах аз.

— Омръзна ми! — откликна Волнов. — Омразна ми! Поне да имаше някакъв смисъл… От мъка започнах да се въртя по спирала. Така се завъртях, че в крайната й точка заспах. Дори цветни сънища сънувах. Глупости някакви, но все за жълти пясъци. Добре че всъдеходът сам намери мястото за излаз в нашето време.

Инженерите от обслужващия персонал акуратно и бързо преглеждаха машината. Беше в изправност.

— Никога не сме се въртели по спирала — казах аз. — Обикновено правим кръг или елипса.

— Сам не зная какво ме прихвана. Лошото е, че вече не вярвам в смисъла на нашата работа. Тук нищо няма да намерим, освен абсурди в сънищата.

— Що за абсурд ти се присъни?

— Някаква кръгла пита хляб, само че метална и висока колкото пететажна сграда… Е, тръгвам…

— Върви… А къде свършва спиралата?

— Ще видиш на картата. По нищо не се отличава от другите точки. Всичко е празно. На нас с машината ни е слаба фантазията…

Волнов разсеяно ме потупа по рамото и излезе от хангара. Разбирах го. Всичко щеше да бъде различно, ако бяхме долетели на такава забутана планетка, като преди това сме прекарали пет-десет години в стените на някакъв космически кораб. Просто от радост нямаше да можем да се нагледаме на безжизнените пясъци. Щяхме да я пребродим цялата, да изясним, че на противоположната й страна височината на дюните е средно с два милиметра по-голяма. А тук сутринта пиеш кафе, даваш указания на дъщеря си в училище да внимава и старателно да слуша всичко, договаряш се с жена си кой след работа ще се отбие в магазина за зеленчуци, после се возиш шест спирки с автобуса, добре поне, че слизаш на последната, сядаш във всъдехода и започваш да изследваш модела на неизвестната планета, която дори няма име. После споделяш с другия изпитател, че ще запратиш по дяволите тази работа, отбиваш се в магазина, стоиш на опашка, вечерта четеш литература по изчислителна техника, защото е по-добре да станеш оператор и да създаваш поредния модел „подопечна“, отколкото след това да я изследваш!

Началникът на обслужващия технически персонал подписа акта за проверка на всъдехода. Можех да се залавям на работа.

Влязох в машината, затворих вратите, външната и вътрешната, проверих херметичността на кабината, запасите от енергия, храна, вода, въздух, погледнах мимоходом картата, разтворена върху масичката. Волнов наистина беше очертал спирала. Само че… Само че, изглежда, беше изследвал не квадрата, който му се полагаше по програмата. Странно… Но това Волнов сам щеше да обясни в отдела за обработка на информацията, постъпваща от модела.

Дадох сигнал, че съм готов. На дисплея светна работната програма за смяната и предполагаемия район на търсене. Но аз без друго знаех програмата за цял месец напред.

Светна надписът „Разрешавам излизане“… Натиснах педала за включване. Всъдеходът тръгна, позабави се, когато гъсениците му се врязаха в пясъка, подръпна се, премина още стотина метра и спря.

В кабината беше прохладно. А зад стъклата… Десетдневното по наши мерки денонощие на „подопечната“! И нещо интересно — когато се създаваше програмата на седмия модел, машината въобще не искаше да снижи температурата на повърхността й под +53°С.

Слънцето се беше вдигнало вече високо и нагорещило пясъците. Днешната работна програма не предвиждаше да се излиза навън, макар че с комбинезона и кислородна маска това можеше да стане.

Сега трябваше да задам програма на автоматичния пилот. По-често изпитателите сами управляваха машината. Все пак имаха с какво да се занимават, да вършат нещо, а автоматичният пилот само внасяше поправки, ако машината се отклонеше незначително от курса.

Не зная защо, още в хангара почуствувах, че днешният ми маршрут не съвпада с програмирания. Това се разрешаваше от правилата за работа. Изпитателят беше свободен да импровизира. Но днес имаше нещо друго.

Та нали Крестянчиков през вечерната смяна вместо в кръг, беше тръгнал направо и се върнал по същия път. А Волнов през нощната смяна беше вървял по свиваща се спирала.

И ето още нещо странно… Волнов веднага бе излязъл от сектора си. Беше размесвал пясъка с гъсениците си във вече изследван сектор. Стоп! Ами точката, където свършва спиралата, съвпада с онова място, в което пулсът на Крестянчиков отначало се ускорил, а на връщане се забавил. Но и двамата не забелязали нищо необичайно… Да, ускорил се беше пулсът на Крестянчиков… Но какво следва от това? Глупост… А защо Волнов е отишъл там? Той дори не е знаел, че в тази точка се е случило нещо с Крестянчиков.

Така… Но аз все пак зная нещо. Машината, разбира се, ще обработи всичко и ще ни поднесе резултатите. Но това ще стане едва след осем часа.

Планираният сектор ще почака. А тази странна точка…

Тук можех да се посъветвам само със Строкин, изпитателят със втория всъдеход, който се намираше на двеста километра от мен. Включих предавателя.

— Курилов вика Строкин. Имам намерение да изследвам вчерашния квадрат на Крестянчиков.

— Строкин вика Курилов. Какво става там?

— Не зная. Но неизвестно защо Волнов от нощната смяна се отправил натам, макар да не забелязал нищо особено. Как е при теб?

— Аз съм в квадрата по програмата. Ще държим постоянна връзка.

— Добре. Само че ще се наложи да ти разказвам нещо. „Подопечната“ дава твърде малко информация за разговор.

— Аз ще пея. Всъщност ще тананикам. Знаеш ли, Алексей, когато съм тук, през цялото време в главата ми се въртят джазови мелодии. Изпълнявам, разбира се, мислено, всички партии: тромпет, банджо, саксофон, дори барабан. Усложнявам обработката, създавам вариации. И на мен самия започва да ми харесва. А там, у дома в града, в института, дори наум не ми минава подобно нещо.

— Това е, защото тук страдаш от сетивен глад. Не ти достигат усещания. Пясък. Все същия пясък от начало до край… И така, Валери, аз съм в квадрата на Крестянчиков.

В отговор Строкин затананика нещо.

Обърнах машината и на пределна скорост се отправих към точката, в която се бе случило нещо с пулса на Крестянчиков. Аз постъпвах така напълно съзнателно, но какво беше привлякло натам Волнов?

Всъдеходът, както винаги, вървеше леко, без напрягане. И местността беше напълно равнинна. Пясък. Само пясък! През определени от програмата промеждутъци изследователският комплекс на всъдехода автоматично извършваше най-различни измервания. Но бях уверен, че всичко това е напразно, че е само за да се върши все пак нещо, за да се изпълнява програмата, с други думи, за очистване на съвестта.

Та нали седмият модел беше празен! Само такава проста планетка можа да моделира електронния мозък на нашия институт. Изглежда, машината нямаше достатъчно фантазия. Или не й достигаше мощност? Естествено, някога ще могат да моделират сложни светове. Някога ще успеят… А сега трябваше да се меси с гъсениците сипкавия пясък. И ще продължи така, докато на всички стане ясно, че на „подопечната“ няма какво да се прави и просто ще я закрият, както неведнъж е ставало. После ще моделират друга, навярно също празна. В началото ще представлява известен интерес, всички ще очакват нещо, ще се надяват.

Внезапно почувствувах, че ми е жал за седмия модел, който досега си нямаше дори име. Жалко, че поради непотребност ще събира праха във вид на програма върху ролки с магнитна лента някъде из склада на несполучливите научни проекти. Жалко… Е, добре! „Подопечната“ скоро няма да бъде нужна на никого. Нито на изпитателите, нито на операторите. А не може ли да се пригоди за някакви други цели? Да се предаде на учените, на физиците, химиците или биолозите. Да се построят на планетата своите научни центрове. Наистина! Например ядрените физици. Ще съоръжат те там някой страхотен синхрофазотрон и тихичко ще си седят и ще се радват. А различните индустриални производства с вредни отпадъци? И те ще могат да се изнесат на такива моделирани планети. И изобщо всичко, което не е нужно на човечеството. Могат и екскурзии да се уреждат. Пък и малко ли други неща…

Естествено, засега всичко се свежда до енергията и възможностите на електронния мозък. Да се „прехвърли“ на моделираната планета дори моят всъдеход не е толкова просто заради потреблението на енергия. Тук той не употребява повече, отколкото на Земята. Но огромно количество енергия се изразходва за „прехода“ от Земята на модела. Разбира се, човечеството някога ще разреши и този проблем. По-трудно е с фантазията на електронния мозък.

По-трудно. А какви са тези пространствено-временни парадокси в третия модел? Всъщност вероятно не става въпрос за грешка при моделирането, а именно за твърде сложен модел с предварително програмирани парадокси! И там сигурно няма да изучават самата „подопечна“, а ще построят някакъв институт за изследване на времето и пространството.

Четвърти месец работя като изследовател, е едва сега се замислих, че възможностите на „подопечните“ са значително по-широки, отколкото ми се струваше преди. Но вероятно някой е знаел това още от самото начало.

Едва не се разпях, но успях да се въздържа. Нека по-добре Строкин да си тананика.

А работата мигновено стана интересна. Ех, че красавица! Красавица! Красавица, разбира се! А пък ние я наричаме „подопечна“. Човек може да умре от мъка! „Красавица“!

4

Нищо не се промени сред пясъците. А и какво ли можеше да се измени? Ярка светлина от небето и безкрайно жълто море.

Ето че вече се намирах на мястото, където завършваше спиралата на Волнов, където ту се ускоряваше, ту се забавяше пулсът на Крестянчиков. Можех да определя координатите с точност до сто метра. Не забелязах нищо интересно. Но у мен нарастваше усещането за нещо тайнствено, значително и тревожно. Вече не се съмнявах, че тук ще срещна нещо. Ненапразно Крестянчиков е пресякъл два пъти тази точка, Волнов го привлякла намаляващата спирала, а аз се втурнах направо, макар че трябваше да се намирам в съвсем друг квадрат.

Пясък и слънце. Но бях уверен. Макар засега нищо да не виждах и не чувах, това беше някъде тук. Всъдеходът започна да разглежда квадрата. За двадесет минути го преминах надлъж и нашир.

И нищо…

Тогава промених тактиката. Щом като то така ме привлича, нека само ми покаже пътя. Затворих очи, като разчитах на усета си. Воланът се въртеше в ръцете ми ту вляво, ту надясно. Всъдеходът вървеше бавно, сякаш с опипване, като сляп…

И внезапно, без да го съзнавам, натиснах рязко спирачката. Отворих очи… Право пред мен, на около двадесет метра, се извисяваше някаква странна конструкция. А само преди минута я нямаше. Съоръжението ми се видя странно, без някакъв смисъл или цел. И в същото време явно беше творение на разума, а не на природата.

Вътрешно бях подготвен към нещо неочаквано. И въпреки това… И въпреки това останах поразен. Но мозъкът ми работеше спокойно, само пулсът се ускори и лицето ми почервеня от нахлула кръв. Усещах го.

Според инструкцията трябваше да заснема на кинолента всичко, заслужаващо внимание. След това в института ще сравнят лентата с модела на изчислителната машина. В сто случая от стоте изображенията трябваше да съвпадат. Но това си беше тяхна работа… Включих кинокамерата, монтирана върху покрива на всъдехода. Сега се налагаше да се убедя, че то не е опасно за човек. Чувствувах го, че е така, но не можех да обясня защо. То не само не беше опасно за мен, то молеше за помощ! Поне така ми се стори. Затегнах кислородната маска, влязох в шлюза и след минута се намерих сред пясъците.

И така, какво беше това? Дали машината в института е моделирала някаква конструкция? Специално за да ме изуми? Или са измислили нови изпитания? Или може би нещо в машината се е повредило и тя сега ще моделира дявол знае какво?! Слънцето ще угасне или пред мен ще се заплискат океански вълни? Не. Тя не може да моделира така. Но при повреда… Дори и да е повреда, трябваше да се появи нещо нецелесъобразно, уродливо. И макар преди миг да не долавях в странната конструкция нито цел, нито смисъл, внезапно ми се стори, че в нея все пак има някакъв смисъл.

Приличаше на кравай. На „франзелата“, която Волнов бе видял в кошмарния си сън!… Не я е видял насън той! Не насън! Всичко е било в действителност.

Закрачих, като с мъка извличах краката си от пясъка. Попаднах върху полузасипана следа от гъсеница. Да, здравата бях изпоразмесил пясъка със своя всъдеход. Внезапно помислих, че през последните няколко минути не чувам тананикането на Строкин. Нещо повече, дори не му съобщих, че съм открил странно съоръжение. Е, добре, ще почака още две минути. Само ще погледна грамадата, която се извисяваше пред мен, и ще се върна на всъдехода.

А конструкцията действително се извисяваше на седем-осем метра. Някаква сфера от приличащи на метални ребра с изпъкнали и вдлъбнати части. Приближих се и допрях ръка до нея. Повърхността беше по-хладна, отколкото можеше да се предполага при такъв пек. После тръгнах по окръжност, старателно изобикалях изпъкналите части и засега дори не поглеждах в неразбираемите за мен вдлъбнатини. Върнах се на мястото, откъдето започнах обиколката. Следите отстъпките ми още се виждаха ясно.

Не разбирах… Какво беше все пак това?

Влязох в машината, повиках Строкин. Колегата ми по смяна не отговори. И автоматичният радиомаяк на всъдехода му също мълчеше. По принцип Строкин би могъл просто да заспи, което, естествено, беше малко вероятно. Но маякът беше длъжен да бодърствува през цялото време, докато машината се намираше на „Красавица“. Вече имаше достатъчно причини за вълнение. И поне в едно аз бях виновен — преди да изляза от всъдехода, не съобщих на Строкин за странната конструкция, не го известих за предполагаемите си действия. И само защото работата в модела беше някак си обикновена. Свършва смяната и веднага се отправям към дома. А на истинска планета не бих постъпил така.

Свръзката между всъдеходите на „Красавица“ никога досега не бе прекъсвана, никога не бе имало и радиосмущения. Възможно и това да бе допринесло да приспи бдителността ми. Спокойствие и еднообразие, пясък и слънце.

Нима беше станало нещо със Строкин? Какво ли можеше да се случи тук? А тази конструкция? А странните маршрути на Крестянчиков и Волнов? Значи все пак може!

Все още се колебаех, макар алгоритъмът на поведението ми в дадения случай да беше еднозначен. Дори „Красавица“ да затанцува на главата си, най-важното оставаше животът на човека.

За да не заобикалям неразбираемата конструкция, включих на заден ход и изминах около петдесет метра.

Все така си тананикаше Строкин, нищо странно не се виждаше до самия хоризонт, следите от всъдехода прекъсваха на пет-шест метра пред мен. Всичко това възприех мигновено.

— Курилов вика Строкин! Курилов вика Строкин! Чуваш ли ме? Приемам! Приемам!

— Строкин вика Курилов. Чувам те прекрасно. Какво е станало? Защо викаш така?

— Виках те, но ти не отговори. Преди минута…

— Не съм чул никакво повикване.

— И радиомаякът ти не работеше.

— А сега?

— Сега всичко е нормално. Работи. Но сега и ти ме чуваш. Става нещо странно…

— Да не си видял някоя красавица сред пясъците?

— Красавица ли? Да, именно „Красавица“! Тук имаше някаква странна конструкция…

— Какво значи имаше…

— Имаше. А сега и няма. Дори я обиколих, докоснах я с ръце. Висока около осем метра, петнадесет-двадесет метра в диаметър, ако не се взимат под внимание изпъкналите части.

— Има и изпъкнали части?

— Има, има, всичко си има. Само че изчезна. Отначало исках да отидеш в института и да повикаш още някого. Но вече няма какво да се покаже. Какво да правим?

— Уверен ли си, че наистина е имало такава конструкция?

— Мислиш, че е било халюцинация? Дори и да е така, на „Красавица“ съществува нещо странно. Никога преди не съм имал халюцинации. А какво става в твоя квадрат?

— Моят квадрат е празен като всички други на нашата „подопечна“. А що за название е „Красавица“, име ли? Отдавна ли го измисли?

— Съвсем наскоро. Само че сега не е това важното. И Крестянчиков, и Волнов в тази точка са чувствували нещо странно. Следите! Следите. Току-що изминах около петдесет метра на заден ход, а следите от всъдехода прекъсват точно пред мен.

— Предполагам, че трябва да се срещнем — каза Строкин.

— Правилно. Само преди това ще направя малък експеримент. Ще се движа напред и през цялото време ще говоря, а ти слушай внимателно. Разбра ли? Започвам!… „Подопечната“ наистина е красавица. Като се върнем в института, официално ще предложа да я наречем „Красавица“. Слушай! Отново същата конструкция! Строкин! Стро… Курилов вика Строкин! Приемам! Приемам! Курилов вика Строкин! Приемам!

Но никой не ми отговаряше.

Сега вече съзнателно не направих завой с всъдехода. В моите придвижвания напред и назад имаше нещо… А конструкцията продължаваше да се извисява. И всичко беше също както преди няколко минути.

Или… или не. Да, точно както преди няколко минути. Само че тогава не забелязах всичко, защото бях уверен, че странността се крие в самата конструкция, възникнала неочаквано пред мен. Сега бях по-внимателен. Първо, връзката със Строкин отново се провали. Сега ще включа на заден ход и ще чуя от колегата си на коя дума се е прекъснала. Второ… Или може би само така ми се струва. Навън от машината не беше толкова горещо като винаги… Трето. Следите от всъдехода, по които минах пеша, вървяха перпендикулярно на курса на машината ми. Четвърто, следата беше само от една гъсеница.

Но най-напред връзката със Строкин.

Тръгнах на заден ход и почти веднага чух:

— … рилов! Приемам! Приемам!

— Курилов вика Строкин! Чувам нормално. Кога се прекъсна връзката?

— При фразата „официално ще предложа да я наречем «Красавица»“.

— Всичко е вярно. Следващата фраза беше: „Слушай! Отново същата конструкция!“ Какво ще правим? Изглежда, работата не е в лошото предаване. Аз навлизам някъде. Само че нашият изчислителен център едва ли би могъл да моделира подобно нещо. А ако имаше повреда в машината, отдавна щяха да са я забелязали и оправили.

— Има два изхода: или незабавно да се върнем в института, да разкажем всичко, а там началниците да вземат решение, или да се опитаме да разузнаем нещо за твоята конструкция, но само двамата заедно. Дори и само това, че на „подопечната“ се прекъсва радиовръзката, вече не е маловажно. И ако не е приумица на изчислителния център, ще има работа за целия институт.

— Уверен съм, че изчислителният център няма вина. Чакам те в квадрата на Крестянчиков. — Съобщих координатите на мястото, в което се намирах. — Ще ти измисля някакъв буй. Или… или дори ще оставя тук на място машината, а аз ще тръгна пеша.

— Мислиш ли, че може да се отиде пеша?

— Защо не? Сега ще пробвам. Върви към радиомаяка. След две минути ще те повикам.

Излязох от всъдехода и тръгнах по следите на машината. Лицето ми се предпазваше само от кислородна маска, а китките ми бяха без ръкавици. Чувствувах страшния пек. Коловозите от моя всъдеход свършваха внезапно, сякаш бяха срязани с нож. Постоях за миг и направих крачка напред. Пред мен се извисяваше конструкцията. Въздухът несъмнено стана по-прохладен. И още нещо странно — хоризонтът сякаш се стесни. Причина за това можеше да е и фактът, че във всъдехода очите ми се намираха на метър и половина по-високо. Сред равнината и това имаше значение.

Потрябваха ми няколко минути, за да се върна в машината, да повикам Строкин, да му разправя какво смятам да правя по-нататък, да се убедя, че той с пределна скорост се приближава към моя квадрат и отново да се върна към странното съоръжение.

5

Трябваше да се свържа със Строкин след половин час.

Още три пъти обиколих странната конструкция, като вече по-смело поглеждах в нишите и потупвах с ръка изпъкналите части. Още по-рано забелязах, че вероятно е изготвена от метал, но сега започнах да различавам цветовете му. Преобладаваше малиновият с множество оттенъци, които преминаваха в жълто или виолетово. Завършената форма на конструкцията ме наведе на мисълта, че тя е някакво самостоятелно, специално устройство, което няма никакви функционални връзки с окръжаващия го свят. С други думи, помислих, че това е летателен, най-вероятно космически апарат. Една от нишите се оказа толкова дълбока, че в нея дори не проникваше светлина. У мен вече отдавна бе възникнала увереност, че тук нищо няма да ми причини вреда. Тя се засили и дори ми се стори, че ми се внушава отвън, без натиск, а по-скоро като призив. Сякаш някой ме канеше и молеше за помощ.

Вече не можех, а и не исках да се противя на този зов.

Нишата завършваше с пролука, през която можех да се провра. Тръгнах напред и след пет метра се озовах в светло, достатъчно просторно, кръгло помещение с някакви стойки наоколо, с две кресла или нещо, което напомняше на седалки и с пулт за управление. Във всеки случай върху него нещо преливаше във всички цветове на дъгата и приличаше на премигващите лампички по мнемосхемата на много сложно устройство. В едно от креслата лежеше същество и ме гледаше с немигащи очи. Стори ми се, че е мъртво или в безсъзнание. Безмълвният, но страстен призив за помощ несъмнено изхождаше от него.

В главата ми нещо прищрака и застана на мястото си. Спокойно… Спокойно… Спокойно…

Каквото и да ставаше, но пред мен лежеше човек. А аз и не разсъждавах дали е така, или не! Беше просто разумно същество. Приближих се и поставих ръка върху високото му чело. То беше топло. И чертите на лицето приличаха на нашите. Очи, уши, уста, нос. Ръце, крака, тяло. Изглеждаше като точно копие на човек, макар само очите да ми се видяха напълно близки. Какво да правя? Какво му имаше? С какво можех да му помогна? Едва не го понесох към всъдехода, за да го закарам незабавно в нашия институт. Но навреме се опомних. Най-напред атмосферата. Проходът към тази каюта или кабина за управление беше открит. Вероятно съществото дишаше точно такъв въздух, какъвто имаше на планетата. А той съвсем не приличаше на земния. Можеше така да стане, че след една глътка земен въздух да няма кого да спасявам. Второ, имаше още едно кресло. Не знаех съществува ли друг член на екипажа. А ако го имаше, жив ли беше, или мъртъв? Следите от едногъсеничния всъдеход навеждаха на мисълта, че трябва да има и второ същество. Веднага бих направил всичко необходимо, само че не знаех какво точно. Да огледам кораба? Вече бях уверен, че това е космически кораб. И все пак с какво да му помогна? Втурнах се на една страна, после на друга и едва не съборих от стойката шише с вода… и спрях.

Добре. Космически кораби, представители на чужда цивилизация, които много приличат на нас, изчислителна машина, която продължава да си играе с цветни гами — всичко това е възможно. Поне за мен. Аз досега не бях срещал извънземни жители, както впрочем и всички останали хора на Земята. Но… но това обикновено, просто твърде човешко шише с вода. Стъклено шише като това в хола на нашия институт. Само инвентарен номер му липсваше.

— Да пия… — промълви съществото.

Ясно. Щом имаше шише с вода, защо да не ми поиска на чист руски език „Дай, приятелю, да си пийна водица!“

Спокойно взех в ръка гарафата, дори водата в нея избълбука някак познато, и я поднесох към устата на човека. Вече точно така — човека! Само че той не отвори уста. Наложи се с голямо усилие да разделя стиснатите му челюсти и да влея между зъбите му малко вода. Човекът беше в безсъзнание. Как можеше тогава да си поиска вода?

Оставих гарафата на мястото й и отново се огледах. Нямаше никакъв друг изход. В това помещение можеше да се проникне само по един-единствен начин — през същия проход, който дори не приличаше на вход.

— Благодаря… — каза човекът. — Помогни още…

— Как? Как да ти помогна?

Очите на човека бяха отворени както преди. И въпреки това лежеше в безсъзнание. Поне не помръдна. И говореше, без да отваря уста. Добре. Няма да загинем. Телепатия! Непосредствено предаване на мислите от един мозък в друг. При това той говори на руски. Дори в най-неразбираемото има известен ред, който успокоява, прави това неразбираемо поне приемливо. „Сега ще каже — помислих си аз, — че се е повредила дюза или отражател на фотонния им двигател и ще помоли за помощ.“ Дори очаквах отговор на неизречените си на глас мисли. Но не го дочаках. Човекът не каза нищо повече.

— Колко сте? — попитах аз. — Двама? Или повече? Що за апарат е това? Космически кораб? Знаете ли поне, че се намирате на планетата Земя?

Можех да продължа въпросите си до безкрайност. На самия мен ми беше необходима помощ. Не знаех какво да правя.

Но някъде наблизо вече се намираше всъдеходът на Строкин. Тук само той беше в състояние да ми помогне.

6

Върнах се при моята машина точно навреме. Всъдеходът на Строкин приближаваше. Ето че спря. След минута Валери се появи пред мен. Носеше същия комбинезон като моя и кислородна маска.

— Е? — попита той нетърпеливо.

— Какво става при теб?

— Предполагам, че това е космически апарат — отвърнах аз. — Вътре има човек. Дори ме помоли да му дам да пие, макар да лежи в безсъзнание.

— Чуваш ли се какво говориш? — не ми повярва Строкин. — Машината на нашия институт е създала математически модел на тази планета. И внезапно върху математическия модел най-спокойно каца космически кораб на пришълци!

— Не зная дали е кацнал най-спокойно, или не, но съществото, което се намира в него, има нужда от помощ. Ето къде свършват следите от моя всъдеход. Можеш да направиш крачка напред и сам да провериш всичко.

Строкин прекрачи. След пет минути се върна.

— Оказва се, че си прав. Само че техният кораб не се намира на „подопечната“, тоест на „Красавица“.

— В какъв смисъл?

Вместо да отговори, Строкин каза:

— Хайде да вкараме там един всъдеход и нека той определи някои параметри на планетата, а ние ще се заемем с човекоподобното същество.

— С човека — поправих го аз.

Предложението на Строкин беше правилно. Моята машина се зае да изследва по стандартната програма планетата, която — както сега ми се струваше, наистина забележимо се отличаваше от „Красавица“. Но с какво можехме да помогнем на човека? Валери се оказа по-находчив от мен. Взе със себе си аварийната аптечка.

— Да не възнамеряваш да го лекуваш със земни лекарства? — попитах аз.

— Не, нямам такова намерение. Но си струва да опитаме да определим какво му се е случило.

— А как ще го направиш? Нали не знаем нищо за него?

— Тогава предложи нещо друго.

— Трябва незабавно да го закараме в нашия институт. А там ще се оправят. — После надълго се разпрострях върху научния потенциал на института и другите научни организации в града, включително и медицинските.

Строкин ме слушаше с половин ухо, като ту поставяше длан върху челото на човека, ту го прислушваше. Ясно, опитваше се да определи дали бие сърцето на това същество.

— Жалко — каза той накрая.

— Съвсем безнадежно ли е?

— Жалко, че не можем да го закараме в института.

— Защо?! — викнах аз и веднага разбрах всичко.

Не! Та това съществува само в мозъците ни. Нали всичко е само модел, създаден от изчислителния център на института! Не можем нищо нито да изнесем, нито да внесем в него. Не е възможно да се изхвърлят и никакви отпадъци от промишленото производство. Нито да се създадат невиждани синхрофазотрони…

— Ти, Алексей, незабавно се връщай — рече Строкин. — Разкажи им подробно всичко. Необходим е опитен лекар. Уверен съм, че ще се намери някой и той ще се съгласи да посети нашия седми модел.

Не ми се искаше да оставям Строкин сам. Но изглежда, че друг изход наистина нямаше.

— Побързай, Алексей — подкани ме Строкин.

— Разбрах. Ще изпълня всичко. Но помни, че той все пак ми каза няколко думи.

— Добре, ще го взема предвид. А ти не забравяй да съобщиш, че всичко това не става на нашия модел. Не зная къде, но само в нашия модел не е.

Втурнах се с всъдехода към точката на излаз от математическия модел. Параметрите на планетата, в която остана Строкин, действително се различаваха от условията на нашата „подопечна“. Тя беше по-малка и имаше друг състав на атмосферата, почти пригодна за дишане. Само имаше по-малко кислород, отколкото в земната.

7

Оказа се, че очакваха завръщането ми. В хангара се беше събрал почти целият институт, там бяха поне всички хора, които ми трябваха.

Изчислителният център бе анализирал странностите в поведението на Крестянчиков и Волнов. И макар да не бе дал никакви препоръки, целият институт очакваше нещо необикновено.

Първото, което се опитали да направят програмистите, беше да намерят грешка в модела на нашата „подопечна“. Не открили нито грешки, нито повреда. Веднага се заели да организират спасителна експедиция, в чийто състав включили двама лекари. Предложиха ми да си почина, но аз се чувствувах като водач, първооткривател и затова отказах. А те, естествено, не се решиха да ме отстранят от по-нататъшната работа.

Мен пръв ме прехвърлиха в модела. Излязох от всъдехода и той автоматично се върна в института. След минута се появи с лекаря. После едновременно изскочиха три машини. За първи път започнаха работа спасителите. Взеха всъдеходи дори от модела на самия Маркелов.

След час експедицията достигна мястото, където стоеше машината на Строкин. Няколко човека останаха при нея, а останалите тръгнаха по следите, които ни бяха извели в другия свят.

Намерихме Строкин отпуснат във второто кресло. Седеше напълно неподвижен. Отначало помислих, че и той е изпаднал в безсъзнание. Но изпитателят внезапно помръдна и отвори очи. По лицето му личеше голяма умора. Много трудно се надигна.

— Можете да не бързате — каза той. — Връзката е надеждна. Този човек моделира не само окръжаващия свят, но и сам себе си. Не знаел, че за нас е толкова важно да изглежда жив, да се движи. Скоро ще стане и ще ни стисне ръцете. А който иска да поговори с него, трябва да седне в креслото. Разговорът ще бъде на чист руски език, защото предаването на информация става направо от мозък в мозък. Кой желае да опита?

Всички искаха, но ми отдадоха предпочитание. Все пак аз бях намерил странното съоръжение.

— Повтарям още веднъж — рече човекът. — Благодаря ти за спасението!

— Но аз не съм те спасил! — удивих се аз. — Дори не знаех какво трябва да се направи, ако имаш нужда от помощ!

— Най-важното е, че установихме връзка. Моят кораб наистина претърпя авария. Координатите му нямат значение за теб. В космически мащаб те вероятно са в друга галактика. За в случай на подобни произшествия ние притежаваме устройства за моделиране на планета, върху която можем да кацнем и да направим необходимия ремонт. А ако планетата е обитаема, да влезем във връзка с жителите й.

— Но всичко това е фикция! — викнах аз. — В действителност моделите не съществуват. Те се намират само във въображението ни!

— Разбира се — съгласи се човекът. — И връзката помежду ни съществува само в нашето въображение, по-скоро в съзнанието ни, макар че без въображение нищо нямаше да се получи. Моят кораб претърпя авария. Започнах да моделирам различни светове; все не бяха подходящи за мен. Работата е в това, че пострада и изчислителната ми машина. Но почти всички цивилизации при моделирането на светове преминават през етапа на именно такива пясъчни планети. В това има някаква закономерност. Или може би хората мислят, че на света няма нищо по-просто от пясъка? Тъй като моделите съществуват не в обикновеното пространство и време, вероятността на едни от тях да се намерят разумни същества е много голяма. И ето че се срещнах с вас.

— Но с какво можем да ти помогнем?

— С мисли, идеи, съчувствие.

— Почакай, между нашите модели може да се установи връзка само в една-единствена точка, която аз открих случайно.

— Ти сам не вярваш в тази случайност. По принцип, ако пожелаете, можем напълно да слеем нашите модели.

— Това ще бъде интересно. Ти каза, че корабът и изчислителната машина са повредени частично. А ако машината беше напълно излязла от строя?

— Щяха да останат съзнанието и въображението ми. И пак можеше да се построи модел.

— А ако съзнанието и въображението…

— Е, какво пък, не сме безсмъртни.

— Колко души сте на кораба?

— Аз съм сам.

— А кой тогава е оставил следите от всъдеход с една верига?

— Не зная нищо за това.

Станах от креслото. Изглежда, бяхме разговаряли на глас. Но в това нямаше нищо лошо. Всеки наш разговор с него щеше да прибавя по нещо към знанията ни за странника. И ние щяхме да му помогнем с каквото можем. Уверен съм.

8

Така нашата „подопечна“ се прочу. И вече напълно официално я наричат „Красавица“.

По взаимно съгласие двата модела бяха слети в пространството. Изпитателите и програмистите са затрупани с работа. Още повече, че не е разгадана тайната на следите от всъдехода. Изглежда, че в нашия седми модел е имало и някой трети.

И макар че към седмия модел прехвърлиха основните сили на института, на мен понякога не ми остава време да се прибера у дома. А когато все пак се откъсна, отначало заставам на обзорната площадка и гледам полята отвъд реката, гората и сивкавата мъгла над хоризонта. После отивам с препълнения автобус у дома и там се занимавам с най-обикновени неща, всекидневни и вечни. А жена ми често твърди, че не ми достига въображение.

Не споря. Може и да е права. Съгласявам се. А в утрешния ден отново ме очаква „Красавица“ със своите тайни…

Край