Дзинтра Шулц
Робертинш

Фикус беше необикновено красива планета. Оранжевото й плато, тъмните долини и белите върхове на планините непрекъснато си сменяха цветовете, защото планетата беше много малка и времето на нея течеше бързо. На хората, дошли тук от Земята, денонощието на Фикус им се струваше прекалено кратко.

На Фикус нямаше нито градини, нито градове, защото хората доставяха всичко необходимо от Земята. Затова на оранжевите площадки разположиха ракетодруми, из планините скриха антените, а в полегатата долина монтираха огледална плоскост, в която като в чаша се събираше енергията на бялото слънце над Фикус.

Колкото повече хората усвояваха Фикус и колкото повече малката планета служеше за междинна станция на космическите им кораби, толкова по-безвъзвратно планетата губеше своята живописна красота.

Оранжевото плато се скри под противоударни пластмасови покрития, от долината на всички страни се проточиха кабели и електропроводи, а планинските върхове се покриха с решетките на локатори.

Шестимата астронавти, заселили се на Фикус, постепенно привикнаха с планетата, с радост посрещаха утрото, а нощем, ако не им се спеше, зареждаха малката древна таратайка и отиваха на другата й страна, където правеха слънчеви бани в някоя от малкото незаети долчинки.

На Фикус имаше и робот, наречен Робертинш. Всъщност предназначението му беше да развлича астронавтите, но една от постоянните грижи на Робертинш се състоеше в това да следи за напрежението в електропроводите, по които постъпваше енергията от централите. Робертинш провеждаше тази операция на шега — крачеше по протежение на електропровода, хванал го здраво с металните си пръсти, подсвиркваше си и мелодията съответствуваше на величината на напрежението.

В останалото Робертинш се държеше като малък палавник. Разхождаше се край астронавтите, помагаше да им минава по-бързо времето с бъбренето си, можеше да бъде полезен, а понякога им пречеше и се мотаеше в краката им. Нощем, когато почти всички спяха, Робертинш — той въобще не се нуждаеше от почивка — бродеше по малката планета, играеше с искрите, прескачащи между електропроводите, правеше кръгове с колата, а когато наближаваше утрото, старателно приготовляваше закуска за всички.

Да събужда хората и да им подава утринната чаша кафе беше за Робертинш изключителна радост. Той сядаше в края на масата, усмихваше се, изучаваше хората и им се удивляваше.

За разлика от роботите, които по някое време вече бяха обслужвали планетата, Робертинш си имаше свои, присъщи само на него чудатости. Например носеше къси панталони. (По начало Робертинш бе поискал дълги панталони и по-точно скафандър като на другите астронавти, но тъй като по корпуса му имаше някои важни възли, индикаторни лампи и лостове за управление, на общопланетния съвет бе решено да му се направят къси панталонки.

От всички работещи на Фикус астронавти Робертинш се сприятели най-много с Увис. Увис беше най-младият член на екипажа и малката планета стана първото му работно място.

Начинаещият астронавт доброволно пое грижата за Робертинш, чистеше го, смазваше и регулираше механизмите му, никога не отминаваше без внимание неговите оплаквания от искрящи контакти, щракащи стави или отклонения от зададеното напрежение. Робертинш рядко се повреждаше. Имаше здрава конструкция, мозък от средна величина и памет с повишен обем. Понякога на Увис му се струваше, че Робертинш с по-голямо желание научаваше всякакви глупости, отколкото попълваше паметта си с полезна информация…

В часовете на изгрева през краткото и невероятно красиво лято, когато Увис и Робертинш стояха на една височина близо до лагера Робертинш обикновено гледаше не слънцето, а Увис, защото запомненият веднъж изглед на изгрева вече не представляваше никакъв интерес за робота, докато Увис всеки път по различен начин изразяваше радостта и възторга си.

Когато се връщаха в лагера. Увис задаваше на Робертинш въпроси, за да се забавлява с формулировките му.

— Робертинш, какво представляват цветята?

— Цветята са рядко наблюдаван в световното пространство процес, при който напълно очевидно едни органични вещества се превръщат в други.

— Робертинш, а какво е дъжд?

— Кръгообращение на водорода и кислорода — мигновено отговаряше Робертинш, но Увис не издържаше дълго и започваше сам да разказва. Само че онова, което Увис помнеше за Земята, никак не приличаше на обясненията, давани от Робертинш. Когато оставаше сам, роботът не си спомняше разказите на Увис, но му беше безкрайно приятно да ги слуша. В такива минути той сякаш заприличваше на хората, усещаше непрограмирани изменения в металния си корпус, желанието да полети, да се впусне нанякъде. Чувствуваше да го докосва оскъдният на Фикус вятър, който можеше да се улови само с барометеоиндикатор. На Робертинш започваше да му се струва, че в студения въздух летят птици, каквито никога не е имало на Фикус, и вместо привичните бели стени на върховете, му се привиждаха зелени склонове…

Дните минаваха и отново настъпи време да се попълват запасите от продукти, вода и материали. В полета до Земята нямаше нищо сложно и обикновено — отиваше само един човек. Естествено, на всеки му се искаше да си отиде у дома, на Земята, затова редът се спазваше строго.

Когато дойде ред на Увис, той помоли за разрешение да вземе Робертинш със себе си. Полетът не траеше дълго, на Фикус можеха да минат и без робота, и затова му разрешиха.

Така Робертинш видя Земята, първата обитаема планета в живота му. Преди познаваше само Фикус, но какво беше Фикус в сравнение със Земята… Многоцветният рисунък на повърхността му напомняше одеяло, съшито от няколко едноцветни парчета. Земята беше неописуемо прекрасна, хармонична, жива…

В определеното време се върнаха. Разбира се, Увис говореше в захлас за Земята, колко приятно и спокойно било у дома и с въодушевление потъна в работа. В това нямаше нищо странно — дори опитните астронавти, като гледаха Увис, си спомняха своите първи полети, първите възторзи и връщането, но много скоро те забравиха за Увис и вниманието им бе грабнато от Робертинш. С него ставаше нещо изключително необичайно.

Когато ракетата се спусна на Фикус, Робертинш не излезе от нея. Тогава никой освен Увис не забеляза нищо.

Увис се върна в ракетата. Робертинш стоеше и втренчено гледаше през отворения люк. В безчувствения обикновено поглед на робота Увис сякаш забеляза уплаха.

— Какво става, Робертинш? — попита Увис. — Плаши ли те нещо?

— Не — отвърна Робертинш. — Но не искам да остана на Фикус.

Увис потръпна. Не подхождаше на робот да заявява „не искам“. (Можеше да каже „не мога“, „не съм в състояние“, „не бива“ или „не зная“…)

— Защо? — попита машинално Увис.

Робертинш не отговори. В този миг той приличаше на малко безпомощно момче и Увис просто хвана приятеля си за ръката и го изведе от ракетата.

Всичко започна от този миг. Веселият и жизнерадостен Робертинш стана мълчалив и тъжен. Седеше дълго сам на хълма, тананикаше си тихичко нещо и единствената работа, която все още с желание изпълняваше, беше проверката на електропроводите.

Увис всяка вечер щателно проверяваше техническото „здраве“ на Робертинш, но не откриваше никакви отклонения — всички блокове, възли и клетки работеха безотказно.

Въпреки това сутрин Робертинш вече не приготвяше закуска.

— В кухнята е прекалено топло — обясни той на Увис, седнал на завет до стената на зданието в космодрума. Вечерта Увис провери термостатите. Всичко беше в ред.

Както и преди, посрещаха заедно изгрева, но Увис вече не задаваше въпроси, защото се опасяваше, че ще чуе нещо съвсем странно. Изобщо той започваше да разбира какво заплашва Робертинш, а и останалите забелязваха, че поведението на робота не се поддава на разумни обяснения. Вече никой не вярваше на предположенията за повредени блокове, празен акумулатор, провал в регулационните режими — всичко продължаваше доста дълго…

Все по-често Увис викаше Робертинш със себе си, когато тръгваше на далечни обиколки. По-често от обикновено караха Робертинш да проверява електропровода, за да се занимава поне с нещо…

Скоро и това престана да помага, а капризите на Робертинш с всеки изминал ден ставаха все по-малко безобидни. Ту отказваше да остава навън през нощта, защото нощите на Фикус били влажни, ту искаше шунтово съединение и защитна схема, за да снижава силата на тока в електропровода по време на проверките… Когато оставаха двамата, Увис водеше сериозни разговори с Робертинш, търпеливо му обясняваше, че роботите имат свое, особено предназначение и за непослушание могат да ги накажат, да ги сменят, да ги изпратят на ремонт, накрая да ги разглобят…

Увис дори си призна колко трудно и тъжно ще му бъде без Робертинш, ако изпратят на ремонт опърничавия робот и на Фикус докарат друг.

— Нека — отвръщаше Робертинш, като дори не поглеждаше Увис.

И ето че веднъж Робертинш отказа да работи. Заяви, че токът е опасен за него. Защо да не включат в мрежата обикновени индикатори или да приспособят преобразователите, които са използували на времето? Тогава никога няма да се нуждаят от него.

Не помогнаха нито заплахите, нито уговорките. Робертинш стоеше спокойно и равнодушно пред шестимата астронавти и мълчеше.

— Значи няма да работиш?

— Не.

— Ще трябва да те отпратим и да те демонтират.

— Добре.

— Можеш ли да обосновеш решението си?

— Не искам да остана на Фикус.

— Защо?

— Фикус е мъртва планета.

И в това Робертинш беше прав…

На събрание взеха решение да съобщят в базата за повредата на робота. Скоро дойде отговор, че на Фикус изпращат нов робот, а Робертинш трябва да се демонтира.

Да се изпълни второто нареждане се оказа невероятно трудна задача. Всеки можеше да понася капризите на Робертинш, да го поправя, да го пренастройва, да разговаря с него, но да го демонтира — беше почти като убийство…

Въпреки всички инструкции относно обслужването на космодрума беше решено да предоставят пълна свобода на Робертинш. Роботът не правеше нищо лошо, щяха да го следят по-строго и да се решат на последното средство само в краен случай…

Робертинш съвсем спокойно прие новината, че скоро на Фикус ще се появи още един робот. Няколко денонощия седя неподвижно в малката камера, чийто климат напомняше земния и където през свободното си време астронавтите садяха, плевяха и поливаха за удоволствие растенията, донесени от Земята.

— Не стой тука — каза Увис на Робертинш. — Този влажен и наситен с кислород въздух е вреден за тебе.

— Зная — отвърна Робертинш. — Но ми е необходимо да съм тука.

Увис напразно се опитваше да заинтересува Робертинш с някаква работа. Роботът не излизаше никъде. В първото утро, когато Увис посрещна изгрева сам, на Фикус се готвеха да посрещнат ракетата с новия робот.

— Робертинш, сега ще имаш приятел — каза му предната вечер Увис, като седна до робота.

— Все едно ми е.

Увис понечи както обикновено да провери и смаже Робертинш, но той се отдръпна.

— Няма нужда, ти ще трябва да се грижиш за новия… По-добре разкажи нещо за Земята! Толкова малко успях да видя… Много ли такива големи дървета има на нея, каквито растат край космодрума? Помниш ли как вървях по пътеката и се спъвах в корените… Помниш ли? Ти нито веднъж не се закачи, не се спъна… Все си мислех за това и сега разбрах… Ти си се родил на Земята и знаеш всичко предварително…

Увис изтръпна. Ако го беше казал човек, но роботът…

— На Земята, естествено, има много гори… — отвърна Увис.

— Защо ти не живееш на Земята?

— Тук, на Фикус работя.

— А на Земята няма ли работа?

— Може да се намери…

— В такъв случай защо си тука?

— Обичам да летя, да пътувам, да виждам нови планети…

— И мъртви ли? И грозни?

— Всякакви…

— Не разбирам — каза Робертинш и се извърна.

Увис си тръгна. На следващото утро завари Робертинш в неподвижна поза. Лампичките върху лицето на робота не светеха, стрелките на индикаторите бяха застинали на нула, макар акумулаторът да се оказа зареден.

Робертинш седеше неподвижно, само дясната му ръка беше протегната към източника на топлина. Увис се наведе и видя в разтворената му метална длан пухест зелен кълн, мъничко дете на земен смърч с кадифени светли иглици. В шепата на робота имаше малко пясък и израстъчето се държеше за него с едва различимите реснички на коренчетата си.

… Най-скъпият талисман, който донесе със себе си на Земята три пъти докторът на космическите науки Увалд, беше малък кристален блок. През дългите години, докато странствуваше по различни планети и работеше в станции и космодруми, а после в научната група на Центъра, Увалд грижливо пазеше и навсякъде носеше със себе си тази дреболийка.

Когато се върна на Земята, заживя самотно в горската си къща извън града, по цели дни бродеше сред младите смърчови насаждения, а вечер седеше пред камината. Понякога на известни само нему празници Увалд разрешаваше да се включва телевизорът с видеозаписа. Единствената касета в цялата къща беше малкият кристален блок, защото Увалд не признаваше записите с развлекателни програми или информационни бюлетини.

Малко хора бяха виждали този запис. Сред космонавтите се носеха слухове, че на него има някаква далечна оранжева планета — много малка и много красива. Цялата била покрита със зелени гори и цветни градини. Животните, птиците и насекомите на тази планета приличали на земните, а ручеите, езерата и реките й били също като на Земята, само че навсякъде имало невиждани количества смърчове…

Увалд въобще не коментираше записа, но бившите му колеги разправяха, че само това било останало от блоковете памет на отдавна демонтиран робот. Учените космолози се кълняха, че няма такава планета, че е невъзможно да се запълни паметта на робота с нещо, което никой не е виждал и не е чувал, тъй като роботът не е способен да мечтае и фантазира…

Неотдавна Увалд завърши дисертацията си относно способността на електронния мозък да прави субективни съждения, но засега трудът му се счита за хипотеза. Наистина, роботът не може да фантазира.