Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Озеро, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 22,23/1982 г.

История

  1. — Добавяне

Скакунът не проследява и не избира. Той напада в мига, когато дремещият мозък получи от сетивните органи сигнал, че плячката се намира в границите на досегаемостта. Единственият скок на скакуна винаги се насочва към най-близката до него жертва. Затова скакунът е най-опасен за вървящия отпред, а за следващия го въобще е безопасен.

След скока скакунът изяжда плячката си. После изпада в продължителен сън и се подготвя за нов скок. Тази подготовка продължава не по-малко от седмица — само за толкова време животното успява да създаде в двигателните си кухини въздушно налягане, достатъчно да изхвърли тежкото му тяло в двадесетметров скок. Теоретично скакунът е способен да извършва по четири скока на месец, но не е необходимо да скача толкова често. На година прави от два до десетина скока. Два — ако наоколо му има съвсем малко плячка, десет, — ако тя е в изобилие.

Неговият начин на живот е изключително прост: скок — хранене — дълбок сън. Когато е „зареден“, скакунът е напълно неподвижен, дишането му е забавено и рядко. Обменът на вещества е сведен до минимум.

Скакунът е рядко примитивна, но изключително устойчива форма, благодарение на което този вид се е запазил на планетата в продължение на милиони години и почти без никаква еволюция. Плътта му е отровна и няма естествени врагове. Той притежава остро обоняние, висока чувствителност към топлинно излъчване, но е лишен от зрение и слух. Затова появата в пустинята на две живи същества остана незабелязана за него…

Към края на третия ден те стигнаха веригата пясъчни хълмове, която предния ден бе изплавала на хоризонта от прашната нагорещена омара. Ако късметът им не ги бе изоставил окончателно, от върха на хълмовете трябваше да видят Станцията.

Тази мисъл, изглежда, осени едновременно и двамата. Те се спогледаха мълчаливо и тръгнаха нагоре, малко косо по пясъчния склон, обрасъл с редки кичури твърди растения. Вървяха — Пара отпред, а след него Круглов — с икономични внимателни крачки, те пестеливо изразходваха силите си, които им бяха останали толкова малко. Водата беше още по-малко, но и двамата се мъчеха да не мислят за това.

По мълчаливо съгласие Пара бе поел ролята на водач. Сух и жилав, той много по-леко понасяше недостига на вода и пустинния зной от силния, но тежък Круглов. Круглов се беше изморил много повече и престана да крие умората си, когато разбра, че и за това се изразходват сили. От умора дори не разговаряха. През последните две денонощия въобще малко разговаряха, но при кратките почивки Пара вече се задържаше малко по-дълго, отколкото му беше необходимо на него, за да си почине. И по пътя сега малко по-често се обръщаше да погледне към Круглов.

Пред каменния сипей Пара се позабави. Най-добре щеше да бъде да го заобиколят, но вдясно склонът беше твърде стръмен, а вляво като пръст от пясъка стърчеше скала, която можеше да се заобиколи само като се спуснат долу, а така пътят им щеше да се удължи поне с един километър.

И Пара, и Круглов знаеха колко опасни са такива сипеи, но умората и лишенията през последните три дни бяха притъпили предпазливостта им. Освен това по целия път нито веднъж не бяха срещнали скакун.

На всеки няколко крачки Пара спираше и напрегнато се вглеждаше в скалните отломки, огладени и набраздени от вятъра и пясъка. Круглов крачеше точно след него на около три метра. Той също внимателно оглеждаше големите камъни, макар за него това да не беше толкова важно.

Пара вървеше първи и колкото и странно да е, точно това му спаси живота. Все пак там имаше скакун. Може би месец, а може и по-дълго той търпеливо беше чакал своя миг — неподвижен и безмълвен, прикрит под огромната жълтеникаво-кафява скала. Пара по-скоро почувствува, отколкото чу характерното свистене на сгъстения въздух и в същия миг с прегракнал вик „Пази се!“ се хвърли на земята. А Круглов не успя.

Скакунът се намираше по права линия пред двамата души и скочи точно срещу тях. Прелетя над падналия Пара и с масивното си тяло, изхвърлено с пълна сила от реактивната тяга на сгъстения въздух, се вряза в лявото рамо на Круглов и го отхвърли върху камъните, сякаш беше перушинка. Круглов не загина само защото скакунът бе изчислил скока си за Пара, а не за него.

Пара скочи на крака, видя неподвижно застиналия в неловка поза Круглов и бавно пълзящия към него скакун. Той измъкна прибързано от пояса си последната сигнална ракета, насочи я към животното и издърпа спусковия шнур. Ракетата с фучене се удари в пясъка и като оставяше светеща димна следа, се втурна надолу по склона. Скакунът се помъкна след нея изплашено, като бавно подхвърляше крайниците си, за да замре някъде в ниското и започне подготовката си за нов скок върху плячката, която рано или късно щеше да се появи край леговището му. Цяла седмица той щеше да поглъща и нагнетява с мощните си коремни мускули малки порции въздух. Цяла седмица този скакун нямаше да бъде опасен, но от това на хората не им ставаше по-леко.

Рамото на Круглов беше разкъсано и вероятно ключицата му беше счупена. Изпод шлема по бузата му се стичаше струйка кръв. Когато Пара притича до него, той все още беше в съзнание и като се опита да се усмихне с пресъхналите си устни, промълви нещо, но веднага отпусна клепачи и изведнъж цялото му едро тяло сякаш омекна. Пара напипа редкия му пулс и се опита да влее в устата му останките от сок, но течността се изля по стиснатите му устни и на земята се смеси с локвичката съсирваща се кръв.

Едва по-късно Пара си спомни, че през тези мигове той почти не се бе развълнувал — вярно, вече нямаше сили за емоции. Внезапно ясно и спокойно осъзна, че ако все пак бяха сгрешили при избора на посоката и зад хълмовете я нямаше Станцията, това означаваше скорошна смърт за Круглов, а след това и за него самия.

Той не се ужаси от мисълта, че ако Круглов умре веднага, с това значително ще се повиши възможността той да се спаси. Отбеляза това като автомат, решаващ задача, без да съсредоточава и заостря вниманието си, защото нищо не търсеше, а просто знаеше, че ще постъпи само така, както е длъжен.

Бинтова някак си огромната рана с парче от ризата, повдигна Круглов и тръгна с дребни, слепи крачки, като залиташе от огромното напрежение.

Залязващото светило разтегна по склона сянката на невижданото двуглаво и двуного същество, което виждаше само на две крачки пред себе си, но упорито се катереше нагоре.

Понякога на Пара му се струваше, че е настъпила нощ, но в следващия миг мракът отстъпваше, той отново усещаше светлината и правеше поредната крачка. Не забеляза кога беше свършила стръмнината. Едва когато почувствува, че тежестта сякаш намалява и дори го побутва напред, Пара спря.

Вдясно и вляво имаше хълмове. Хълмове се редяха и далече напред. Сенките на отиващия си ден покриваха с тъмен пух половината долина, проснала се пред Пара, но онова, което видя, беше напълно достатъчно.

В тази долина нямаше Станция.

Нямаше Станция, но затова Пара видя нещо, което им беше нужно сто пъти повече. В низината вечерните отблясъци се отразяваха във вода.

Той смътно си спомняше какво е ставало след това. Изглежда, беше пуснал Круглов и се беше втурнал към водата. Струваше му се, че не е изминал голямо разстояние и се е върнал, отново бе повдигнал и помъкнал Круглов надолу по склона.

Празнота. И също като ярък проблясък в съзнанието — удивителния вкус на влага.

Усещаше водата с устните, езика, кожата на лицето и ръцете си, пиеше, пиеше безкрайно дълго от това малко, почти кръгло езеро с диаметър само петдесет крачки.

Почувствува се освежен и отпочинал. Отново притежаваше способността да мисли и преценява. Пара наля вода в празното шише от сок и се приближи до Круглов, който лежеше в ниския, но гъст храсталак, обрасъл брега на езерото, от чиято вода се възползуваше. Почти цялата вода се разля, като се стичаше също както преди по дълбоките гънки в ъгълчетата на устата му. После устните на Круглов се разтвориха. Бавно, много бавно отвори очи.

— Стигнахме… — по-скоро разбра, отколкото чу Пара задъхания шепот на приятеля си. Още размисляше дали си струва да обяснява на Круглов, че не са в Станцията, че това е само кратка отсрочка, когато Круглов отново загуби съзнание. Сега дишаше по-спокойно и по-дълбоко, сякаш спеше, но Пара не си правеше илюзии. Зачервената кожа покрай набързо направената превръзка потвърждаваше, че Круглов е обречен. Без серум и антибиотици отровата на скакуна ще довърши започнатото дело за десет до дванадесет часа.

Беше невероятно лекомислие да излетят на двуместен флаер без индивидуални комплекти. Всъщност това дори не беше полет, а просто двукилометров скок от Станцията до лагера на геолозите. Нещо обичайно като ежедневното тичане преди закуска. И двамата бяха забравили, че засега планетата не прощава на хората за тяхното лекомислие.

Смерчът удари по машината във връхната точка на полетната траектория. Той се зараждаше в горните слоеве на атмосферата и поради това беше невидим и неочакван.

Излезлият от бутилката дух, безплътният и всесилен магьосник удари с мекия си мощен юмрук по апарата, за секунда изви и откъсна кормилните плоскости. В следващия миг основата на смерча докосна почвата и всмука във фунията си пясък. Върхът и основата се смесиха, небето и повърхността на планетата загубиха всякаква разлика, а звуците вече не се различаваха. С отчаяно форсиране Круглов изведе флаера от тялото на смерча. Пара успя да забележи отдалечаващия се фронт на бурята и стремително приближаващата се повърхност на планетата. Лишеният от управление и енергия в борбата с бурята флаер падаше.

Двамата с Круглов почти не пострадаха. Задействува се катапултът и заработиха гравиблоковете. Но малко преди това те видяха блясъка и вдигнатия стълб пясък. Беше се взривил падналият флаер. Двамата останаха с три ракети и две шишета сок. Не знаеха в каква посока се намира Станцията и далече ли ги е отнесла бурята. Не знаеха накъде да се отправят.

— Нищо — каза тогава Круглов, — флаерът така гръмна, че не на Станцията, ами и на Земята са го чули. И от ракетите няма да има нужда.

Разбира се, тях сигурно ги търсеха. Края на деня и първата нощ прекараха край останките от флаера и изстреляха в ясното звездно небе две ракети. На сутринта решиха да тръгнат.

Круглов умираше и вече не го усещаше. В настъпилия мрак Пара не виждаше доколко се е разпространила заразата, но ясно си представяше какво ще види, когато настъпи изгревът.

Не бяха сами в оазиса. Пара долавяше внимателното движение на нощните обитатели на планетата в гъстия храсталак. Явно всичките бяха малки и безобидни, защото се опасяваха от хората и не се приближаваха до тях. Пара нямаше възражения срещу подобно съседство. Присъствието на тези дребни твари говореше, че истинските хищници са далеч. Това беше добре дошло. Всеки от истинските хищници на планетата би се справил с човек, без дори да бъде одраскан от парчето скала, което Пара бе приготвил на брега още докато беше светло. Но в долината все пак имаше хищници.

Пара потръпна и се напрегна. Свиреп животински вой раздра въздуха и се сля с писъка на жертвата. Някъде в подножието на пясъчния хълм се водеше бой. С дрезгаво ръмжене телата се сплитаха в борба.

Хищникът отново изрева. В този вик Пара разпозна разочарование, ярост и болка. Воят вибрираше на най-високия си тон, отдалечаваше се и накрая затихна в далечината. Явно този път на хищника не му бе провървяло.

Пара седеше неподвижно, стискаше в ръка безполезното парче скала, до болка в слепоочието се вслушваше в окръжаващата хората чужда и опасна нощ.

Храсталакът запращя. Тежко и мощно животно се отправяше към езерото, като трошеше слабите стебла само на около двадесетина метра от мястото, където се намираха хората. Пара ясно чуваше тежкото дишане и неуверените стъпки на звяра. Замириса остро на прясна кръв. Плисна обезпокоената вода. Раненото животно се потопи в езерото и притихна сякаш беше изчезнало. Колкото и да се вслушваше в нощната тишина, Пара не чу нищо повече.

Призори се унесе. Без да изпуска от ръка парчето скала, той седеше край неподвижното тяло на Круглов и клюмаше непрекъснато в дрямката си, докато настъпи изгревът. И отново го разбуди шумът на водата. През клоните на храсталака Пара видя как от езерото излиза на брега вчерашното животно.

Зверът се отърси шумно и с тежък, уверен тръс побягна нанякъде. Пара машинално го проследи с поглед и се обърна към Круглов. Добре знаеше какво ще види, но въпреки това го огледа. Погледна и замря, обзет от избухналата у него налудничава надежда. Круглов беше жив. Червеният цвят през нощта се беше поразпрострял, но съвсем не толкова, колкото бе очаквал Пара и колкото би трябвало да се разпространи за дванадесет часа след нападението на скакуна. Круглов бе обречен да умре преди изгрева, но продължаваше да живее. Пара напипа пулса му — слаб, но ясен и ритмичен.

И внезапно едно предположение прониза мозъка му. Толкова невероятно и неочаквано, че веднага го отхвърли, но въпреки волята си се върна към него. Стана и се отправи към брега, като разтваряше пред себе си клоните на храстите. Не се наложи да ходи надалеч. Видя водещата във водата следа, отъпканата от тежкото тяло трева. Следа от тежко ранено животно, цялата в големи петна засъхнала, почерняла кръв.

Едва ли вярваше напълно в успеха. Но отчаяната, бляснала надежда го накара да забрави съмненията си.

Разкъса и внимателно свали ризата от Круглов. Развърза и махна вкоравената от кръв превръзка, като с усилие на волята се застави да не отвърне поглед от страшната зачервена рана със следи от започналото разлагане. Повдигна Круглов и го отнесе в езерото. Този път Пара почувствува водата по съвсем различен начин от предишния ден. Стоеше на колене върху мекото, плитко дъно и държеше главата на Круглов над приличащата на черно стъкло повърхност. Топлата тъмна вода правеше неясни очертанията на тялото на приятеля му, но на Пара вече не му беше нужно да вижда каквото и да е. Постепенно, но неизменно надеждата се заменяше с увереност.

След час Круглов леко помръдна и отвори очи. Удивеният му поглед се плъзна наоколо и се спря върху лицето на Пара.

— Дай ми да пия — тихо помоли той. При това Пара не издържа.

Разсмя се с истеричен, див смях, като целият се тресеше. Искаше да обясни на Круглов колко е смешно да е потопен до шията във вода и да иска да пие, но не можеше да произнесе нищо друго, освен думите:

— Пий!… Пий!… Пий!… — и продължаваше да се смее, докато разбра, че не може да спре.

Удари се силно с мокрия си юмрук по лицето. Болката в разбитите му устни го върна към действителността.

— Няма нищо — отвърна той на изплашения поглед, който му хвърли Круглов, — няма нищо. Всичко е наред.

Вълните на смеха още два пъти се изляха навън, но той ги сподави с отчаяно усилие на волята.

Червеният кръг на светилото се беше извисил над хълмовете на два свои диаметра, когато Круглов успя самостоятелно да се обърне към водата. От този миг всичко тръгна значително по-бързо. Скоро Круглов започна да помръдва ранената си ръка — отначало във водата, а после вече и във въздуха. Раната зарастваше, червената подутина спадаше и изчезваше пред очите им. По пладне излязоха от езерото.

И Пара и самият Круглов недоверчиво разглеждаха неравномерния белег върху тънката бяла кожа на рамото, още неизпитала влиянието на слънцето и вятъра и започнала веднага да се зачервява под преките отвесни лъчи на Нерима II, толкова гореща, колкото Слънцето.

— Къде е ризата? — обезпокои се Круглов. — Ще изгоря като в ада!

Пара тържествено му протегна окървавените парцали.

— Носи я със здраве.

— Я гледай! — удиви се Круглов. — Виж как я запазил! Според теб това риза ли е? Не помниш ли къде е яката й?

— Прекалено взискателен си към мен — отвърна Пара. — Не помня.

И великодушно предложи:

— Ако не можеш да минеш без яка, ще ти дам моята. Сравнително чиста е, макар и да не е гладена. Само че, моля те, побързай. Може да закъснеем за обед.

Ставаха такива, каквито всички ги познаваха на Станцията, каквито отдавна се знаеха и те, че са.

— Наистина време е — вече сериозно каза Круглов. — Не е известно още колко ще се наложи да походим. Не останаха ли ракети?

— Не — врътна глава Пара.

— Жалко — загрижено вдигна вежди Круглов, — нямаше да е лошо, ако… Поне за в краен случай… Да вървят по дяволите. И така ще стигнем.

— Ще стигнем — потвърди Пара.

Тръгнаха през храсталака, но Круглов внезапно спря.

— Почакай! Слушай, как да не загубим езерото. Никой няма да ни повярва. Помисли си само, живо езеро!

— Не се бой — отвърна Пара, — няма къде да се скрие. Ще го намерим. Ще стигнем до Станцията и ще се върнем с всъдеход.

— Има такова поверие — замечтано рече Круглов, — в морето, в реката, в басейна на фонтан хвърлят монети, за да се върнат някога отново на това място. Вярваш ли в поверията?

— Кой знае! — честно отвърна Пара. — Навярно не вярвам. Имаш ли монети?

— Откъде да имам? Не съм нумизмат. Пък и откъде могат да се намерят сега монети? Може би само на Земята… Ето какво имам. Погледни!

Круглов бръкна в оцелелия по чудо джоб на ризата и извади блестящ стоманен пръстен.

— Какво е това?

— Пръстен от предпазния колан. Взех го, без сам да зная защо, от останките на флаера.

Пара повъртя в пръстите си пръстена и го върна на Круглов.

— Глупости, суеверие — каза той. — Все едно, хвърляй го. Ако не беше това езеро…

— Ако не беше езерото… — като ехо повтори Круглов и хвърли пръстена в средата му.

Той проблесна за последен път и се скри в тъмната вода. Хората поседяха още минута и тръгнаха по избрания път.

Още веднъж превалиха веригата хълмове и отново попаднаха в пустинята. На следващия ден срещнаха всъдехода със спасителите.

Върху мекото тинесто дъно лежеше парченцето желязо, което Круглов бе хвърлил в езерото. Вълните, породени от падането му, отдавна бяха затихнали. Тъмната повърхност беше неподвижна както преди, но под нея се бе зародила нова вълна — невидимата смъртоносна вълна на унищожението. Пръстенът още не бе започнал да ръждясва, но милиардите животворни бактерии, чиято уникална култура бе еволюирала хилядолетия в затворения обем на езерото, загиваха от контакта с метала. Останките им отравяха водата и ставаха причина за гибелта на милиони други бактерии, а те на свой ред за унищожението на следващите.

Всичко свърши много бързо и незабелязано.

… Пътят пресичаше пустинята почти по права линия и само до хълмовете правеше рязък завой, навлизаше в тунел, пробит в мекия пясъчник. Пред завоя автомобилът забави ход и мъжът, отвлечен за първи път от мислите си през последните два часа, погледна пътя.

— Къде сме? — попита той.

— В долината на Живото езеро — отвърна жената, седнала зад волана. — Досега нито веднъж не съм идвала тук. Казват, че мястото било много красиво. Да спрем ли?

„Все пак трябваше да я убедя да летим с флаер“ — помисли мъжът, но на глас каза:

— Разбира се, щом искаш.

Автомобилът продължи съвсем бавно и след още един завой спря на обзорна площадка.

— Каква черна вода — възкликна жената. — Дори тръпки те побиват.

— Това е от дебелия слой тиня на дъното — флегматично обясни мъжът. — Самото езеро не е дълбоко. Затова създава такова впечатление. Всъщност е почти блато.

— А защо се нарича долината на Живото езеро? Знаеш ли?

Мъжът повдигна рамене с леко нетърпение.

— Сред разузнавачите, стъпили първи на планетата, съществува такава легенда. Говори се, че езерото почти мигновено лекувало рани, възкресявало мъртвите и така нататък… Съвсем обикновено суеверие в средите на десантчиците. Тукашната кал, разбира се, има определени лечебни свойства, но не представлява особен интерес.

— Чувала съм нещо друго — възрази жената. — Че в долината на времето имало горещи извори, богати на минерални соли. Водите им се събирали в езерце. Не в това, естествено… Водата стимулирала регенерацията на живите тъкани. Но след някакво земетресение изворите пресъхнали. Разправя се, че това станало отдавна, още преди на планетата да се появят първите хора. Преди първия десант.

— Може и така да е — равнодушно се съгласи мъжът. — И все пак трябваше да летим с флаер.

— Да, да, да вървим — забърза жената.

— Живо езеро — повтори тя вече в автомобила, — красива мечта!

— Приказки — промърмори мъжът и потъна в дрямка.

Край