Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Цветочная чума, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 15,16,17/1982 г.

История

  1. — Добавяне

Ако някой го попиташе: защо се случи така? — едва ли би могъл да отговори смислено. Но фактът си оставаше факт — старши инспекторът Боярски не хареса тази планета още от първия ден. Това стана без причина въпреки всичко, така да се каже. Нещо повече, пребиваването му на нея толкова го угнетяваше, че той внезапно загуби обичайния си самоконтрол и покорно се отдаде на смътните си подозрения, тъпото си безпокойство и други подобни глупости. И затова, когато настъпи време да направи запис в бордовия дневник, без да се замисли, той нанесе: „Система от типа на Слънчевата. Масата на планетата, съставът и плътността на атмосферата, температурата и химическият състав на почвата напомнят земните. В първия ден на кацането не е открито наличие на живот. С общо съгласие планетата бе наречена Санепра, което е регистрирано в официалния протокол — формуляр 713–5А8.“

Старши инспекторът Боярски спести истината, защото не бе имало никакво общо съгласие — той сам бе избрал името на планетата, но безотговорно присъедини към него целия екипаж, нещо, което при друг случай никога не би посмял да направи. А ако някой би се заинтересувал какво е искал да изрази с това име, вероятно би повдигнал рамене и отговорил неуверено: „Само неприятности.“ Всъщност и така беше. Своето смътно състояние той благополучно беше отразил в официалния Формуляр на първооткривателите. И оттогава тъжното „Само неприятности“ бе съкратено до безличното, но и кокетно Санепра.

Нощта премина спокойно. Екипажът доволен, че най-после е усетил под краката си истинска твърда почва, почиваше кротко и без вълнения. Чувствителните уреди не регистрираха никакви изменения в околната среда. Също като хората и уредите спаха през тази нощ. Някъде над планетата духаха ветрове, гонеха се облаци, валеше дъжд, но почвата навсякъде оставаше неподвижна, сякаш беше огромно безжизнено тяло и нищо в структурата й не говореше за присъствието в нея дори на микроорганизми. Санепра беше стерилна, недокосната, пуста… И беше невъзможно да се определи точно дали на Санепра някога е съществувал живот, който с течение на времето е изчезнал, или напротив, още не се е зародил, за да се изяви в цялото си великолепие през следващите милиарди години. Санепра беше по-стара от Земята. Но как може да се установи със сигурност кога и къде трябва да възникне живот? Космосът е толкова капризен, така неопитомен… Във всеки случай при движението си напред Земята досега още не бе срещала живот.

Въпреки това болезненото безпокойство, обзело Боярски през вчерашния ден, не го напусна и на следващото утро. Колко такива светове, негодни за живот, бе видял в миналото! Инспекцията за изследвания и сигурност включваше свой представител във всеки полет — той беше длъжен да следи навсякъде безусловно да се спазва буквата на Инструкцията, в която предварително се определяше какво да бъде поведението в определени ситуации — на планета без живот, на планета с най-прости организми или дори, ако можеше да се заподозре, че има следи от чужд за земните жители разум. Засега ролята на старши инспектора Боярски се свеждаше до минимум — да ръководи експедицията и нищо друго. Досега не бе възниквала нужда от напрегната дейност, нито пък да се взимат каквито и да било важни решения. Всичко вървеше по плана. Сякаш вселената упорито се опитваше да докаже, че не се нуждае от ничия грижа или настойничество. Нито от присъствието на хората. А всъщност именно това най-много гнетеше.

Сутринта екипажът се събра както обикновено на горната палуба и ръководителите на изследователските групи един по един доложиха за резултатите от окончателните проверки.

Това беше успех! Още по-вълнуващ, защото всички отдавна мечтаеха за него. Получените вчера при кацането данни се потвърждаваха.

По принцип Боярски сега трябваше да ликува — все пак беше постигнал целта си! Намери я… и въпреки това чувството за странна, безпричинна неприязън спрямо Санепра, оставаше. Пречеше му да изпита напълно законния възторг. И тази раздвоеност също го дразнеше, не му позволяваше да възприеме събитието както подобава. Затова Боярски само се усмихна и тръсна глава:

— Всичко е отлично, приятели! Поздравявам ви! Най-после една планета, годна за живот! Е, какво, ще строим базова станция за продължително пребиваване. И освен това… — той се запъна, сякаш прогонваше някаква натрапчива мисъл, а после каза в скоропоговорка: — Настоявам за подсилен защитен пояс. А не типов, какъвто поставяхме в предишните светове…

Да, там хората не възнамеряваха да живеят. Долитаха, изследваха и отлитаха — рискът беше минимален… А тук ще бъде първата населена станция в далечния космос. И тук ще долетят от Земята да работят и живеят хиляди хора — и не за месец, не за година. Кой ще гарантира, че тази планета е напълно безвредна за хората?

— Тук всичко е чуждо — добави Боярски. — Може да стане дори враждебно…

— Но ако се разсъждава така — повдигна рамена екологът Роси, — къде е гаранцията, че и ние сме съвършено безвредни за тази планета?

— Вярно. С течение на времето ще трябва и с това да се съобразим — кимна Боярски. — Ще се наложи да взимаме предвид множество фактори, от които отдавна сме отвикнали.

Той мълчаливо мина покрай стената с илюминаторите. „Естествено, нелепо е да се спори, а и няма за какво — прекрасно се бяхме научили да се разбираме и с половин дума още на Земята, когато се оформяше екипажът. Свикнали сме да считаме, че на Земята всичко е добро. Знаем го. Но въпреки всичко това някои чувства у нас са се притъпили. Просто там на Земята подобни неща не са ни необходими. Например страхът, тревогата, чувството на неувереност, предвиждането на възможна опасност. У нас е изчезнал елементът на неадекватност при възприемането на света. От една страна, това е прекрасно, но… Съществува и такова понятие — парников ефект… Макар и да се жертвуваме в нещо, макар и да рискуваме, все пак знаем — на Земята винаги ще ни се притекат на помощ. Отвикнали сме да се изправяме лице с лице срещу неизвестното, това е. А тук се сблъскваме именно с такъв случай.“

— Но в крайна сметка какво ще даде подсилената защитна линия? — настоя Роси. — Не виждам никаква връзка…

— Какво ще ни даде ли? — повдигна вежди Боярски. — Само едно. Чувство за пълна сигурност. Както на Земята. Това е много важно — особено за първите заселници.

„Вече отдавна е време — за кой ли път помисли си той. — Вече ни е тясно в Слънчевата система, необходима ни е втора Земя. И ето я и нея! Ние, търсачите, все още можем да рискуваме. Но другите…“

— За съжаление сега не може да се предскаже каква ще бъде реакцията на Санепра спрямо нашата дейност. Затова по-добре е да проявим разумна предпазливост. Пригответе се за излизане от звездолета.

Слънцето се издигаше към зенита си. Милиарди години то е изгрявало и залязвало, знойно-димното небе е висяло, загръщало е хоризонта, а нощем е потъмнявало, слънцето е било заменяно от мътно блещукащи звезди, тишината се е нарушавала само от воя на вятъра, шепота на пясъците, монотонните плясъци на речната вода, глухите удари на дъждовните капки — блажена, но мъртва тишина, за която дори е нямало никой, който да каже какво представлява…

И внезапно този свят избухна отвътре. Възникна и нов звук, и ново движение. Планетата Санепра оживя.

Станцията расте с часове. Само за половин ден се издигнаха здрави вилички, съединени помежду си с галерии от пластмаса, към небето се извисиха стени, които оградиха четириъгълен площад — слабо напомняне за далечната Земя. А по периметъра бяха подредени в няколко редици анихилатори, плазмотрони и силови устройства, които при крайна необходимост могат мигновено да обградят станцията с непроницаемо отвън защитно поле. Уви, простото селище, тихо, безобидно, по земно уютно, оставаше само проект. Някога, разбира се, непременно… Но не и сега. Хората го разбираха. Макар и без особен възторг. Никой, никога не беше създавал условия за живот в чужди светове. Тук всичко се правеше за първи път и непрекъснато трябваше да се съобразяват с това.

А наблизо, на стотина метра от станцията, се извисяваше гигантският звездолет. На кораба му предстоеше отново да отлети към Земята, за да приеме на борда си първата група заселници и да ги доведе до Санепра, където временно останалата там част от екипажа щеше да подготви станцията за благополучно обитаване.

Боярски бавно се разхождаше край стената и наблюдаваше как напредват работите.

— Най-напред регулирайте силовите устройства — подхвърли той, като се приближи към централния енергиен пункт. Под пластмасовия навес вече мигаше и тихичко прозвъняваше медноогненият куб на линейния компютър, който смилаше вложената в него програма.

— Ще се постараем! — весело отвърна старши програмистът, длъгнестият Юхансон.

— И най-внимателно проверете защитната линия. Звено по звено, всеки блок… Дори, знаете ли какво… — Боярски замислено почеса брадичката си — може би ще е добре да я изпробваме в действие. За да няма след това никакви пропуски.

— Щом искате в действие, ще бъде в действие — цъфна в усмивка Юхансон. — Наистина няма да е лошо. Значи подавам сигнал „проверка“?

Боярски се позабави. Ами, ако… „Проверка“ също не е лошо. Но по-добре е да се знае със сигурност. На празен режим могат да не се забележат всички нюанси. А той — Боярски, трябва да се погрижи за сигурността — по всички параметри — на строящата се станция. Ако се случеше нещо, след това той щеше да отговаря. Работата всъщност не е в отговорността. Хората! Не бива да ги подведете!

— Мисля — отчетливо произнесе той, — че си струва дори да проведем активна проверка. Ще бъде по-сигурно. По плана „Тревога 1“. И веднага слабите места ще изпъкнат като на длан! Съобщете за проверката на всички служби в звездолета.

— А няма ли да е прекалено?

— Надявам се, че не.

„Сега сме в сложно положение — помисли Боярски с внезапно раздразнение. — Нима нищо не усещате? Вслушайте се в себе си, огледайте се, спомнете си Земята… Ние, също както там на времето, започваме от нула. Изглежда, че планетата е мъртва — засега, а ние изграждаме защитна линия… Струва ми се, че се налага. Естествено е! За да се довериш, трябва да познаваш докрай… Като Земята например. А тук — не… Ние сме чужди. В това е цялата беда.“

Юхансон дори се зарадва на нареждането на Боярски. И затова си имаше причина. Той отдавна работеше като програмист на силови устройства, но как действува защитната линия по плана „Тревога 1“, знаеше само от книгите и от учебните холофилми. През целия си живот не беше влагал в компютър такава програма. Не бе имало повод. Но сега… Случаят беше рядък, необичаен!

— Не се безпокойте — усмихна се той одобряващо на Боярски. — Ще направим всичко както трябва!

Боярски кимна на програмиста и се отдалечи. Спираше пред отворените врати и замислено се взираше в мъртвия пейзаж, който се простираше около мъничкото, изпълнено с живот кътче. Дори не постоянно селище, а само временно заето за живот ъгълче. За дълго ли?

„Ние сме наематели — внезапно помисли Боярски. — Не питаме никого, но взимаме предвид законите, които впоследствие може да се наложи да спазваме. И по тези закони ще си заплатим напълно. Ние сме наематели без срок. Защото може всеки миг да свърши за нас. Стараем се да не мислим за това, надяваме се на нещо, вярваме, мечтаем… А по принцип, ако помислим, разчитаме само на себе си. На своя разум.“

Завърши обиколката и се върна на звездолета. За разлика от останалите на него не му се оставаше дълго навън. Напълно чист въздух, милващ вятър, благодатна топлина, свят, върху който сякаш е написано, че след време ще се превърне във втора Земя колко прекрасно е това! Боярски го разбираше с ума си, приемаше го. Но тревогата не преминаваше. Напротив, странната антипатия към всичко на планетата само пускаше още по-надълбоко вредните си корени. Особено сега, когато нареди да се извърши проверка на защитната линия. Откъде идваше това чувство? Може би от това, че светът действително им беше чужд, колкото и да се стараеха да видят в него черти — нека засега да бъдат дори смътни — на Нова Земя? И никога ли нямаше да им стане близък?…

Боярски се стремеше да разбере и в миг му се стори, че е намерил отговора Нова Земя… Втори дом във вселената… Засега още никой не се беше отправял да живее в далечния космос, така че Санепра щеше да бъде първото селище извън обитаемия свят. Преден пост… Ще съумеят ли хората тук да запазят неприкосновено всичко, с което ги е надарила Земята? Различното се опознава само в непосредствен досег с него. И ето тук е различно. Какво ще бъде поведението на хората? Дали като се сблъскат с неизвестното, като се почувствуват неканени, те няма да се втурнат безогледно и да осакатят Санепра, да попаднат безумно в капана на ентропията, като се опитват да оцелеят?… Да, да се живее в далечните предели… Там всичко е различно. Ще успее ли човек да се опази? Или всичко е много по-просто и няма защо да си блъска главата? Ще се заселва мъртъв свят! А той е беззащитен, не е като живия. Кой ще ги осъди, ако се възползуват от правото на по-силния? Нима може да има някаква етика по отношение на камъните, водата и ветровете? Спрямо тях — не. Но по отношение на себе си, желаещия всичко да очовечи — има! Никой няма властта да каже с точност — ето този ден и час са началото и от тях на нас ни е позволено не само да изучаваме, но и да заселваме, да променяме… По свой образ и подобие, както ни е удобно. Никой няма да каже — готови сме. В пределите на дома ни може и да сме готови. А извън него? Как да разберем точно, за да не сгрешим след това?

Забръмча зумерът на системата за вътрешна връзка и екранът на видеофона светна. Боярски видя разтревоженото лице на Панков, младия стажант в групата на биолозите.

— Да не ви попречих?

— Ни най-малко. Случило ли се е нещо?

Панков помълча няколко секунди, сякаш търсеше точни думи. Или просто се опитваше да превъзмогне вълнението?

— Виждате ли… Бих искал да ви покажа нещо…

— За какво става въпрос? — поощри го Боя реки.

— По видеофона не може… Друго ще бъде впечатлението.

Боярски изхъмка съкрушено. Аман от тези стажанти! При тях вечно се намират някакви сензации, невероятни открития… Славни момчета, само дето са прекалено чевръсти… А може би вече остарявам?

— Добре, елате. Още сега. Разбира се, ако е спешно…

— Не е точно така! Тичам! — викна стажантът от екрана и изключи апарата си.

След три минути вратата на преддверието щракна и на прага се появи Панков. Младежът държеше в ръката си грижливо, сякаш беше книжна играчка, букетче цветя. Небесносини, приличаха на теменужки.

Панков проследи погледа на Боярски и кимна утвърдително.

— Ето, това исках да ви покажа.

Боярски чувствуваше, че тук се крие някакъв номер. Но какъв? Цветята са си цветя. Такива земни, свива ти се сърцето…

— Откъде ги взехте? — попита той тихо. — И защо на мен именно ги носите?

— Намерих ги тук. Край звездолета. Излязох от станцията и изведнъж ги видях…

— Хайде, разправете всичко поред. Не стойте насред стаята, седнете!

Панков седна послушно, постави букетчето на колената си. Лека-полека възбудата му започна да се предава на Боярски.

— Хайде! — не издържа той. — Кажете нещо! Как са попаднали на станцията тези цветя?

— Не зная — повдигна рамене Панков. — Просто си растяха… Отначало не повярвах на очите си, а след това помислих — та нали планетата е мъртва и на нея не може да има никакви цветя.

— Естествено — усмихна се криво Боярски. — И все пак…

— Да — простичко, някак обикновено отвърна Панков. — Невъзможно, а има. Представяте ли си?! Веднага хукнах към вас.

— Ето ти изненада — пошепна Боярски. — Това или е приятна във всяко отношение сензация, или…

— По-скоро второто — тъжно го подкрепи стажантът.

— Къде точно растяха?

— В разпределителя на един от анихилаторите. Не потърсих на други места, може да растат и още някъде… Но тези просто не можех да не ги забележа!…

В каютата настъпи тежко мълчание.

— Ето — произнесе накрая Боярски напълно безизразно. — Значи нещо се е изменило… Може би почвата е твърде възприемчива към земните микроби? Макар че, да, нали сте ги намерили в разпределителя…

— При това, преди да излезем от звездолета, се подложихме на пълна стерилизация… Откъде ще се вземат микроби?

— Или планетата се е нуждаела от съвсем слаб тласък… — продължи Боярски, сякаш говореше със себе си. — Но защо в защитната система? М-да ето ти положение…

— Какво да ги правя? — Панков внимателно повдигна букетчето цветя.

— Какво — Боярски сякаш се събуди. — Наистина, какво?… Хайде покажете къде точно сте ги намерили!

Той скочи и се втурна навън от каютата, като увлече след себе си стажанта, който от объркване само притисна здраво цветята към гърдите си, сякаш ако не ги топлеше човешко тяло, можеха внезапно да увяхнат и да изчезнат…

Зави му се свят. Наистина имаше цветя! И не едно, не две, а най-малко хиляди. За времето, през което Панков бе останал при Боярски, цветя бяха пораснали във всички анихилатори, във всички плазмотрони, постепенно покриваха кожусите на генераторите, захранващите блокове и тежките лапи на рамите с меко, полюшващо се от вятъра покривало. Много скоро те се появиха и по линейния компютър. Той продължи да работи още няколко минути, като мигаше безпомощно с индикаторните си светлини и накрая спря. Защитната система се разпадаше пред очите им.

Работата взимаше лош обрат. Боярски нареди на всички да останат по местата си и заедно с извикания на мястото на произшествието дежурен инженер Мвонги и започващия да изпада в тиха паника стажант се втурна към пулта за управление на централния енергиен пункт.

Пред входа на командния пункт стоеше Юхансон. Явно беше обезкуражен и потресен от случилото се.

— Кога започна това? — попита Боярски, без да спре.

— След активната проверка всичко работеше изрядно — да му се не нагледаш, а след петнадесет, двадесет минути полази тази гадост… А главното е, че толкова приличат на земни! Красиви са, не оспорвам. Но… изяждат… всичко наред!

— Компютърът напълно ли излезе от строя?

— Ей сега. За миг! — с готовност се втурна Юхансон.

Отвори аварийния капак и като заплете ръцете си в дългите тънки стъбла, се опита да стигне до електронните блокове на машината. Напразно!

— Проклятие! — изстена той. — Навсякъде ги има! Погледнете! Ето! Машината не съществува! Вместо блокове и съединения — само цветя!

— Виждам — мрачно кимна Боярски. — Може би ще успеем все още да спасим нещо?

— Поне основното — вмъкна Панков.

— Моля ви, а как? — искрено се удиви програмистът. — Та те изплюскват материала! Всички метални части, пластмасите…

Той демонстративно намъкна ръката си до лакътя в недрата на компютъра, като с хрущене разкъсваше стъблата на цветята, измъкна оттам някаква част и като едва я натискаше с пръстите на краката си, започна да я троши. Също като парче изсъхнал хляб.

— Вижте, вижте какво става! Пробвайте сами!

Боярски се приближи към устройството, но вместо да последва примера на Юхансон, откъсна от капака едно цвете и продължително се загледа в него.

— Колкото и странно да е, на вид не е нищо особено — проговори той замислено, като въртеше цветето насам-натам. — На Земята с нищо не би се отличавало от останалите… Друго е удивително — изключителната скорост на размножаване. И само там, където има метал или пластмаса… Моля ви — повика той един от техниците на енергийния център, — отнесете това в звездолета, в лабораторията. Хайде, не ги късайте с два пръста! Наберете повечко!

Техникът с погнуса и опасение набра цветя и като държеше смешно встрани ръката с букета, забърза към кораба.

— Още един час — забеляза тъжно Юхансон — и нищо няма да ни остане. Нито един уред. Освен ако стане някакво чудо…

„Ами — помисли Боярски, — откъде ще се вземе това чудо, след като едно вече стана? Две поред не се случват, освен в приказките… Но тогава излиза, че планетата не е толкова мъртва? И бях прав, когато поисках да се изгради усилена защита за станцията? Вероятно. Само че къде е грешката ни? Ако защитната система се беше включила навреме… Но всъщност кога е това «навреме»? Преди един час, преди два? Глупости! Именно след активната проверка, когато защитната система изяви цялата си мощ, планетата премина в настъпление. Значи все пак е имало някакъв пропуск, намерило се е слабо място? Странно…“

През далечната врата се виждаше обгорената, безплодна равнина, сред която тук-там стърчаха напукани от слънцето, огладени от вятъра камъни, приели — както често се случваше и на Земята — чертите на някакви неразбираеми статуи и фантастични развалини на изчезнали постройки. Сякаш неподвижно каменно войнство бе обкръжило станцията и чака, готово да влезе в неравен бой… Сега вече неравен. Хората бяха обезоръжени.

Боярски се стараеше да прогони обзелия ги страх. „Не, не, всичко това са глупости, никой, никой не може да ни заплашва. Никой и нищо. Но всъщност сега действително сме безпомощни — пламна в главата му отчаяна мисъл. — И не можем нищо да противопоставим… Да, но къде е този враг? Реален, безпощаден? С какво може да се бори срещу нас? С тези цветенца ли? Жалка, нежна плът срещу непобедимите плазмотрони, анихилатори, силови полета?… Подобно нещо е просто невъзможно! Планетата е мъртва! Цветята ние сами сме пренесли… Ами, може би не сме се стерилизирали така щателно, преди да излезем от звездолета. А сега, ето… Но защо именно цветя? Каквото и да си говорим, но микроби и всякакво друго замърсяване сме донесли със себе си в достатъчно количество. За десет свята като този ще стигнат, за да отиде всичко по дяволите!“

— Какво казват строителите? — внезапно се сети Боярски. — И при тях ли е така?

— Доколкото може да се съди, при тях засега всичко е наред — обади се дежурният инженер. — Не са постъпвали никакви оплаквания.

— Значи само тук, по защитната линия — каза Боярски леко успокоен. — Как мислите, защо? Какъв пропуск сме допуснали?

Юхансон само повдигна рамене. Той гледаше тъжно цъфтящите нежносини хълмчета, сякаш бяха степни некрополи, възникнали на мястото на най-могъщите и хитроумни апаратури. Купчини метален и пластмасов прах, върху които прищявката на неизвестна сила бе проснала цветните покривки. Сякаш бяха малко другите обекти! С какво оня склад, между другото целият също така от метал, беше по-лош от неговия линеен компютър?

Към събралите се припряно се приближи някой от строителите. В ръката си тържествено, дори с някакво предизвикателство стискаше познатите на всички цветя.

И така капанът се затвори. Разбира се, беше нелепо да се надяват, че тази цветна чума ще засегне само защитната линия и ще заобиколи главните постройки. Просто трябваше да се започне с нещо. А може би в това имаше някаква присъща, неявна закономерност. Например анихилаторите и другите силови агрегати бяха разположени по периметъра и поради това, естествено, първата вълна, придошла отвън, откъм недокоснатата равнина, най-напред ги е поразила тях, а след това е започнала да се придвижва вътре в станцията. А може всичко да е станало другояче, друга да е била причината — сега вече не е чак толкова важно каква е била… Прекалено късно се бяха сетили. Макар и да не можеше да стане нещо друго. Такова нещо никой не бе очаквал. И поради това не бе посмял и да заподозре. Всичко се измени толкова внезапно…

Нямаше смисъл да се рискува. Боярски отговаряше за съдбата на цялата експедиция. Благороден, но колко тежък е товарът на ръководителя!… Та той разбираше, че всичко може да се случи. И вътрешно беше подготвен за това. Още там, на Земята…

— Заповядвам да се прекрати всякаква работа до специално нареждане! — реши той след минутно колебание. — Екипажът да се скрие в звездолета! Да не се взима нищо от станцията! И най-строго да се спазва дисциплината!

А сам с неочаквана болка помисли: „Кога ли ще дам такова специално нареждане?… И ще го дам ли въобще? Някакви си жалки, непотребни цветенца, пред които ние, хората, се предадохме — така бездарно, веднага и безнадеждно!… И цялата ни вековна сила, цялата ни мощ се превръща в прах, да, точно в прах. Венецът на природата сбърка. В какво?“

Два часа по-късно от лабораторията дадоха резултатите от експертизата.

Не бяха успели да определят точно какво е това. Местен вирус? Не. Микроби, донесени от Земята? Никакви следи. Експертизата потвърждаваше, че планетата е абсолютно мъртва. Но и хората нямаха вина. Имаше нещо друго, неуловимо, неразбираемо… Заразна болест? И да, и не. Да, защото фактите бяха налице. Не, защото по принцип не съществуваше преносител на болестта. Засега беше ясно само едно — цветята по някакъв начин преработват металите и пластмасите, като образуват от тях собствена хранителна среда. Сякаш в самите материали бяха скрити спорите на тези удивителни растения… Макар по структурата си да не се отличаваха от земните. Само тази им невероятна способност…

Боярски гледаше през илюминатора опустялата, захвърлена станция. Ярък, но неправдоподобен жив остров сред мъртвия свят. Цветята растяха буйно навсякъде. Все още стърчаха само останки от отделни постройки, като части от оглозгани скелети, нелепо се възвишаваха над синята, полюшвана от вятъра повърхност. Всичко друго цветята бяха смлели, изглозгали, превърнали в прах.

„Ще мине половин, най-много един ден — помисли Боярски — и от станцията няма да останат никакви следи. Сякаш никога не сме били тук. Впрочем цветята вероятно ще се запазят? И тогава може би те ще станат начало на великата верига на живота, какъвто досега не е имало на планетата. А след време животът ще породи разум… Разум на цветята. От цветната чума… Глупости! Нищо няма да стане. Цветята ще загинат и всичко ще си бъде както преди. Просто няма да има с какво да се хранят. Ами ако…“ Сърцето на Боярски се присви тревожно.

— Така — обърна се той рязко към събралите се на горната палуба членове на екипажа. — Положението е крайно объркано, необходимо е да го обсъдим. Струва ми се, че понататъшното ни пребиваване тук не само губи смисъла си, но е направо опасно. Виждате, че е невъзможно да се борим с цветята. Кой какви предложения има?

— А ако все пак опитаме да намерим противодействие? — пристъпи напред инженер Мвонги. — На борда има достатъчно специалисти. И ако се обединят усилията…

Боярски го изгледа изпитателно.

— Да допуснем — съгласи се той. — Да се пробва, разбира се, е възможно. Но как мислите, колко време ще трябва да търсим такава противоотрова? Кажете, поне приблизително.

— Виждате ли — позапъна се Мвонги, — така отведнъж едва ли ще мога да кажа… Не съм биолог, а методиката на търсене не ми е много ясна. Но мисля, че няма да отнеме много време. Най-много една седмица.

— Най-много една седмица — повтори като ехо Боярски. — Добре, хайде да пресметнем… Естествено, рано или късно ще намерим решение. Длъжни сме да го намерим. Но не смятате ли, че дори да загубим само една седмица в търсене, за нас това може да се превърне в пълен провал? За тази седмица цветята направо ще излапат нашия кораб! Отначало ще свършат със станцията, нея, така да се каже, по-лесно ще разкъсат. Но на цветята им е нужда храна! И звездолетът е най-подходящото блюдо. Бих казал, че е деликатес!… Сблъскахме се с хищник, със страшен хищник, разберете го!

— Корабът трябва да се премести на друго място! И да не се строи нова станция, докато не решим проблема! — избухна в скоропоговорка Панков.

Боярски със съмнение поклати глава.

— Ако всичко се свеждаше само до това!… Да се премести, да не се строи… Къде е гаранцията, че цветната чума не ни дебне във всяка точка на планетата? Че точно присъствието на нашия кораб не я кара да оживее?

Не се намери никой, който да му отговори.

— Поради това засега ще прекратим всички разговори за разни изследвания — заключи уморено Боярски. — Няма защо да се бавим. Само се излагаме на излишен риск. Ето мнението ми като ръководител на експедиция — трябва незабавно да се отправим към Земята! Не бива тук да се изпращат експедиция след експедиция и те нищо да не постигат… като нас. Никога няма да заселим тази планета, докато на Земята не решат нейния проблем. Така че ще се готвим за излитане.

През илюминатора синьото островче изглеждаше приветливо и безобидно. Може би и наистина да беше такова. За онези, които не виждаха в него враг… Може би защото сами го бяха породили. Без значение как. Имаше резултат, който сега никой не се решаваше да осмисли. Защото всеки труд е ентропиен. В смисъл, че дава отпадъци. И навярно не може предварително всичко да се предвиди и разпознае.

Звездолетът намаляваше скоростта си, летеше към Земята със спомагателните двигатели. Сега до родната планета оставаше да се лети малко повече от едно денонощие.

Върху стереоекрана в кабината за управление точно в центъра, подобно на конфета, увеличена, за да я виждат всички, висеше познатият от детството замъглено синьо-зелен диск — Земята. Цялото си свободно от дежурство време хората прекарваха в кабината и с удоволствие наблюдаваха как бавно, но непоколебимо растеше образът на родния свят.

Не им се искаше да си спомнят за страшните, неразбираеми дни, прекарани на Санепра. Мислите им бяха заети от скорошното връщане у дома. Далечният космос, празен и враждебен, оставаше зад тях.

Именно в тези безметежни, радостни часове на полета беше направено откритието.

Когато Боярски се върна от навигационната кабина в каютата си, вниманието му веднага привлече синьото букетче във вазата на масата, появило се сякаш от лош сън. Боярски така и не разбра кой шегаджия му бе поднесъл бедствения подарък. Нямаше защо да го търси. Защото в същата минута с отчаяние разбра, че катастрофата, която сякаш по щастие бяха избягнали, всъщност се беше притаила край тях, на кораба. Вероятно цветята не бяха от лабораторията. Там те бяха надеждно изолирани, скрити и беше невъзможно да се изнесат. А и кой би рискувал? Значи… Изводът се натрапваше сам. Значи някой ги беше откъснал от вътрешността на звездолета. А щом е така…

Извънредното съвещание беше тягостно. Не се наложи дълго да се обяснява — всички и без това разбираха съвсем ясно какво ги заплашва.

— Какво ще правим? — Подчертано спокойно произнесе Боярски. — Какви са предложенията ви, приятели?

Членовете на екипажа се размърдаха, но никой не се осмели да се изкаже пръв. Те съзнаваха, че сега може би се решава съдбата на кораба. Трябваше да се действува напълно сигурно, не биваше да се допусне грешка. Всеки търсеше спасение, хващаше се за сламките на съмнителни предложения и в същото време чувствуваше, че от това нищо няма да излезе. Изход имаше, но езикът не се помръдваше, за да произнесе поне една дума… Защото всички знаеха, че тогава вече не ще може да се отстъпва. Никой не биваше да отстъпи.

— За съжаление цветята са успели да проникнат в звездолета — отново заговори Боярски, сякаш подтикваше другарите си и заедно с това ги подготвяше към неизбежния извод. — Засега обшивката е здрава, защото условията на полета и вакуумът извън кораба са пречили на цветята да се размножават. Но дори и само едно цвете би било достатъчно да знаем, че заразата е в кораба. А цветята са десетки, ако не и стотици. И броят им расте с всяка минута.

— Може би ще трябва незабавно да предупредим Земята за аварийно кацане? — заяви решително главният навигатор Ананда.

И веднага бентът на общата въздържаност сякаш се срина.

— Това е безумие! — възкликна екологът Роси. — Да се занесе на Земята такова огнище на зараза!

— Не е необходимо, можем да кацнем на Луната — възрази Панков. — Или да пристанем на някоя от космическите станции. В най-лошия случай ще извикаме лека ракета, ще се прехвърлим на нея и ще взривим звездолета. А преди да кацнем на Земята, ще се подложим на най-строга стерилизация.

— Опасявам се, че и това няма да помогне — забеляза тъжно Боярски. — Всякакъв досег с нашия кораб е пълен с опасност. Във всички конструкции, във всички механизми има метални части. Или пластмасови. Достатъчно е едно докосване, за да се прехвърли заразата. А краят е един. Рано или късно тя ще достигне до Земята, ще се добере до всички населени места в Слънчевата система. Представяте ли си — вместо градове, зони за отдих, вместо предприятия, транспорт, космодруми — навсякъде само отпадъци, покрити с безобидни на вид, крехки цветя. Това ще бъде краят. Край на всичко. И само морето от сини цветя…

— Е, чак толкова, сгъстявате боите! — обади се Юхансон. — Дори и да се случи нещо, няма да е в такъв мащаб. Убеден съм, че Земята ще успее да разбере кое какво е и ще намери противодействие. Историята е красноречива. Земята все още никога не е попадала в задънена улица. Или не вярвате в човешкия разум?

— Не, аз вярвам в човешкия разум — отвърна хладно Боярски. — Земята и този път няма да попадне в задънена улица. Но за тази цел трябва да се прояви особена предпазливост. Имайте предвид, че цветята се размножават с поразителна бързина. Учените могат просто да не успеят. Физически да не успеят… И какво ще стане тогава?

— Добре, вие какво предлагате?

Всъщност Боярски отдавна имаше готов отговор. Не бързаше да изкаже изводите си само защото глупаво, безразсъдно, като безотговорен малчуган се надяваше, че съвещанието ще даде нещо, ще роди някаква оригинална идея… Де да беше така!… Изходът беше само един, друг нямаше. Във всеки случай сега не им беше по силите да намерят друг изход, каквото и да изобретяваха. Смешно — също като ученици на дъската, решение има, но се плашат да го кажат без подсказване от учителя — ами ако все пак не е точно така?…

— Необходимо е бързо да се свържем със Земята — заяви Боярски с тон, който не търпеше възражения. — Длъжни сме да предупредим. Не бива да ни посрещат. И никакви повторни експедиции. Ние сме първите и последните. Ясно ли е?

— Свързочната система е готова. Операторите чакат — мигновено се озова Мвонги и подбутна към Боярски плочката с бутони на видеофона.

Спокойно, сякаш нищо не се беше случило, Боярски набра необходимия код. Екранът засвети. Лицето на дежурния радист беше бледо и изразяваше пълно объркване.

— Точно се готвех да ви повикам — съобщи радистът с потиснат глас.

— Какво става?

— Предавателят за далечна връзка не работи. Няма ток. Изплюскали са генератора.

И така звездолетът не можеше да се свърже със Земята. И да даде пеленг в уречения час — също не можеше. Но въпреки това на планетата щеше да се отбележи появата им в Слънчевата система и независимо от всичко насреща им ще изпратят влекачи, които да ги приземят. На Земята ще реагират по своему — щом звездолетът мълчи, значи се е случило нещо и незабавно трябва да се предприемат мерки за спасяването му. А именно това сега не трябваше да се допусне! Корабът им беше подобен на чудовищна бомба, способна да разбие на трески всичко, да унищожи напълно цивилизацията.

— Изисквам — тихо, но отчетливо произнесе Боярски — да не се допуска никаква паника на борда!

— Но какво да правим сега? Всички ние? — попита от екрана радистът, като с ужас гледаше командира.

Палубата потъна в ледено мълчание.

В тези секунди всеки мислено си прочиташе присъдата, безпощадна и неподлежаща на обжалване пред никого и никога. И това беше най-голямата човешка награда за всеки от тях…

— Нямаме право да се връщаме! — прозвуча силният ясен глас на старши инспектора Боярски. — Заповядвам: да се промени курсът на кораба и на пълна тяга да се излезе извън пределите на Слънчевата система! Длъжни сме да отнесем чумата със себе си! Щастие е, че все още не са ни забелязали от Земята…

Върху тъмния екран синкавият диск неудържимо намаляваше и се изместваше към периферията.

— Колко нелепо стана! — въздъхна Ананда, седнал пред пулта. — На Земята не знаят нищо! Дори не подозират. Е, добре, ние ще изчезнем. Но те ще изпращат една след друга нови експедиции на тази планета. И всеки път…

— Да — обади се сдържано Боярски. — Всеки път. Докато не разберат, че е настъпило време да се промени тактиката. Сега всички сме като малки котета, които навират носовете си в стената с надеждата да намерят изход… И не бива да ни лишават от това право — да бъдем малки котета. Наличието на разум само потвърждава силата на метода на пробите и грешките. Всеки път на ново ниво.

Той непрекъснато гледаше как родната планета се отдалечава и се разтваря в тъмнината. Странно, но не изпитваше ужас и смъртна тъга от това, че вече нямаше да се върне на нея, че няма да броди по горите и ливадите, няма да се изкъпе в морето, не ще види повече градовете, познатите лица, няма да прекара поне един ден у дома си… Мъчеше се да установи какво става с него и неочаквано разбра, сякаш в мозъка му избухна нещо — не това, заради което беше толкова хладнокръвен и спокоен сега, а онова, което трябваше да осъзнае още отдавна, много по-рано… Парниковият ефект. Те го носеха със себе си, в себе си. А оттам и защитната линия. Защита от никого. За всеки случай, просто така… За да запазят илюзията. Защо? И тази нелепа активна проверка… Тя реши всичко, направи равносметка. Извън Земята земното свършва. А те не искаха да мислят за това. Страхуваха ли се. Също своего рода защитна линия.

— Когато хората най-после разберат — промърмори Боярски тихо, без да се обръща към някого, — че земното принадлежи на Земята, а вселената е нещо съвсем друго, ще избягнат много неприятности като нашите.

— Някак не разбирам мисълта ви — обади се от креслото си Ананда.

— Когато хората съобразяват, че на космоса му е нужен не техния разум, привързан с изключителни връзки към земното — винаги и във всичко, а просто разум — добър, светъл, търсещ, лишен от нищожните земни предразсъдъци, тогава хората ще могат да прелетят на Санепра и никаква цветна чума няма да е страшна за тях, защото това не е чума, а обикновена красота. И красотата е страшна не за човека, а за отпадъците от труда му, за антропоцентристките му илюзии.

Методът на проби и грешки… Като малки котета… За да израсне в силно и прекрасно същество. Което ще знае как да постъпва по-нататък.

Може би е необходим тласък? Подсказване? Като на урок… Та нали в началото някой е длъжен да помогне. Да ободри. Поне пръв да направи смислена стъпка. И с това да увлече останалите след себе си…

И тогава съзнанието на Боярски се изпълни с ликуваща мисъл, сякаш внезапно бе преодолял неразрешимата задача.

— Навигатор, курс към Санепра! Сега всичко ще трябва да е успешно. Ако, разбира се, успеем да долетим…

— Защо не? Все някак ще се доберем — все още без нищо да разбира, повдигна рамена Ананда.

А Боярски помисли: „Ако наистина се доберем, ще трябва да наречем планетата с друго име“.

Край