Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Noise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 13,14/1982 г.

История

  1. — Добавяне

Доктор Кабът изгледа Барнаби Хакет със спокойния и прикрит втренчен поглед на психиатър.

— Разправихте ми доста неща за кратко време, мистър Хакет — каза той, — и трябва да призная, че рядко съм чувал толкова сложен проблем да се излага така ясно. Не ми казахте само кога за първи път сте забелязали това явление?

— Споменах ви кога съм го забелязал за първи път — отвърна Хакет. — Бях във втори клас в Килс блъф, когато мис Гренч налегна Томи Барстоу върху катедрата и започна да го налага с показалката, а аз внезапно долових мислите й. Тогава го забелязах за първи път. Но майка ми разправяше, че когато съм бил на осемнадесет месеца, го е забелязала бавачката ми. Тя й казала, че веднъж ме гледала и си помислила: „Ако това дете хвърли още една лъжица каша на пода, ще го натупам здравата.“ Аз съм закрил лицето си с ръце и съм се разплакал. Мърси-Хелън, така се казваше бавачката, много се разстроила. Тя никога не ме е била и въобще не можеше да ме плесне.

— Разбирам — рече доктор Кабът. — Значи сте го забелязали за първи път, когато сте били на седем години. Сега сте на тридесет и две и чувствувате, че тази ви способност се засилва. Или че се увеличава нейната чувствителност. Или че поне се ускорява честотата на явлението.

— Точно така — потвърди Хакет. — По-рано се случваше може би веднъж седмично. След това започна да става два-три пъти седмично, после всеки ден, зачести по няколко пъти на ден — обикновено във връзка с необичайни неща, дребни, но поразяващи случаи, като например, както вече ви казах, когато флиртувам с някое момиче и то се държи хладно. Тогава аз внезапно я чувам да си говори на себе си точно обратното и други подобни неща; после честотата нарасна и от шест месеца ускорението така се засили, че вече не мога да правя разлика между отделни случки, стана нещо постоянно, а най-лошото е онова, което наричам смущения, неустановените шумове…

— Позволете да ви прекъсна — каза доктор Кабът. — Какво означава думата неустановени?

— Искам да кажа отделни, накъсани мисли. Стигнал съм дотам, че вече не мога да изтърпя нормално преминаване по улицата. Например, за да дойда днес при вас, вървях пеша по „Пето авеню“ от „59-а“ улица дотук — четири пресечки, а и това не е най-оживената част на авенюто, но едва се добрах. Иска ми се да крещя с пълен глас, само с надеждата, че няма да чувам неустановените откъси, полумислите, полуфразите. Разбирате ли, те са най-лошото. И е много шумно, винаги е било много шумно, също като пуснато докрай радио, цели или накъсани фрази и, разбира се, помня всичко, както вече ви казах, никога нищо не забравям. Притежавам абсолютна памет, така че когато вървя по улицата, съм принуден да чувам и запаметявам такива неща — ще ви разкажа, защото искам да разберете какво става с мен: КОЛАТА НЕ Е ЧЕРНА… АЗ СЪМ… ВЗЕМИ МУ ПРОКЛЕТИТЕ СТОТИНКИ… ИГРАЧКИТЕ НЕ СА КАКВИТО БЯХА ПРЕЗ МОЯТА МЛАДОСТ… ВИЖ КАКВИ БОМБИ ИМА ОНАЯ БЛОНДИНКА… ТОЙ ВЪОБЩЕ НЕ ВЗЕ ДИПЛОМА… СКЪПО ЛИ Е ЗА 29,75 ДОЛАРА… ЗА ДА РИСУВА ТАКА, ТЯ… СТАЯ 308… ВСЕ ПАК ЩЕ УМРЕ ПРЕДИ… МРЪСНИКЪТ СЕ ОПИТА ДА… ГОСПОДИ, БОЖЕ, ПОМОГНИ МИ… НЯМА ДА УСПЕЯ, НЯМА, НЕ МОГА… АКО НЕ НАМЕРЯ ТОАЛЕТНА… НИКОГА НЕ Е ОБИЧАЛ ПЕЧЕНО, НО ПЪК ТЯ… ДОБРЕ, ДА, МРЪСНИК СЪМ, НО ВСЕ ПАК НЯМА…

Доктор Кабът вдигна ръка.

— Разбирам ви — заяви той. — Разбирам напълно. Да.

Барнаби Хакет поклати бавно глава. Седеше изправен в коженото кресло и гледаше доктор Кабът. Очите му бяха блестящи и кафяви, светлокафяви, леко златисти; беше рус. Имаше приятно, слабо, почти костеливо лице.

— Не — възрази той, — всъщност не разбирате, докторе, защото поради невъзможност ви ги казвам поотделно. Така не можете да оцените общия ефект. Виждате ли, в мен те се струпват наведнъж, едно върху друго, крещящи изречения, нещо като купчина пръчки или копия, обикновено си мисля като за копия, пушки с щикове, натрупани на купчина, нещо подобно; трябва да разберете, че явно разстоянието е основният фактор, струва ми се около 5–6 метра, от по-далеч не приемам, но от разстояние 5–6 метра долавям всичко наведнъж…

— Разбирам — увери го доктор Кабът. — Явно е твърде мъчително.

И двамата замълчаха.

— И все пак сигурно понякога тази способност се е оказвала от полза за вас. Примерът, който дадохте за момичето, когато сте флиртували с него. Там ви е помогнало, знаели сте, че ще успеете въпреки хладното държане — каза доктор Кабът.

— Вярно е — съгласи се Хакет. — Докато се случваше по-рядко, не ми тежеше, дори ми доставяше удоволствие. Уплаших се, когато зачести.

— Струва ми се, че ще е много удобно за работата ви — подхвърли доктор Кабът. — Между другото, какво работите?

— Занимавам се с автомобили — отвърна Хакет. — Започнах като продавач на автомобили и, разбира се, винаги знаех кой купувач има сериозни намерения, така че спечелих доста пари. След няколко години купих магазина. Сега притежавам цяла мрежа от представителства по източното крайбрежие: „Фолксваген“, „Рено“, „Фиат“, „Ягуар“, „Сааб“ — само известни марки. Способността ми, както я наричате, наистина беше предимство за работата, но вече имам повече пари, отколкото въобще ще ми трябват, не мога да свикна с живота на милионер, нали знаете, хотели, параходи, петрол, цялата тупурдия; мисля си, че хората, на които им харесва подобно нещо, сигурно са нещо болни. — Поизправи се в креслото. — Слушайте, доктор Кабът — подхвана той отново, — бях напълно щастлив допреди три месеца, докато започнах да чувам все повече и сега чувам всичко… а може да се случи и нещо още по-лошо.

— По-лошо?

Хакет бавно кимна и се отпусна в креслото.

— По-лошо — потвърди Хакет, — и ще ви кажа откровено, че ако стане, ще трябва да се самоубия, а ми се струва, че вече започва. Мисля, че разстоянието се увеличава. Казах ви, че границата беше около пет-шест метра. Но вчера се разхождах в „Сентръл парк“, той е добро място за мен, нали разбирате, има много открити пространства, и поседнах на една пейка край езерото. След известно време се приближи един полицай и постоя малко, загледан във водата. Започнах да улавям мислите му и отначало не ми направи впечатление, беше нещо съвсем обикновено, просто си въобразяваше как едно от децата на кмета Уогнър през зимата ще кара кънки, ще пропадне през леда, той ще го спаси и веднага, на самото място ще го повишат в първокласен детектив, съвсем скучна работа и почти веднага се отдалечи, но след това бавно осъзнах, че се намираше на доста голямо разстояние от пейката, станах, измерих го с крачки и излезе към седем, може би осем метра; тогава си спомних още няколко подобни случая и мисля, че започвам да приемам от все по-далеч. Ако и това се увеличава като честотата, скоро ще приемам от половин километър, а вие разбирате, че никой разум не може да устои на подобно нещо; тогава ще трябва да си отида, защото не забравяйте, че радиусът ще бъде половин километър, не приемам мислите само пред или зад себе си, а отвсякъде наоколо, и ако само за миг си представите, че застана, да кажем, край цветните лехи пред сградата на „Рейдио сити“ и улавям всяка мисъл в радиус от половин километър, това ще обхване, струва ми се, лесно ще обхване 100 000 души в този кръг и всеки от тях всяка секунда ще излъчва поток тъпотии, защото дори и най-тъпият кретен мисли; мислите му могат да накъдрят козината на пудел, но той мисли; този процес си продължава непрекъснато и…

Хакет внезапно се ококори, клепачите му се вдигнаха като щори, притисна главата си с ръце, застена и започна да се поклаща в креслото.

Доктор Кабът се вгледа в него и ръката му бавно се протегна към средното чекмедже на бюрото. В лявата страна на чекмеджето държеше набор успокоителни средства от нещо малко по-силно от аспирина до опиат, който би повалил разгневен бик; в дясната страна имаше плоска палка. Човек никога не можеше да знае какво ще стане. Но дори не беше решил още дали да отвори чекмеджето, когато Хакет скочи от креслото и излетя от помещението като пуснат от клетката звяр. Той остави вратата зад себе си да се люлее. Кабът го чу да вика в коридора и сам изтича към вратата. Хакет викаше:

— Мадам! Мадам! Почакайте… Какво държите? Какво е това?

Когато Кабът подаде глава иззад ъгъла на коридора, видя Хакет да стои край асансьора, задържаше вратата му отворена и разговаряше с някого. Той се обърна бавно, върна се, а очите му бяха замъглени и безжизнени като на човек, тръгнал към бесилката. Мина покрай Кабът, влезе в кабинета и се отпусна в креслото.

— Вече напредва бързо — промърмори той. — Много бързо.

— Какво стана, мистър Хакет? — попита Кабът. — Защо изтичахте в коридора?

Хакет не отговори веднага. Беше скрил глава в ръцете си.

— Улових нещо — обясни той. — Точно когато ви разправях, че хората мислят непрекъснато, улових нещо неустановено; беше „Ако не престане да ме стиска толкова силно, ще я напикая“ и някак си разбрах, не мога да ви обясня как, че е животно, а не човек. Долавях го по различен начин, беше пискливо, грубо и сякаш начупено. Изпаднах в ужас, ужасих се! Така че щом успях да се съвзема, изтичах в коридора, защото там трябваше да се намира, и едва успях да видя тая жена да влиза в асансьора, като носеше нещо малко и космато; изтичах към нея, защото трябваше да видя какво е, нали разбирате, трябваше да зная.

Отново започна да се полюшва в креслото.

— Престанете! — викна Кабът. — Махнете си ръцете от лицето. И какво се оказа?

— Куче — отвърна Хакет. — Малко кученце. Померанска порода. Става както ви казах, докторе; нещата вече се развиват много бързо. Разстоянието се увеличава и вече приемам мислите на животни. Ако въобще ми е останала капчица здрав разум, би трябвало да се хвърля още сега през прозореца. Виждам къде ще свърши всичко — ще приемам мислите на всички живи същества в целия свят от рибите, които хората никога не са виждали по черното дъно на океаните, до маймуните в спътниците на височина 1500 километра в космическото пространство и, господи, след това, след това има ли причина да се предполага, че няма да достигна до границите на Галактиката и дори по-надалеч, и по-надалеч… — Облегна се в креслото и затвори очи. Беше силно пребледнял.

— Успокойте се — каза доктор Кабът. — Още нищо от това не се е случило. Може би и въобще да не стане. Трябва да помислим за сегашното ви състояние и да видим какво може да се направи. Трябва да започнем с нещо.

— Шумът — поде отново Хакет, — можете ли да си представите какъв шум ще бъде, докторе, слушайте, всички живи същества в света, милиарди, милиарди живи същества и всяко от тях ще скрибуца през рупор в главата ми, можете ли да си въобразите какво ще представлява дори една хилядна от този шум, е, можете ли?

— Няма дори да се опитам да си го представя — отвърна Кабът, — а и вие не правете подобни опити. Да не бягаме от настоящето. Нека останем в действителността и да видим какво може да се направи.

— Не мислите, че може да се предприеме нещо много — каза спокойно Хакет. — Когато започнах да ви разправям, помислихте, че явно съм шизофреник, може би с тенденция към параноя. След това, когато ви обясних по-подробно, започнахте да мислите, че съм изключително надарен ясновидец. А оттогава единствената конструктивна мисъл, която ви се върти из главата, е, че искате да говорите за моя случай с някой си Гарднър Мърфи.

— Много удобен пациент сте — забеляза Кабът. — Не трябва да ви разправям много неща. Да, искам да разговарям с Гарднър Мърфи за този случай, тъй като смятам, че той знае повече за свръхсетивните усещания, отколкото който и да е друг в страната. Но имам и още една идея.

— Податлив съм — подхвърли Хакет. — Вече няколко пъти съм хипнотизиран, ей така, просто за забавление.

— Добре. Тогава…

— Зная — каза уморено Хакет. — Следващият ви пациент чака отвън. Жена. Проблемът й е фригидност. Опитва се да чете декемврийския брой на списание „Форчън“, но не може да се съсредоточи, защото смята, че е намерила решение на проблема си. Това включва вас в доста интимно отношение и…

Доктор Кабът вдигна ръка.

— Моля ви — рече той. — Не говорете повече. Ще ви приема утре в три часа следобед, ако ви е удобно.

— Ако оцелея дотогава — отвърна Хакет. Изправи се. Когато излизаше, забеляза, че следващият пациент е слаба жена с огненочервена коса и с изгладняло изражение на лицето. Не се изненада. Спомни си за една чиновничка от социалното осигуряване в Чикаго на около тридесет години, дебеличка, спокойна. Беше седнал до нея в автобуса и я последва по улица „Гьоте“, предимно защото не повярва на онова, което бе уловил. Оказа се буйна натура, невероятно изобретателна и незадоволима. Оттогава нищо не го изненадваше. Дори очакваше да се окаже, че възрастният клисар, който събираше подаянията в църквата, замисля убийство. Такива неща вече му се струваха нормални. Барнаби Хакет рядко мислеше за другите хора като за наметнати с мантията на благородството същества.

Изгълта набързо обеда си, докато четеше вестник и се мъчеше да разбере прочетеното въпреки хаоса от крясъци в главата му. След това взе кола и се отправи към Кънектикът. Близо до Уестпорт има язовир, разделен на две от дълго шосе. Хакет стигна до средата му, паркира колата и там, сред блажената тишина, заспа.

Хакет се оказа прав — беше изключително податлив на хипноза. Кабът не се опита да прилага нищо радикално. Най-напред предизвика у Хакет по-лек, а след това по-дълбок сън. Пристъпи към анестезия, амнезия и следхипнотично внушение. Научи Хакет на автохипноза и накрая се зае с действителната си задача.

— Няма да чувате нищо освен моя глас — нареди той на Хакет. — Няма да чувате нищо освен моя глас. Върху бюрото ми има часовник. Няма да го чувате. Няма да чувате цъкането на часовника. Няма да чувате звуци от улицата. Няма да чувате асансьора, когато преминава през този етаж. Няма да чувате нищо освен моя глас. Докато не ви кажа, че можете, няма да чувате нищо освен моя глас. Едно, две, три, четири, пет. Не чувате нищо освен моя глас. Ако чувате нещо друго освен моя глас, вдигнете показалеца на дясната си ръка.

Проснал се на кушетката, с отпуснати като сварени макарони мускули и затворени очи, Хакет дишаше бавно и равномерно, със скръстени на гърдите ръце. Показалецът му дори не помръдна.

— Не чувате нищо освен моя глас — продължи Кабът. — Просто изключих всички други звуци от съзнанието ви. Ще можете да го правите и сам. Можете да го правите сам. Ще можете мигновено и по ваше желание да изключвате всеки звук, който пожелаете. През останалата част на деня, през нощта и до като се срещнем утре, ще можете да изключвате всички звукове. Няма да чувате нищо, което не желаете да чуете. Когато чуете някакъв звук, който ви безпокои, ще затворите очи, ще се отпуснете, ще изпаднете в мигновена хипноза, ще си кажете, че не можете да чувате този звук и той ще престане. Ще спре веднага. Няма да го чувате…

След един час Хакет приседна на ръба на кушетката, разтърка очи, като се разбуждаше бавно, и се огледа.

— Много е тихо — рече той.

— Чака ме пациент — подхвърли доктор Кабът.

— Мъж — поде Хакет, — страшно възбуден. — Направи гримаса и разтърси глава. — Оставил сестричката си да се удави; той мисли, че е допуснал малката му сестра да се удави преди тридесет и една години и… — Млъкна и затвори очи. Ръцете му се отпуснаха на колената, раменете му се смъкнаха и той бавно се заусмихва. Погледна Кабът. — Накарах кучия му син да млъкне! — възкликна той. — Изключих го, копелето! Направих го и не беше мъчно!

— Разбира се, че е лесно — отвърна Кабът. — Ще ви видя утре. И продължавайте така. Всеки път ще става все по-лесно.

Когато се появи на следващия ден, Хакет беше изпълнен от благодарност.

— Прав сте, доктор Кабът — каза той. — Става все по-лесно. Просто го спирам и го отправям обратно към тях. Всеки път е все по-лесно. Не зная как да ви благодаря. Вие ми спасихте живота. Излекувахте ме от нещо, което явно беше неизлечимо.

— Не зная дали „излекувахте“ е точната дума — подметна Кабът, — а и не съм сигурен дори дали засега сте се оправили напълно. Но явно сме на прав път.

Погледът на Кабът попадна върху молива на бюрото му. Забеляза, че върхът му е счупен; отвори чекмеджето, за да вземе нов молив, и точно в този миг „това“ му се случи за пръв път. Съзнанието му се замъгли напълно. Взираше се в чекмеджето с подредените в него моливи, ластичета, кламери, опаковките лекарства вляво и палката вдясно, но сякаш нищо не виждаше. Знаеше, че има някакво намерение, виждаше като през сива, мазна мъгла, беше си поставил някаква цел, но не можеше да се насочи към постигането й. Не изпадна в паника. Не изпитваше нищо. Просто седеше неподвижен, докато Хакет не го попита гръмогласно:

— Какво става, докторе?

Кабът премига и се огледа.

— Нищо — отвърна той. — Съвсем нищо. Мислех си за нещо. — Взе молива, който му трябваше. — Ще продължим ли? — попита. Предизвика лек сън у Хакет колкото можа по-бързо — за около 30 секунди — и след това го приспа дълбоко. Пийваше му се нещо, но се задоволи с цигара; отиде до прозореца и погледна през тесните пролуки между ивиците на металните щори. Климатичната инсталация свистеше тихичко, а зад себе си чуваше спокойното дишане на пациента. Беше много уплашен.

Четиридесет минути по-късно, когато Хакет си отиде, доктор Кабът бавно и с опасение отвори вратата към чакалнята. Беше сигурен, че знае какво ще завари там. Мистър Холвак, пациентът му за четири часа, седеше на канапето. В краката му се въргаляше списание, ръцете му висяха между колената, очите му се взираха с празен поглед, а от ъгълчето на устата му се бе проточила тънка нишка слюнка. Кабът включи хронометричната стрелка на часовника си и зачака. Стори му се, че е изключително важно да знае колко ще продължи това. След четири минути и шестнадесет секунди мистър Холвак помръдна и премига.

— Май съм задрямал — каза той с измъчена усмивка. Изправи се и влезе в кабинета.

Холвак пръв забеляза шума. Доктор Кабът, погълнат от ужаса на онова, което вече знаеше, и опитвайки се да се съсредоточи върху отегчителния и изпълнен със самосъжаление монолог на Холвак, не бе му обърнал внимание.

— Изглежда, че всички клаксони на улицата са се разсвирили — подметна Холвак неуверено.

Беше вярно. Във въздуха се носеше страхотна какофония. Кабът отиде до прозореца и го отвори. Докъдето можеше да стигне погледът му надолу по „Пето авеню“, платното беше запълнено с автомобили, но нищо не се движеше. „Петдесет и девета“ улица беше блокирана чак до „Колизеума“. Повечето пешеходци по тротоарите стояха неподвижно; някои вървяха бавно и несигурно. Един самолет прелетя над „Пето авеню“ близо до „50-а улица“ — „Констелейшън“, излетял на запад от летището Айдълуид, четирите му двигателя ревяха от натоварването при набиране на височина и докато го гледаше, те внезапно спряха да работят; самолетът се спусна „на крило“ с маневра, която се наричаше „падащо листо“, вдигна опашката си и се сгромоляса. Откъм „Десето авеню“ се заиздига зловещ черен дим. Кабът затвори прозореца.

— Мистър Холвак — подхвана той, — ще ви помоля да ме извините. Днешния сеанс няма да го броим. Моля ви, елате във вторник по обичайното време. Съжалявам, но сега трябва да ме оставите, защото се случи нещо… — Той изтика мъжа навън и грабна телефона. Телефонът на Хакет не отговаряше и в два часа през нощта Кабът се отказа, без да е успял да се свърже с него. На другия ден, както обикновено, той се появи в три часа следобед.

Кабът погледна през бюрото към него, приятен млад мъж, отпуснал се щастливо в голямото кожено кресло. Затвори за миг очи, като мислеше за празна, пепеливобяла стена. Празнота — казваше си наум, — празнота, празнота, нищо.

— Предполагам, че сте чели вестниците тази сутрин? — попита докторът.

— За задръстването на движението вчера ли? — откликна Хакет. — Да, четох за него.

— Странно, нали? — подметна Кабът.

— Съвсем не — отвърна Хакет. — Аз го предизвиках и вие знаете, че аз съм виновникът.

— Така ми се струва — каза доктор Кабът. — Когато вчера споменахте, че не само можете да изключвате гласовете, но и да ги връщате назад, на мен ми дойде на ум, че може да се случи нещо подобно. Сега сме изправени пред истински проблем. Вчера са загинали няколко души.

— Четиридесет и шест в самолета — изрече бавно Хакет, — девет в сградата, в която се е ударил, четиринадесет пешеходци и онези двама миячи на стъкла на „Пето авеню“. Общо седемдесет и един.

— Има и някои други съображения — продължи Кабът. — Знаете, че при преминаването ви за няколко минути са се прекратили всички мисли. Като оставим настрана явните случаи — да кажем, хирурзите в операционната, — не знаем до какви загуби е довело това.

— Предполагам, че е така — съгласи се Хакет, — но, бог ми е свидетел, доктор Кабът, не можех нищо да направя, не знаех, не го съзнавах, мислех си само, че двамата с вас сме се справили с тази бъркотия, че започвам да печеля борбата, че съм излекуван, че мога да продължа да живея…

— Не искам да кажа, че имате вина — успокои го Кабът. — Мисълта ми е, че трябва да стигнем до някакъв компромис; налага се някак да се научите така да се контролирате, че да спирате приемането на чужди мисли, но без да ги насочвате обратно, защото при това явно се получава прекъсване на всякакви мисли за около четири или пет минути. А какъв е сега според вас обхватът ви?

— Километър и половина — отвърна бавно Хакет. — Поне километър и половина. Самолетът летеше на около хиляда и петстотин метра.

За миг замълчаха. Кабът затвори очи и насочи мислите си към празната стена, като с всички сили се стремеше в съзнанието му да не се образува някаква представа или образ, който Хакет би могъл да долови. Беше доста смел, но не му се искаше да умира.

— Нищо няма да излезе, знаете го — подхвърли Хакет. — Цялата същност на направеното досега от нас двамата се състои в голямото усилие да се отблъсква шумът. Дори и да постигна трудното равновесие, при което ще мога само да го изключвам, без да го насочвам обратно, не бих могъл да се надявам, че ще мога да го върша по отношение на повече от едно живо същество, и то за даден момент — както го правя с вас, — защото, не разбирате ли, те всички са различни? Ако го оприличим на поток от радиосигнали, всеки от тях се получава с различна сила и усилието, което само ще спре един от тях, ще пропусне двадесет други. Единственото решение е да се съпротивяваш със сила, която ще спре най-силния — а това означава всички други да се насочат обратно. Не, нищо няма да излезе.

— Трябва да сполучим — настоя кротко доктор Кабът. — Имате добро въображение. Можете да си представите какво ще стане. В най-добрия случай все повече жертви на нещастни случаи, ще се прекратят творческите процеси, ще избухнат епидемии и подивяване. В най-лошия…

— Зная — прекъсна го Хакет. — Мислих си. Например онзи самолет можеше да бъде бомбардировач с атомна бомба на борда…

— Хайде да опитаме — каза Кабът.

Хакет бавно се приближи към кушетката и легна.

През следващия ден не падна нито един самолет. Някакъв инженер-електротехник подхвърли мисълта, че е възможно двигателите на самолета „Констелейшън“ да са спрели едновременно поради някаква намеса в работата им, вероятно произхождаща от лаборатория в Ню Йорк, и затова полетите бяха отклонени покрай града. Но двадесет и двама пешеходци се изпречиха на пътя на автомобили с фатален резултат; щетите от сблъсквания на коли се изчисляваха на милион и половина долара, а в западната част на града една преобърната нафтова печка стана причина да изгорят до основи сградите в цял блок. Девет от пожарникарите, които успяха да стигнат до мястото на пожара, загинаха. Един асансьор в „Рейдио сити“ падна от височината на четиридесет и втория етаж, а в сградата на ООН делегатите дремеха в креслата си или се препъваха по коридорите.

Тази нощ Хърбърт Кабът не спа. Отложи всичките си други срещи за следващия ден и пребледнял зачака Барнаби Хакет.

„Ако има провидение — мислеше си той, — човекът ще си е прерязал гърлото.“

Но в три часа се разнесе дрънченето на звънеца.

— Не искам да говорим по този въпрос — заяви Хакет. Метна сакото си върху облегалката на креслото. Просна се върху кушетката. — Да не губим време — продължи той. — Досега нищо освен хипнозата не е свършило някаква работа и ако въобще има някакво решение, то се крие в нея.

— Знаете ли — подзе Кабът, — можете да заминете. Да заминете за Австралия, да кажем, в пустинните области…

— Глупости — отвърна Хакет. — Никой не може да живее сам, истински сам. Освен това тази способност се разширява — километър и половина днес, десет километра утре, после петнадесет, двадесет… — Той скръсти ръце на гърдите. — Готов съм.

Кабът стисна ръба на бюрото си и се взря настойчиво в стената отсреща му. „Никакви представи — каза си наум, — нищо в тази последна минута.“ Заговори тихо:

— Клепачите ви натежават. Много натежават. Доспива ви се, обзема ви сънливост. Спи ви се все повече. Потъвате в дълбок сън. Много дълбок. Много дълбок сън. Още по-дълбок. Още по-дълбок…

Застана до прозореца и погледна надолу. По улицата не се движеше нито един пешеходец, нито един автомобил.

— Спите дълбоко — каза той. — Много дълбоко, много дълбоко…

Зачака. После извади от чекмеджето на бюрото една малка кутийка и я пусна в джоба на сакото на Хакет.

— Когато се събудите — обясни му той, — ще се почувствувате освежен и щастлив. Ще отидете направо в жилището си. Ще бързате. Ще бързате, защото, когато се приберете у дома, трябва да свършите нещо важно. В десния джоб на сакото ви ще намерите обикновена кутийка с шест хапчета. Ще ги глътнете и шестте бързо, едно след друго с малко вода. После ще си легнете. Ще се почувствувате добре, отпуснат, доволен. Когато се събудите сега, няма да помните нищо от това, което съм ви казал, абсолютно нищо. Ще се отправите бързо към жилището си и когато се приберете, ще бръкнете в джоба си и ще намерите хапчетата. Ще пожелаете да ги глътнете. Ще ги нагълтате набързо. Сега ще преброя до пет и веднага след това можете да се събудите. Едно, две, три, четири… пет.

Хакет бавно се изправи на крака и както винаги, потърка очи. Протегна се. Огледа стаята.

— Днес трябваше да ви напиша чек — рече той, — но май няма да си губя времето… Бързам… Ще ви видя утре.

Отвори вратата и се обърна, за да кимне с глава.

— Сбогом, мистър Хакет — каза доктор Кабът, — сбогом.

Край