Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Попіл і зорі [= Діалог], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, брой 11/1982 г.

История

  1. — Добавяне

Бързаше. В този край на вселената той имаше извънредно много задачи. Те бяха трудни и отговорни и затова още веднъж помоли Кораба да не го безпокои. Още повече, че сред световете, които срещаше, само на една от планетите — Земята — съществуваше разумен живот. Този живот беше още плах и прекалено млад. Помъдрял от опита, Патрулният от „Великият пръстен“ можеше да вярва или не на прогнозите на своите колеги, но едно нещо знаеше с точност — на хората им предстоеше още дълго да растат, за да може Пръстенът да влезе в диалог с тях.

И все пак Корабът го повика в околностите именно на тази синкава планета.

— Какво има? — попита Патрулният. — Какво още е останало под звездите, което да е неразбираемо или непосилно за теб, приятелю?

— Получих интересно съобщение от нашия автоматичен наблюдател — отвърна Корабът. — Той докладва, че един от аборигените в мисленето си се е издигнал дотолкова, та да разбере съкровените тайни на вселената. Заради това господствуващата в страната група религиозни фанатици се кани да унищожи философа, да го убие. Вероятно има смисъл да се намесим…

„Намеса… — помисли с тревога Патрулният. — Твърде рядко прибягваме към подобно нещо. Само в онези положения, когато «поправката» се налага от обективна историческа необходимост. Такъв ли е този случай? А от друга страна… Много привлекателно е да се спаси искрицата разум. Ветровете на историята биха могли да я разпалят в голям огън. И тогава той ще стопли тези нещастни…“

— Бъди така добър — обърна се той към Кораба, — след като си замислил спасителна експедиция, поне се постарай да се приземиш по-близо до мястото на действието. И така, че никой да не ни види.

— Ще бъде изпълнено.

— И още нещо, приятелю мой. Подготви ми алгоритъм на езика им и характеристика на дадената епоха. Май това е всичко.

Патрулният стана и се приближи до екрана за далечно виждане. Граховото зърно на планетата бързо се приближаваше и ставаше все по-синьо.

— Остарявам и започвам да забравям — каза той печално. — Приготви ми и техни дрехи. За всеки случай.

… Зад борда — тъмна вода и ритмичните плясъци на веслата. До него, под ръката му във фенера, блещука мъничкото езиче на пламък. Мъждивите му отблясъци ту играят по приведения гръб на гребеца, ту падат в бъркотията на малките вълни и тогава светлината продължава още малко съществуването си — жълтите искри гаснат в студената вода.

Някъде от лабиринта на уличките повя влажен, пронизващ буквално до костите вятър и Патрулният се загърна по-плътно в наметалото си. Не се учуди на скръбната тишина, затаила се по двата бряга на канала. Вече от няколко дни във Венеция се беше настанила дъждовната капризна пролет и поради тази причина градът си лягаше да спи по-рано.

Лодката внезапно рязко се насочи към брега и спря.

— Тук е, синьор — каза гондолиерът и очаквателно погледна пътника. Той му хвърли няколко монети и бързо, сякаш беше привидение, се разтопи сред гъстия полумрак.

Чото не беше заспал, когато на вратата се почука властно и нетърпеливо. Отвори и няколко мига стоя озадачен пред непознатия, дошъл при него от влажната и тревожна нощ. Разглеждаше го. Строгото лице на госта с изразителни черти се хареса на книжаря, но въпреки това неочакваната тревога в душата му не го напусна. Точно обратното — под сърцето му помръдна внезапно бодливата топчица на някакъв необясним митичен страх и Чото се отдръпна в жилището, неволно поканвайки непознатия да го последва.

Късният гост влезе в стаята и сдържано поздрави, като старателно изговаряше думите. После погледна бързо Джамбатиста в очите и по-скоро нареди, отколкото помоли:

— Необходими ми са всички книги на Еретика!

На Чото му секна дъхът. Той залитна от изненада, но погледът на непознатия изискваше отговор, дори не отговор, а незабавни действия и Джамбатиста трескаво се опитваше да намери началото на някаква спасителна мисъл.

„Всичко, всичко разказах на светата инквизиция. Да, за първи път се срещнахме с ноланеца във Франкфурт, на есенния панаир… Не говореше нищо, което би хвърлило сянка върху него като добър католик… Няколкото насмешливи фрази? Не, тях би могъл да ги подслуша само дяволът. Светата служба настоява на своето, а аз на моето. Книгите унищожих, както беше наредено. Между другото какви чудни книги. След като ги прочетох, ходех като опиянен. Оказва се, че пространството няма предел, че не могат да се преброят световете в небесата, а там сред звездите също живеели хора… Да не би това да е нова проверка? Скривалището? Да не би инквизиторите все пак да са надушили нещо?“

— Страниците им вече са прочетени от огъня. Така беше наредено да се постъпи с писанията на Еретика от Нола — отвърна накрая доста твърдо Чото, но непознатият само се усмихна на думите му.

— Виждам какво става в душата ти. Бих могъл всичко да ти обясня, но нямам време. Потърси и ще намериш онова, което ме интересува. Побързай…

Бяха обикновени думи, които би могъл да произнесе всеки агент на светата служба, но Чото бе поразен от безумна догадка: „Той прилича по нещо на Христос… Не, какво си мисля. По-скоро на дявола прилича! Този поглед… Не мога да го издържа!…“

Дълго и силно чука, от уплаха забравил как се отваря скривалището. Накрая бързо, сякаш пареха ръцете му, постави на масата няколко томчета в тъмна подвързия…

— Това е всичко, което имам… синьор.

Собственикът на книжарницата внезапно се успокои. Също така бързо, както се беше изплашил преди десет минути. Неизвестно защо помисли, че който и да е късният гост, не трябва да се страхува от него. Джамбатиста не знаеше откъде произтича тази увереност, но вече можеше да поспори с когото и да е, че непознатият няма никакво отношение към арестуването на Еретика. А още повече към него, обикновения свидетел, който на разпита така и не можа да зарадва суровите инквизитори. Какво да а прави, беше забравил… Не можеше да помни всички думи на философа…

Патрулният от Пръстена кимна, за да се сбогува и се отправи към вратата. После навярно си спомни един от обичаите на този свят, върна се и остави нещо на масата. Чото не видя и не чу кога си отиде странният гост. Смаян, ослепен от невижданото сияние, той тъпо гледаше шестте едри диаманта, които се бяха търкулнали сред жалките останки на вечерята му.

— Всеки от тях струва, струва… — трескаво мърмореше книжарят, като опипваше скъпоценните камъни. — Тук има повече пари, отколкото в хазната на светата служба…

Джамбатиста падна на колене и започна усърдно да се моли за живота на чудатия ноланец и за неговия приятел или почитател, изпратен в магазинчето му от самия бог или от дявола — все едно.

 

 

Патрулният вървеше по тясна уличка. Погледна към дома на книжаря и със задоволство помисли, че все пак този Чото е излъгал светите инквизитори и определено знае наизуст книгите на философа. Търговецът е просто хитър и крайно предпазлив.

В края на уличката Патрулният се подхлъзна. Една от книгите падна в калта. Той я вдигна и внимателно я изтри с полите на наметалото си. Точно тогава иззад парцаливите облаци надникна сънното око на Луната и Патрулният прочете заглавието на трактата: „За безкрайността на вселената и световете…“

По местното летоброене настъпи 17 февруари 1600 г. Вече се зазоряваше, когато процесията с Еретика излезе от улицата „Майсторите на лъкове“ на „Кампо ди фиори“ — площада на цветята. Еретикът не обръщаше внимание нито на огромната тълпа, която вече се бе събрала там, нито на зловещите факли в ръцете на охранените монаси. Стъпваше твърдо, като се опитваше на всяка цена да доведе измъченото си тяло до мястото на екзекуцията. Не трепна, само подобие на усмивка изкриви лицето му, когато дружно забиха камбаните.

Суровите дърва трудно се разгаряха. Отначало се пропиха с дим, но вятърът пораздуха кладата и тогава двама служители нахвърляха още вършини.

… Видяха се отдалеч. Изглеждаше, че вече нищо в този свят не ще успее да събуди някакви чувства у Еретика, още повече любопитство, но онова, което видя на площада, го накара да напрегне вниманието си. Виеше му се свят от дима, нетърпеливата душа вече се прощаваше с тялото, а той с някакво неясно чувство на тревога жадно се взираше в непознатия, който бързо се приближаваше към мястото на екзекуцията. „Що за дрехи е облякъл? Странни са — помисли Еретикът. — Хората му правят път, но ако ги попиташ защо, няма да знаят какво да отговорят…“

Патрулният стремително вървеше през тълпата и виждаше само едно — смъртно уморените очи на гордия ноланец. Зяпачите се отдръпваха пред него, но той не обръщаше внимание; очите на Еретика живееха над тълпата и Патрулният беше принуден да гледа само нагоре. Той спря и като забеляза в очите почуда, направи успокоителен жест.

„Постарай се да ме разбереш, човеко — мислено се обърна той към философа и Еретикът трепна, сякаш го беше лизнал пламък. — Устата ти е затворена с щипци, но нали именно ти допускаше в трудовете си възможността за непосредствени психически контакти, за мислен разговор. Изслушай ме. Успокой се и се опитай да разбереш всичко.“

„Кой си ти?“ — прониза мозъка на Патрулния ответната мисъл, която приличаше по-скоро на вик.

„Ти предвиди съществуването ми в книгите си, когато писа за други населени светове, за живот сред звездите. Как попаднах при вас? Това трябва дълго да се обяснява, а разполагаме с малко време. Огънят непрекъснато се разгаря. Слушай ме. Твоят разум и ти самият сте необходими на тази планета, на тази епоха. Затова ще спася живота ти…“

„Предвидил съм… Тогава, естествено, ти не си богът, когото през целия си живот така или иначе съм отричал. Димът заслепява очите ми. Дали обезумял не разговарям сам със себе си?“

Еретикът се задъхваше. Отвори очи и като видя, че непознатият не е изчезнал като привидение, завика с цялото си същество:

— Да живея!

С прекрасния си смисъл тази дума възкреси в паметта му мъките на изтеклата нощ, последната нощ в килията: „Да живея… Поне още веднъж да видя грамадата на Везувий сред бездънното небе. Там остана страната на детството ми. Още веднъж да изпия от каната няколко глътки студена и тръпчива асприния, а над главата ми да сияят свещите на кестените…“

Обгарящият дъх на огъня докосна Еретика и внезапната пронизваща болка отхвърли парливите видения. „Очистване чрез огъня? Или просто се задействува регулираният като механизъм мозък?“ — мярна се насмешлива мисъл и той вече равнодушно се заинтересува:

„Как ще го направиш?“

„Трябва само с леко усилие на волята да се приспи тълпата. Всичко останало не е трудно“, отвърна Патрулният и пристъпи към кладата.

Спря го погледът на Еретика — осмислен, мъдър и едновременно печален.

„Не бива, чуждоземецо. Това ще бъде само ново чудо, нова радост за свещениците. Веднага ще започнат да твърдят, че ме е спасил дяволът. Спасението ще изглежда свръхестествено, а за мен това е неприемливо.“

Той продължаваше да говори още нещо, но поразеният от отказа Патрулен вече само подсъзнателно долавяше мислите на земния жител.

„И без това се насъбраха твърде много чудеса, измислени от свещениците. Изминах моя път и това е неговият логичен край. Винаги съм предвиждал, че цялата работа ще завърши на кладата. Помниш ли, в книгата си съм писал…“

Пламъците внезапно плиснаха буйно и нависоко. Патрулният сякаш почувствува как пристъпът на чуждата остра болка прониза и неговото тяло, замъгли съзнанието му. Тълпата се развълнува, започна да се бута към кладата. Някой завика пронизително.

— Огън, още огън!

„Какво става!? — гневно помисли Патрулният. — Какъв страшен и нелогичен свят! Не, все пак ще въведа ред тук…“

Напрегна волята си, за да парализира с един удар ограничената психика на хората, да ги потопи в дълбок сън. И отново в последния миг го спря избликът на мисли на философа: „Остави, нека бъде така! Понеже им е нужна жертва. Именно жертва, а не чудо. И ако след това поне един от разбеснялата се тълпа помисли: «А защо все пак изгориха Еретика от Нола?» — това вече ще бъде моя победа. А ти… Ти ми прости, чуждоземецо…“

Порив на вятъра подхвърли пламъците нагоре, свали от главата на Еретика шутовската гугла. Огънят сякаш се устреми към небето.

Патрулният напусна града пеша. Вървеше, а вятърът на тази неразбираема планета го успокояваше; милваше лицето му и нашепваше: „Да, сега те са жалки и невежи. Но затова пък са млади по дух, и този дух е революционен.“ Той така и не погледна Рим.

 

 

В кабината на Кораба Патрулният дълго размишлява и прелиства книгите на земния философ. После оформи измъчващата го мисъл и няколко пъти си я повтори, сякаш изпитваше здравината й: „Уви, всеки свят си има своя логика. И колко струва в този случай нашият галактически рационализъм? Колко струва той в сравнение със самопожертвованието на Еретика, с неговата мъдрост?“

Патрулният извади от гънките на дрехата кристала с видеофонния запис от екзекуцията на Еретика, внимателно го постави върху пулта и промърмори, като се обръщаше към Кораба:

— Запази го. Нека да го гледат бъдещите Патрулни през последните цикли от учението си… Нека научат…

Преди да включи двигателите на кораба, той още веднъж погледна чепатите дръвчета в пролетно голия край на гората, видеофонния запис и неволно потръпна — стори му се, че в кристала избухна с всепоглъщащ пламък пречупен слънчев лъч.

Край