Чарлс Гранд
Тълпа от сенки

В продължение на години се стремях да намирам различни начини на почивка; повечето от тях не предявяваха към мен по-големи изисквания, отколкото да карам кола, и никой не беше свързан нито пряко, нито косвено с убийство. Но всичко това беше другаде и преди, а сега съм тук, сам, макар и не съвсем усамотен, и си поставям безброй въпроси, въпреки че обикновено рядко бивам озадачен. Не съм нито в затвор, нито в изгнание, нито в лудница, нито в болница; намирам се в Старбърст и ако не разреша някои дребни проблеми, ще се наложи да остана тук. Често оставам с впечатлението, че зад гърба ми целият свят прави неприлични жестове, и то доста отдавна; стигнах до заключението, че другите знаят, как се прави всичко, но от чиста злоба не споделят тази тайна с мен. Когато ме обзема подобно чувство, аз се поддавам на съблазънта да последвам съвета, който дава Хъкълбери Фин: да се оттеглиш в базата си. А за мен той е Старбърст. Там ресторантът се нарича „Ресторант“, хотелът — „Хотел“, и т.н. с явна простота. Всички постройки без изключение се издигат с добър вкус над половин хектар добре поддържана ливада; боядисани са в пастелни цветове и нито една страда не прилича на съседа си. Това е стар град с формата на полумесец, който се гордее с усамотеното си положение и способността да кара пътници като мен да забравят останалия свят. Малко хора могат да понасят дълго такова място, но то представлява глътка чист въздух в сравнение с всичките напрежения и закони, които хората са измислили.

Поне бях убеден в това, когато пристигнах тук през май.

Беше топло за сезона, но в това нямаше нищо неприятно. Беше сряда и без да губя време, се настаних върху белия пясък на плажа срещу залива, в който почти нямаше вълни, заливът, наречен „Нова“. Контрастът между топлите слънчеви лъчи и хладната вода представляваше истинско удоволствие, а лекият бриз, който идваше от мъгливите хълмове, заобикалящи града, галеше кожата ми. Току-що бях седнал и се готвех да се излегна по корем, за да се попека, когато един слаб и ъгловат юноша притича и повдигна вихри от невидими песъчинки, които нападаха върху мен и върху постелката ми. Готвех се да протестирам, когато отекна вик и той веднага спря. Обърна се и ръцете му се отпуснаха тъжно. Изпитах любопитство и проследих погледа, който хвърли зад мен върху съпружеска двойка на средна възраст, седнали под чадър. Жената беше със сламена шапка, тъмни очила и блуза с дълги ръкави. Тя ръкомахаше към него. Момчето махна в отговор и бавно се върна по стъпките си. Когато мина покрай мен с втренчен пред себе си поглед, забелязах поредица цифри, татуирани с черно мастило от вътрешната страна на лявата му ръка.

Толкова се изненадах, че сигурно съм изпаднал в класическата реакция да остана със зяпнала уста. Всъщност, макар често да виждах андроиди в големите метрополии, поради някаква неясна причина не очаквах да намеря такова същество в Старбърст.

Ето защо с известна доза невъзпитание продължавах да наблюдавам сцената до мига, в който момчето стигна до двамата души и се отпусна по корем на белия пясък, върху който неговото макар и незагоряло тяло създаде ярък контраст. Плажът беше спокоен, почти пуст и гласът на жената се чуваше надалеч. Думите й не се различаваха, но интонацията позволяваше да се разбере, че независимо дали е човешко същество, или андроид, момчето го мъмреха. Предполагам, че като наказание за неподчинението му нареждаха да не се отдалечава от родителите си.

Усмихнах се и се изтегнах, като подложих ръцете си вместо възглавница. „Бедното момче — казах си аз, — искаше само да се позабавлява.“ И отново се усмихнах, но този път на себе си, защото мислех за юношата като за човешко същество. Всъщност презрението към тях беше нещо обичайно, макар това да не се отнасяше за мен; ето защо се опитах да забравя случката и ме обзе лека дрямка. Вероятно въобще нямаше да се сетя отново за нея, ако не бях решил същата вечер да си предложа една по-специална вечеря.

Макар престоите ми в този хотел да са нередовни, те са достатъчно чести, за да може обслужващият персонал да научи моите навици. Поради това нямах никакво затруднение да получа предпочитаната ми маса, разположена до прозореца с изглед към парка и към почти целия град, тъй като с шестте си етажа хотелът беше най-високата сграда в целия Старбърст. Кръглите стени на ресторанта бяха тапицирани с тапети, изпъстрени от бели звезди върху зелен фон. Тази комбинация освен естетическия си вид имаше и успокояващ ефект, защото рядко се чуваше някой клиент да повиши тон. Бях стигнал до десерта, когато видях момчето от плажа да влиза придружено от съпружеската двойка, за която предполагах, че са негови родители. Салонният управител се приближи към тях и ги отведе до маса, разположена недалеч от моята. Поведението на юношата беше изключително възпитано — той предложи стол на майка си и изчака тя да се настани, преди сам да седне, но едва след като се бе поклонил леко на баща си. Когато погледите ни се срещнаха, аз му се усмихнах и му кимнах леко с глава, но жестът ми скоро се превърна в гримаса, защото дочух някой да промърморва „мръсни олигофрени!“

Те се направиха, че нищо не са забелязали, но аз лично бях толкова разгневен, че не се въздържах и огледах съседните маси. Нищо. Като проклинах липсата на възпитание у някои хора, аз се готвех да забравя инцидента, но внезапно един възрастен господин и съпругата му станаха от масата си и се отправиха към изхода. Когато минаваха между моята маса и масата, заета от момчето и родителите му, възрастният мъж процеди през зъби „мръсен робот“ — достатъчно силно, за да се чуе. Може би трябваше да приема обидата върху себе си и да му отвърна или поне да направя някакъв жест, да кажа нещо. Но не направих нищо. Не, нищо.

Само си поръчах двоен коняк и се вгледах в мрака навън. Но цялата осветена зала се отразяваше в стъклата и видях момчето да седи с наведена глава, вперило поглед в празната си чиния.

Макар науката и литературата да бяха подготвили почвата с хиляди възможни концепции за общество, в което можеха да се интегрират андроидите, понякога твърде приличащи на хората, в действителност тяхното съществуване се оказа изненадващо за повечето хора. Андроидите си бяха андроиди, или с други думи, приятни събеседници, неуморими работници, скъпи, но рентабилни. Можеха да им се възлагат безброй задачи и не съществуваше опасност да се сбъркат с истинските хора. За някои обаче, и това можеше да се предвиди, андроидите представляваха кощунство, живо осквернение, същински чудовища.

Всъщност те се бяха превърнали в ново малцинство, което всеки, без разлика на класа или раса, можеше да преследва при единственото условие, съзнанието му да е достатъчно ограничено. Това беше причината за татуираните номера. Някои хора, прекалено глупави, за да откриват дребните различия, намираха оправдание за това, но така и не можах въобще да разбера защо беше необходимо. Един от моите приятели в Лондон бе заместил цялата си прислуга с андроиди и ги бе заобичал, сякаш му бяха братя и сестри. Имам друг приятел обаче, който говори за тях както за кучетата или за котките.

Вярно е, че андроидите не ни вкараха в „златната ера“, за която са мечтали през миналите векове; разпределението им в индустрията е подчинено на строги правила, защото най-добрите работни места се запазват винаги за хората, независимо от често пъти по-добрите способности на техните заместители. „Въпреки всичко — помислих си аз, като допих чашата с коняк и станах от масата, — трябва да им се признае, че имат безупречно поведение.“

Минах покрай тяхната маса и им се усмихнах любезно. Момчето също ми се усмихна и видях, че родителите му засияха от радост. Явно бяха осиновили момчето и изпитах лека тъга заради тях.

Остатъка от вечерта прекарах в стаята си и когато спирах да чета, се питах какво ли бе накарало тези хора да осиновят андроид. Може би смъртта на истинския им син или неговото заминаване. Всъщност в този случай нямаше нищо изключително, защото, както вече казах, андроидите изпълняваха безброй функции. Но ме интригуваше предимно тяхната немарливост да оставят момчето да тича с голи ръце по плажа. Ако не бяха постъпили така, щяха поне да избягнат инцидента в ресторанта. След това се упрекнах, че се бъркам в неща, които не ме засягат, и за последен път се унесох в съня на праведник.

* * *

На другата сутрин се почука дискретно на вратата. Отворих и директорът на хотела Ърни Уйлс ми представи началника на местната полиция. Поканих ги да влязат и седнах на все още неоправеното легло.

— Е, мистър Харингтън, с какво мога да ви бъда полезен?

Инспекторът беше едър човек с бледо лице, орлов нос и очи, чийто тъмен блясък криеше нещо неприятно. Явно бузата му се издуваше от парче тютюн за дъвчене, но нито веднъж по време на целия разговор той не потърси къде да се изплюе. От самото начало този човек не ми се понрави.

— Познавате ли добре семейство Карутърс? — гласът му отговаряше на външния му вид и трябваше да положа усилие, за да не потреперя.

Втренчих поглед в него.

— Карутърс? Не, не познавам никой, който да се казва така. Кои са те?

Харингтън се смръщи и отвърна:

— Семейството, което е седяло на съседна до вашата маса снощи в ресторанта; били са с един младеж, разбирате ли за кого става дума. Останах с впечатлението, че ги познавате.

— Не, съвсем слабо. Видях ги за пръв път на плажа вчера следобед и после по време на вечерята — прибавих, за да подчертая думите си: — това е всичко.

— Някои от гостите ни съобщиха, че вашето поведение спрямо тях е било доста приятелско.

Напълно озадачен погледнах Ърни, за да получа някаква помощ от него, но той само повдигна рамене и ми посочи Харингтън с глава. Сякаш с жеста си искаше да каже, че това е обичайното му поведение. Забелязах, че изпитва досада.

— Във всеки криминален роман — подех аз с най-спокоен тон — заподозреният обикновено отговаря: „Хванах се в капана!“ Много съжалявам обаче, мистър Харингтън, че въобще не разбирам какво искате да кажете.

Инспекторът се усмихна, като показа изцапаните си от тютюна зъби.

— Добре го изиграхте. И ви моля да приемете извиненията ми. Не съм свикнал да се правя на загадъчен, но понякога не мога да устоя на това удоволствие. Нали разбирате, аз също чета криминални романи. — Той се отпусна в единственото кресло в стаята и извади от джоба на палтото си носна кърпа, с която избърса ръцете си. — Видите ли, в хотела е извършено убийство.

Гледах го, чаках да продължи, но той мълчеше и явно дебнеше каква ще бъде моята реакция. Едва не казах: „И какво от това?“ Но се възпрях.

— Трябва ли да отгатна кой е жертвата, или може би кой е убиецът? Господи! Надявам се, че не е убит някой от семейство Карутърс?

Харингтън поклати отрицателно глава.

Ърни звучно преглътна слюнката си.

— Значи не подозирате все пак някой от тях?

— Кой знае? — отвърна Харингтън. — Тази сутрин към три часа един възрастен мъж е бил намерен пред вратата на стаята си на третия етаж. Шията му… хм, как да кажа… не е била точно прерязана… а по-скоро разкъсана. Сякаш някой го е хванал за шията и го е дръпнал буйно.

Разбрах го добре и образът, който си представих, сигурно щеше да ми отнеме апетита за целия ден. Потръпнах.

— Някои хора — продължи инспекторът — са чули възрастният човек да нарича момчето на Карутърсови „мръсен робот“. — Вие чухте ли го?

— Да — отвърнах, без да имам време да помисля. — Чух и някой друг — не зная кой — да го нарича „мръсен олигофрен“. Сигурно е имало и други обиди, но не съм ги чул. Нали знаете, че такива инциденти не са обичайни. Вярно, възможно е Карутърсови да са се почувствували обидени, но трудно бих могъл да си представя, че ще убият някого, за да си отмъстят. Усмихнах им се съчувствено, защото изпитвах дълбоко съжаление заради обидите, които трябваше да изтърпят.

Докато ме слушаше, Харингтън не преставаше да си бърше ръцете и накрая с театрален жест прибра носната кърпа в джоба си и се изправи.

— Много добре — каза той рязко. — Благодаря ви за сведенията, които ни дадохте.

Канеше се да си тръгне, когато не се въздържах и го попитах дали наистина смята момчето или родителите му за виновни.

— Все пак — прибавих аз — той е андроид и е неспособен да убие.

Харингтън се спря внезапно с ръка върху дръжката на вратата. Явно ме съжаляваше, че съм толкова наивен.

— Скъпи господине, четете прекалено много романи или твърде много гледате телевизия. Независимо дали е андроид, или не, ако е получил заповед, този младеж е могъл да убие без никакво колебание.

После излезе, а след него и Ърни, който непрекъснато ми се извиняваше мълчаливо. Приближих се бавно до прозореца и се загледах към залива. Слънцето се издигаше към зенита си и от отблясъците от водата двата скалисти носа, на които не им достигаха стотина метра, за да превърнат залива в лагуна, почти не се виждаха. Наведох се и на улицата, която отделяше хотела от търговския център, разположен между него и плажа, видях раздвижена тълпа да се скупчва около една полицейска кола. Опитах се да разпозная някои от хората в малката група, когато началникът на полицията излезе от сградата и колата се отдалечи. Колкото и малка да беше колата, тя ме обезпокои. В Старбърст обикновено в програмата на развлеченията нямаше убийства. Господи! Като си помисля само, че исках да смачкам муцуната на онзи старец.

Облякох се набързо. Реших, че съм щастлив, защото Харингтън не ми забрани да напускам града, макар да нямах и най-малкото намерение да го сторя. Оставаха ми още четири дни отпуска и макар да съжалявах непознатия възрастен мъж и Карутърсови, заподозрени в убийството му, бях решил да продължа да се възползувам от слънцето и удоволствията на морските бани.

Отново бях почнал да загарям, когато усетих върху голата си кожа хлад от някаква сянка. Вдигнах глава и забелязах срещу слънцето силуета на момчето. Изглежда, първата ми реакция при неговата поява е била на изненада, защото то побърза да ми каже:

— Извинете ме, господине. Мога ли да поговоря с вас?

— Ами… разбира се, защо не?

Изправих се, за да бъда с лице към него. Днес той беше напълно облечен с джинси, тениска и маратонки на боси крака. Косите му бяха разчорлени. Приклекна край мен и машинално започна да рисува върху пясъка. Тъй като нямах деца, липсваше ми опитът на отношенията, които можеха да се установят между мъж и по-млада негова версия; неудобството ми се засилваше и от факта, че младежът не беше дори човешко същество. Затова зачаках той да наруши мълчанието.

— Снощи се отнесохте любезно към мен и моите хора — рече той накрая с леко потрепващ глас. — Исках да ви благодаря.

Объркването на мислите ми продължаваше. Част от съзнанието непрекъснато ме предупреждаваше, че момчето беше заподозряно в убийство и гърлото ми се стягаше. Другите ми части се объркваха, търсейки отчаяно отговор, който да не е прекалено идиотски.

— Другите… всъщност… се отнесоха доста неблагосклонно с вас, младежо.

Той повдигна рамене и почисти няколкото песъчинки, полепнали по пръстите му.

— Знаете ли, с това се свиква. Непрестанно ми се случва… Може би преувеличавам… Не всеки път е така. Тук изглежда по-неприятно, защото сме в малък град. Разбирате нали, не съм… не сме свикнали да живеем в малки селища.

Зарови се в пясъка, вдигна шепа от него и го хвърли във въздуха, а лекият бриз, който се надигаше, го отнесе.

— Понякога хората са жестоки — казах аз, без да бъда оригинален. — Но ти и родителите ти не трябва да се тревожите. На света винаги ще има дребнави, тесногръди и ограничени хора.

Макар лицето му да оставаше в сянка, забелязах, че момчето ме поглежда с края на очите си.

— Не ви ли е страх от мен?

— Защо? Трябва ли да се боя?

Той отново повдигна рамене и бръкна с пръсти в дупката, която беше изровил в пясъка.

— Струва ми се, че полицейският началник мисли, че аз съм убил възрастния господин. Тази сутрин ни разпитва близо два часа. Каза, че няма да ни безпокои повече, но не му повярвах.

Поместих се, за да бъда с лице към него, но той извърна глава. Отначало си казах — никога не съм срещал толкова стеснителен младеж, но след като размислих, отдадох поведението му на преживения шок. Все пак такова престъпление не можеше да се понесе лесно, особено когато ви подозират. Огледах плажа като турист, който го вижда за първи път.

— Не виждам родителите ти. Как го преживяват?

— Моите хора останаха в стаята си. Не желаят да ги виждат.

Моите хора. За втори път използуваше този странен термин и това ме озадачи. Опитах се да разпозная някакъв акцент в говора му, като мислех, че може би това е някакъв идиоматичен израз, употребяван в страната, от която идва, но усилията ми се оказаха напразни. Това също беше странно — можеше да е живял навсякъде. Импулсивно поканих него и родителите му да вечерят с мен, но той поклати отрицателно глава.

— Благодаря ви, но е невъзможно. Докато се уталожи тази случка, ще се храним в стаята си. Преди малко портиерът едва не ми затвори вратата под носа.

„Естествено“ — помислих аз, докато момчето се изправяше.

То сведе поглед към мен и ми каза:

— Още веднаж ви благодаря.

Изчезна така внезапно, както се бе появило. Едва тогава различих явно враждебните погледи, които хвърляха върху мен другите хора по плажа. Усмихнах им се и се изтегнах върху пясъка с надеждата, че не са видели как усмивката ми се превръща в гримаса.

Изтегнат на плажа, се замислих, че за разлика от почти всички други малцинства андроидите не могат да се обръщат към съдилищата и да се надяват да напуснат своето социално гето с помощта на образованието или личната си гениалност. Бяха белязани така добре, сякаш кожата им беше черна или кафява, а положението им беше още по-лошо, защото всички права, с които разполагаха, преставаха да съществуват извън вратата на завода. Нещо повече, принуден бях да призная, че без известно неудобство, че дори самият аз не желаех да споделям с тях своите права и привилегии. Зададох си въпроса, дали въпреки благородните си идеали действително се извисявам над обикновените смъртни. Помислих отново за хората, които ме бяха поглеждали злобно, и си казах: „Престани да хвърляш камъни по тях, защото не си по-добър.“ Не трябваше да съжалявам юношата, а родителите му.

Направих непростимата грешка да заспя. В резултат, когато се събудих, сметнах, че ме пържат в тиган. Гърбът ми беше изгорял жестоко и внезапното осъзнаване на болката предизвика низ от ругатни. Опитах се да си облека ризата и веднага се отказах; след принудителната слънчева баня това беше втората ми катастрофална инициатива през деня. Прибрах нещата си, свих ги на вързоп и напуснах плажа, а когато стигнах ъгъла на улицата пред хотела, останах прикован от изумление. Полицейската кола отново беше там, придружена от линейка. Започваше да се събира шумна тълпа, върху която въртящите се светлини хвърляха червени и сини отблясъци. Видях инспектор Харингтън да ме гледа втренчено. Махнах му с ръка и прекосих улицата. Приближи се до мен недалеч от полицейската кола.

— Сърдечна криза ли? — попитах го аз, като посочих с пръст линейката.

— Ако искате да го наречете така — ми отвърна той сухо. — Току-що са строшили черепа на един мъж.

В първия миг не повярвах. Всичко ставаше така, сякаш някакъв тръбопровод ни беше свързал с външния свят и изливаше в Старбърст точно онова, от което летовниците се стремяха да избягат. Струпаните пред хотела хора бяха в убийствено настроение и в това нямаше нищо чудно. Опитах се да развеселя полицейския инспектор с любезна усмивка, но тъй като не постигнах никакъв резултат, му обърнах гръб и се отправих към вратата на хотела. Не бях направил и три крачки, когато ме хвана леко, но здраво за ръката.

— Съобщиха ми, че току-що сте разговаряли с младежа.

— Охо! — възкликнах аз, обзет внезапно от гняв. — Кои са тези проклети неизвестни, които знаят всичко за моите постъпки?

— Добри граждани — ми отвърна той със следа от горчивина в гласа, сякаш добрите граждани му бяха дошли до гуша. — Значи е вярно?

— Наистина поразговорихме се. — Погледнах часовника си. — Преди около час. На плажа.

— И колко време говорихте?

Насилвах се да не обръщам внимание на хората, които се въртяха около нас и се правеха, че не ни слушат.

— Не зная. Четвърт час, двадесет минути, може би двадесет и пет.

Загледах се в лицето на Харингтън, за да открия нещо в изражението му, което би ми позволило да отгатна какво мисли. Не зная защо продължавах да съм убеден, че все още смята юношата за замесен в двете ужасяващи престъпления. Но ако наистина той беше убиецът, трябваше непременно да е получил от някого нареждане да убие. Това хвърляше отговорността върху Карутърсови, а аз не можех да повярвам, че те двамата са способни на толкова жестока постъпка. Тъкмо се канех да обясня всичко това на инспектора, когато един мъж, облечен в риза на цветя, се отдели от тълпата и застана пред нас. „Ето ти — помислих аз, — този път всичко е като в роман.“ Не изпитвах никакво друго желание, освен да се поставя на разположение на великия детектив.

— Ако сте от полицията — заговори мъжът с писклив глас, — защо нищо не предприемате?

— Но, господине, правя, каквото мога.

— Твърде малко е в такъв случай!

Харингтън повдигна рамене. Явно човекът беше турист и полицейският инспектор, тъй като се чувствуваше отговорен само към местните хора, предпочиташе да не спори с него.

— Съжалявам, че имате такова мнение, господине, но ако не можем…

— Настоявам да осигурите безопасността ни! — викна мъжът и неговото искане незабавно бе подето от няколко души, които се бяха спрели, за да слушат.

Харингтън направи гримаса.

— Какво искате да постигна, като разполагам с толкова малко хора? И преди всичко познавате ли жертвата?

— Не, разбира се. В Старбърст съм едва от вчера.

— В такъв случай какъв точно е вашият проблем?

— Ами, тези убийства явно са дело на луд и той може да нападне всеки от нас.

Инспекторът го изгледа продължително, а после ми хвърли бърз поглед.

— Не — отзова се той със спокоен глас, — не мисля, че е така.

— А онзи андроид? — извика някой. — Защо не го арестувате? Той представлява опасност.

Тези мелодраматични реплики довършиха търпението на полицейския инспектор.

— Мадам — поде той с прекалено спокоен тон, — ако можете да ми дадете доказателство за неговата вина, ще му прекъсна захранването моментално. Но той принадлежи на някого и аз не мога да направя нищо без доказателства. Ето защо, моля ви, мадам, и всички други, да се разпръснете, така че да мога да продължа разследването. Ако действително искате да арестувам този човек, тази жена, момчето… и кой ли още?… Трябва да разберете, че нямам време да отговарям на всичките ви истерични и смешни въпроси.

Едва не изръкоплясках, но един или двама други съвсем не се засрамиха да го направят. Останах настрана, докато тълпата се разпръсна по-скоро, отколкото очаквах. Повечето се скриха в хотела, като проклинаха на висок глас. Другите се пръснаха в различни посоки и след по-малко от минута на улицата отново настъпи спокойствие. Харингтън направи знак на шофьора на линейката и се вмъкна в своята кола. Свали стъклото, премести тютюна в другата страна на устата и изплю кафеникава течност. След това ми каза:

— Когато помисли човек, че по-голямата част от човечеството прилича на тия хора…

При тези думи той потегли. Линейката го последва и аз останах сам върху тротоара. Не си спомням колко време стоях така, но прикритите погледи, които ми хвърляха минувачите, внезапно ме върнаха към действителността на моя неприличен вид — все още бях по бански костюм и стисках плажните вещи под мишница. Смутих се, бързо влязох в хотела и се качих в стаята си. В банята имаше шкафче за първа помощ и след много болезнени гърчения успях да излея върху гърба си шише омекчаващ кожата крем.

Струваше ми се, че целият съм кървавочервен.

Чувствувах, че ме обзема треска и сякаш някой ме беше ударил по главата.

Въпреки климатичната инсталация въздухът в стаята ми се струваше задушен, но не исках да излизам. Поне засега и може би за доста дълго време. Давах си сметка, че въпреки паниката, обзела много от гостите на хотела, нито за миг не бях сметнал, че ме заплашва и най-малката опасност. А когато разбрах защо не ме е страх, изпаднах в ужас. Смятах, че нищо не ме заплашва само защото се бях отнесъл учтиво с Карутърсови. Нима бяха виновни? Разбира се, че ги смятах за виновни!

„Ти си истински мръсник — си казах аз. — Не си по-добър от другите. Как можеш да си представиш, че възрастен човек ще убие заради такива банални обиди, каквито Карутърсови сигурно с лопата са ринали, откакто са осиновили андроида? Толкова бурна реакция и така неотговаряща на обидата би била за притежателя на човекоподобното същество доказателство за незрелост и слабост.“

По дяволите! Какъв мръсен ден! Почивката ми не беше успешна. След като се поколебах известно време, приготвих багажа си, но реших най-напред да вечерям и след това да напусна Старбърст, а дотогава щях да се излегна на леглото и да дремна малко.

* * *

Сънувах, но когато се събудих, побързах да забравя сънищата, които вероятно бяха кошмари.

В Старбърст нощта има съвсем различни качества от онези, които притежава в другите части на света. Постоянната мъгла по хълмовете и гладката повърхност на плочите по покривите караха лунната светлина и звездите да се отразяват не само във водата на залива. В резултат се получаваше особено блещукане, което дезориентираше зрението. Когато се събудих сред тази странна светлина, ужасно ме болеше главата. С пипане потърсих часовника върху нощната масичка, намерих го и видях, че е близо десет часът. Скочих от леглото и си казах, че ако действително ръководството на хотела ме смяташе за толкова добър клиент, вероятно бих могъл да получа топло ядене, преди да затворят кухнята. Бях оставил дрехите, с които щях да пътувам, върху един стол близо до прозореца и побързах да се облека, без да паля лампата. Луната се беше скрила зад облаци, а звездите, които се виждаха, трудно се поместваха в неясните ми ученически спомени за съзвездията. Бях се вгледал над търговския център към залива, когато внезапно забелязах някакво движение на плажа. Можех да различа само група сенки, които се бият.

Наведох се, за да видя по-добре, защото любопитствувах да разбера кои са сенките и каква игра играят толкова късно през нощта, след като Старбърст не се славеше особено с нощните си развлечения. Връзвах връзката си, когато забелязах силуетите да се претопяват в голямо черно петно, след това да се разделят, за да се слеят отново. Но за кратък миг видях в средата на групата просната неподвижна върху пясъка някаква форма. Без друга причина освен с неясни опасения изскочих от стаята и за да не чакам асансьора, се спуснах през четири стъпала по стълбата за в случай на пожар.

Когато се намерих на улицата, ме обзе колебание, тъй като внезапно си дадох сметка до каква степен рискувам да ме помислят за глупак. Не се чуваше друг шум освен свиренето на нощния вятър в дърветата на парка и когато прекосих улицата, стъпките ми отекнаха като лавина от удари с чук. Запристъпвах на пръсти покрай стените, но през цялото време се чувствувах твърде смешен. Навлязох в късата уличка и в края й видях плажа и водите на залива. Когато стигнах до края, бях се прегънал почти на четири крака и вече дочувах ръмженето, тъпите удари на юмруците по меко тяло и шума от стъпки, които се ровеха в пясъка. Не трябваше човек да е ясновидец, за да разбере какво става, и като преодолях обичайната си страхливост, се втурнах извън сянката, надавайки високи викове. Почти в същия миг чух изненадано възклицание:

„Господи! Погледнете!“

Бях само на петдесетина метра от малката тълпа и щом чуха виковете ми, те се пръснаха и ме оставиха сам нерешителен и неподвижен сред плажа. Олюлях се и реших да изтичам към проснатото тяло. От по-близо лунната светлина ми позволи да разпозная юношата.

Когато се изправих до него, видях, че е окървавен.

Приклекнах и установих, че е мъртъв.

Едно дете.

Бях се задъхал, въобще не можех да си поема дъх.

Едно дете.

Не съм сигурен какви бяха първите ми впечатления в този миг. Дали бях смутен, натъжен или разгневен? Предполагам, че в мен преобладаваше гневът. Не толкова срещу сенките, които го бяха убили, а заради зловещия маскарад, който бе довел до смъртта му. Беше ни измамил всички и аз гледах окървавеното му лице, като си повтарях: „Излъга ме. Господи, излъга ме.“

Изправих се бавно, изтърсих пясъка, полепнал по коленете на панталона ми, и с бързи стъпки се върнах в хотела. Готвех се да вляза във фоайето, когато забелязах въртящата се светлина на полицейска кола и останах доволен, че не трябваше аз да им съобщавам.

Четвъртият етаж също както фоайето и асансьора беше празен. Стигнах в края на коридора и почуках на вратата на стаята на Карутърсови. Никакъв отговор, затова след като почуках втори път, натиснах дръжката. Вратата се отвори и аз влязох в потъналата в мрак стая.

Пред единствения прозорец имаше два еднакви стола; мъжът и жената седяха неподвижно в тях.

— М-р Карутърс?

Не очаквах отговор и не получих такъв.

Приближих се, събрах целия си кураж и протегнах ръка, за да докосна бузата на жената. Бях готов да я отдръпна при най-малкото движение. Тя не помръдна, не прояви и най-малката реакция. Кожата й беше студена. Двамата с мъжа наблюдаваха лунната светлина с втренчен и празен поглед. Внимателно дръпнах ръкава на блузата й и въпреки недостатъчното осветление лесно открих поредицата цифри. Излишно беше да правя същата проверка и върху ръката на мъжа.

Продължавах да стоя прав на същото място, когато лампата се запали и в стаята влезе Харингтън, последван от група полицейски фотографи и специалисти по антропометрия. Инспекторът ми остави време, за да свикнат очите ми със силната светлина, а след това ме издърпа встрани от странните и мълчаливи действия на своите хора. Човек би казал, че се извършва обиск в морга. Известно време Харингтън гледа хода на операциите, като на няколко пъти вади носната си кърпа, за да си бърше ръцете. Не знаех как се е заразил от тази мания, но при сегашните условия тя беше твърде подходяща.

— Всъщност вие… хм… сте видели, предполагам, какво се е случило с момчето? — изрече той накрая.

Отвърнах с леко поклащане на главата.

— Да не би случайно да сте видели убиеца?

— Не, само сенки. Когато се пръснаха, бях все още твърде далеч, за да ги позная.

Един от полицаите се изкашля и веднага се извини.

— Нахално ли ще бъде да ви попитам кой ви съобщи?

— Никой не ни е съобщавал. Просто идвах да задам няколко въпроса на момчето. — Той извади листче смачкана хартия от джоба на сакото си и хвърли поглед върху него. — Бях наредил да съберат сведения за родителите, ей така, просто за да избягна неприятностите… изглежда, е бил доста богат… искам да кажа, младежът. Бил е… на осемнадесет години и от шестгодишна възраст като стар куфар са си го прехвърляли чичовци и лели. — Той поклати укоризнено глава и посочи с пръст нещо написано върху листчето. — Когато станал пълнолетен, той си поискал парите и си купил настойници, своего рода родители. Според един член на семейството веднага заминал за Старбърст, като ги взел със себе си. Искал да направи опит! — Той върна листчето хартия в джоба си с вид на отвращение. — Изненадан съм, че никой не го е забелязал.

Нямаше какво повече да кажа, а Харингтън не направи нищо, за да ме спре да не изляза.

Моите хора.

Той нарочно беше тичал с голи ръце по плажа, за да могат всички да видят фалшивия му номер. Сега разбирах защо не ми бе позволил да го погледна в лицето — като видех очите му, щях да разбера измамата. Но всъщност кой би могъл да помисли дори, че съществува някаква измама? На мен и на всички други бе отправил предизвикателство, като си служеше със заместители, за да си отмъсти за живота, който го бяха карали да води. Може би се е надявал да го разобличат? Може би е очаквал да срещне нормален човек като мен, за да прекрати представлението му и да му подаде да стисне истинска ръка от плът и кръв? Може би… Но когато се каня да се върна в големия град, пълен с андроиди и истерични човешки същества, ме обзема страх.

И нещо по-лошо… бяха ми свалили черупката на либерален и толерантен човек, за да ме оставят гол, а това, което виждах, не ми се нравеше. Независимо че съжалявах за случилото се с момчето, аз го мразех за онова, което беше направило с мен.

В тълпата от сенки, които го бяха убили, можеше да има една сянка повече.