Ришард Гловацки
Подкрепата на запалянковците

В заседателната зала на нашия клуб просто нямаше къде да падне яйце. Никога досега откритият годишен пленум на управителния съвет не беше събирал такъв брой поклонници на „Черните“. Желанието да се ознаменува достойно петдесетгодишнината от основаването на клуба беше накарало да дойдат тук едва ли не всички уважаеми граждани на нашето градче.

В осемнадесет нула-нула пристигна председателят, придружен от цялата си свита — членовете на ръководството начело с кмета, а сред тях и баща ми. Неговата спортна кариера завърши преди петнадесет години, но както и преди той беше най-популярният човек в Нортън. Мнозина все още помнеха неговото продължително (осем години подред) участие в представителния отбор на града и вкараните от него сто гола.

На баща ми му се искаше аз да тръгна по неговите стъпки. По принцип изглеждаше, че така и ще стане, защото от дете по цели дни гонех топката. Обаче в края на краищата победи математиката и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да си остана само горещ привърженик на нашия отбор.

Събранието протече интересно. Обсъждаше се главно предстоящият юбилей и това, колко хубаво би било, ако „Черните“ завоюват през този сезон шампионската титла. Това беше и върхът в мечтите на всички жители на нашето градче. Ние имахме шансове, и то немалки. До края на турнира ни оставаха шест мача, а отборът изоставаше от водача само с една точка. Ако нашите успееха да постигнат победа във всички следващи мачове, те без съмнение щяха да станат шампиони.

На връщане в къщи от събранието, ние с баща ми, разбира се, си говорехме за футбол.

— Какви са според тебе шансовете на „Черните“? — запитах аз.

— Няма никаква надежда — отряза баща ми.

— Че защо? Та те са в прекрасна форма! Те дори могат да си позволят в останалите шест мача да изпуснат една или две точки, тъй като вече са се срещнали с най-силните си противници.

— Забравяш за „Вълците“. Последният мач на нашите е именно с тях, и то на техен терен, в Кътсвил.

— Какво от това?

— Това, че през последните четири години нито един отбор не е успял да отнесе от Кътсвил поне една точка.

— Невероятно е!

— Но е факт.

— Ти вероятно нещо бъркаш, тате. Това не се съгласува с теорията на вероятностите!

— Щом не ми вярваш — провери. На мене ми се иска, много ми се иска „Черните“ да станат шампиони. Много пъти сме били близко до целта, но винаги сме се подхлъзвали на динена кора. И този път успехът пак ще ни обърне гръб.

През нощта не можах да заспя. Думите на баща ми просто ми се набиха в мозъка. Как е възможно един отбор четири години подред да печели всички срещи на свой терен? Според статистиката му се полага да печели само всеки трети мач.

Че е така, така е, но нали в собствения дом и стените ти помагат… Реших да копна в тази история по-дълбоко.

Не ми се наложи да се затруднявам със събирането на материали. Баща ми имаше всичко, което би могло да ми потрябва — вестникарски изрезки, таблици и анализи на резултатите. След няколко часа вече разполагах с първите извадки. Оказа се, че играта на собствен терен наистина повишава вероятността за победа с петдесет процента, а при най-силните отбори — с цели осемдесет. В същото време, като се има предвид, че „Вълците“ се бяха закотвили в средата на турнирната таблица, коефициентът на техните победи на кътсвилския стадион изглеждаше доста странно. При гостувания те обикновено губеха и само рядко довеждаха нещата до равен резултат или до победа. И все пак аз попаднах на един твърде интересен факт. Преди три години „Вълците“ бяха загубили на свой терен от аутсайдера на турнира.

На другия ден докладвах на баща си за своите изследвания. Той само се усмихна и каза:

— Тайната е изключително проста — те имат отлични и добре организирани запалянковци. Гледай там един техен мач. Послушай рева на трибуните. Те парализират съперниците! „Вълците“ играят нелошо на чужд терен и мощно на своя стадион. Те винаги имат равна игра. Истината е, че противникът им играе слабо на техен терен. А що се отнася до въпросната загуба, това беше турнир за купата, в този турнир никога не им е вървяло и обикновено са отпадали още след първата или втората среща. Него път „Вълците“ бяха загубили подкрепата на трибуните — мачът се състоя във време, в което голяма част от публиката е още на работа.

— Както и да стоят нещата, всичко това не ми харесва.

— Тогава потърси разгадката — засмя се баща ми. — Ако намериш средство срещу „Вълците“, имаш от мене бъчва с бира.

Следващата събота отидох в Кътсвил, за да гледам футболния мач, който щеше да се играе на местния стадион. Разбира се, те отново победиха. Три на нула. И всички голове бяха вкарани след почивката, предимно по вина на вратаря. Ревът от трибуните наистина правеше впечатление, но не толкова, че да може да се смята като причина за тези безкрайни победи.

Чувствувах, че започвам сериозно да се увличам от този проблем. Що за издевателство над теорията на вероятностите! Не е възможно да се присмиваш на математиката. Обхвана ме яд. Когато се върнах в къщи, се заобиколих със стари вестници. Реших да проуча репортажите за играта на „Вълците“ на кътсвилския стадион през последните четири години, и то абсолютно всички, до последния. Те си приличаха един на друг като две капки вода — обикновено домакините побеждаваха с разлика от два гола, като преди всичко това се дължеше на грешки в отбраната на гостите, особено през второто полувреме. Като правило „Вълците“ стреляха от далечно разстояние. Репортерите предимно отбелязваха великолепната атмосфера, царяща на стадиона. Заинтересува ме и техният треньор — Питър Датч, който беше доста известна фигура в спортния свят. Най-внимателно от всичко проучих репортажите относно мача за купата, в който кътсвилци бяха загубили. Борбата е била много напрегната и репортьорът хвалеше блестящата игра на гостите по всички линии. А за техния вратар това е било един от най-хубавите му мачове. Състезанието протекло на полупразен стадион, тъй като се състояло в сряда около обед. И това беше всичко.

Легнах да спя късно след полунощ. Главата ми бучеше от футболна информация.

Събудих се на сутринта уморен и недоспал. Добре поне че беше неделя. Купих си вестник — в турнирната таблица имаше промени. „Черните“ бяха спечелили поредната си победа, а водачите на таблицата също. Както и преди нашата команда беше отдалечена от първия ред само с една точка и до края на шампионата оставаха пет срещи.

Следобед ние решихме с баща ми да се поразходим.

— Харесаха ли ти вчера „Вълците“? — запита баща ми.

— Средно.

— Виждаш ли, аз ти казвах — срещу тях не помага никакво лекарство.

— Те наистина са средна работа, татко.

— Това е ясно като две по две равно на четири, но те притежават чудесни запалянковци. Номерът е именно в това.

Реших в бъдеще да не пропускам нито една игра на „Вълците“. През следващата събота гледах мача им на чужд стадион. Най-внимателно наблюдавах техния треньор, но не открих нищо за отбелязване — треньор като треньор. По време на почивката приседнах до група запалянковци от Кътсвил и веднага видях сред тях един мой съкурсник. Това беше Ал. Той също ме забеляза.

— Здравей, старче! — подвикна ми Ал. — Какво те води насам?

— Както винаги, запалянковщината. А тебе?

— Та аз живея в Кътсвил. Дори на времето играех в юношеския им отбор.

Най-после се намери човек, който би могъл да ми помогне. Аз не си пестях похвалите по отношение на неговия любим отбор и в същото време го засипвах с въпроси. Ал не скриваше нищо, но за съжаление разпитът не увеличи знанията ми. Единствената новина, която заслужаваше внимание, се състоеше в това, че „Вълците“ бяха започнали да побеждават всички на своя стадион след неговия основен ремонт. Това, колкото и малко да беше, все пак представляваше някаква нишка.

Когато срещата завърши, помолих Ал да научи колкото е възможно повече за срещата, която „Вълците“ бяха загубили по време на турнира за купата.

Заварих в къщи татко с потиснато настроение. Оказа се, че „Черните“ бяха загубили при гостуването си и разликата се увеличи до три точки. Оставаше ни да играем още два пъти на свой терен и след това още два пъти — на чужд. Надеждите ни се топяха.

В понеделник, в един от промеждутъците между лекциите, успях да хвана Ал.

— И какво?

— „Вълците“ никога не са се готвили да се борят за купата — отвърна ми той.

— А защо мачът се е състоял през деня, а не късно следобед, както винаги?

— Ах, точно това ли те интересува… Тогава е имало авария в електроцентралата и поради това се наложило мачът да се играе на дневна светлина. Било е през декември и сам се досещаш, че това се е налагало.

Ясно. И то преди всичко това, че обещаната от баща ми бъчва с бира се отдалечава от мен с космическа скорост. Вече започваха да ми втръсват и „Вълците“, и въобще футболът.

В сряда надвечер баща ми беше посетен от някакъв джентълмен. Те се ръкуваха сърдечно, след което татко надзърна в стаята ми и каза:

— Прескочи към мен. На гости ми е моят приятел Стан, който е треньор на отбора „Фроксита“. Той моли да го посъветвам каква тактика да избере при играта на отбора му срещу „Вълците“ в Кътсвил. Загубата за тях означава разпускане на отбора и уволнението на Стан. Знам, че ти с нищо не можеш да ми помогнеш, но се изпуснах пред него, че ти също се интересуваш от „Вълците“.

Нямах голямо желание да разговарям с тях, а какво би могъл да посъветва обикновен запалянко едни такива специалисти? Поздравих се с госта и зачаках въпросите му.

— Няма ли да ми препоръчаш някакво лекарство срещу тях? — запита накрая Стан.

— Успях да изясня, че през първите тридесет минути техните съперници се държат като юнаци и често дори повеждат. След това обаче защитата им пропада и се посипват головете в тяхната врата. Съветът ми е да вземете за този мач трима вратари и да ги сменяте на всеки половин час, като и девет играчи държите в отбрана и само един в нападение. Вие и без това няма какво да губите. Естествено, през последния половин час ще ви се наложи да играете с десет души. Желая ви успех!

В събота за първи път след много години баща ми пропусна една игра на „Черните“. Отидохме с него в Кътсвил. Мачът си го заслужаваше! В самото начало на играта един пробив на гостите завърши с гол. Кътсвилските запалянковци не се огорчиха ни най-малко от това обстоятелство и продължиха да поддържат възторжено своя отбор. „Вълците“ често стреляха във вратата от около тридесет метра и изглеждаше така, сякаш всяка секунда ще изравнят резултата. И в този момент се случи нещо неочаквано — на тридесетата минута треньорът на гостите смени вратаря, който вече изглеждаше много уморен. Резултатът не се промени до почивката. През второто полувреме, когато изтекоха двадесет минути, гостите отново смениха вратаря, но и третият вратар в края на мача едва стоеше на нозе и домакините успяха да вкарат един гол. След финалната свирка на рефера бяха шокирани както запалянковците, така и самите играчи — за първи път от четири години „Вълците“ на свой терен бяха загубили една точка! Върнахме се в къщи в прекрасно настроение — нашите бяха победили, водачът загубил и разликата отново беше намаляла до една точка. До края на шампионата оставаха още три срещи.

Късно вечерта у нас отново се появи Стан, приятелят на баща ми. Той развълнувано ме прегърна. А когато си отиде, татко ми връчи плик с един чек за доста кръгла сума. Аз обаче си мислех за съвсем друго нещо — по време на мача треньорът на „Вълците“ го нямаше на трибуната. Ал ми каза, че Датч не наблюдава играта от трибуната, когато отборът му играе в Кътсвил — той се барикадира в стаята си и наблюдава играта по телевизора.

Малко по малко мъглата в главата ми започна да се разсейва. Не би било лошо да се разузнае всичко най-подробно. Още веднъж на мен ми свършиха работа широките познания на Ал. Оказа се, че Питър Датч някога е бил твърде обещаващ играч в младежкия отбор, но една сериозна травма е станала причина да сложи кръст на спортната си кариера. Оттогава бяха изминали над десет години. Той бил постъпил в политехническия институт, но изоставил следването си и започнал да работи като треньор в Кътсвил. Закоренял ерген, през свободното си време се занимава с радиолюбителство. Ал сподели с мене всичко това, бидейки извънредно радостен от факта, че „Вълците“ са спечелили в Нортън един горещ поклонник.

През следващия кръг ние спечелихме победа при гостуване, докато лидерът постигна само равен резултат. По този начин двата водещи отбора се изравниха по точки.

В сряда отново отидох в Кътсвил. Успях да уговоря Ал да посетим тренировката на „Вълците“. Като издебнах един момент, престорих се, че търся тоалетната и с този предлог влязох в помещенията на клуба, намиращи се под трибуната. Бързо намерих вратата с визитната картичка „Питър Датч — треньор“. Почуках, но никой не ми отговори. Натиснах бравата и вратата се отвори безшумно. В стаята нямаше никой. Хвърлиха ми се в очи бюро, няколко стола и един телевизор. Към тях трябва да прибавя и един голям железен шкаф до стената.

През прозореца се виждаше огромният хълм от шлаката, изхвърлена от местната мина, намиращ се на няколкостотин метра от стадиона. Като затворих тихичко вратата, аз се върнах на трибуната.

Следващата събота отново бях в Кътсвил, но този път ръцете ми не бяха празни. От един мой приятел, който се увличаше от астрономия, взех назаем старинен бронзов телескоп и напъхах в чантата си освен това транзисторен приемник. Като измъкнах всичко това на хълма от шлака, аз се разположих удобно в очакване на срещата. Местната радиостанция предаваше цялата игра и поради това можех да следя всички събития на стадиона. Веднага щом мачът започна, треньорът влезе в стаята си, заключи я, пусна телевизора и разтвори вратата на железния шкаф. Имаше известно неудобство в обърнатия образ, който виждах през телескопната тръба, но скоро свикнах с това. Играта протичаше по познатия сценарий. Когато пред вратата на гостите възникваха опасни ситуации, Датч започваше да бърка в шкафа очевидно с някакъв потенциометър. Този шкаф беше натъпкан до пръсване с най-различна електроника. След половин час, като се убедих, че няма да науча нищо ново, сложих телескопа в кутията му и се отправих към стадиона.

След този кръг в горната част на таблицата всичко си остана постарому.

В неделя споделих с баща ми своето откритие. То направо го потресе. Започнахме да обсъждаме по какъв начин би могла да бъде разобличена аферата на Датч. След няколко часа нашият план узря. Както е известно, на „Черните“ им предстоеше последна среща с „Вълците“ в Кътсвил. Нашите конкуренти също трябваше да се срещнат на чужд терен — срещу отбора на Стан, борещ се за правото да остане в лигата. За да се убедим в правилността на нашия план, ние отскочихме в четвъртък до Кътсвил, където благодарение на познанствата на баща ми успяхме за малко да проникнем в стаята на Датч. Баща ми помоли за разрешение да го заснеме уж за нашия клубен албум. На мен се падна ролята на фотограф.

Бях подготвил предварително апаратурата си. Напъхах щепсела на светкавицата в контакта и веднага стана късо съединение, което изгори бушоните. Започнах безкрайно да се извинявам за моята неловкост, така че на Датч му се наложи да ме успокоява, казвайки, че да се поправи бушонът е работа за секунди. Заедно с баща ми те отидоха в коридора и след няколко секунди всичко беше в ред. Този път заредих светкавицата без приключения, заснехме Датч и като поблагодарихме за неговата любезност, бързешком се измъкнахме.

Най-сетне настана дългоочакваният ден.

Нашите започнаха мача твърде енергично и още в петнадесетата минута забиха първия гол. В този момент заедно с още четири души ние се отправихме към клубните помещения под трибуната. Както обикновено по време на мач, там нямаше никого. Членовете на нашата делегация се скриха в тоалетната, а аз отвих бушоните. Само след секунда вратата на треньорската стая се разтвори с трясък и Датч се хвърли към таблото. Фотосветкавицата на нашия фоторепортер мигновено го парализира.

— По дяволите! Кой ви разреши да влезете тук? — изръмжа той.

— По-спокойно, Питър — излезе напред баща ми. — По добре ще бъде да ни поканиш при себе си.

— Нямам никакво време! Елате след мача.

— Не, Датч, ние искаме да сторим това именно сега.

В този момент той забеляза светлината на светкавицата в своята стая и се хвърли натам, а ние нахлухме след него. Заключих вратата отвътре.

— Какво означава всичко това? — избухна той. — Ще повикам полицията.

— Излишно е, приятелче, тук има представител на полицията. Майк, покажи му служебното си удостоверение — каза баща ми.

— Какво искате? — запита Датч с прегракнал глас.

— Кажи му, синко.

— Мистър Датч, джентълмени! — започнах аз, следвайки най-добрите образци. — Преди няколко години вие, мистър Датч, започнахте да тренирате „Вълците“. Приблизително от този момент вашата команда започна да не губи нито един от мачовете си като домакин, без да се смята един от мачовете за купата. Голяма чест за един треньор, нали? Всичко би било в ред, ако обаче не съществуваше този шкаф. Аз съм в течение на нещата; електрониката е вашето хоби и някога вие сте изучавали…

На това място моята реч беше прекъсната от могъщ рев: „А-а-а-а…!“. Един от отборите беше вкарал гол, но ние не знаехме кой беше постигнал успех, тъй като телевизорът не работеше.

— Накратко казано, у вас се появява идеята да „помогнете“ на своя отбор да постига победи и за тази цел сте монтирали в стадиона апаратура, която да отслабва отбраната на противника и най-вече неговия вратар. Цели четири години това ви се удаваше и вие се ползувахте със славата на знаменит треньор. За това време вашият отбор се провали само веднъж, и то по вина на местната електроцентрала.

— Питър, това е нечестно — каза председателят на нашия клуб. — Струва ми се, че всички тези факти трябва да се предадат на съда.

— Моля ви, не правете това! Аз… аз ще ви обясня всичко. Това е едно мое изобретение. То може да намери приложение в психиатрията.

— Хайде тогава, разказвай, и без излишни приказки. След това ще решим какво да правим с тебе. — Беше просто жалко да се гледа треньорът на „Вълците“ — лицето му беше мъртвешки бледо, а ръцете му трепереха. Със слаб и треперещ глас той започна да обяснява как стоят нещата.

— Интересувах се от електроника и експериментирах много. Веднъж ми се удаде да разработя схема, при включването на която моето поведение се изменяше по странен начин — усещах необичайно задоволство от себе си, а моите реакции доловимо се забавяха. Това въобще приличаше на състоянието, в което се изпада след взимането на наркотик. Тогава ми хрумна, че това въздействие би могло да се насочва срещу противниковия вратар. Десет минути след включването на схемата всеки по-силен или по-слаб шут във вратата означаваше сигурен гол. Останалото го знаете.

— А къде са генераторите? — запита Майк.

— В щангите на вратите.

— А откъде се захранват с енергия?

— Възползувах се от устройството за провеждане на лекоатлетични състезания.

Настана мълчание. Датч седеше с наведена глава. Първи наруши мълчанието баща ми.

— Предлагам следното решение: Ние ще мълчим за станалото при условие, че Датч се задължи в писмена форма в рамките на една седмица да демонтира своето съоръжение, да не подновява договора си с „Вълците“ за следващия сезон и след това въобще да се оттегли от спорта. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме! — отвърнаха вкупом всички.

— Пиши, Датч! — нареди баща ми.

Почивката свърши. Резултатът два на нула за „Черните“ не се промени и през второто полувреме. А когато дикторът на стадиона съобщи, че нашите конкуренти са завършили при равен резултат в Роксита, ликуването на нашите привърженици нямаше граници. Ние най-сетне бяхме станали шампиони!

— Много ви моля, каже ми как успяхте да разкриете моята тайна?

— Всичко това успя да свърши той — и баща ми посочи към мен. — Когато му разказах за твоя щастлив стадион, той започна да ме уверява, че това е невъзможно от гледна точка на някакви си там математически закони, и се зае да търси истинската причина. Беше му обещано, че ако я намери…

— Татко — намесих се аз. — Ако искам да бъда честен, трябва да кажа, че въобще не обичам бира!