Валентина Журавльова
Някой си Морган Робертсън

1.

— Ще се наложи да те изгоня — тъжно заяви шефът. — Вчера си бил с Ана в „Златната рибка“, не отричай. Разправял си й за подвизите си… Преди година те видяха в „Златната рибка“ с Джейн, тогава пак си описвал подвизите си, а после тя си поиска заплатата и замина нанякъде. Виж какво, скъпи, нямам намерение непрекъснато да губя секретарките си. В нашата работа добрата секретарка е сто пъти по-полезна от такъв бездарен детектив като тебе.

— Джейн имаше агресивни намерения — възразих аз. — Беше решила да се омъжи за мен, а аз не съм готов за такава сериозна стъпка. Твърде млад съм още.

— Младенец — усмихна се шефът — на тридесет и две години. На твоята възраст открих това бюро.

— Вие сте велик човек — побързах да го уверя. — Какво да се прави, всеки не може да бъде като вас. Аз се старая.

— Стараеш се, как не — въздъхна шефът. — Ако баща ти можеше да види как се стараеш…

През войната Хокинз служил с баща ми в ударно-десантна част, шест години изкарали в една група, а до май четиридесет и пета от групата останали само те двамата. Баща ми и Хокинз нито веднъж не били ранявани, само по време на нощен скок с парашут в Нормандия Хокинз си навехнал стъпалото. Баща ми го довлякъл до някакъв полуразрушен бункер — трябвало да изчакат, докато дойдат нашите. Призори на бункера се натъкнало побъркано от безкрайните бомбардировки стадо овци; баща ми и Хокинз започнали да стрелят по тях в тъмнината и овците се понесли право към минното поле наблизо. Настанала страшна суматоха и немците, заели отбранителни позиции на около миля и половина по назад, набързо отстъпили, защото решили, че са ги обградили. В тази история винаги ми е било интересно едно — как баща ми е влачил Хокинз, който е бил два пъти по-тежък от него?

Моят шеф Уолтър Хокинз, притежател на частно детективско бюро, е на шестдесет и пет години, но изглежда доста внушително. Висок е шест фута и три инча, теглото му е близо двеста паунда, има благородния профил на римски император, пресен загар (ултравиолетови бани в козметичен салон), акуратно подстригани сиви коси. С такъв човек клиентът се чувствува като зад каменна стена.

— Ако баща ти можеше да види как се стараеш — рече Хокинз. — Той се надяваше, че ще станеш учен. А ти едва-едва завърши университета, последен в курса си, помисли си само — последен!

— Нямах време да зубря — търпеливо обясних аз. — Две години играх в университетския отбор, знаете много добре. Всичко се крепеше върху мен. След това се заех с автомобилни надбягвания и спечелих „Кристалното колело“. После… какво ли нямаше после! Никога не ми стигаше времето: авиационния клуб, гребане, студиото на Шолц… Готов съм да призная, че не трябваше да се отвличам с живопис, не ми е призвание. Но в другото не бях без успехи.

— Не можеш да различиш сярна киселина от солна — тъжно каза шефът. — Такъв химик си. Пък и с какво си се занимавал след университета? Да оставим знаменитите подвизи по морета и океани. Какво си работил, за това питам. Служил си като репортер в някакво сингапурско вестниче — подходящо място за дипломиран химик! Бил си шофьор в онази злополучна експедиция на Шликерт. Занимавал си се с контрабанда в Африка…

Шефът прекрасно знаеше, че пренасях оръжие за партизаните. Що за контрабанда е това!… Превозвах го без всякакво заплащане, направих шест рейса, а после „Фантомите“ изгориха моята оса на летището в гората.

— Добре — произнесе с нежелание Хокинз. — Ще ти възложа едно дело. Обикновен случай, който изисква добросъвестна работа, нищо повече. И ако не се справиш с тази работа, можеш да вървиш по дяволите, тук не е благотворително дружество. Работиш при мен повече от година, а какво си направил? Да, хвана оня побъркан Гейър. Велик подвиг, как не… Ето, вземи — той ми подаде дебела папка. — Трябва да се свърши за три дни. Бен и Пол са заети, нямам друг избор, заемай се с този случай.

— А какъв е? — попитах аз, без да изпитвам дори най-лек ентусиазъм.

Шефът беше прав — от мен се бе получил съвсем негоден детектив. Обземаше ме тъга само при мисълта, че трябва да се ровя в чужди работи. Аз и със своите не можех да се оправям.

— Имаме договор със застрахователната компания на Дикшайт. Понякога им се налага да изяснят нещо за клиентите си. Дикшайт има и свои агенти, но за повторна проверка се обръща към нас. И така някакъв си тип от Удгрейв се застраховал срещу нещастен случай, а година по-късно хвърлил топа. Момчетата на Дикшайт се поразровили в тая история, но не намерили за какво да се захванат. Компанията изплатила застраховката. А после се разнесли слухове, че това било самоубийство. Застраховката била за четиридесет хиляди, в компанията изпаднали в паника. Смятат, че е необходим свеж поглед върху случая. Запознай се с материалите и заминавай за Удгрейв. В папката има удостоверение — ако е необходимо, действувай от името на компанията. Трябва ми смислен и убедителен отчет. Ясно ли е?

— Цял живот съм мечтал за такъв случай — рекох аз.

Хокинз въздъхна.

— Добре, тръгвай.

— Слушайте, шефе — попитах аз, като се изправях, — да не би да сте монтирали микрофони в „Златната рибка“?

— Разкарай се — унило каза Хокинз.

2.

Когато излязох от стаята на Хокинз, Ана, естествено, започна да ме разпитва и се наложи да преразкажа разговора ни. Всяка жена е роден детектив. Опитах се да поизменя някои подробности, но Ана бързо разбра какво е положението.

— Ако провалиш този случай, шефът ще те изгони — установи тя. — Постарай се, а?

Уверих я, че всичко ще бъде прекрасно.

— Имам си свой метод — обясних аз. — И този път ще го използувам.

Тя поклати глава със съмнение.

— Метод ли? Какъв?

— Мъчения — кратко отвърнах аз.

В малката стая, която се наричаше мой кабинет, беше студено у тъмно. Бюрото на Хокинз заемаше втория етаж на старо здание, построено в началото на века. Тази солидна и, бих казал, консервативно мислеща сграда всячески се съпротивяваше срещу модернистичните нововъведения на Хокинз. Шефът считаше, че контрастът между старомодната почтеност на фасадата и ултрамодерния интериор трябва да произвежда благоприятно впечатление у клиентите. Може и така да беше. Но през зимата мръзнехме, защото скритата под пластмасовата облицовка на стените електрическа нагревателна система никак не топлеше, а през лятото умирахме от горещина, защото не работеше изправно климатичната инсталация. Лампите с дневна светлина досадно бръмчаха, бутоните за вдигане и спускане на щорите вечно отказваха да работят, а плъзгащите се встрани крила на вратата понякога заяждаха яката.

Разбира се, имахме си собствен информационно-изчислителен център — нима можеше такава солидна фирма да мине без компютър! Просторният някога хол беше разделен на две от стъклена преграда. Чакащите в едната част посетители виждаха през матовото стъкло как мигат лампичките по панела на компютъра, чуваха как нещо прищраква и бръмчи. Шефът смяташе, че това придава тежест на фирмата. В компютъра се пазеха много ненужни сведения — разписанието за движението на всички влакове в страната и така нататък. Понякога по молба на шефа изчислявах данъците, които трябваше да плаща нашето бюро.

Свръхмодерният интериор, естествено, включваше и съответната живопис. В моята стая висеше картината „Осмислено пространство №17“ от някой си Клод Лемън. Подписът на Лемън беше единственият действително осмислен елемент на картината — много отчетлив, направо калиграфичен подпис. Останалото пространство беше небрежно запълнено с хаотична плетеница от червени и жълти линии. Впрочем на мен ми беше провървяло, тъй като в съседната стая, където работеше Пол, висеше нещо мръсноватосиво, задраскано накръст с две виолетови ивици — наричаше се „Спомени по пладне“.

Валеше дъжд, един от онези безкрайни дъждове, когато ти се струва, че съвсем дребни капки вода изникват направо от въздуха. Стоях до прозореца и гледах плътния поток автомобили. Машините се движеха бавно, със запалени фарове. Помислих, че сега в Удгрейв вероятно небето е безоблачно. По шосето от Терънсвил до Удгрейв е малко над сто мили, но рекламите твърдяха, че в Удгрейв има двеста слънчеви дни в годината. Какво пък, разходката до Удгрейв съвсем нямаше да е лоша…

Преди две години под същия такъв безкраен дъжд стърчах върху един спасителен сал в морето Фиджи, на сто мили от островите Тонга. Двигателчето беше в пълна изправност, но не можех да плавам към островите в такова време — там беше пълно с рифове и те веднага щяха да видят сметката на надуваемия сал. Разбирах, че щом изпитанията са замислени за такива атмосферни условия, то дъждът и мъглата са осигурени за дълго. Налагаше се да чакам и аз търпеливо чаках. С храната не беше лошо, макар за всеки случай да намалих наполовина дневната дажба. Приличната водна молекула е длъжна да има някакви размери, но този дъжд се състоеше не от молекули, а от нещо значително по-малко, което се просмукваше във всички цепнатини и преминаваше през всякаква опаковка. Четириместната палатка, която изглеждаше напълно сносно, когато инженерите ми показваха сала върху палубата на „Олдбъроу“, веднага се измокри и всеки три часа изчерпвах водата. Радиоприемникът се разстрои още в първия ден; цигарите, поставени в двойна пластмасова опаковка, се разкиснаха; отварях консерви и ако искате вярвайте, ако не искате недейте, в тях също имаше вода…

И досега помня странния шум на този дъжд. Нямаше вятър и в абсолютната тишина най-дребните капки улягаха по покрива на палатката, по сала, по тъмносивата повърхност на морето, като създаваха някакъв монотонен, съскащ звук, нещо подобно на безкрайно „ш… ш… ш… ш…“ Звукът беше приглушен и толкова еднообразен, че не нарушаваше тишината. Съществуваше сам за себе си, отделно от тишината. Първите дни ми ставаше тъжно от това безкрайно „ш… ш… ш…“ После салът започна да потъва — водата проникна в камерите му, плискаше се вътре в него и започнах да чувам само този зловещ плисък. Дъждът спря на осмия ден. Доста трудно задействувах двигателя и светът се изпълни с веселото му пърпорене — ех, колко приятно беше!

Чичо Хокинз напразно ме упрекваше, че нищо не съм вършил. Когато не правиш нищо на спасителен сал, това също е работа. Подлагах на изпитание спасителни салове, лодки, катери — с една дума, всичко, което официално се нарича аварийно-спасителни плавателни съдове. Това започна, докато учех в университета — случайно прочетох обявлението и реших да спечеля някоя пара през ваканцията… Професионални изпитатели не съществуваха; всеки път компанията подбираше нови хора — рядко някой се съгласяваше да подпише договор втори път. За изпитанията се изчакваше да настъпи отвратително време, създаваха специално аварийни ситуации, а екипажите се комплектуваха по принципа на най-малка съвместимост.

Плавал съм на четиридесетместни катери, които по удобства не отстъпват на реактивните презокеански кораби. Впрочем за какво ти са тези удобства, щом като петметровите вълни подхвърлят катера като треска… Плавал съм на индивидуални салове, заливани от вода при най-слабия порив на вятъра. Плавал съм на класически лодки, чиято конструкция не се е променила вече триста години, и на най-съвременни съоръжения от стъклопласти и берилий. Случваха се спокойни изпитания — седиш си на сала на сто ярда от подсигуряващия кораб и ден след ден дъвчеш някакъв патентован боклук, а лекарите с интерес наблюдават какво ще стане… Имаше и бурни изпитания — върху морската повърхност разливаха петрол, подпалваха го, образуваше се нещо невъобразимо от пара, дим, огън, а ти си длъжен да преминеш през него на катер, намазан със съмнително защитно вещество… Най-често програмата за изпитанията предвиждаше всички удоволствия: спускане на вода от горящ кораб, три-четири дни буря, — а след това две седмици спокоен дрейф с почти празна бъчонка за вода…

Всеки път настъпваше миг, когато тържествено се заклевах: достатъчно, стига ми толкова, ако успея да се измъкна, повече няма да успеят да ме примамят! А после всичко се забравяше. В паметта ми оставаха огромното звездно небе, тържествената тишина, вълнуващото чувство за близост до океана.

Преди година и половина в Саргасово море здравата си изпатих. Този път се изпитваха филтри-опреснители и долнопробната фирма, произвела тоя боклук, настоя заради рекламата на сала да няма резервна бъчонка с вода. Разбира се, филтрите излязоха от строя, аварийната радиостанция не проработи и докато ме търсеха, налетя циклон, настъпи здрава бъркотия. Подсигуряващият кораб потъна — точно така трябваше да се случи! За мен въобще забравиха… Завърших тази история на петдесет и втория ден и после дълго лежах в болница. Имаше достатъчно време, до насита се разговорих с репортерите. Тях ги интересуваха приключенията, но се намери един момък, който се съгласи да разкрие аферата с филтрите. Фирмата се опитваше да припише спасението ми именно на тия проклети филтри, а ние излязохме с опровержение. Договорите на фирмата се провалиха, а аз си изпатих по-зле, отколкото в Саргасово море. Погнаха ме също като в гангстерски филм. По чудо успях да избягам от Щатите. Върнах се в Лондон, отидох при чичо Хокинз. Какво ми оставаше да правя?

3.

Седнах зад масата, придърпах към себе си папката и запалих настолната лампа (старата лампа с бронзова стойка и зелен абажур; успях да я запазя, като доказах, че настолната лампа е работен инструмент, а не част от интериора). Папката беше натъпкана с хартии, агентите на Дикшайт бяха поработили здравата. Какво ли пък можех да направя аз след тях? Сам и за три дни…

Изобщо никак не ме въодушевяваше перспективата да защищавам интересите на застрахователната компания на Дикшайт. Нека да допуснем, че човек се е застраховал срещу нещастен случай, а след това се е самоубил. Дявол да го вземе, нима животът — и в двата случая — не струва парите, заплатени от компанията? Вдовицата си остава вдовица, независимо как е загинал мъжът й. Защо трябва да полагам усилия парите, получени от вдовицата, да бъдат върнати в касата на компанията? На кого ще му стане по-добре от това?

И така Клифърд Уеси. По-точно: Клифърд Робъртсън. Уеси е литературен псевдоним. Какво пък, не звучи лошо — Уеси, Кристи… И какво още? Автор на криминални разкази, повести и сценарии, на петдесет и две години, женен, две деца.

На времето с удоволствие четях криминалета и с това отчасти се обяснява фактът, че се озовах в бюрото на Хокинз, макар да можех да замина за Аляска (предлагаха ми място на втори пилот в танкерна авиокомпания). Клифърд Уеси и неговите колеги са виновни до известна степен за това, че се озовах в дъждовния Терънсвил. „А щом е така — помислих си аз, — няма причина да съчувствувам на тоя драскач. Дръж се, Клифърд Уеси…“

Прелистих няколко страници и тази ми мисъл укрепна. Преуспяващ литератор, възрастни деца, напълно осигурено семейство, богати роднини, собствена къща в модно курортно градче… Не, нямаше нищо дори подобно на ситуацията, която си бях представил първоначално — нито бедна вдовица, нито сирачета.

Впрочем много скоро престанах да мисля за това. За първи път държах в ръцете си досие на застрахователна компания и ме порази колко много знаят тези хора за клиентите си. Клифърд Уеси още не е бил помислил да се обърне към компанията на Дикшайт, а вече имал заведен картон. Попаднал в числото на вероятните клиенти, а компанията търсела подход към такива хора. Идеално здраве, в продължение на пет години нито едно нарушение на правилата за движение, спокоен начин на живот… Компанията търсела хора, които е изгодно да застрахова, и той бил именно такъв случай. На вероятните клиенти редовно изпращали рекламни материали, тях кротко ги обработвали неофициални агенти на компанията. Всичко било организирано ловко! Човек разговаря с приятелите си, разговорът случайно се докосва до въпроса за застраховка, две-три изречения и зърното е посято… В един прекрасен ден Уеси сам отишъл при Дикшайт. И тогава с него се заели сериозно. За една седмица събрали куп сведения: как кара автомобил (наблюдения на агента), в какво състояние е колата му и как се спазват сроковете за профилактични прегледи (сведения от сервизната работилница, която ползувал Уеси), как той пресича улиците (наблюдения на агент-психолог), данни от психоанализи (заключение на психоаналитик), сведения за пътуванията му през последните десет дни (по данни на картотеката), прогноза за алкохолизъм (заключение на лекар), участие в улични шествия и демонстрации (данни на картотеката) и така нататък в същия дух. Компанията искала да играе на сигурно — под нейния рентгенов апарат попаднали не само Клифърд Уеси, но и жена му, децата му, роднините, дори неговият литературен агент и някои съседи. Събраните сведения били предадени на програмистите и компютърът установил, че Уеси има всички шансове (вероятност 0,97) да доживее до дълбока старост и спокойно да умре в леглото си, като до това време успее да заплати на компанията над седем хиляди… Прекрасна перспектива…

Но не минала и година и Клифърд Уеси загинал в резултат на нещастен случай. Не задействували спирачките на колата (във всеки случай такава била версията на полицията) и новият „Кадилак“, пътуващ по шосето на пет мили от Удгрейв, паднал от стръмния рид върху крайбрежните скали. В папката имаше снимки от разбития автомобил и мястото на произшествието. Там шосето прави остър завой, от едната страна има почти отвесна бетонна стена, която крепи скалистия скат, а от другата — ограда от бетонни стълбчета. „Кадилакът“ отрязал две стълбчета и паднал от височина на десететажна сграда. Катастрофата станала в три часа следобед, нямало дъжд, а юлското слънце светело ярко. Последни видели Клифърд Уеси притежателят на една книжарница в Лондон и работникът от бензиностанцията на тридесет мили от Удгрейв. Според тях Уеси бил в добро настроение, шегувал се. Експертизата установила, че в този ден Уеси не е изпил дори капка алкохол.

„Кадилакът“ още лежал на скалите, когато агентите на Дикшайт вече се ровели из Удгрейв. И не открили нищо, нищо, за което да се хванат, нищо, което би дало повод да заподозрат, че нещастният случай може да е самоубийство.

В папката имаше и снимка на Уеси, направена една година преди катастрофата. Пълно, гладко избръснато лице, малки очи, акуратно вчесани редки коси… Безцветна физиономия на бакалин.

И ето че тоя чичо, добре гледан, самодоволен, напълно обезпечен напълно трезвен, в едно слънчево утро сяда в „Кадилака“ и тръгва за Лондон. А на връщане става авария и „Кадилакът“ пада на скалите.

… Едва сега, когато затворих папката, разбрах какъв безнадежден случай ми е пробутал шефът. Нямаше въобще за какво да се заловиш.

4.

Всеки велик детектив трябва да има свой метод. Прието е така да се мисли. Всъщност в наши дни има само един метод и той се състои в това да се събират търпеливо сведения, отнасящи се към разследваните събития. Вижте например как работи комисарят Мегре. „Жанвие, поровете се в картотеката… Мадам, какво видяхте от прозореца?… Кажете, приятелю, този младеж често ли минава насам?… Лапуант, разпитайте шофьорите на таксита…“ Рано или късно необходимият факт изплува на повърхността и това означава, че следата е намерена.

Добър метод е това, но не и за мен. Трябва ми нещо друго — да си седя у дома, въобще да не мисля за разследването или да си приказвам с Ана, а делото да се изясни самичко. Или както стана тогава с оня побъркал се касиер Гейър; банката не искаше да вдига шум, трябваше да се залови Гейър, преди да отлети от Денвър, и аз се метнах на моя „Ариел“. Знаменито преследване беше — гонех „Форда“ на Гейър, а мен ме гонеше пътната полиция на своите „Гепарди“… Да, а сега какво да правя? Кого да гоня?

Поразмислих и позвъних по телефона на Ана, предложих й да обядваме заедно.

— Шефът вече пита къде си — отвърна тя. — Не те съветвам да се мяркаш насам преди пладне.

Погледнах през прозореца — в такъв досаден дъжд би могъл да работи само неуморимият комисар Мегре.

— Затънал съм до гуша в работа — с негодувание възразих аз. — Порови се в нашата библиотека и ми донеси съчиненията на Клифърд Уеси. Всичко, което намериш. А ако шефът пита за мен, кажи, че изучавам писанията на Уеси.

Идеята беше гениална и аз захвърлих лулата с чувството, че съм улучил центъра на мишената. Щом като Клифърд Уеси е писал криминални романи, никой не може да ме упрекне, че съм започнал с тях.

В бюрото имаше два шкафа, натъпкани с криминалета. Чичо Хокинз смяташе, че сме длъжни да следим тази литература. Понякога взимах списание или книга — да почета, преди да заспя. Е, шефът ще бъде доволен, че криминалетата ще влязат в работа.

Половин час по-късно (докато аз с чиста съвест си четях вестника) Ана донесе половин дузина книги и няколко списания.

— А какво става с обеда? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Нищо няма да излезе. Има много работа, шефът буйствува.

Взех наслуки една книга. На гланцираната корица мрачен дангалак преследваше симпатична блондинка, стиснал в лапите си два пистолета… Дявол го знае защо за тази работа са му нужни два пистолета… Попрелистих книгата и си спомних, че на времето съм я чел, във всеки случай бях започнал да я чета. Сюжетът беше напълно стандартен (един полицай води следствието, макар началникът му, подкупен от бандата, да му пречи по всякакъв начин), героите също са стандартни (честният до идиотизъм детектив Дон Робърт Брайстоу, лекомислената певица Кити, която под благотворното влияние на Брайстоу се връща на правия път, и гангстери, множество гангстери, които непрекъснато се ловят за пистолетите).

„Брайстоу прониза гангстера с пронизителния си поглед, той побледня, пистолетът в ръката му трепна и това беше достатъчно на Брайстоу, за да прескочи оградата с великолепен скок.“ Такива красоти се откриваха на всяка страница. „Стискайки дръжката на пистолета, Брайстоу с безшумни стъпки…“

Погледнах часовника и оставих книгата. Много нашироко пишеше Уеси. Изглежда, е имал норма — двеста страници във всяка повест за Дон Робърт Брайстоу.

Върху обратната страна на корицата имаше снимка на автора. Никак не приличаше на бакалин, ето какво означава изкуството на фотографа! Клифърд Уеси гледаше изпод вежди, скосил очи и това му придаваше проницателност и тайнствена значимост.

В разказите от списанията се подвизаваше същият Брайстоу. Прочетох един разказ, втори, трети… Добросъвестна посредственост. Работата на занаятчия. Който притежава необходимите навици и е достатъчно трудолюбив, но е напълно лишен от въображение. Само като погледнах началото на четвъртия разказ, вече знаех какво ще стане по-нататък и как ще завърши всичко.

Защо хората четат подобни глупости? Впрочем, докато не започнах да плавам на салове, и аз самият се увличах по криминалетата.

Когато преглеждах четвъртия разказ за неуморимия Брайстоу, в главата ми се появи мисълта, че трябва да напиша мемоарите си. Проста и гениална идея — записки на изпитателя на аварийно-спасителни плавателни съдове; досега не е имало нищо подобно, щеше да стане бестселър. Първата гениална мисъл, която родих в дъждовно време; обикновено гениалните идеи ме осенят в слънчеви дни. На чичо Хокинз не му харесва моята работа? Прекрасно! Ще напусна и ще напиша книга.

Тогава помислих за Уеси — той е нямал за какво да пише, всичко си е изсмуквал от палците и въпреки това е печелил доста. Уеси е имал литературен агент, на който е предоставял продукцията си. Ето кой ми е нужен. Отивам при литературния агент — едно, разпитвам го за Уеси — две, между другото му хвърлям въдицата за книгата ми — три.

Книгата си я представях напълно ясно. Двеста страници. Свръхобложка. Горящ кораб. С едър шрифт: Ричард Уайкъф „Да избягаш от смъртта — това е моят занаят“.

5.

Кантората на литературния агент Олбрахт Збраниборски се намираше в Терънсвил, на десет минути пеша от нашето бюро. Но аз отидох с кола — нека тоя Збраниборски да види каква машина притежавам. Бях дал за нея всичките монетки, които спечелих в Саргасово море. Спортните коли „Ариел“ се произвеждаха само по поръчка и фирмата ме обра напълно, но не съжалявам, машината си струваше парите.

Трябваше да пътувам към двадесет минути, да се въртя в кръг. Имах време да поразмисля и реших да обърна плана с краката нагоре. Ако се появех у Збраниборски като детектив, след това щеше да ми бъде трудно да говоря за книгата си. Трябваше да постъпя по друг начин — да започна с книгата, а след това, ако се представи случай, да прехвърля разговора към Уеси.

Пред старата четириетажна сграда бяха паркирани две коли: доста похабен „Форд“ и древен „Олдсмобил“. На фона на тези старци моят „Ариел“ приличаше на стюардеса от „Ер Франс“, случайно отбила се в старчески дом.

Олбрахт Збраниборски се оказа дребен, дебеличък, разговорлив и твърде подвижен човечец на около четиридесет и пет години. Докато разговаряше с мен, той сновеше из кабинета си — нагледен модел на Брауново движение, — движеше се сякаш напълно безредно, приближаваше се към рафтовете с книги, вземаше някоя книга, поставяше я на друго място, отново се затичваше, като ловко заобикаляше купчините книги по пода. Но когато се насочи към прозореца, се поспря за няколко секунди, разгледа мълчаливо „Ариела“ и после се втурна с още по-голям ентусиазъм.

Тъй като нямах претенции за лаврите на Мегре, отдавна бях престанал да изграждам силогизми и разчитах главно на непосредствените впечатления. Збраниборски и бърлогата му веднага ми харесаха. В стаята нямаше почти нищо показно, тук всичко беше предназначено за работа: шкафовете с книги, рафтовете, стелажите за списания и ръкописи, огромното бюро, отрупано с поща — книги, списания, някакви пакети.

Седях в масивно кожено кресло, на масичката пред мен имаше бутилка шотландско уиски, а Збраниборски сновеше от ъгъл в ъгъл, жестикулираше и изказваше възторга си от моята идея. Всъщност бях нащрек и твърдо помнех, че нормата ми е три глътки, в противен случай нямаше да подкарам колата, особено в толкова мръсно време.

— Да пишете, естествено, вие не умеете — говореше Збраниборски, като пляскаше ръце, — не, не, не възразявайте! Та вие не сте длъжен да знаете да пишете. Твърде много са писателите, които могат да пишат. Но кой от тях е изпитал през живота си дори една десета от онова, което ви е минало през главата?… Преди сто години писателят е знаел неща, които читателите му не са знаели. Той е бил „Учител“, нали ме разбирате? Днешният писател с нищо не се извисява над читателите си, повярвайте ми, добре ги познавам и едните, и другите. Кажете ми кои романи могат да съперничат на книгите на Тор Хейердал? Хейердал, Бомбар, Тенцинг, Харун Тазиев — това са истински книги. Господи, мога да ви приведа статистически данни колкото искате. Книгите на Хейердал са преведени на 89 езика, разбирате ли какво означава това? Съчиненията са омръзнали на всички, хората сами знаят всичко, което знае съчинителят, те искат да се докоснат до нещо ново и истинско. Ще направим потресаваща книга, ако не съчинявате нищо и съумеете да пишете така, както ми разправяхте сега. И никакви горящи кораби върху обложката, това е евтиния.

Той млъкна и внимателно се вгледа в мен.

— Не зная дали въобще трябва да пишете. Бихте могли да ми разказвате; щом има добър слушател, работата потръгва леко. Ще записваме на диктофон. Искате ли още сега да започнем?

По това време въпреки удобното кресло и чашата уиски аз напълно отчетливо усещах някакво неудобство. Беше съвестта ми, дяволите да я вземат, съвестта умееше да създава неудобство, вече бях имал подобни случаи. Работата беше там, че Збраниборски се отнесе прекалено сериозно към моята идея. Литературният агент е само посредник. Но Збраниборски просто се въодушеви от тази идея и не ми се искаше да го разочаровам.

— Уверен ли сте, че ще стане добра книга? — промърморих аз, като се стараех да спечеля време. Понякога успявах да уговоря съвестта си.

Збраниборски ме погледна със светлите си детски очи.

— Цял живот съм чакал такъв случай — тихо каза той. — Няма да повярвате, ако ви кажа колко смет е минала през ръцете ми. Отначало се заемах с всякаква работа, за да основа бюрото. А след това, за да го поддържам. Трябваше все някак да се живее — той повдигна рамене, — банален довод…

— И аз имам бюро — рекох аз. — Частното детективско бюро на Хокинз.

6.

— Детективско бюро ли? — объркано попита Збраниборски. — Какво общо има тук детективското бюро?

Опитах се накратко да обрисувам положението. Збраниборски нетърпеливо сновеше из стаята, с негодувание промърморваше и пляскаше с ръце.

— Зарежете всичко това! — възкликна той, без да ме остави да довърша. — Трябва да направим книгата, гарантирам, че ще получите куп пари.

Отново започна да говори за книгата, но този път аз го прекъснах. В края на краищата не можех така внезапно да зарежа бюрото на Хокинз. Хокинз ме прие, когато бях изпаднал в трудно положение. Хокинз ме държа година и половина, макар да нямаше никаква полза от мен, и щеше да е истинско свинство да го напусна, без да приключа възложеното ми дело.

— Какво дело? — възмути се Збраниборски. — Няма никакво дело, аз познавах Клифърд. Всичко е ясно, можете да не се съмнявате. Нещастен случай и нищо повече. Разбирате ли, занимавах се с делата му в продължение на четвърт век? Господи! Клифърд Уеси… Ни най-малък проблясък на талант. Беше акуратен литературен чиновник. Умерен живот, трудолюбие… Пишеше с автоматична писалка, не диктуваше съчиненията си. За да диктуваш, трябва да имаш повече въображение. Пишеше с автоматична писалка, знаете ли, имаше съвсем гладък, канцеларски почерк. После предаваше материала на секретарката, малко пооправяше препечатания текст — две, три думи на страница, не повече, и ми го донасяше.

— Представям си. „Стискайки дръжката на пистолета, Дон Робърт Брайстоу с безшумни стъпки се промъкваше по тъмния коридор…“ И все пак занаятчията би могъл да изпитва чувство на завист към майсторите. Отначало завист, после се появява комплекс за малоценност…

Збраниборски се разсмя. Смееше се по детски, без да скрива, че ми се смее на мен.

— Извинете, но нищо не разбирате от хора — рече той. — Занаятчията никак не се тревожи от майсторството на истинските писатели. Той живее в друго измерение. Как да ви го обясня… Вие бихте ли завиждали на Херкулес например, на силата му, на неговите подвизи? Не, защото Херкулес е мит. Така за Клифърд истинският писател е също мит, нещо несъществуващо. Въобще не говоря за Толстой или Фокнър, за мистър Уеси мит бяха дори Агата Кристи и Джон льо Каре.

— Значи той не е имал никакви стремежи, никакви огорчения?

— Книгите на Клифърд Уеси бяха издадени в общ тираж от дванадесет милиона. Да, да, това е значително по-малко, отколкото при Пол Кени или Клод Ранк, но все пак това са дванадесет милиона! Що се касае до огорченията… Веднъж на конни състезания загуби триста паунда и след това скимтя половин година. Бързо оплешивяваше, това го огорчаваше и се хващаше за най-различни средства… Какво още? Преди осем години не го приеха в един аристократичен клуб, понякога си го спомняше… Това е всичко. Литературни неудачи нямаше. Клифърд с неговия обайващ Дон Робърт Брайстоу — точно това е необходимо на неопитния читател. Три месеца преди смъртта си ми донесе кратък научнофантастичен разказ; това беше нелепо начинание — да се прехвърли на фантастика, и аз отказах да взема разказа. Единственият случай, когато поспорихме. Обикновено взимах скалъпените му произведения безрезервно.

— Сериозно скарване ли беше? — попитах аз. Въпросът беше идиотски, но трябваше да попитам нещо.

Збраниборски направи протестиращ жест.

— Какво говорите! Нима може да се нарече скарване… Автор на детективски романи не трябва да се заема с фантастика. Читателите обичат да вярват в истинността на всички тия полицейски истории. На читателя му се струва, че авторът е участвувал в разследването или поне се е ровил из материалите на следствието. Като рекламираме книгата, ние се стремим да поддържаме тази илюзия. И внезапно фантазия, игра на въображението… Тогава и похожденията на Брайстоу ще излезе, че са измислени. Освен това що за фантаст би излязъл от Клифърд? Разтворих ръкописа, видях омръзналите на всички космически пришълци и ми се заповдига. Посъветвах Клифърд да подпише разказа с псевдоним и да го даде в списание за научна фантастика. В края на краищата защо да не си позволи такъв каприз, ако не попречи на работата? Той ходи в две или три редакции, няколко пъти преработва разказа… Не зная, може би искаше да докаже нещо на мен или на себе си… Разказа не го приеха. Разбирате ли, това е друг жанр. Щеше да се наложи Уеси да усвоява занаята почти отначало. Необходими са години, за да се издигнеш на приемливо ниво.

Збраниборски извади от най-долното чекмедже на бюрото си една зелена папка и ми я подаде.

— Моля — каза той, — можете да се убедите. Сега всичките ръкописи на Клифърд са у мен. Нещичко ще пробутам, макар семейството да не се нуждае от пари. Но този разказ не е нужен на никого.

Папката беше доста тежичка и аз споменах за това на Збраниборски.

— Там са всичките варианти на разказа — отвърна той. — Всички варианти и чернови. Клифърд не хвърляше нито лист.

Помислих си, че има поне една нова подробност, за която може да се спомене в доклада. Нека чичо Хокинз види как съм се постарал.

— Обяснете на шефа си, че в този случай всичко е чисто — заключи Збраниборски. — Няма защо да се губи напразно време. Давайте си оставката, ще започнем работа над книгата.

Изпих глътка уиски; за съжаление беше вече третата. На Хокинз не му трябваха моите обяснения, трябваха му нови факти, нови сведения, трябваше да се отиде в Удгрейв. Заех се да обясня това на Збраниборски и едва не изпуснах една важна мисъл.

— По въпроса за книгата — рекох аз. — Има един рискован момент и трябва да го знаете. Ще се появи книгата, а след това ще ни погнат. Бъдете уверен, че здравата ще ни погнат.

Збраниборски ме изгледа с удивление.

— Как така? В какъв смисъл?

Може да си прочел хиляди детективски романи и пак нищо да не разбираш от живота. Изпитанията, в които участвувах, на едни носеха печалба, на други загуба. Фирмите, които произвеждат спасително оборудване, се конкурират отчаяно. В два от всеки три случая хората, които те наемат, са готови на всичко само и само отчетът за изпитанията да изглежда оптимистичен. Промишлен шпионаж, дезинформация, подкупи, престъпления — всичко, само да се изпревари конкурентът. Преди осем години край Канарските острови отчаяно изчерпвах водата от полупотъналата лодка и когато видях хеликоптера, просто изпищях от радост. Но хеликоптерът бавно премина над мен, колелата му бяха на три метра над главата ми. Въздушният поток разлюля лодката, водата се лееше през строшения борд, не можех нищо да направя. Хеликоптерът три пъти прелетя над мен — хладнокръвно се опитваше да ме потопи… Този път се спасих по чудо; хеликоптерът си отиде, подплаши го една риболовна шхуна. Година след това близо до Цейлон спасителният ми сал беше обстрелян от самолет…

— Великолепно! — възкликна Збраниборски. — Длъжни сте да разкажете всичко това. Трябва да се направи мъжествена и честна книга.

„Няма да стане — помислих си аз. — Един път се измъкнах жив от тази игра и това ми стига.“

7.

На около двадесет мили от Терънсвил мъглата се сгъсти, бялата стена започваше направо пред предното стъкло и тъй като краят на разговора със Збраниборски беше ознаменуван с две глътки повече, свърнах към мотела, решавайки благоразумно да поизчакам.

В празния бар избрах маса по-близо до прозорците (това беше по-скоро стъклена стена; при съвременната архитектура не можеш да разбереш кое е прозорец, кое стъклена стена). Поръчах двойно кафе и отворих зелената папка с разказа на Клифърд Уеси. Впрочем на първата страница стоеше друг псевдоним — Джон Кинг. Звучеше доста добре — Джон Кинг „Синята лента“. Но след като прочетох две страници, разбрах, че Збраниборски е прав. Летяща чиния се спуснала пред къщата на Морган Робертсън… Още един — кой ли поред — разказ за летящи чинии. Затворих папката и се замислих по мои си работи.

Действително имаше за какво да пиша, знаех колко са лоши спасителните средства дори на най-добрите пътнически кораби и добре разбирах на какво се дължи това. Мога да назова фирми, да дам десетки примери, мога да изложа на показ този жесток механизъм, чрез който съзнателно се жертвува животът на хиляди хора в името на печалбата. А после? Такава книга нямаше да ми я простят, съвсем сигурно.

Ако вашата фирма продава прахосмукачки, телевизори или подемни кранове, трябва стоката ви да работи. Малко по-добре или малко по-лошо, но такава стока трябва да работи, защото в противен случай ще ви я върнат още на утрешния ден. А спасителните средства не работят, те просто се намират на кораба. В деветнадесет случая от двадесет тях въобще не ги използуват и след изтичането на определения срок ги заменят с нови. При тях съществува огромната съблазън да се продаде нещо евтино, но което има скъп и надежден вид. И не по-малката съблазън да се купува такава бутафория, защото с удоволствие ще ти я продадат на най-изгодни условия. Печалбата при такива сделки е значително по-голяма дори отколкото в петролния бизнес. И страстите се развихрят съответно на залозите…

Машинално разтворих зелената папка, отново прочетох първата страница, почувствувах се някак си странно. Май не трябваше да изпивам двете глътки в повече. Схващах по-бавно от обикновено. Но нямаше какво да схващам. Тривиално начало на лош фантастичен разказ. Действието се развива в края на миналия век. Летяща чиния се приземява пред къщата на някой си Робертсън, млад репортер, който нощем се опитва да съчинява фантастични романи. Фантазията на Джон Кинг не се отличаваше с широта и не се изненадах, когато прочетох, че екипажът на летящата чиния се е състоял от малки зелени човечета. Разбира се, тия малки зелени човечета имали нужда от помощ, нещо им се било счупило. Има забрана да се осъществява контакт с хората, но положението е безизходно, зелените човечета са принудени да се разкрият пред Робертсън — те разчитат, че писателят-фантаст ще ги разбере по-добре от всеки друг. Естествено, мистър Робертсън оправдава тези надежди. Летящата чиния скриват в сайванта. Зелените човечета се заемат да я разглобяват, а Робертсън заминава за Лондон да търси материалите, които са необходими за ремонта…

Всичко това беше описано с безцветен, скучен протоколен стил, но без достоверността, присъща на протоколите. Продължавах да чета само защото мъглата зад стъклената стена бе станала тъмносива дори черно-сива. Понякога в дълбините на мъглата се появяваха тъмночервените петна на автомобилни фарове и тогава възникваше нещо като „Спомените по пладне“ — цапаницата, която висеше в кабинета на Пол.

Не четях много внимателно, защото през цялото време ме преследваше усещането за нещо странно. Нямаше и най-малкото съмнение, че разказът е бездарно подражание, примитив. И все пак… В края на краищата се върнах към първата страница и започнах да вниквам във всяка дума. И така летящата чиния се приземила на ливадата пред къщата на мистър Робертсън… Джон Кинг (същият Клифърд Уеси) беше дал на героя си своето име, това беше странното! Разказът се водеше от трето лице, но героят беше Робертсън. Дядото или прадядото на Клифърд Робертсън, живял в края на миналия век, някой си мистър Морган Робертсън.

Забележете, не просто Робертсън, а Морган Робертсън. Робертсъновци има хиляди, може дори да са десетки хиляди. Но Морган Робертсън, живял в края на миналия век, е съвсем особен случай…

8.

Защото журналистът Морган Робертсън, който е правил опити да пише фантастични романи, е съществувал в действителност.

Колко ли хора помнят това сега? Двадесет души? Сто?… Не зная. Във всеки случай аз съм един от тях.

Имало е време, когато всяко момче е знаело кой е Морган Робертсън. Той намерил издател и в 1898 г. по рафтовете на книжарниците се появил романът „Напразно“. Роман за морска катастрофа. В Англия е построен огромен кораб — „Титан“. Най-големият, най-разкошният, най-бързоходният… Билетите за първия рейс през Атлантическия океан били достъпни само за твърде богати хора. На борда на „Титан“ се събрало висшето общество, корабът трябвало да постави рекорд на скорост и да завоюва „Синята лента“, приз за най-бързия кораб. В северната част на Атлантическия океан е настъпила късна и студена пролет, но „Титан“ се стреми да преодолее разстоянието до бреговете на Америка за най-кратък срок и плава на пълен ход — в тъмната априлска нощ се сблъсква с айсберг. Помпите не успяват да изхвърлят нахлуващата вода, спасителните лодки не са достатъчни, по-голямата част от пътниците и екипажа е обречена на гибел… Морган Робертсън не е бил велик писател. Той не е бил дори обикновен професионалист. Но в книгата — бях я чел два пъти — имаше доста на брой силни страници. Катастрофата променя хората. По-точно — заставя ги да покажат истинските си лица. Един от героите в романа, млад финансист, грабва спасителния пояс на възлюблената си. Нея я спасява стар лекар, който й отстъпва мястото си в лодката…

На книгата на Робертсън не обърнали никакво внимание. Но четиринадесет години по-късно, в 1912 г., загива „Титаник“. Загива при обстоятелства, които поразително съвпадат с обстоятелствата, описани в романа „Напразно“. На същото място, в същата априлска нощ „Титаник“, плаващ в първия си рейс и поставил си за цел да завоюва „Синята лента“, се сблъскал с ледена планина. Тогава си спомнили за романа „Напразно“! А и как да не си спомнят, когато съвпадали и най-малките подробности. Да вземем например описанието на „Титан“; дължина 260 метра, водоизместимост 70 хиляди тона, мощност на двигателите 50 хиляди конски сили, скорост 25 възла, четири комина, три винта. Реалният „Титаник“: 268 метра, 66 хиляди тона, 55 хиляди конски сили, 25 възла, четири комина, три винта… Никога преди или след това литературно произведение не се е оказвало толкова точно и мрачно пророчество.

Изглежда, че няма нищо по-неблагодарно от такива пророчества. Отначало на романа не обърнали никакво внимание, а след гибелта на „Титаник“ се повдигнал страшен вой, върху Робертсън се посипали обвинения, сякаш сам той бил виновен за катастрофата. Още тогава добре умеели да управляват масовата психология. Някому било изгодно дори частично да се отвлече вниманието от истинските причини за катастрофата и Робертсън го преследвали напълно професионално. Идиотизмът на аргументацията в подобни случаи няма никакво значение, стига виковете да са по-силни. Защо, след като е знаел за опасността, не е направил сериозно предупреждение? Защо сам той е останал на брега? Не е ли устроена катастрофата от писателя, който е искал да се прослави? И все в този дух… В „Таймс“ някакъв си професор нашироко разсъждавал за влиянието на злата воля върху хода на събитията. В други вестници религиозни фанатици направо призовавали за саморазправа с Робертсън. Получавал стотици писма, заплашвали го, проклинали го. Накрая бил принуден да избяга. Никой не се заинтересувал как е успял да направи толкова точна прогноза. Романът не бил никога преиздаден и бързо го забравили…

В разказа всичко беше и така и не точно така. Зелените човечета искат да се отблагодарят по някакъв начин на Робертсън, но имат строга заповед да не нарушават естествения ход на събитията — зелените човечета се опасяват, че намесата в земните дела ще причини вреда на хората. След продължителна дискусия старото зелено човече О-а-о (косите са му яркооранжеви, което отговаря на посивели човешки коси) предлага да се дадат на Робертсън сведения за някоя катастрофа в бъдещето; оранжево-зеленият О-а-о, твърди, че такива сведения несъмнено ще помогнат да се предотврати катастрофата и от тях ще има само полза. Поради характера на репортерския си занаят Робертсън постоянно се навърта в компанията „Лойд“, нищо не му струва да получи статистическите данни, които са необходими на зелените човечета за прогнозиране на катастрофата. Там, от където са долетели зелените човечета, съществува науката „изчисление на бъдещето“, а на летящата чиния, естествено, има компютър, така че за изчисленията са необходими по-малко от двадесет минути. Морган Робертсън получава точна прогноза за кораба, който ще бъде спуснат на вода след петнадесет години и ще потъне при първия си рейс…

А по-нататък — зелените човечета отлитат, а Робертсън напразно се опитва да предупреди някого за бъдещата катастрофа. На Робертсън гледат като на аферист или побъркан. Накрая той написва романа „Напразно“, но и това не дава резултат — на романа просто не обръщат внимание. Минават години. Робертсън все по-рядко си спомня за зелените човечета, срещата с тях му се струва далечен сън. Разказът свършва с изпращането на „Титаник“. Морган Робертсън, който отново безуспешно се е опитал да направи нещо, стои сред веселата, празнична тълпа на изпращачите. Единственият човек, който знае, че на „Титаник“ не му е съдено да се върне…

9.

Всъщност в моето описание всичко това звучи по-интересно, отколкото в ръкописа на Робертсън. Аз излагам самата същност, идеята на разказа, а у Робертсън отличната идея затъва в тъжни описания и вяли диалози.

„Странно — помислих аз, — та това е първият опит да се обясни някак явлението Робертсън. Нека да не приемаме сериозно обяснението, но дявол да го вземе, разказът ни връща към неразкритата загадка — как все пак Морган Робертсън е успял с такава точност да прогнозира гибелта на «Титаник»?“

И друго. Почувствувах известна симпатия към Клифърд Робертсън. Човекът е искал да възстанови доброто име на своя прародител. В наше време това е едва ли не трогателно. В крайна сметка не трябва да се съди за Клифърд Робертсън по съчиненията на Клифърд Уеси. Работата си е работа — понякога не ти е приятна, но трябва да я вършиш. Друго е важното — онова, което човек върши по своя воля. Именно в него се проявява характерът му.

10.

Вторият вариант на разказа беше озаглавен „Хроноклазъм няма да има“. Над заглавието беше написано: К. Робертсън, младши. „Браво — помислих аз, — Клифърд Робертсън е събрал кураж и решил да се подпише без псевдоним.“

И така на поляната пред къщата на мистър Морган Робертсън внезапно изниква странен апарат — кристално кълбо, обвито със спирала от бял метал. От апарата излиза млад човек, облечен във фрак-панталони за голф и розови чехли. Оказва се, че младежът е дошъл от XXV век. Оу Аон (така се казва младият мъж) събира материали за дисертация, необходимо му е да извърши един експеримент и се надява, че мистър Робертсън ще му помогне. Та нали мистър Робертсън изпробва силите си в областта на фантастиката и поради това несъмнено притежава богато въображение. Оу Аон вече посетил мистер Уелс („Как, мистър Робертсън не е чувал нищо за мистър Уелс?! Ах, да, сега е деведесет и трета година, а първото произведение на мистър Уелс ще се появи едва след две години…“), но прочутият фантаст, автор на „Машината на времето“, не повярвал на Оу Аон и го изхвърлил през вратата. Такъв досаден парадокс!

За първи път в ръкописа на Робертсън проблесна нелоша подробност, забелязах я. Понрави ми се и момъкът от XXV век, който беше много по-забавен от зелените пришълци. Оу Аон обяснява, че пътуването в миналото се счита за изключително рисковано — всички се опасяват, че пътешественикът ще започне да предсказва бъдещето и с това ще промени историята, ще възникнат хроноклазми, последствията от които е невъзможно да се предвидят. Но лично той, Оу Аон, е създал противоположна хипотеза и иска да я докаже експериментално. Вече ходил в Троя, разказал на Касандра как ще завърши троянската война — и какво си мислите? — никой не повярвал на предсказанията на Касандра, всичко останало непроменено. Хората са глухи към предупрежденията. Сега е необходим още един експеримент — да допуснем, че предварително се узнае каква ще бъде съдбата на „Титаник“; ще повлияе ли това върху хода на събитията?…

Вторият вариант на разказа ми се стори по-сполучлив. Сцената при отлитането на Оу Аон изобщо беше ефектна. Морган Робертсън помага да измъкнат от сайванта скритата там машина на времето. Прощално ръкостискане. Робертсън пожелава на Оу Аон да се завърне благополучно в XXV век. Оу Аон отговаря, че е още рано да се връща; трябва да отиде в XX век и да се уговори с някой си Клифърд Робертсън той да напише за гибелта на гигантския танкер „Тори кениън“ в Ламанш (това ще се случи през март 1967 г.) и за катастрофата, която ще стане през март 1978 г. — край бреговете на Бретан ще загине още по-големият танкер „Амоко кадис“. Морган Робертсън е потресен — нима и след сто години ще стават катастрофи? И какво е това „танкер“? Оу Аон бърза, трябва да стартира, докато никой не е видял оставената на полянката машина. Но той все пак успява да обясни на Робертсън какво е танкер. И вече качил се в кабината, добавя: най-голямата катастрофа ще стане през януари 1988 г., когато близо до полуостров Корнуол пътнически атомоход ще се сблъска със свръхбалкър; от радиоактивното замърсяване ще загинат около четири хиляди души… Машината на времето изчезва и оставя смаян Морган Робертсън, който не разбира нищо. Какво е това „атомоход“? Какво е „свръхбалкър“? Какво означават думите „радиоактивно замърсяване“? Кой е този Клифърд Робертсън?…

По-нататък всичко се развиваше както в първия вариант: Морган Робертсън се опитва да предприеме нещо, без никакъв успех, после написва романа „Напразно“. Минават години, „Титаник“ е спуснат на вода и ето че Морган Робертсън стои сред тълпата изпращачи…

Четох не много внимателно. Преследваше ме настойчивата мисъл — откъде е взел Клифърд Робертсън данни за катастрофата през 1988 г.? „Титаник“ е история. Катастрофите с „Тори кениън“ и „Амоко кадис“ са известни на всеки англичанин, в това няма никаква загадка. Но сблъскването на атомохода със свръхбалкъра — какво е това — художествена измислица или прогноза? Знаех, че се проектира първият пътнически атомоход за презатлантическите линии. Скоростта му щеше да бъде около 50 възла, щеше да превозва над четири хиляди пътници. Вече съществуват балкъри, кораби за превоз на насипни товари с водоизместимост един милион тона. Клифърд Робертсън не би имал достатъчно фантазия, за да изгради такава впечатляваща поредица: реален роман — действителната гибел на „Титаник“ — действителните катастрофи с петролоносачите — предстояща катастрофа с атомохода. С никакви художествени средства не би могла да се постигне по-голяма убедителност, отколкото бе достигнал Клифърд Робертсън, който притежаваше твърде скромна литературна дарба. Ако се появеше на бял свят такъв разказ, за атомохода нямаше да се продаде нито един билет. Помислете си само — Робертсън отново предупреждава за катастрофа с кораб! Този път едва ли някой щеше да остане глух…

„Играта надхвърля границите на литературата — помислих аз. — Клифърд Робертсън не би могъл да се реши на такава стъпка само от желанието да каже някоя добра дума за своя прародител или от желанието да публикува разказ. Клифърд Робертсън е знаел, че катастрофата трябва да стане. Това е единственото обяснение.“

Прелистих набързо проекта на недовършения трети вариант (сега разказът се наричаше „Напразно–2“; не е трудно да си представиш взривната сила на това название в съчетание с името Робертсън) и открих в папката онова, което очаквах да намеря — пожълтели листа, изписани с дребен почерк. Цифри, формули, изчисления. Книжата на Морган Робертсън.

11

По-късно прекарах дълги часове и дни над тези книжа, като се опитвах да разбера изчисленията на бъдещето — науката, създадена от Морган Робертсън. Но тогава в бара бързо прелиствах крехките жълти страници, търсих изводите, резултатите от изчисленията. Имаше сто и осем листа. На седемдесет и втория намерих прогнозата за „Титаник“; на осемдесет и седмия — за „Тори кениън“, на осемдесет и осмия — за „Амоко кадис“. А седем страници по-нататък накратко се описваше „катастрофата през 1988 година“.

Няколко пояснения. Книжата на Морган Робертсън са от 1912 г. и представляват ръкопис на книга. По всичко личи, че Робертсън е започнал да пише книгата веднага след гибелта на „Титаник“, като е имал намерението да отхвърли от себе си глупавите и невежи обвинения. Но той не завършил книгата. Попречило му нервното сътресение. После Робертсън заминал за Канада. Последните страници на книгата бяха почти несвързани. Въобще в ръкописа имаше много уточнения, изменения, добавки. Трудно беше да се разчитат тези листове. Изчисленията за „Титаник“ се даваха изцяло, а другите прогнози бяха вписани само във вид на крайни изводи. Те не бяха така точни както прогнозата за гибелта на „Титаник“. Робертсън не даваше имената на корабите, датите бяха указани приблизително: 1967 година, 1978 година, края на 1987 или 1988 година… Нямаше думите „танкер“ и „балкър“; Робертсън пишеше за „кораби, превозващи течен или пясъкообразен товар“. Нямаше и думата „атомоход“, пишеше за „двигатели, използуващи вътрешните сили на материята“. Нямаше нищо за последствията от гибелта на танкерите, когато хиляди тонове петрол бяха погубили крайбрежието на Бретан и плажовете на Корнуол. Не се споменаваше и „радиоактивното замърсяване“. Робертсън не беше мислил върху подробностите и тънкостите на терминологията. Той с трескава бързина бе писал книга-оправдание…

Повтарям, започнах да изучавам подробно книжата на Морган Робертсън по-късно. Засега за мен бяха важни само две неща: дали въобще съществуват тези книжа и дали в тях има прогноза за катастрофата през 1988 г. Видях, че книжата съществуват и че в тях се съдържа такава прогноза. Сега вече знаех, че Клифърд Робертсън е бил убит.

Карах към Удгрейв, карах внимателно, макар че мъглата се беше почти напълно вдигнала, и мислех за странната съдба на Морган Робертсън, гениалния математик, изпреварил с цяло столетие, а може би и с повече своето време.

В училище, а и после, докато работил като репортер, Морган Робертсън не мислил много за математиката. Той бил млад човек с доста развито честолюбие, което се среща доста често, и с огромно въображение, което, напротив, се среща изключително рядко. Поради излишък на въображение той се опитвал да пише научнофантастични романи, макар и да не притежавал литературна дарба. Служебните задължения карали младия човек да се шляе из залите на компанията „Лойд“ и да търси информации за вестниците. И ето че там в един от обикновените дни у Морган Робертсън се появила мисълта, че бъдещите събития могат да се изчисляват с математична точност. В този храм на леки печалби, където всички мислели за пари, Морган Робертсън сформирал основните постулати на наука, която не съществува и до ден-днешен, тъй като онова, което наричаме прогнозиране, футурология, представлява само жалък намек за стройното здание на науката за изчисляване на бъдещето.

В „Лойд“ още от времето на крал Яков II се е събирала информация за кораби, товари, рейсове и катастрофи. Морган Робертсън разбрал, че в стотиците томове с годишни отчети на „Лойд“ се крият закономерности, чието опознаване ще позволи да се управлява бъдещето. Той занесъл у дома си (това било през есента на 1891 г.) първите десет тома и започнал да ги изучава задълбочено. Именно тогава се разкрили математичните способности на Морган Робертсън, той сам пише за тях с известно удивление. В безкрайния океан на цифрите Робертсън с потресаваща интуиция улавял странностите, отделял ги, анализирал ги — така се появили първите теореми за изчисление на бъдещето. Често се оказало, че няма математичен апарат за обработка на информацията; тогава Морган Робертсън създавал свои математични методи. На мен ми е трудно да ги преценявам, но резултатите от прилагането на тези методи говорят сами за себе си.

Морган Робертсън работел неудържимо — всеки ден до късна нощ. Той сам пише, че от умора заспивал край писалищната маса. След три години извел формулите за морските катастрофи. Ако Робертсън е разполагал с друг изходен материал, а не с отчетите на „Лойд“ — например с медицински статистически данни, той би достигнал до изчислението на бъдещето по по-друг начин. Всъщност формулите за морските катастрофи са само едно от многото приложения на изчислението на бъдещето. Но по онова време не е съществувал друг — ако се изразим на съвременен език — масив от информации, равен по обем на отчетите и регистрите на „Лойд“.

И така, след като смлял същинска бездна от информация, Морган Робертсън извел формулите за морските катастрофи. Още две години изминали, докато завърши изчисленията за някоя конкретна ката строфа. Формулите са били обемисти и Робертсън трябвало да извърши огромна изчислителна работа, да умножава, да дели, да повдига в степен, да извлича корени… Днес подобни изчисления се извършват съвсем леко на джобен калкулатор, но Робертсън разполагал само с молив и хартия. И въпреки това бавните и мъчителни изчисления за „Титаник“ той правил три пъти като всеки път те ставали все по-точни…

А сега си представете Морган Робертсън през лятото на 1896 година. Това не бил вече онзи честолюбив млад човек, който търсил удобен случай да се придвижи нагоре. Работата променя човека — при нея действието е напълно равно на противодействието. Пет години труд, който изисквал огромно напрягане на ума и фантазията, дълги дни и нощи, в течение на които Робертсън откривал и осмислял онова, което не било известно още на никого — всичко това оформило човек с друг характер, пренастроило мирогледа и мисълта, придало му нов жизнен опит. Морган Робертсън успял да се издигне над времето си и от тази височина предишните мечти за кариера и богатство му се видели нищожни. Бих казал, че като личност Морган Робертсън станал неизмеримо по-значителен. Изострили се чувствата и умът му, изменило се най-главното, онова, което определя същността на човека — представата за ценностите и целите, за доброто и злото. Може би друг талантлив математик, ако разполагаше с информацията на „Лойд“, също щеше да изведе формулите за катастрофите и теоремите за изчисление на бъдещето. Но докато превръщал информацията в абстрактни и безстрастни формули, Робертсън нито за миг не забравял за хората, загинали в морето. Могъщото му въображение се занимавало не само с математика, но и с ужасяваща яснота му рисувало картини на корабокрушения, карало го да търси дълбоките причини за катастрофите и предизвиквало трайна душевна болка.

Така че представете си този човек, зает със своите изчисления, хипотези, съмнения; представете си как се вглежда в изникващите иззад формулите мрачни картини на безбройните морски трагедии. Понякога работата му се струва непосилна. И ето че накрая е заложен решаващ експеримент — изчислена е огромна морска катастрофа и ако тя действително стане, теорията ще бъде доказана! В северната част на Атлантическия океан през 1912 г., сблъскване на пътнически кораб с айсберг, ще загинат хиляда и петстотин души…

Робертсън е смаян. Само като се помисли — хиляда и петстотин души!… Трябва да се предприеме нещо, не бива да се допусне това да стане. Необходимо е той сам да отмени този решителен за него експеримент, да се намеси в хода на събитията, да направи така, че предсказаната катастрофа да не стане… Драма, достойна за перото на Шекспир. Не случайно Клифърд Робертсън искал да се отърве с глупави разкази за извънземни жители и пътешественика, дошъл от двадесет и петия век. Едва в третия вариант на разказа той се опитал да покаже всичко както е било… и не успял…

Не са съществували никакви зелени човечета, никакви младенци, излезли от машина на времето. Имало е само един велик учен, положил основите на математическото изчисляване на бъдещето, сблъскал се за първи път с положение, с каквото никой никога дотогава не се е бил сблъсквал. Доказателство за верността на теорията е могло да се получи само в случай, че събитията вървят по естествения си ред и стане предсказаната катастрофа. Трябвало е да се предаде запечатан пакет с прогнозата на нотариус, а след това — след гибелта на кораба — да се обяви, че всички обстоятелства по катастрофата са били изчислени предварително. Така теорията е щяла да бъде призната без никакви възражения! А хилядата и петстотин души… Какво от това, после формулите за катастрофите ще позволят да се спасят стотици хиляди хора, това е проста аритметична сметка. Прекрасен довод за успокоение на съвестта, нали? А другият път е с всички сили да се стреми да попречи на катастрофата, да вика, да доказва, да се бори, да съумее да измени хода на събитията. Теорията и формулите ще останат верни, но няма да има никакви доказателства, изчислението на бъдещето ще бъде признато двадесет или петдесет години по-късно, а човечеството скъпо ще плати за това забавяне.

Подчертавам — през 1896 г. Морган Робертсън не взимал въобще под внимание личните си интереси, макар че е било справедливо да се съобрази с тях. Проблемът и без това бил изключително остър: от една страна, гибелта на пътниците и екипажът на „Титаник“ биха довели до признаване на теорията и до възможността в бъдеще да се предотвратят голям брой изчислени катастрофи, а от друга страна — да се спаси животът на хиляда и петстотин души, но да се откаже от решаващия експеримент и от възможността да се предотвратят много катастрофи, защото теорията ще бъде призната значително по-късно…

Осмелявам се да твърдя, че за да се решават правилно такива проблеми, трябва да се отчита още един фактор. Всяка наша постъпка служи за пример на някого — положителен или отрицателен, бързо забравящ се или вечен. Всяка наша постъпка се отразява върху постъпките на други хора и този сумарен резонанс е най-висшата мярка за добро и зло.

Морган Робертсън взел решението да направи всичко, за да предотврати гибелта на кораба. В ръкописа на Робертсън подробно и точно са изброени всичките му опити да повлияе върху хода на събитията. За да се избегне катастрофата, е било достатъчно да се измести курсът на кораба малко по̀ на юг. Или да се плава с по-ниска скорост. Но Робертсън просто не го слушали, никой не се интересувал от някаква си опасност, заплашваща някакъв още непостроен кораб. Математиците, към които се обръщал Робертсън, повдигали рамена; за да се проверят формулите, на чието основание се предсказвала катастрофата, трябвало да се повтори цялата работа, свършена от Робертсън, и отново да се анализират стотици томове с материали на „Лойд“…

Романът „Напразно“ бил само един от многото опити да се привлече вниманието към опасността. Фантазията подсказала на Робертсън голям брой ярки подробности, изчисленията се примесвали с измислици и (толкова силна била фантазията на този човек) прогнозата като цяло станала още по-точна.

Според мен Робертсън е разбирал, че няма да успее да предотврати гибелта на „Титаник“. Не случайно романът бил озаглавен „Напразно“. Но Робертсън честно се сражавал със съдбата (или с умствения застой на обществото — така ще бъде по-точно). Той писал до Кралското дружество, два пъти се обръщал към парламента, изтъркал прага на компанията „Уайт стар“, на която принадлежал „Титаник“. Три седмици преди отплаването на „Титаник“ Робертсън говорил с Ендрюс, конструктора на кораба. Ендрюс се изсмял — „Титаник“ е непотопяем, катастрофа не може да стане, всичко това са просто глупости. „Да даде господ — казал Ендрюс — и ние да живеем още толкова, колкото му предстои да живее на «Титаник». Елате при мен след завръщането на кораба, тогава ще продължим нашия разговор.“ Всъщност пожеланието на Ендрюс се сбъднало наполовина — конструкторът на „Титаник“ загинал заедно със своя кораб. Един от спасилите се моряци видял Ендрюс в пушалнята. „Титаник“ вече потъвал под водата, оставали броени минути — конструкторът бил свалил спасителния си пояс, седял в едно кресло и отчуждено гледал в празното пространство…

Морган Робертсън живял още четири години. Той загинал във войната, без да успее да публикува своите работи и новите си прогнози.

12

На осем мили от Удгрейв шосето се издига над мъглата, в предното стъкло на „Ариела“ блесна ярко слънце, светът отново доби цветове.

След няколко минути спрях колата край острия завой — където бе паднал „Кадилакът“ на Клифърд Робертсън. Естествено, шосето беше отдавна поправено, всички стълбчета стояха на местата си. Огледах стълбчетата и минах по пътя, заобикаляйки хълма. На около сто метра от завоя започваше пътека, по която можеше да се изкача на хълма.

Разбира се, аз съм лош детектив. Въобще не съм никакъв детектив. Но един случай все пак успях да разкрия, и то такъв случай, който едва ли би разплел някой друг. Вечерта ще доложа на шефа за всичко — за Морган Робертсън, за „Титаник“, за папката, която ми предаде Олбрахт Збраниборски. И за убийството на Клифърд Робертсън. Полицията е търсила доказателства за нещастен случай, застрахователната компания е мислила за възможно самоубийство и на никого не му е минало през ума версията за убийство. Още през деня, докато се запознавах с обстоятелствата по случая, си помислих, че Клифърд Робертсън е карал по пътя от Лондон с не повече от тридесет и пет мили в час. С такава скорост е просто невъзможно да се избият здравите железобетонни стълбчета. Някой е побутнал „Кадилака“…

От върха на хълма трябваше да се спусна само няколко метра и веднага намерих онова, което търсех. В страничната светлина на залязващото слънце по сивкавата почва на хълма немного отчетливо, но все пак видимо, се открояваше следа — улей или вдлъбнатина, която се спускаше стръмно надолу. От тук бяха бутнали нещо тежко, най-вероятно метална топка. Така може да се изхвърли, от пътя и спряла кола…

Вероятно Клифърд Робертсън е разправил нещо на някого за катастрофата през 1988 г. Бил е невнимателен този автор на измислени криминални истории. Зле е познавал действителния свят и без да го разбере, е привел в действие могъщи сили. Да се изправи срещу проект, в който вече са вложени колосални средства — това е същото, като например да застанеш на пътя на носещ се с бясна скорост експрес. Сега нравите са по-сурови, отколкото в патриархалното време на Морган Робертсън; Клифърд Робертсън дори не успял да допише „Напразно–2“…

„Какво пък — мислех си аз, докато слизах от хълма, — чичо Хокинз няма да се заплете в тази история. Няма доказателства за убийство, такива доказателства, които могат да се представят пред съда. А и какъв смисъл има да се търсят дребните фигуранти, слепите изпълнители, които вероятно не са и знаели защо е трябвало да убият Клифърд Робертсън. Не, ще се наложи да действувам сам, поне на първо време. Може би по-късно ще помогнат с нещо и чичо Хокинз, и Олбрахт Збраниборски. Но дебюта ще трябва да разиграя сам. Това е моя война. Не можеш да се дръпнеш встрани и да се скриеш зад нечий гръб. Ще издам ръкописа на Морган Робертсън, ще разкажа за смъртта на Клифърд Робертсън, ще приведа десет, двадесет, сто нови прогнози и ще разкрия задкулисната механика на катастрофите, поне от това разбирам нещичко…“

Това е моята война.