Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
It’s Such a Beautiful Day, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 37,38,39/1980 г.

История

  1. — Добавяне

На дванадесети април *** година във Вратата, принадлежаща на мисис Хеншоу, поради неизвестни причини се поляризира спирачната клапа към модулатора на полето. В резултат денят на мисис Хеншоу беше напълно развален, а синът й Ричард разви странна невроза.

Това не беше онзи тип невроза, за която може да се прочете в обикновените учебници и, разбира се, малкият Ричард се държеше така, общо взето, както би трябвало да се държи едно добре възпитано дванадесетгодишно момче при обикновени обстоятелства.

От 12 април обаче Ричард Хеншоу само с големи усилия можеше да си наложи да премине през Вратата.

* * *

Мисис Хеншоу се събуди сутринта както обикновено, когато нейният домашен робот се вмъкна безшумно в стаята, носейки чашка кафе върху малък поднос.

Мисис Хеншоу имаше намерение през деня да отскочи до Ню Йорк, а преди това трябваше да направи някои неща, които не можеше да повери на робота и поради това, след като изпи няколко глътки, тя стана от леглото.

Роботът се отдръпна назад, плъзгайки се безшумно по диамагнитното поле, което поддържаше овалното му тяло на половин дюйм от пода, и се върна отново в кухнята. Там той натисна съответните копчета на различните кухненски прибори и скоро една стандартна закуска вече беше готова.

След като надари с обичайния сантиментален поглед кубографията на своя покоен съпруг, мисис Хеншоу премина с присъщото й удоволствие през всички стадии на обикновения сутрешен ритуал. Тя чуваше как в края на залата синът й прави своя тоалет, но знаеше, че не е необходимо тя да се намесва. Роботът сам ще следи Ричард да вземе душ, да смени дрехите си и да закуси добре. Киседушът, който тя постави през миналата година, правеше къпането и подсушаването толкова бързи и приятни, та тя не се съмняваше, че Дики ще се измие дори без уговаряния.

Единственото, което й предстоеше да направи, беше да целуне момчето по бузата, опреди то да излезе. Тя чу как роботът издаде лек звън, означаващ, че наближава времето за започване на заниманията в училище, и слезе със силовия асансьор на долния етаж, за да изпълни своя майчински дълг.

С джобния си проектор и ролките с учебни филми на гърба си Ричард стоеше пред Вратата. Той изглеждаше много мрачен.

— Виж, мами — каза той, — аз набрах координатите на училището, но не се получи нищо.

Тя каза почти автоматично:

— Глупости, Дики. Никога не съм чула за такова нещо.

— Тогава опитай сама.

Мисис Хеншоу опита няколко пъти. Странно. Вратата на училището винаги беше настроена на общ прием. Тя започна да набира други координати. Това също не донесе успех. Вратите на нейните приятели може би и да не бяха настроени на приемане, но в такъв случай би се появил сигнал и всичко би било ясно. Независимо от всички нейни манипулации през този ден Вратата оставаше безжизнена сива бариера. Нямаше съмнение, че Вратата се беше счупила, а нали бяха изминали само пет месеца от годишния есенен преглед, правен от фирмата.

Мисис Хеншоу се разсърди не на шега.

И защо тази повреда трябваше да се случи именно в деня, в който тя беше планирала толкова много неща? С яд мисис Хеншоу си спомни как преди един месец се отказа от монтирането на допълнителна Врата, за да си спести излишните разходи. Откъде би могла да знае, че вратата е толкова несигурна?

Тя отиде до видеофона, все още кипяща от гняв, и каза на Ричард:

— Дики, пресей пътя и се възползувай от Вратата на Уилямсънови.

Колкото и да е странно, ако се имат предвид последвалите събития, Ричард се възпротиви:

— Да, мами, но аз ще се изцапам. Може би е по-добре да си остана в къщи, докато поправят Вратата?

И също така, колкото и да е странно, мисис Хеншоу настоя да изпълни нейното решение. Без да вдига пръст от наборния диск на видеофона, тя каза:

— Няма да се изцапаш, ако нахлуеш върху обувките си галоши и не забравиш да се изчистиш добре, преди да влезеш в къщата.

— Но…

— Никакво „но“, Дики. Ти си длъжен да бъдеш в училище. Ще гледам как ще преминеш. Само че по-бързо, иначе ще закъснееш.

Роботът — това беше много съобразителна машина от нов модел, вече стоеше пред Ричард, протягайки услужливо галошите.

Ричард опъна върху обувките си прозрачните пластмасови калъфи и с очевидна неохота тръгна към изхода.

— Дори не зная как да отворя това нещо, мами.

— Просто натисни ето това копче — показа му мисис Хеншоу. — Хубаво копче. На него е написано „Авариен изход“. И не се помайвай. Нали не искаш роботът да те придружи?

— Не, дявол да го вземе — мрачно отвърна Ричард. — Да не съм според тебе малък? — Мърморенето му беше прекъснато от звука на затръшналата се врата.

Едва докосвайки с пръсти диска на видеофона, мисис Хеншоу набра необходимия й номер и доста гръмко каза на фирмата своето мнение за нейното производство.

 

 

Джо Блум, скромен млад човек, зад гърба на когото имаше един завършен техникум и курсове за повишаване на квалификацията в областта на механиката на силовите полета, пристигна в резиденцията на Хеншоуви за по-малко от половин час. Той наистина беше твърде компетентен, въпреки че неговата младост предизвика у мисис Хеншоу инстинктивно недоверие.

Тя отвори подвижния панел на къщата веднага щом Джо Блум даде сигнал, и видя, че той енергично се изтърсва, мъчейки се да се освободи от праха на улицата. Вече беше свалил галошите си. Мисис Хеншоу затвори панела, избавяйки се по този начин от силната слънчева светлина, проникваща в къщата.

— Радвам се, че поне някой се появи — рязко отвърна мисис Хеншоу на приветствията на механика. — Пропадна ми целия ден.

— Много съжалявам, госпожо. И така, какво се е случило?

— Тя просто не работи. Въобще не става нищо, когато набираш координати — каза мисис Хеншоу. — И това започна без никакво предупреждение. Наложи ми се да изпратя сина си при съседите през това… това нещо.

Тя посочи към „Авариен изход“, пред който беше посрещнала механика.

Той се усмихна и заговори с тона на човек, получил специални познания в областта на Вратите.

— Това също е врата, госпожо. Само че тази дума не се пише с главна буква. Това е нещо като механична врата. Преди въобще не е имало други.

— Е, поне тя работи. На моето момче се наложи да излезе в калта и да стане жертва на микробите.

— Навън времето съвсем не е лошо, госпожо — каза механикът с израза на познавач, на човек, чиято професия го принуждава да бъде на открит въздух почти всеки ден. — А понякога времето наистина е неприятно. Но сигурно вие искате веднага да поправя вашата Врата, госпожо.

Той седна на пода и отвори голямата чанта с инструменти, която беше донесъл със себе си. След това само за половин минута, като използуваше точков демагнетизатор, сне панела за управление и се откриха изключително сложните детайли.

Мисис Хеншоу го наблюдаваше, скръстила ръце на гърдите си.

Най-после механикът възкликна:

— Ето го на̀! — и с ловко движение измъкна спирачната клапа.

— Тази клапа се е размагнетизирала, госпожо. Това е всичко. — Той порови по отделенията на своята чанта и измъкна точно същия детайл. — Тези неща обичат да излизат внезапно от строя. Това никога не може да се предвиди.

След като постави панелата за управление на мястото й, той се изправи.

— Сега вече всичко ще бъде в ред, госпожо. — Набра контролната комбинация от цифри, анулира я, след това набра още една. Всеки път унилата сивота на Вратата преминаваше в дълбока кадифяна чернота.

— Подпишете се, моля, ето тук, госпожо, и бъдете добра да напишете и номера на своята сметка.

Механикът набра нова комбинация от цифри. Този път това бяха координатите на неговата работилница и като докосна вежливо с пръст челото си, влезе във Вратата. Когато тялото му проникна в мрака, то веднага загуби очертанията си. Последен изчезна краят на чантата с инструментите и само след миг Вратата отново придоби своя унил, сив цвят.

Половин час по-късно, когато мисис Хеншоу най-после завърши своите прекъснати приготовления и все още с негодувание си мислеше за сутрешния инцидент, видеофонът зазвъни натрапливо и с този звън започнаха нейните истински беди.

* * *

Мис Елизабет Робинс беше объркана. Малкият Дик Хеншоу винаги беше минавал за добър ученик. На нея съвсем не й се искаше да се оплаква от него. И все пак, каза си тя, днес той се държа много странно. И разбира се, тя е длъжна да поговори с майка му, а не с директора на училището.

Тя тръгна за видеофона по време на сутрешния учебен период, като постави на своето място един от учениците. Набра необходимия номер и се улови, че гледа необикновено внимателно красивата и може би страшна глава, на недоволната от нещо мисис Хеншоу.

Мис Робинс се поуплаши, но вече беше късно да отстъпва. Тя каза плахо:

— Мисис Хеншоу, аз съм мис Робинс.

Мисис Хеншоу я огледа с неизразяващ нищо поглед и след това запита:

— Учителката на Ричард? — гласът й звучеше сухо и надменно.

— Точно така. Обаждам ви се, мисис Хеншоу — продължи мис Робинс, — за да ви кажа, че тази сутрин Дик пристигна на училище много късно.

— Нима? Но това не може да бъде. Аз го видях, когато отиваше.

Мис Робинс показа вежливо удивление. Тя попита:

— Искате да кажете, че сте го видели как той се възползувал от Вратата?

Мисис Хеншоу побърза да я поправи:

— Не, не. Нашата Врата временно не работеше. Изпратих го у съседите и той се възползува от тяхната Врата.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Нима ще започна да ви лъжа?

— Какво говорите, мисис Хеншоу. Съвсем нямах това предвид. Исках да кажа: сигурна ли сте, че той е намерил пътя за съседите ви? Може би той се е заблудил…

— Глупости. Ние имаме прекрасни карти и аз не се съмнявам, че Ричард знае отлично къде се намира всяка къща в Район А–3.

След това със спокойната гордост на човек, който съзнава своето значително място в обществото, тя добави:

— И разбира се, съвсем не поради това, че му е необходимо да ги знае. Достатъчно е да се погледне в справочника, за да се видят необходимите координати…

Мис Робинс, която беше израснала в семейство, където винаги се беше налагало да икономисват строго от ползуването на собствена Врата (поради стойността на енергията, която тя поглъщаше) и поради това до неотдавна беше ходила пеша, се обиди от тази горделивост. Тя каза твърде ясно:

— Е, добре, мисис Хеншоу, аз се страхувам, че Дик не се е възползувал от Вратата на съседите ви. Той закъсня с повече от час за училище и състоянието на галошите му не оставяше съмнение, че той е скитал по улиците. Те са кални.

— Кални? — повтори мисис Хеншоу със същата интонация. — Какво казахте? С какво може да се обясни това?

Мис Робинс не можеше да не изпита наслада, виждайки объркването на тази жена. Тя продължи:

— С цената на нищо той не искаше да ми каже това. Честно казано, мисис Хеншоу, той ми изглежда болен. Ето защо ви се обаждам. Може би ще поискате да го покажете на лекар?

— Температура ли има? — В гласа на майката се появиха звънливи нотки.

— О, не. Аз не искам да кажа, че той е болен физически. Става дума за отношението му към нещата и за израза на очите му. — Тя се поколеба, а след това промълви, мъчейки се да бъде колкото може по-деликатна:

— Струва ми се, че може би обикновената проверка с помощта на психосондиране…

Та не можа да довърши мисълта си. Мисис Хеншоу я прекъсна с леден глас, на който само възпитанието не позволяваше да премине в зверско ръмжене:

— Искате да кажете, че Ричард е невротик?

— О, не, мисис Хеншоу, но…

— Не, разбира се, вие искахте да кажете именно това. Що за идея! Той винаги е бил абсолютно здрав. Ще разбера аз как стоят нещата веднага щом той се върне в къщи. Сигурна съм, че ще се намери напълно нормално обяснение и именно той ще ми го даде.

Връзката прекъсна рязко и мис Робинс се почувствува обидена и кой знае защо глупава. В края на краищата тя само се беше опитала да направи нещо, което смяташе, че влиза в нейните задължения.

Тя побърза да се върне в класа си и бегло погледна към циферблата на часовника върху стената. Времето за самоподготовка привършваше. Следваше урокът по литература.

Мис Робинс обаче не беше погълната изцяло от мисли за литературата. Тя вадеше на урок учениците чисто механично и им предлагаше да прочетат по избор откъс от тяхно литературно творение. Тя също така автоматично записваше на лента всеки един от три откъса и прекарваше лентата през малкия вокализатор, за да покаже как трябва да се чете по английски.

В механичния глас на вокализатора както винаги звучеше съвършенство, но и също както винаги на него не му достигаше индивидуалност. Преди мис Робинс никога не беше се замисляла върху това, дали е разумно децата да се обучават на реч, която е лишена от индивидуалност и допринася за изработването у всички тях еднаква интонация.

Днес обаче тя съвсем не мислеше за това. Тя наблюдаваше само Ричард Хеншоу. Той седеше тихо на своето място и не обръщаше никакво внимание на всичко, което го заобикаляше. Беше потънал дълбоко в себе си и съвсем не изглеждаше като онова момче, каквото беше преди. На нея й стана ясно, че с него тази сутрин е станало нещо необикновено, и следователно тя е постъпила правилно, обаждайки се на майка му, макар вероятно да не трябваше да споменава за психосондиране. Но нали сега това е един толкова популярен метод… Изследват се всички поред. И в това няма нищо унизително. Или поне се смята, че няма.

Най-накрая тя повика Ричард. Наложи й се да извика на два пъти името му, преди той да я чуе и да стане.

Съчинението, което бяха писали, беше на тема „Ако ви предложат да изберете за пътешествие някакво древно транспортно средство, то какво бихте избрали и защо?“. Мис Робинс използуваше тази тема във всеки семестър. Темата беше добра, защото развиваше чувство към историческото. Тя караше младежите да мислят за начина на живот на хората през миналите векове.

Мис Робинс се заслуша как Ричард чете с тих и монотонен глас.

— Ако аз можех да избирам сред древните транспортни средствия — каза той, употребявайки вместо „средства“ „средствия“ — бих избрал стратолайнер. Той се движи тихо, както и всички други транспортни средства, но заедно с това е и чист. Поради това, че той се движи в стратосферата, той трябва да бъде напълно херметичен и затова едва ли ще се заразите от някаква болест. Вие можете да видите звездите, ако е нощно време, почти по същия начин, както в планетария. Ако погледнете надолу, можете да видите Земята, както на карта, или може би и облаци… — Той прочете със същия глас още няколкостотин думи…

Когато свърши окончателно, мис Робинс каза оживено:

— Думата „средство“ в множествено число се пише „средства“. Ударението пада върху първата сричка. И не бива да се казва „движи се тихо“, както и не бива да се казва „вижда се силно“. Как трябва да каже, деца?

Разнесе се нестроен хор от отговори…

Занятията продължиха в този стил. Настъпи обедната почивка. Някои ученици обядваха в училище, а някои си ходеха в къщи. Ричард остана. Това направи впечатление на мис Робинс, защото обикновено той си ходеше.

Мина и следобядът, раздаде се последният звънец и двадесет и пет момчета и момичета започнаха шумно да се строяват в редица.

Мис Робинс плесна с ръце:

— По-бързо, деца. Зелда, заеми мястото си.

— Изпуснах лентошивачката си, мис Робинс — оправдавайки се, изписука момичето.

— Хайде, вдигни го, вземи си го. Е, хайде, деца, живо, живо.

Тя натисна копчето и част от стената потъна в нишата, като откри сивкавата чернота на голямата Врата. Това не беше обикновената врата, която използуваха учениците, отивайки си в къщи да обядват, а усъвършенствуван модел — това процъфтяващо частно училище се гордееше с него.

Вратата беше с двойна ширина и снабдена с голям внушителен прибор, наречен „Автоматичен цифров търсач“, благодарение на който тя можеше да бъде спирана наведнаж на няколко различни координати, набиращи се през определени промеждутъци от време.

В началото на семестъра мис Робинс винаги се налагаше да прекарва един ден с механика, настройвайки вратата по координатите на къщите, в които живееха новите ученици. Но след това, слава богу, в продължение на целия семестър като правило не беше необходимо да се обръщат към механика.

Децата застанаха в редица по азбучен ред, първо момичетата и след това момчетата. Вратата придоби кадифеночерен цвят и Естер Адамс помаха за прощаване ръка, влизайки в нея. — Довиждане-е-е…

Думите й се прекъснаха на средата, както ставаше обикновено.

Вратата посивя и след това отново почерня… Опашката ставаше все по-къса, а Вратата отново и отново поглъщаше момичетата едно след друго, пренасяйки ги направо по домовете им. Разбира се, някоя от майките забравяше да превключи Вратата на своята къща в съответното време за специално приемане и тогава училищната Врата си оставаше сива. След едноминутно очакване Вратата автоматично набираше координатите на къщата, в която живееше следващият в опашката, а ученикът, чиято Врата не беше отворена, трябваше да чака до тогава, докато си отидат всички. След това позвъняването на разсеяната майка поправяше създалото се положение. Това винаги правеше неприятно впечатление на децата, те очевидно се вълнуваха, мислейки си, че в къщи малко се грижат за тях. Мис Робинс винаги се стараеше да доведе това до знанието на родителите, когато ги посещаваше, но въпреки това подобни инциденти се случваха поне по веднаж през всеки семестър.

Още едно усложнение и при това твърде често ставаше, когато някое момче или момиче заставаха не на своето място в опашката. Това все пак се случваше въпреки непрекъснатото внимание на учителите, особено в началото на семестъра, когато подреждането на децата още не беше им станало утвърден навик.

Когато това се случваше, около половин дузина от децата се оказваха не в своята къща и се налагаше да ги изпращат обратно. За преодоляване на бъркотията бяха необходими няколко минути и родителите се сърдеха много…

Внезапно мис Робинс видя, че движението на опашката напред се прекъсна. Тя подвикна рязко на момчето, което стоеше начело на опашката:

— Влизай, Самуел. Какво чакаш?

Самуел обидено се намръщи и каза:

— Това не са координатите на нашата къща, мис Робинс.

— А на кого са? — Тя нетърпеливо огледа опашката, съставена вече само от пет момчета. — Кой не е застанал на своето място?

— Това са координатите на къщата на Дик Хеншоу, мис Робинс.

— Къде е той?

На този въпрос отвърна друго момче, произнасяйки думите с онази неприятна интонация на самодоволство, която се появява у всички деца, когато те съобщават на възрастните за простъпките на своите другари.

— Той излезе през пожарната врата, мис Робинс.

— Какво?!

Училищната врата включи следващата комбинация от координати и Самуел Джоунз се отправи за в къщи. Един след друг го последваха и останалите.

Мис Робинс остана сама в класа. Тя се приближи към пожарната врата. Това беше съвсем малка вратичка, отваряща се ръчно и скрита в стенната ниша:

Мис Робинс открехна едва-едва вратата — път за спасение в случай на пожар, който беше натрапен от отживелите времето си закони, неотчитащи съвременните средства за автоматична борба с пожарите, използуващи се във всички обществени здания. Там, на улицата, нямаше нищо, освен… улица. Слънцето светеше ярко и вятърът вдигаше прах.

Мис Робинс затвори вратата. Тя се радваше, че беше позвънила сутринта на мисис Хеншоу и бе изпълнила с това своя дълг. Сега вече нямаше защо да се съмнява, че с Ричард се е случило нещо. Тя подтисна у себе си желанието да се обади още веднаж.

* * *

Този ден мисис Хеншоу не замина за Ню Йорк. Тя си остана в къщи, изпитвайки вълнение, смесено с гняв, който беше предизвикан от нахалството на мис Робинс.

Петнадесет минути преди завършване на занятията в училище нейното вълнение я заведе пред Вратата. Миналата година тя й монтира автоматично устройство, което превключваше Вратата на координатите на училището в три без пет и я държеше в това състояние, като изключим ръчното регулиране, дотогава, докато се върнеше Ричард.

Тя не откъсваше очи от мрачната сивота на Вратата (и защо това неактивирано силово поле да не може да бъде в някакъв друг, по-жив и радостен цвят…). Тя скръсти ръце и почувствува колко измръзнали са те.

Вратата почерня в точно определеното време, но момчето не пристигна. Минаваха минути и Ричард очевидно закъсняваше. След това вече закъсняваше сериозно и накрая — направо възмутително.

В три и петнадесет мисис Хеншоу вече беше напълно объркана. При подобно положение преди тя би позвънила в училище, но сега не можеше, просто не можеше. Само не сега, след като тази учителка се беше усъмнила в психическото състояние на Ричард. Каква наглост!

Мисис Хеншоу неспокойно крачеше из стаята, припалваше цигара от цигара и веднага я загасваше. Но може би тя напразно се вълнува? Та Ричард би могъл да остане след занятията поради някаква причина? Но той би й казал за това предварително… Внезапно я прониза догадката, че той знае за нейното намерение да отскочи до Ню Йорк и евентуално да се задържи там до късно вечерта… Не, не, той сигурно би й казал…

Нейната гордост се пукаше по шевовете. Ще се наложи да позвъни в училището или дори (тя затвори очи и между ресниците й се проточиха сълзи) в полицията.

А когато отвори очи, Ричард стоеше пред нея, навел глава и с целия си изглед напомняше на човек, очакващ да се сгромоляса върху него мълния.

— Здравей, мами.

Вълнението на мис Хеншоу мигом изчезна и премина (по начин, известен само на майките) в гняв:

— Ричард, къде беше ти?

След което, преди да започне да нарежда за безсъвестните и празноглави синове и за майките с разбити сърца, тя го огледа по-внимателно и изохка от ужас.

След това прошепна:

— Ти си бил на улицата.

Синът й погледна своите напрашени обувки (без галоши), петната кал по лактите си и поразкъсаната си риза. Той отвърна:

— Дявол да го вземе, мами, просто си помислих, че аз… — и млъкна.

Мисис Хеншоу го запита:

— Случило ли се е нещо с училищната Врата?

— Не, мами.

— Ти разбираш ли, че аз едва не полудях, тревожейки се за тебе? — Тя напразно чакаше отговор. — Хайде, ще си поговорим после. Сега ще влезеш във ваната, а всички твои дрехи до последния конец ще бъдат изхвърлени. Робот!

Но роботът вече беше реагирал на думите „ще влезеш във ваната“ и пристъпи към необходимите действия.

— Свали си обувките тук — каза мисис Хеншоу — и върви след робота.

Ричард изпълни нареждането с такъв обиден вид, който беше по-красноречив от всички многословни протести.

Мисис Хеншоу вдигна с два пръста изцапаните обувки и ги хвърли в сметопровода, който недоволно заръмжа от това неочаквано натоварване. Тя изтри внимателно ръцете си с хартиена салфетка и я изхвърли след обувките.

Тя не седна да се храни с Ричард, а му позволи да яде в компанията на робота. Това, мислеше си тя, ще му подскаже нейното недоволство и ще окаже по-голямо въздействие от който и да е упрек или наказание. Така той по-скоро ще разбере, че е постъпил неправилно. Ричард, каза си тя, е много чувствително дете.

Но преди лягане мисис Хеншоу надзърна при сина си. Тя му се усмихна и му заговори с нежен глас. Струваше й се, че така ще бъде по-добре: в наказанията трябва да има мярка.

Тя го запита:

— И какво стана днеска, мъничък Дики? — Така го наричаше тя, още от времето, когато беше мъничък, и сега едва не се просълзи от умиление.

Но Ричард се отвърна и гласът му беше упорит и студен.

— Просто не ми се иска да минавам през тази проклета Врата, мами.

— Но защо?

Той размърда ръце под тънките чаршафи (дезинфекцирани и разбира се, сменяни всяка сутрин) и каза:

— Тя просто никак не ми харесва и това е всичко.

— Но в такъв случай как смяташ да ходиш на училище, Дики?

— Ще ставам по-рано — промърмори той.

— Но във Вратите няма нищо лошо.

— Не ми харесват и толкова. — Той така и не погледна към майка си. В отчаянието си тя каза:

— Хайде, хайде, спи спокойно, а утре сутринта ще ти бъде по-добре.

Тя го целуна и излезе, като за миг прекъсна с ръка фотоелектрическия лъч и светлината в стаята загасна.

Тази нощ мисис Хеншоу не можа да мигне. И защо изведнаж Дики намрази Вратите? Преди те никога не бяха го тревожили. Е да, сутринта Вратата се повреди, но това би трябвало да го накара да цени още повече това съвременно средство за придвижване.

Дики се държеше така неразумно…

Неразумно? Това й напомни за мис Робинс и за нейната диагноза. Мисис Хеншоу стисна зъби в мрака и своята самотност. Глупости! Момчето е разстроено и сънят е единственото лекарство, от което то се нуждае.

На сутринта обаче, когато тя стана, нейният син не беше в къщи. Роботът не умееше да говори, но отговаряше на въпросите с жестовете на своите механични ръце, показвайки „да“ или „не“, така че на мисис Хеншоу й беше достатъчно по-малко от половин минута, за да научи, че: момчето е станало с тридесет минути по-рано от обикновено, измило се криво-ляво и изскочило от къщи.

Но не през Вратата.

По друг начин — през вратата, която не се пише с главна буква.

* * *

През този ден видеофонът на мисис Хеншоу зазвъня мелодично в 3 часа и 10 минути. Тя инстинктивно почувствува кой й се обажда и като включи екрана, се убеди, че не се е излъгала. Мимоходом надзърна в огледалото, искайки да се убеди, че лицето й е съвършено безгрижно след деня, пълен с тревоги и грижи. След това включи предавателя на своя видеофон.

— Да, мис Робинс — студено каза тя.

Учителката на Ричард беше развълнувана. Тя бързо изговори:

— Мисис Хеншоу, Ричард преднамерено си отиде през пожарната врата, въпреки че му казах да използува Вратата. Аз не знам къде е отишъл.

Подбирайки внимателно думите си, мисис Хеншоу отвърна:

— Той си е тръгнал за в къщи.

Мис Робинс се огорчи много:

— Вие одобрявате ли това?

Прибледнявайки от негодувание мисис Хеншоу реши да постави учителката на мястото й:

— Ако моят син не желае да използува Вратата, то това си е негова и моя работа. Доколкото зная, не съществува училищно правило, което да го задължава непременно да използува Вратата — не е ли така? — Целият й вид подсказваше, че ако такова правило би съществувало, то тя тогава би се постарала да го отмени.

Мис Робинс пламна, но успя да изтърси, преди връзката да се прекъсне:

— Аз бих го подложила на психосондиране. Непременно бих направила това…

Мисис Хеншоу остана на мястото си, взирайки се с невиждащ поглед в изгасналия екран. Гласът на кръвта за известно време я накара да вземе страната на Ричард. Нима той е задължен да използува Вратата? А ако не иска? И въпреки това безпокойството не я напускаше: та поведението на Ричард наистина не беше съвсем нормално…

Той си пристигна в къщи с предизвикателен израз на лицето, но майката, като събра цялата си воля, го посрещна така, сякаш нищо не беше се случило.

В продължение на няколко седмици тя се придържаше към тази политика. Няма нищо страшно, си казваше тя. Детски капризи. С годините ще му мине.

Понякога слизайки на закуска, мисис Хеншоу откриваше Ричард, очакващ мрачно пред Вратата — той я ползуваше, когато настъпеше време да отива в училище. Случваше се той три пъти по ред да отива по нормален начин. Майка му се въздържаше от коментари.

Всеки път, когато той правеше това и особено ако използуваше Вратата два пъти, т.е. и се връщаше в къщи о същия начин, сърцето й се стопляше и тя си мислеше:

„Ето на, всичко свърши.“ Но след ден, два или три той подобно на наркоман, стремящ се към своя наркотик, отново тихомълком се измъкваше през вратата с малка буква.

След такива набези мисис Хеншоу с отчаяние си мислеше за психиатри и психосондиране, но неизменно мисълта за мис Робинс я спираше, макар едва ли тя да си даваше сметка, че именно това е истинският й мотив.

Независимо от душевните си страдания, мисис Хеншоу успя да се приспособи към новия начин на живот. Тя нареди на робота да чака пред вратата (с малка буква) с комплект „Терго“ и смяна бельо. Ричард безропотно се миеше и сменяше дрехите си. Долното му бельо, чорапите и галошите се изхвърляха във всички случаи и мисис Хеншоу правеше мълчаливо тези извънредни разходи.

Веднаж тя предложи на Ричард да я съпроводи при пътуването й до Ню Йорк. Това беше по-скоро смътно желание да го вижда до себе си, а не някакъв обмислен план. Ричард не възрази. Дори беше щастлив. Той смело влезе във Вратата, без да се замисля. В очите му нямаше и следа от недоволство за разлика от случаите, в които използуваше Вратата, отивайки на училище.

Мисис Хеншоу ликуваше. Може би това беше начинът, чрез който ще й се отдаде отново да приучи сина си да ползува Вратата. Тя си блъскаше главата как да измисля предлози за пътувания с Ричард. Дори доведе своята сметка за енергия до невиждани размери, осъществявайки заедно със сина си еднодневно посещение на китайски фестивал.

Това беше в неделя, а на следващото утро Ричард се насочи направо към тази дупка в стената, която винаги използуваше. Мисис Хеншоу, събудила се по-рано от обикновено, сама беше свидетелка на това. И в този момент, изкарана от търпение, със сълзи в очите, тя извика след него:

— Но защо не през Вратата, Дик?

Той й обясни без излишни думи:

— Тя е добра за далечни пътувания. — И излезе от къщи.

И така нейният план не доведе до успех. А веднаж Ричард си дойде напълно мокър. Роботът се засуети несигурно около него, а мисис Хеншоу, току-що върнала се от своята сестра в щат Айова, възкликна:

— Ричард Хеншоу!

Той каза с най-мрачен тон:

— Заваля дъжд. Внезапно заваля.

Тези думи не стигнаха веднага до съзнанието й. Бяха изминали двадесет години от времето, когато тя ходеше на училище и изучаваше география. Но след това си спомни и си представи колко бясно и безкрайно се лее водата от небето — луд водопад от вода, който не може да бъде спрян, да се затвори кранът му, да се натисне копчето и се прекъсне контактът…

Тя запита:

— И ти остана под дъжда?

Ричард отвърна:

— Но, мами, аз се хвърлих към къщи с пълна сила. Просто не знаех, че ще почне дъжд.

Мисис Хеншоу мълчеше. Тя беше в ужас и това усещане я преизпълни така, че я остави на мястото й безмълвна.

След два дни Ричард получи хрема, а гърлото му пресъхна и стана дрезгаво. Мисис Хеншоу трябваше да признае, че вирусът на болестта е намерил в къщата й приют, сякаш е някаква жалка съборетина от времето на железния век.

Беше дошъл краят на нейната гордост и упоритост и тя с горест си каза, че ще — не ще, но Ричард се нуждае от помощта на психиатър.

* * *

Мисис Хеншоу избираше психиатъра много внимателно. Първоначално й се искаше да намери такъв някъде от по-далеч. Мислеше си дори да се обърне направо към Медицинския център и да избере лекар наслуки.

След това обаче й хрумна, че ако постъпи така, тя просто ще стане една от стотиците неизвестни на никого консултиращи се. Ще привлече към себе си не повече почтително внимание, отколкото всеки обитател на бордеите в града, който използува обществена Врата. А виж, ако се обърне за помощ в своя район, нейните думи ще имат тежест…

А защо пък не? Районът А–3 беше добре известен по света и представляваше нещо като символ на аристократизъм. Това беше първата община, създадена на базата на максималното използуване на Вратите. Първият район, най-големият, най-богатият и най-известният. Той не се нуждаеше нито от фабрики, нито от магазини. Нито дори от пътища. Всеки дом беше малък уединен замък, Вратата на който можеше да достави собственика във всяка точка на света, където съществуваше също такава Врата.

Мисис Хеншоу прегледа внимателно списъка на петте хиляди семейства, живеещи в Район А–3. Тя знаеше, че той включва и няколко психиатри. Медицината беше добре представена в този богат район.

Името на доктор Хамилтън Слоун й попадна на второ място и пръстът на мисис Хеншоу замръзна върху картата. Неговата приемна се намираше на не повече от две мили от резиденцията на семейство Хеншоу. Името на доктора й хареса. А фактът, че той живее в Район А–3, говореше за неговия професионален авторитет. Освен това фактически той й беше съсед. Сигурно сам ще разбере, че работата е бърза и конфиденциална.

Без да се колебае, тя позвъни в приемната му и уговори среща.

Доктор Хамилтън Слоун беше сравнително млад човек на не повече от четиридесет години. Той, разбира се, беше слушал за мисис Хеншоу и я посрещна много любезно.

Когато тя завърши своя разказ, Слоун запита:

— И всичко това започна от момента, когато се счупи Вратата?

— Точно така, докторе.

— Той проявява ли някакъв страх пред Вратата?

— Разбира се, не. Що за нелепа мисъл! — Тя беше изключително изненадана.

— Но това се случва, мисис Хеншоу, случва се. В края на краищата, ако се замислиш върху това, как работи Вратата, то всъщност си е и страшновато. Вие влизате във Вратата и за известен миг вашите атоми се превръщат в енергетични полета, прехвърляни в друга част на пространството и преобразувани в друга материя. През този миг вие сте мъртви.

— Сигурна съм, че никой не мисли за подобни неща.

— Не е изключено за това да мисли вашият син. Той е бил свидетел на счупването на Вратата. Възможно е той да си казва: „А какво ли би станало, ако Вратата се счупи на половината път?“

— Но това са глупости. Та нали той ползува Вратата. Той дори беше с мене зад граница. И както вече ви казах, той се ползува от нея, ходи на училище — един или два пъти седмично…

— Без да се замисля? С добро настроение?

— Ами — неохотно промълви мисис Хеншоу — създава се впечатление, че тя малко го угнетява. Впрочем, докторе, какъв смисъл има да говорим за това? Ако вие му направите бързо психосондиране, бихте видели в какво се състои работата… — И тя завърши с непринуден тон: — Това би било достатъчно. Сигурна съм, че няма нищо опасно.

Доктор Слоун въздъхна. Той ненавиждаше думата „психосондиране“, но едва ли съществуваше някаква друга дума, която той да беше чувал по-често от тази.

— Мисис Хеншоу — каза той, — такова нещо като „бързо психосондиране“ просто няма. Разбира се, аз зная, че видеовестниците са пълни с тази глупост, а в някои статии я превъзнасят до небесата, но всичко това са чудовищни преувеличения.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно. Психосондирането е много сложен процес. Това е процес на проследяване на мислените вериги. Виждате ли, клетките на мозъка са взаимосвързани по много начини. Някои от тези „пътечки“ се използуват по-често от други. Всъщност те представляват мисловни навици, както съзнателни, така и несъзнателни. Според теорията тези „пътечки“ във всеки конкретен мозък могат да бъдат използувани за определяне на умствено заболяване…

— Е и какво?

— Но да се подложиш на психосондиране е нещо страшно, особено за дете. Психиката неизбежно се травмира. Сондирането трае повече от един час. Освен това резултатите трябва да се изпратят в Централното психоаналитично бюро за анализ, а отговорът ще дойде едва след няколко седмици. Освен всичко това, мисис Хеншоу, много психиатри смятат, че сондирането на психическата структура с помощта на съществуващите прибори не дава достатъчно сигурни резултати.

Мисис Хеншоу стисна устни:

— Искате да кажете, че нищо не можете да направите?

Доктор Слоун се усмихна.

— Съвсем не. Психиатрията се е появила много векове преди да бъде изобретено психосондирането. Позволете ми да поговоря с момчето.

— Да поговорите с него и това е всичко?

— Ако бъде необходимо, ще се обърна към вас за допълнителна информация във връзка с миналото му, но главното според мен е да поговоря с вашия Дик.

— Не, доктор Слоун, съмнявам се, че той ще почне да обсъжда тези въпроси с вас. Той с мене не говори, а нали аз съм му все пак майка.

— Често е така — увери я психиатърът. — Детето понякога с по-голяма готовност заговорва с непознат. Но ако вие не сте съгласна, аз просто няма да се заема с лечението му, тъй като не виждам друг път.

Мисис Хеншоу стана и явно недоволна каза:

— Кога ще можете да дойдете, докторе?

— Какво бихте казали за събота? Момчето няма да е на училище. Не сте ли заета тогава?

— Ще ви чакаме.

Тя си тръгна с достойнство. Доктор Слоун я изпрати до Вратата и почака, докато тя набере координатите на своя дом. Той наблюдаваше как тя влиза във Вратата. Мисис Хеншоу стана полужена, четвъртжена, част от лакът и крак и след това нищо…

Това наистина беше страшно.

Повреждала ли се е понякога Врата по време на прехвърляне, оставяйки половината от тялото тук и другата половина на другото място? Слоун никога не беше чувал за подобен случай, но разбираше, че това напълно може да се случи.

Той се върна на бюрото си и погледна за кога е определен следващият му преглед. Мисис Хеншоу, помисли си той, очевидно е обидена и разочарована, защото не успя да ме уговори да лекувам нейния син с психосондиране.

— Защо, дявол да го вземе? Защо такъв метод като психосондирането, който според него е чисто шарлатанство, е толкова привлекателен за стотици и хиляди хора? Това сигурно е една от проявите на нарастващото преклонение пред машините. Всичко, което прави човек, машините могат да го правят по-добре. Машини! Повече машини! Машини за всички случаи в живота! О, времена, о, нрави!

И внезапно собственото му неодобрително отношение към психосондирането започна да безпокои доктора. Не е ли това страх пред безработицата, която нарастващата технизация на медицината може да предизвика, не е ли от чувството за несигурност в себе си, машинофобия?…

Слоун реши да обсъди това със своя собствен аналитик.

* * *

Минаха първите десет минути, през които всички се чувствуваха неловко, и Слоун реши, че е време да се опита. Мисис Хеншоу се усмихваше доста напрегнато, взирайки бе в него, сякаш очаквайки, че той в този момент ще направи някакво чудо. Ричард се въртеше на стола си, без да реагира на плахите въпроси на доктор Слоун. Той беше уморен, скучаеше и не скриваше това.

И внезапно Слоун каза:

— Не би ли искал да се поразходиш с мен, Ричард?

Момчето се ококори, престана да се върти и погледна доктора в очите:

— Да се поразходим ли, сър?

— Имам предвид на улицата.

— Вие ходите по… улицата?

— Понякога. Когато имам настроение за това.

Ричард скочи, треперейки целия от нетърпение.

— Не съм допускал, че някой се разхожда по улиците…

— Аз пък се разхождам понякога. И нямам нищо против, ако имам компания.

Като се поколеба, момчето седна отново.

— Мами?

Мисис Хеншоу се вкамени от възмущение, но все пак успя да промълви:

— Ами, разбира се, Дики. Но бъди внимателен.

И хвърли бърз, злобен поглед на доктор Слоун.

* * *

Доктор Слоун излъга. Той не беше излизал на открито от времето на постъпването си в колежа. Вярно е, че той обичаше спорта, но по време на обучението му вече бяха широко разпространени закритите плувни басейни и тенисните кортове с ултравиолетово облъчване. Спортът под покрив напълно задоволяваше онези, които се бояха от капризите на природата. Така че Слоун нямаше никакви поводи да излиза на улицата.

А сега… По гърба му преминаха мравки, когато премина порив на вятъра, а тревата сякаш бодеше краката му през надянатите върху обувките му галоши…

— Хей, я вижте тук. — Сега Ричард беше абсолютно друг, неговата сдържаност беше изчезнала.

Но доктор Слоун едва успя да мерне нещо синьо, което се мушна в гъстака на дърветата.

— Какво беше това?

— Птица — каза Ричард. — Някаква синя птица.

Доктор Слоун се огледа с изненада. Къщата на семейство Хеншоу се издигаше на една възвишеност и от нея се откриваше красив изглед. Китките от дървета се редуваха с поляни от сочна зелена трева.

Цветните петна, обрамчени с по-тъмна зеленина, очертаваха червени и жълти рисунки. Това бяха цветя. Слоун без голяма мъка разпознаваше всички тези явления на живата природа. Той беше запознат с тях от книгите и видеоконцертите.

Тревата обаче беше толкова акуратна, а цветята така подредени… Слоун подсъзнателно очакваше нещо много по-диво и запита:

— Кой се грижи за всичко това?

Ричард вдигна рамене:

— Не зная. Може би това правят роботите.

— Роботите?

— Тук има от тях цяла камара. Понякога държат нещо като атомен нож, който прекарват над земята. Този нож реже тревата. И те винаги се занимават с цветята и всичко останало. Ето там един от тях.

Момчето показа някакъв загадъчен малък предмет, който бавно се движеше над долината, зает с нещо съвсем непонятно, а металната му кожа отразяваше ярки слънчеви зайчета.

Доктор Слоун беше поразен. Той дори не знаеше, че съществуват такива роботи.

— А това какво е? — внезапно запита той.

Ричард обърна глава:

— Това принадлежи на семейство Фръуликс. Координатите са А–3, 23, 461. А това малкото островърхо здание е публична Врата.

Доктор Слоун огледа внимателно къщата. Нима отвън тя изглежда така? Преди на доктора му се струваше, че една къща е нещо кубическо и много високо.

— Да вървим! — извика Ричард и се затича напред.

Доктор Слоун го последва, но с по-умерени крачки.

— Познаваш ли тук всички къщи?

— Почти.

— А къде се намира къщата с координати А–23, 26, 475? — Това беше къщата на Слоун, разбира се.

Ричард се огледа.

— Чакай да си помисля. О, разбира се. Зная къде е… виждате ли там онази вода?

— Вода ли? — Доктор Слоун се вгледа в сребристата линия, извиваща се сред зеленината.

— Разбира се. Истинска вода. Тя не престава да тече през цялото време. През нея може да се мине по камъните. Нарича се река.

Това по-скоро прилича на ручей, помисли си доктор Слоун. Естествено, той беше изучавал география, но само икономическа и културна. Физическата география беше почти замряла наука и от нея не се интересуваше никой, освен няколко специалисти. Въпреки това Слоун знаеше теоретично какво е река и ручей.

Ричард продължаваше да обяснява:

— Точно отвъд реката, ето зад онзи хълм, на който има голяма горичка, точно от другата страна е дом А–23, 261, 475. Това е светлозелена къща с бял покрив.

— Така ли? — Доктор Слоун беше искрено изненадан. Той не знаеше, че неговата къща е боядисана в зелен цвят.

Някакво малко животно претича по тревата, спасявайки се от приближаващите се крака. Ричард погледа след него и вдигна рамене.

— Невъзможно е да ги хванеш. Правих вече опити.

Край тях прелетя пеперуда, размахвайки жълтите си крилца. Доктор Слоун я проследи с поглед.

Отвсякъде се носеше чуруликане и свирене, весело и много разногласно. С привикването на слуха му доктор Слоун започна да различава хиляди звуци и нито един от тях не беше изкуствен.

Върху земята падна голяма сянка, която, приближавайки се бързо, покри Слоун. Стана по-хладно и той като потръпна, погледна нагоре.

Ричард каза:

— Това е просто облак. След малко той ще отмине. По-добре вижте тези цветя. Те ухаят.

Сега те се намираха на няколко стотици ярда от къщата на Хеншоу. Облакът отмина и отново слънцето засия. Доктор Слоун погледна назад и се ужаси, виждайки какво разстояние са изминали. Ако те изгубят от поглед къщата, а Ричард избяга, ще може ли той, възрастният човек, да намери пътя обратно?

Като прогони тази мисъл, той отново се вгледа в ивицата вода, която сега беше много по-близко, и натам, където трябваше да се намира неговият дом. Слоун с удивление си мислеше: „Светлозелен?“

След известно време той каза:

— Ти сигурно си истински изследовател.

Ричард отвърна със сдържана гордост:

— Когато отивам на училище и се връщам обратно, винаги се мъча да минавам по различен път, за да видя нещо ново.

— Но нали ти не минаваш всяка сутрин по улицата? Мисля, че понякога се ползуваш и от Вратата.

— О, да, разбира се.

— Защо постъпваш именно така, Ричард? — Кой знае защо, доктор Слоун беше сигурен, че всичко това има някакъв особен смисъл.

Но Ричард го разочарова. Изненадано той вдигна вежди и каза:

— Ами, дявол да го вземе, понякога сутрин вали дъжд и тогава ми се налага да използувам Вратата. Просто ненавиждам това, но какво да се прави? Преди две седмици ме настигна дъжд и аз… — той се огледа автоматично и гласът му се понижи до шепот — настинах, а мама се разстрои много.

Доктор Слоун въздъхна:

— Добре, а сега дали да не се върнем обратно?

По лицето на Ричард премина разочарование:

— А защо?

— Помислих си, че майка ти сигурно ни очаква.

— Сигурно. — Момчето неохотно тръгна обратно.

Те бавно се връщаха към къщата и Ричард разказваше непринудено:

— Наскоро написах в училище съчинение как съм започнал да пътешествувам на някакво древно транспортно средство (думата „средство“ той произнесе с огромно старание). Ужким пътешествувам със стратолайнер и разглеждам звездите и облаците… Какъв глупак съм бил.

— Сега ти би избрал нещо друго?

— Разбира се. Бих тръгнал с автомобил, и то много бавно. Тогава бих могъл да разгледам всичко наоколо…

* * *

Мисис Хеншоу изглеждаше загрижена и несигурна.

— И така, вие не смятате, че това е ненормално, докторе?

— Необичайно — да, но нищо ненормално не виждам в това. На Ричард просто му харесва да бъде на открит въздух.

— Но защо? Там е така мръсно и толкова неприятно?

— Това е въпрос на вкус. Преди сто години нашите предци са прекарвали на открит въздух по-голямата част от времето си. Дори и днес смея да кажа, че съществуват милиони африканци, който никога не са виждали Врата.

— Но Ричард винаги е бил обучаван да се държи така, както подобава на достоен жител на Район А–3 — гневно каза мисис Хеншоу. — Та нали той не е африканец, пази боже, и… и в края на краищата не е като прадедите…

— Именно в това се състои и част от проблемата, мисис Хеншоу. Момчето чувствува нужда да излезе на чист въздух, но съзнава, че не трябва да прави това. То се срамува да разговаря с вас или със своята учителка за това. Той се затваря в себе си, а това е опасно.

— А как можем да го разубедим?

Доктор Слоун каза уверено:

— Дори не се опитвайте. По-добре насочете неговата активност в определена посока. В деня, в който се е счупила вашата Врата, той е бил принуден да излезе на улицата и тогава е открил, че там му харесва. Ричард използува отиването на училище и връщането оттам като предлог, за да повтаря това първо вълнуващо впечатление. Сега нека предположим, че вие се съгласите да го пускате от къщи за два часа в събота и неделя. Ричард ще разбере, че на улицата може да се излиза и без определена цел. Не ви ли се струва, че след това той охотно ще започне да използува Вратата, отивайки на училище и връщайки се обратно? Мисля, че това основно ще реши проблемата.

— Но тогава положението на нещата ще си остане същото! Какъв смисъл има тогава? Моят син ще стане ли отново нормален?

Доктор Слоун се изправи:

— Мисис Хеншоу, той и сега си е напълно нормален. Но сега вкусва радостите на забранения плод. Ако вие му помогнете и му покажете, че не сте против, това веднага ще загуби нещо от своята привлекателност. След това, като поотрасне, той ще започне ясно да разбира какво очаква и изисква от него обществото. Тогава ще се научи да се подчинява. В края на краищата у всеки от нас дреме бунтар, но стремежът към бунт обикновено угасва с нашето узряване и остаряване. Разбира се, ако този стремеж неразумно бива подтискан, е напълно възможно да настъпи психологически взрив. Не правете подобна грешка. С Ричард всичко ще бъде наред.

Слоун се приближи до Вратата.

Мисис Хеншоу запита:

— А на вас не ви ли се струва, докторе, че е по-добре да му се направи психосондиране?

Той се обърна и без да крие раздразнението си, възкликна:

— Не, решително, не! В момчето няма нищо, което да подсказва необходимостта от подобно вмешателство. Разбирате ли? Нищо.

Пръстите на Слоун застинаха на един дюйм от наборния диск, а изразът на лицето му започна бързо да се променя.

— Какво има, доктор Слоун? — запита мисис Хеншоу.

Но той не я чу, тъй като мислеше за Вратата, за психосондирането, за задушаващото подтисничество на технологията.

След това тихо, отпускайки ръка, каза:

— Знаете ли, днес е такъв прекрасен ден, че ми се струва по-добре е да се поразходя пешком… — А краката му вече го носеха далеч от Вратата…

Край